Елизабет Лоуел
Истинска любов (10)

Глава 9

На следващата сутрин Гейб се отправи през ослепителното слънце, заляло двора към сенчестата задна веранда на бунгалото на Джой. Четиринайсетте часа сън бяха възстановили обичайната му самодисциплина, въпреки че сънищата му бяха разкъсвани от образи на пещерата Лост Ривър с множеството скрити проходи. Но за разлика от самата пещера, в сънищата му нямаше красота, само сенки извираха от мрака и призрачни гласове го викаха с нескрита мъка, страст и съжаление.

И омраза.

Това бе ново звучене на сънищата, придружено от студен лъч светлина, който пронизваше познатата тъмнина.

Гейб си наложи да не обръща внимание на чувствата и да насочи всички мисли към предстоящата работа. Четиримата на верандата вече излизаха на двора. Сред тях бе и Джой. Тя преглеждаше пещерното оборудване и се шегуваше с Дейви, че имал нужда от китова мас, за да премине през „Пипнах те“.

Медните отблясъци по късата коса на Джой бяха като примамлив фар за Гейб. С истинско усилие успя да възпре противоречивите си чувства. Той беше професионалист. Възрастен човек. Време беше да се изтръгне от болезненото минало и да се съсредоточи над настоящето.

Работата бе всичко, което му оставаше.

Поспря, за да добие първи впечатления за хората, с които щеше да влезе в пещерата и за които щеше да пише. И на слънчевата светлина, Дейви изглеждаше точно толкова внушителен, колкото и в мрака. Въпреки че бе само с няколко сантиметра по-висок от Гейб, дипломантът бе значително по-едър. В яките му ръце катераческите въжета изглеждаха тънки като нишки.

Младата жена, застанала до Дейви, му стигаше до брадичката и бе също така щедро надарена, както и Дейви. Черният бански подчертаваше изваяното тяло на червенокосата и едва ли имаше човек, който да не я забележи. Гейб се обнадежди, че тя задържа вниманието на Дейви, а също и ръцете му, далече от Джой. Не изглеждаше много лека задача за един мъж.

Третият от групата му се стори смътно познат. Среден на ръст, стегнат, жилав, с атлетично тяло и излъчване на спокойствие и уравновесеност. Това бе механикът от снощи, същият, който след избълваните цветисти ругатни го упъти към бунгалото на Джой. Гейб се опита да си спомни името на мъжа. „Не беше ли нещо необичайно за жител на пустинята — Водния? Перката? Не беше това, нещо близо. Рибата. Точно така.“

Рибата се занимаваше с някакви батерии. По голия му гръб лъщяха капчици пот, докато се привеждаше над сандъчето. Той вдигна поглед, когато Гейб отвори вратата на верандата.

— Доб’рутро, странниче. — Рибата се изправи и подаде ръка. — Извинявай, но снощи не ми беше много до любезности. Старият генератор е голям инат понякога. А в други моменти е още по-зле.

Гейб се усмихна и пое ръката на Рибата.

— И аз не бях от най-приказливите. Бях пътувал седемдесет и три часа, докато се добера до това място.

— Мианмар или Камбоджа?

— Да. Пътьом минах през Филипините. — Той погледна любопитно Рибата. — Как разбра?

— Докато бях на служба, и на мен ми се е случвало няколко пъти да се връщам от другия край на света. — Кожата около кафявите му очи се набръчка в почти невидима усмивка. — Последния път ми отне почти осемдесет часа. Тогава реших, че да обикаляш по света, си е голямо главоболие. Измъкнах се и си купих част от ремонтна работилница в Карлсбад. Та така започнах да ругая всякакви други машини след самолетите.

— И много го бива — намеси се червенокосата. — Ако искаш нещо да работи като хората, само трябва да викнеш Рибата и той ще му даде да се разбере.

— Говоря лошо само за калпавите неща — обясни Рибата. Погледна към Маги. — Ти запозна ли се с Гейб?

— Не съм. — Тя вдигна поглед от купчината гащеризони и се усмихна. — Здрасти.

— Това е Гейб Венчър — представи го Рибата. — Гейб, Маги О’Мара. — Рибата намигна на Гейб. — Ако паднеш в пещерата, гледай това момиче да е отдолу. Тя е фабрично подплатена със страхотни възглавнички.

— По-тихо, Риба, че Дейви може да чуе — каза Маги. Предпазливо извърна поглед към Дейви, зает с намотаване на въжетата. — Ако тази планина от мускули се строполи отгоре ми, ще се размажа като капка вода.

Дейви се усмихна едва-едва, но с нищо друго не показа, че е чул шегата.

Гейб подаде ръка на Маги.

— Ти наистина ли си Гейбриъл Венчър, писателят? — попита тя, когато пое ръката му. Очите й бяха огромни. Недоверието ясно личеше в гласа й.

— Разочарована ли си? — попита той.

— Не, разбира се! Очаквах да си някой стар грозник. А не си нито едното, нито другото. — Ухили се към него с явно одобрение.

— Наполовина права си — отвърна й.

— Коя половина?

— И двете. Наполовина стар съм и наполовина грозен. Май ти си забелязала само младостта и красотата.

— Олеле! Започвам да се влюбвам — извика театрално Маги, политна назад и се хвана за сърцето.

— Да не вземеш да паднеш върху мен — предупреди я Джой и се дръпна. — Аз нямам възглавничките, за които говорехте.

Дейви внезапно вдигна глава.

— Това изобщо не е вярно. — Той погледна Джой кратко и напрегнато и отново се зае с въжето. — Просто някои възглавнички не са толкова напомпани като други.

Маги бързо се извърна и застана срещу Дейви, свила ръце на кръста.

— Ти да не би да ми казваш, че съм като напомпана?

Той отново вдигна поглед и се усмихна.

— Приличам ли ти на човек, който е намислил предсмъртното си желание?

Тя замахна с юмрук. Младежът го спря с широкото си рамо. Ударът попадна на бицепса му. Беше на шега, нямаше да го заболи, но щеше да го усети.

— Ще видиш ти някой ден, скарида такава. Ще те заведа вкъщи да се запознаеш с истински големи мъже. Рой е колкото двама като теб, а той е най-малкият ми брат.

Дейви изви вежда към Маги, подаде й намотано руло въже и каза:

— След като не ни трябваш за хубост, свърши някаква работа.

Джой реши, че е единствената, която усети обидата на Маги от думите на Дейви. В този момент се обърна и забеляза умисления поглед на Гейб, който се местеше от Маги към Дейви.

Чувствителността на Гейб учуди Джой. Не си спомняше някога да е обръщал внимание на чувствата на околните — освен ако не ставаше въпрос за семейството му. Или за секс. В тези случаи инстинктът му бе като сеизмограф. Може би затова усети какво изпитва Маги. Може би я желаеше.

Когато искам женска змия, ще отида до пустинята, за да си хвана.

Гледай да е още млада, преди да са й поникнали зъби.

Маги бе свежа и млада, точно каквато беше Джой едно време.

Мисълта я прободе и тя се изненада от острата болка. Спомени от предишната вечер я прорязаха като бръсначи.

Хаплива жена. Злобно стиснати устни. Имаше точно толкова радост в себе си, колкото и в един прясно изцеден лимон.

— Не го слушай, Маги — обади се Гейб с небрежен шеговит глас. — Ти си страхотна, а на Дейви така му се е вързал езикът, че не може да го признае.

Маги не вдигна поглед от въжето, което навиваше.

— Добър опит, но аз си знам. — Гласът й прозвуча почти естествено. Почти, но не съвсем. — Цял живот съм била с петимата си по-големи братя, които са ми казали как изглеждам. Много добре знам, че имам повечко тук и там и че не съм хубавица. — Тя се поколеба и се усмихна срамежливо на Гейб. — Все пак ти благодаря. Много ми беше приятно да чуя подобно нещо.

Яркосините очи на Дейви се присвиха и той погледна Маги така, сякаш я виждаше за пръв път и долавяше някаква тъга и чувствителност, подали се иззад непрекъснатите шеги и закачки, които обикновено пускаше.

Гейб също долови уязвимостта в гласа й.

— Да кажеш на братята си, че няма да разберат какво значи хубава жена, дори да се блъсне в тях и да ги събори на земята. Ти си много повече от хубава, Маги. Що се отнася до това, че имаш повечко тук и там… — Гейб се усмихна. — Не познавам жена, която да не е готова да извърши убийство за тяло като твоето.

— Амин — обади с Рибата.

— Какви прекрасни лъжи — въздъхна дълбоко Маги и отново направи смешна физиономия, но този път предизвикана от удоволствие, скрило напълно тъгата в гласа й. — Ти да не би да си обикалял разни диви места прекалено дълго? — пошегува се тя и насочи живите си зелени очи към Гейб.

— Не се шегувай с него — намеси се Джой. — Не знаеш ли, че е световен експерт по жените? А специалността му са двайсетгодишните момичета. Там вече е познавач от класа.

Едва изрекла думите си, Джой се сви, защото осъзна какво бе разкрила. Трябваше да внимава с приказките и да не излива горчивината си във всяка изречена дума. Маги не бе виновна, че Гейб се държеше мило с нея и проявяваше студенина към бившата си любовница. Не бе виновна и че е млада, страхотна и невинна, нещо, което не можеше да се каже за Джой.

Затова Джой се усмихна лъчезарно, извърна поглед към блестящите зелени очи на Гейб и веднага откри колко много го бе ядосала забележката й. Очите й задържаха неговите, бистри като пролетен поток и също толкова студени.

— Знам, че си изключително опитен в много отношения — каза тя с естествения си тих глас, който прикри студенината в очите й, — но прекалено дълго не си слизал в пещера, затова аз…

— Шест години, единайсет месеца и трийсет дни — прекъсна я Гейб.

Усмихна й се така, че горещината на напечената веранда изведнъж се превърна в арктически студ. Когато забеляза учуденото й изражение, същото, което се появи и по лицата на Маги и Дейви, той се извърна леко към тях.

— А, да — каза внимателно той, обръщайки се към всички. — Спомням си до последния ден всичко. Пещерата Лост Ривър бе неповторимо преживяване за мен.

— Защо? — полюбопитства Маги. — Искам да кажа, че ти си бил навсякъде.

Той й отговори, без да откъсва очи от Джой:

— Така е. Изкачвал съм най-високите планини, докато посинеех от липсата на кислород. За малко не се удавих по време на топлата буря в някакво екзотично море. Почти се поддадох на привличането на смъртоносни цветя в джунглата. Но никога не бях подведен от бистрите води на пещерата Лост Ривър. Толкова чисти, толкова невинни, изглеждат не по-дълбоки от ръката ми. — Той присви устни. — Само че, ако повярвате на тази невинна сладка повърхност, ще потънете и ще се удавите. Ако преди това не сте премръзнали до смърт.

Рибата погледна Гейб с бързия си проницателен поглед и продължи да се занимава с батериите.

Джой забеляза погледа и усети как в бузите й се събира топлина. Гейб говореше и за жените, и за чудесата на природата.

Тя бе сторила същото.

Май си го заслужаваше заради това, което каза, че е познавач на двайсетгодишните момичета. Фактът, че думите й са истина не можеше да смекчи коментара.

Но той нямаше никакво право да я нарича измамна и студена. Никога не го бе лъгала, а Кейти бе живото доказателство за жарта, която не спираше да терзае сънищата на Джой.

— Тъй като добре съзнаваш, че на малкото, което знаеш за пещерата Лост Ривър не може да се има доверие — обади се Джой в настъпилата тишина, — няма да имаш нищо против да се отнасяме с теб като с новак.

— Дори и да съм против, има ли смисъл? — попита Гейб.

— Не.

Белозъбата му усмивка бе като пробождане с нож.

— Тогава, доктор Андерсън, ще трябва да ме научите на всичко, което успеете.

Дейви рязко вдигна поглед, подразнен от тона на Гейб.

— Мога и аз да обясня на Гейб за въжетата — предложи той на Джой. — По-късно ще ви настигнем в пещерата. Няма да е зле да си останеш днес. Ръката сигурно те боли.

Гейб си спомни момента, когато бе стиснал Джой и тя изхлипа от болка. Обърна се към нея с бързо рязко движение.

— Още ли те боли? Не й ли сложи лед?

— Нямаше лед.

— Дай да видя.

— Всичко е наред.

— Изобщо не е наред. Или ще я погледна, доктор Андерсън, или сам ще си намеря обяснение за всичко това. Ако си въобразяваш, че ще поверя живота си на въже, държано от човек с навехната ръка, значи си…

— Не съм глупачка, господин Венчър — сряза го тя. Вдигна ръкава на свободната прозрачна риза. — Няма да тръгна да обикалям пещерите и да застраша живота на друг. Дори и твоя.

Гейб преглътна отговора, който напираше след последните й думи, и внимателно огледа ръката. Синината, която изглеждаше толкова ужасна снощи, сега очевидно бе значително по-добре. След като вече ги нямаше тъмните петна кал и кожата й бе с нормалния си цвят, личеше, че на натъртеното място няма сериозни поражения. Тя спокойно можеше да влезе в пещерата. Синината бе с размерите на половината му длан.

Това, което му заприлича на удар, бе мястото, където пръстите му се бяха врязали предишната вечер, оставяйки следите си на все още чувствителната плът. Той просто бе искал да й помогне да се изправи, а вместо това я бе наранил още повече.

Много нежно погали с пръсти обезобразената кожа в опит да напипа възли, които щяха да му подскажат, че има по-сериозно нараняване.

Нямаше нищо.

Покри внимателно синината с длан и спря Джой, когато тя понечи да се отдръпне.

— Ще бъда много внимателен — каза спокойно, без да откъсва поглед от сивите й очи. Забеляза как зениците й се разшириха, усети рязкото поемане на дъх. — Просто исках да проверя дали пари. — Първо прокара длан, след това опакото на ръката си, а след това спусна пръсти от рамото до китката. — На пипане е добре — каза с дрезгав глас. След това добави спокойно, така че останалите да го чуят: — Много добре.

Джой усети как пулсът й препуска, и разбра, че след секунда той също ще го усети. Искаше да издърпа китката си от ръката му. Подобно рязко движение щеше да е толкова издайническо, колкото и да му удари шамар… или да отвърне на ласката по същия начин.

— Дейви, ти да не би да си водиш бележки? — Гласът й бе небрежен, но очите останаха като късчета лед. — Така се държат познавачите. Аз, разбира се, не съм на двайсет и нямам тяло, за което другите жени да са готови да извършат убийство, и съм изтощена от работа, но господин Венчър очевидно е склонен да си позволи отклонения в името на успешната съвместна работа.

Джой сама долови яростта, стаена зад всяка една от студените си думи, и й се прииска да си прехапе езика. Страхуваше се другите да не усетят гнева й и да не започнат да се чудят какво го е предизвикало.

Гейб определено го бе почувствал и много добре разбираше каква е причината. Въпреки че в очите му проблесна презрение, докосването се запази все така нежно и на китката, и в горната част на ръката й.

Прииска й се отчаяно да му признае, че е сигурна, че нямаше да сграбчи толкова силно ръката й предишната вечер, ако бе видял синината. Но ако кажеше и дума, щеше да му разкрие прекалено много.

А също и на останалите.

Усети прикритото любопитство на колегите си заради начина, по който бе реагирала на Гейб. През всичкото време, докато работеше с тях, никога не бе показвала изблици на гняв, каквото и да се случваше.

— И така — каза тя. — Страхувам се, че тайната ни излезе наяве. — Тя бързо продължи, преди изненадата в студените му зелени очи да се превърне в думи. Усмихна се кисело и погледна през рамо към тримата зрители. — Знаете ли, между нас с Гейбриъл Венчър прехвърчаха искри преди седем години. Това очевидно не се е променило, но няма да ни попречи на работата. — Отново го погледна. — Нали така, Гейб!

Това не бе въпрос. Тя настояваше. Когато произнесе името му, то прозвуча почти нежно, нещо като неумело извинение, прикрило предложението й за примирие.

— Прехвърчаха искри. — Усмивката му бе крива и студена. — Да, може и така да се каже. То си беше направо заря. — Откъсна поглед от нея и го насочи към останалите трима, които ги наблюдаваха, без да помръдват. — Двамата с докторката сигурно ще се нахвърляме като бесни кучета от време на време. Когато се случи, просто се покрийте някъде. — Погледна Дейви. — Така никой няма да пострада. — Гейб задържа погледа на младежа за един дълъг многозначителен момент, а след това се извърна. — Нали така, Джой!

Тя усети значението на думите му и разбра, че той приема примирието, предложено от нея, въпреки че очите му бяха като зелени късчета скала. Кой знае защо беше бесен на Дейви. Понечи да увери Гейб, че Дейви не е искал да нарани Маги с онова, което каза одеве, но след това се отказа. Не й се искаше да поставя Маги в неловко положение.

Младата жена прецени, че ще бъде най-добре да държи Гейб настрани от Дейви, докато нещата се поуталожат. На Дейви не му трябваше да се притеснява от ледения гняв на Гейб, готов да се разрази във всеки един момент и да опустоши всичко около себе си.

— Точно така, господин Венчър — отвърна заядливо тя.

— Гейб. Просто Гейб е достатъчно.

Заплахата бе тихо изказана и напълно ясна, гореща като пръстите, които галеха наранената й ръка.

— Гейб — повтори тя с дрезгав глас.

— Не те заболя, нали?

Той погали меката й длан и китката, докато почувства дивото туптене на пулса й под пръстите си.

Не й стана приятно, че сърцето й пърхаше така издайнически под пръстите му. Отчасти това се дължеше на гнева, избликнал необуздан и заслепяващ. Но той не бе причината за всичко, призна си честно Джой.

— Мисли за всичко като жертва в името на съвместната ни работа. Това ще ти помогне, докторе — каза той. — Много ще ти помогне.

Тя се изчерви и се отдръпна от многозначителното докосване на Гейб.

Дейви изруга и направи крачка напред, но се сблъска със значително по-бързия Риба.

— Настъпи моментът да се покрием, деца — каза Рибата и използва учудването на Дейви, за да го поведе към тойотата. — В старата пещера има къде да се скрием. — Обърна се и погледна спокойно Джой. — Освен ако не си си променила намеренията, доктор Джойс.

Джой знаеше, че Рибата пита дали се чувства сигурна с Гейб.

Гейб също го разбра и това го вбеси. Обърна се към мъжа с бързина, която механикът, обучен в изкуството на боя, веднага прецени. Въпреки това не се отдръпна.

— Просто вземете с вас всички тъпи прибори и инструменти и всичко ще бъде наред — отвърна веднага Джой с весел глас. — След деветдесет минути ще ви настигнем в „Гласовете“.

Рибата кимна.

— Започвам да броя деветдесетте ти минути. Грабвайте екипировката, момчета и момичета. Тръгваме.

Побутна Маги и Дейви към джипа. Когато минаваше покрай Гейб, Рибата прошепна тихо, за да не го чуе Джой:

— Успех, човече. Ще имаш нужда. Познавам я от шест години, но така и не допусна мъж до себе си. Това си е истинска загуба. Жалко за жената.