Елизабет Лоуел
Истинска любов (31)

Глава 30

Гейб стискаше радиотелефона като отровна змия. Не искаше да приеме обаждането на Джералд Таун, който неизменно звънеше всяка вечер, а понякога дори по два пъти на вечер. Пещерата Лост Ривър щеше да бъде затворена само след седем дни; издателят му не разбираше защо Гейб още не е приключил поне преди седмица с нещо, което бе една наистина простичка и елементарна задача.

— Казах ти още преди час, когато ми се обади — започна Гейб.

— След още един час, мамка му, ще ми кажеш, че изобщо не си ме слушал! Правителството може и да се опъне. Китайците предлагат на списанието — и теб — шанс, който човек получава веднъж в живота, а ти, вместо да се втурнеш насам като умно момче, ми се правиш на интересен и се влачиш по корем из някакви осрани от прилепи пещери и се преструваш, че не разбираш какво означава поръчката за Тибет. Ама какво, мама му стара, става с теб?

Този въпрос не вещаеше нищо добро. Гейб не бе сигурен, че на редактора отговорът ще му допадне.

„Джой не ме обича. Аз съм едно егоистично копеле, но не дотам егоист, че да помоля Джой да сподели живота си с мъж, когото не обича, единствено за да има на кого дъщеря й да казва татко. Може би следващата седмица това ще се промени. Може би през някой от идващите седем дни Джой ще разбере, че аз съм й по-необходим от секса. Господ ми е свидетел, че аз не я искам единствено заради секса.“

— Съжалявам — отвърна най-сетне Гейб. — Все още не мога да тръгна. Остават ми доста неща. Само седем дни, преди да…

— Мамка му, човече, мърлявата пещера винаги е била там. Списанието има достатъчно връзки и може да накара да я отворят, когато тръгнеш да довършваш статията. Единственото, което се иска от теб…

— От това ще излезе книга — прекъсна го Гейб. — Ще ти предоставя само на теб правата за Северна Америка. И съм ти истински задължен за предложението пещерата да се отвори отново. Няма да го забравя, когато му дойде времето, ако…

Гейб така и не успя да довърши. Джералд Таун крещеше думи, които, ако някой го чуеше, щяха да му докарат големи неприятности.

От хола, Гейб ясно чуваше гласа на Кейти. Двете с Джой бяха довлекли бюрото там, след като крясъците на издателя се оказаха прекалено неприлични.

— Мамо, Гейб пак ли говори по телефона?

Без да вдига поглед от натрупаните формуляри и бланки, Джой издаде някакъв разсеян звук. Знаеше, че дъщеря й вече е видяла Гейб да говори в кухнята.

— Мамо — рече остро Кейти.

Джой си наложи да вдигне глава и да обърне внимание на дъщеря си.

— Да. Гейб е на телефона. Ако обърнеш глава пет сантиметра надясно, ще го видиш и сама.

— А защо този човек все му досажда?

— А ти как мислиш? — долетя острият отговор на Джой. Двете с Кейти бяха говорили по този въпрос не само веднъж през изминалите седем дни.

Детето сви устни.

— Той ще си замине.

Думите й прозвучаха като обвинение.

Въпреки че Джой бе решила да не показва никакви чувства, устните й нещастно се отпуснаха надолу.

— Всички заминаваме от Котънуд Уелс, нали не си забравила?

В ясните сиви очи на Кейти проблесна надежда.

— Заедно ли?

Болка проряза Джой. Тя погледна листовете пред себе си, бланки, документи, отчети и нови бланки, документи и отчети, които бяха последните издихания на правителствената поръчка.

— Само ние двете, дребосъки.

— Не може ли всички да дойдат с нас? Защо не може? Кажи ми защо?

Джой едва се сдържаше да не покаже раздразнението си от непрекъснатото настояване на Кейти, че трябва да си намерят нова пещера, която да изследват и да продължат да живеят заедно.

— А ти как мислиш, Кейти? — попита с равен глас Джой.

Момиченцето сви устни в инатлива черта и заприлича на Гейб. Знаеше отговора много добре, но това не значеше, че й харесва. Вирна властно брадичка.

— Не искам да си тръгваме.

— Никой не иска пещерата да бъде затворена — каза Джой с възможно най-естествен глас. — Но това не променя нищо и плановете ни за другата седмица си остават. Пещерата ще бъде затворена. Маги, Рибата и Дейви си имат някаква работа в Ню Мексико. Нашата работа тук обаче приключи. Затова двете с теб трябва да си намерим друго място, където да живеем.

— Ама аз не искам.

— Знам.

— Ами Гейб? — продължаваше да настоява Кейти. — Той ме харесва. Не може ли да остане с нас? От него ще излезе стра-хо-тен татко.

Джой трепна и прокара пръсти през косата си. Не искаше да си мисли за момента, когато Гейб щеше да замине, нито пък за болката, която щеше да остави в нея.

А най-лошото бе, че със сигурност не бе забременяла. Цикълът й тъкмо бе приключил.

Скоро пещерата щеше да бъде затворена. Двамата с Гейб щяха да поемат в различни посоки. Не се заблуждаваше, че ще дойде момент, в който да забележи сексапила и на други мъже. Напротив, щеше да е тъкмо обратното. Когато Гейб си тръгнеше, щеше да отнесе със себе си и надеждата за друго дете, което да извади Кейти от самотното детство. Щяха да й останат единствено спомените. Спомени и мечти.

Този подарък щеше да бъде единственото, на което да се радва.

— Това няма ли да е много хубаво, мамо? Гейб да ми стане татко? — Кейти се приведе напред, детското гласче предизвикателно се бе извисило в гнева.

Джой отлично знаеше, че дъщеря й си търси с кого да се скара. Точно сега на Джой не й беше до това, защото нямаше да е никакъв проблем да избухне. Едва сдържаше насъбралото се напрежение и чувство за неизвестност.

— Точно сега мама е заета, дребосъки. Лора и Сюзън са в бунгалото на Маги. Защо не отидеш да им помогнеш със сладките за барбекюто довечера?

— Защото не искам.

Джой не отговори. Гласът и очите на Кейти разкриваха много повече от думите. Дъщеря й определено искаше да предизвика кавга и да се освободи от напрежението, натрупващо се все повече и повече, докато приключваха работата в пещерата и се готвеха за заминаване, след което нищо вече нямаше да бъде същото.

— Не искам!

— Стига, престани! — заяви рязко Джой. — Гейб няма да чуе човека, с когото говори, ако продължаваш да крещиш.

— Изобщо не ми пука! — сопна й се Кейти. Лицето й бе поруменяло, а очите — присвити. — Той си отива и на мен не ми пука!

Гейб затвори телефона, прекъсвайки издателя. Бързо мина през кухнята, като стъпваше тихо и не спря, преди да види лицето на Джой. Гневът и нескритата болка в гласа на детето бяха отразени по лицето на майка й. Бледостта и изтощението на Джой му разкриха повече, отколкото искаше да знае.

Не й бе казал почти нищо за честите и все по-досадни обаждания на издателя си. Джералд Таун искаше да знае кога ще му изпрати статията за пещерата. Искаше да разбере защо Гейб не си е тръгнал от Котънуд Уелс преди десет дни, когато китайците бяха направили невероятното, неочаквано от никого предложение да го допуснат в Тибет.

„На китайците може да им дойде друг акъл след малко! Мама му стара, не се прави на идиот! Залавяй се с тази история, преди да си изхвърчал!“

— Време е да си прибереш чистите дрехи — каза Джой. — Сюзън ще иска да тръгнете веднага след вечеря и…

— Не искам! Не…

— Кейти — прекъсна я властно той. — Майка ти си има работа. Аз ще ти помогна да събереш нещата.

Момиченцето го погледна враждебно.

— Чуй ме, дребосъки — каза той нежно. — Дори да досаждаш на майка си и да й пречиш да си свърши работата, пещерата Лост Ривър пак ще бъде затворена на определената дата. Нищо не можеш да направиш, освен да улесниш майка си — а и на теб ще ти е по-лесно, — като си весела и добра.

Това бе самата истина, но от нея на никого не му стана по-лесно.

Кейти най-сетне си намери извинението, което търсеше.

— Мразя те! Радвам се, че си отиваш! Доволна съм, че не си ми татко!

Завъртя се и се стрелна към спалнята, преди някой от възрастните да успее да я спре. Тресна вратата след себе си. С всички сили.

Джой скочи и се отправи към стаята на Кейти.

Гейб я спря. Въпреки че бе намръщен, гласът му звучеше тихо и спокойно.

— Няма нужда да я наказваш, задето казва истината.

— Това не беше истината — каза тя, а очите й бяха потъмнели от гняв. — Това си беше чиста проба отмъщение.

— Защо?

— А ти защо мислиш? — попита гневно тя. Собственото й лошо настроение се изплъзваше от контрол. — Защото Кейти те обича и много й се иска да си й татко. — Пое си накъсано дъх и обузда избухването. — Извинявай. Не исках да бъда толкова груба.

— Така ли?

— Все едно че затворих вратата на клетка. — Обърна се и отново седна на бюрото. — Давам й десет минути, за да обуздае червенокосия си темперамент, след което ще се разправям с нея.

„След десет минути може и аз да съм успяла да обуздая своя“, каза си кисело Джой.

— На нея й е мъчно.

— Това не е причина да те напада по този начин. През тези пет седмици й беше повече баща, отколкото някои деца виждат за цял живот.

Гейб поклати глава.

Джой захвърли химикалката.

— Играеше с нея на война, на стражари и апаши, говорехте си за планинските върхове, за кораловите рифове и пеперудите в джунглите, разхождахте се, за да може тя да ти покаже гущерите и следите от койотите около кактусите. Ти й переше дрехите, правеше й сандвичи с фъстъчено масло, вечер я завиваше и й четеше приказка, преди да заспи.

— Това не е достатъчно. Изобщо не е достатъчно.

Джой въздъхна.

— На едно дете никога не му стига. Добре дошъл в света на родителите.

Той се отпусна тежко на канапето и затвори очи.

Тя се вгледа в бръчките по лицето му, спомни си усмивките и смеха между двамата с Кейти.

„Той й даде толкова много красиви спомени — а тя какво направи? Захвърли му ги в лицето. Защото искаше него. Също като мен. Алчно малко момиченце.“

Когато Гейб отново отвори очи, Джой се бе вглъбила в безкрайните досадни формуляри. Всеки час, всяка минута, всяка секунда, която прекарваше над документите, означаваше, че им остава по-малко време преди приключване на работата в пещерата Лост Ривър. Знаеше колко я тормози тази мисъл. Беше опитал магията на пещерното изследване с нея, неповторимите моменти на красота и открития.

И вместо пак да са там и да продължават проучването, тя трябваше да се занимава с досадната бумащина. Нищо чудно, че й идваше да изкрещи.

Като Кейти.

Като него.

Искаше му се да се приближи до Джой, да погали напрегнатите мускули по раменете, да усети топлината на ръцете й, да чуе стенанията, когато се наслаждава на докосването му. Искаше да й помогне, да поеме част от товара й, да го сподели целия с нея, както добрите, така и лошите неща, и всичко, което я очакваше.

Единственият звук, който долавяше, беше тиктакането на часовника, който му казваше, че губи нещо повече от време. Губеше любовта на една жена.

Единствените случаи, когато чуваше Джой да казва „обичам те“, бе в спомените и мечтите. Думите, с които го даряваше така охотно преди седем години, сега вече не съществуваха.

Без тези думи не можеше да повярва, че му е простила.

Преди седем години за теб бе прекалено рано — а сега за мен е прекалено късно.

И въпреки всичко копнееше за любовта й. Имаше нужда от тази любов толкова много, колкото и от самата Джой. Какво не би дал, за да се увери, че тя иска нещо повече от физическата им близост.

Преди всичко имаше нужда от време, за да я спечели отново.

А време нямаше.

Отново премисляше случилото се преди седем години, но този път знаеше, че залага всичко. Също като експедицията за Ориноко, китайската задача бе единствена по рода си и неповторима. Не само че никога не бе ходил в Тибет, но щеше да е първият западняк от две поколения насам, на когото гарантираха пълен достъп навсякъде. Наистина навсякъде. Нямаше да има граници, нито политически пречки, нищо, освен най-близката до небето земя.

Да откаже поръчката за Тибет, бе все едно да прекрати работата си със списанието и издателя, които бяха гръбнакът на кариерата му.

И то защо?

Заради жена, която не го обича. Това бе нещо ново в познатата мъчителна главоблъсканица. Той обичаше. Тя — не.

Имаше и други разлики. Тя не беше бременна. Не беше и на двадесет. Не се интересуваше да живее с него. Беше свободен да замине за Тибет още сега. Статията за пещерата Лост Ривър бе завършена и готова за публикуване още преди седмици и бе прибрана в багажа в очакване да заминат.

„Но аз не съм готов. Все още не съм се приготвил, очакват ме още неща. Също като Кейти искам всичко. Също като Кейти се страхувам, че вече съм изгубил всичко.“

Мислите кръжаха безспир в главата му, но той чу как вратата на спалнята се отваря и леки детски стъпки изскърцаха по голия дървен под. Очакваше стъпките да спрат до стола на Джой, за да може Кейти да се извини за избухването си и да се увери, че майка й все още я обича, въпреки неприятното й държание и необуздана избухливост, но те пресякоха хола и спряха до него. Той седеше с отпусната назад глава на износеното канапе.

Отвори очи.

Кейти го гледаше, личицето й бе изпито.

Той протегна ръце и тя се втурна към него, притискайки се към тялото му, докато я повдигаше на скута си. В следващия момент тя се разхлипа на гърдите му, сякаш й предстоеше цял живот на мъка и само няколко минути, в които да си поплаче.

С нежна ръка Гейб приглади буйните червени къдри на дъщеря си и потръпващото детско тяло. Между накъсаните извинения, той успя да я успокои. Все още й беше приятел. А истинските приятели не преставали да бъдат приятели само защото понякога се ядосвали.

След като емоционалната буря утихна, Кейти остана изчерпана и притихнала. Чуваше се само някое сподавено хлъцване. Когато и това замря, тя се отпусна тихо на гърдите му и се загледа в лицето му.

— Всичко наред ли е вече, дребосъки? — попита тихо той.

— Да.

Без предупреждение обви врата му с ръце, целуна го по бузата с всички сили и каза:

— Обичам те повече от всички, с изключение на мама.

Преди той да успее да отговори, тя вече бе скочила от скута му и танцуваше из хола. Мрежата против комари се хлопна след нея.

— Сюзън! — извика Кейти през двора с глас, бълбукащ от възторг. — Стана ли време да правим сладките?

Гейб вдигна поглед и видя сълзите в очите на Джой.

Тя веднага сведе очи към документите и скри лицето си от него.

Искаше му се да отиде при нея, да я успокои, да я прегърне и да й каже всичко, което таеше. Искаше да заличи миналото. Все едно че Ориноко преди седем години не бе съществувало. Все едно че времето им заедно сега не изтичаше.

Искаше му се да няма нищо друго, освен тях двамата.

И любовта им.

„Само че времето не тече в обратна посока — каза си той с болка. — То познава една-единствена посока. Само напред. И ти трябва да го следваш, независимо от всичко.“

„Не искам!“ — крещеше част от него, повтаряйки гневния изблик на Кейти.

„Тогава остани.“

„С жена, която не ме обича, и без работа ли?“

„Ти как разбра, че не те обича?“

„Аз я предадох. Как може да обича мъж, който я е предал?“

„Тя ти прости.“

„Простила ли ми е? Наистина ли ми е простила? Защо тогава не разговаря с мен за бъдещето? Защо не споменава нищо за любов? Защото не ме обича и защото двамата нямаме бъдеще, ето затова.“

„Глупак. Защо тогава спи с теб?“

„Това е страст. С нея ставам невероятен любовник.“

„А без нея си невероятен глупак.“

В тишина и мрак вътрешният диалог не спираше да го измъчва, преминаваше по вече утъпкани пътеки и се опитваше да намери някакво ново разрешение на старите проблеми, друг, различен изход от безпътицата.

Оставаше му време да открие това, което търсеше, само до утре сутринта. Тогава Таун държеше да получи окончателния му отговор.

А пък отговор като Не искам! нямаше да оправи нещата.