Елизабет Лоуел
Истинска любов (22)

Глава 21

Джой бавно изпусна въздуха, който задържаше, за да се заклещи по-здраво в тунела. Пред себе си не виждаше нищо, тъй като жичките към лампата на каската отново се бяха разкачили. Можеше да се намира в малко разширение на пасажа, но бе възможно да виси над трийсетметрова пропаст. Без светлина нямаше как да разбере.

Както винаги, когато се озоваваше в пълен мрак, останалите й сетива се изостряха. Усети лек повей по бузите си или може би това бе движение, причинено от хилядите течни гласове, които й шептяха. Щом сърцето й се поуспокои, тя разграничи прилива на усещания.

Разстояние.

Простор.

Влага.

Красива въздишка, полетяла в пространството.

Някъде пред нея, обгърнати в тъмнина и диамантена мъгла, водни струи прескачаха от едно ниво на пещерата към друго, някаква река се разбиваше по камъните и след това отново събираше потоците, излекувана, споена в бягството си по безкрайната земя.

— Ще се опитам да скача лампата — каза тя, — поне нещо може… да се промени.

— Каквото и да правиш, държа те.

Тя се усмихна в мрака.

— Знам.

Внимателно скачи жиците към лампата. Светлината лумна в тъмното, пръсна мрака, а след малко и тя самата се разпръсна.

В първия момент Джой не успя да различи нищо, освен един свят на крайностите. Този свят бавно изплува от бездната, място, наситено с фантастични златни форми, индигови сини сенки, невероятни кули, дантелени завеси и колони, камък, изваян от водата в продължение на неизброими години и безчет опити.

— О, Гейб — каза тя задъхано. — Това е най-прекрасното нещо, което някога съм виждала. Иска ми се и ти да можеш да го видиш.

В гърдите му се разля облекчение. Каквато и опасност да я бе накарала да моли за помощта му, тя вече бе добре.

След облекчението се възцари невероятно задоволство, че първата й реакция е била желанието да сподели откритието с него. След това всичко бе изместено от прагматичната загриженост на мъж, прекарал голяма част от живота си в дивата пустош.

— Безопасно ли е? — попита той. — Да не е някоя пропаст? Искаш ли да те изтегля?

— Безопасно е, стига да не ме пуснеш — отвърна разсеяно тя.

Цялото и внимание бе съсредоточено в удивителната зала пред нея. Увереността, че друг човек не е виждал този невероятен пейзаж, събуди у младата жена чувство на страхопочитание.

Много й се искаше Гейб да е до нея, за да види всичко онова, което тя виждаше, да го споделят заедно. Тук имаше прекалено много красота за сам човек. Тази красота я заля и потопи.

— Не е точно пропаст — опита се да обясни с дрезгав глас тя. — Просто е сравнително висок вход към друга зала. — Според мен някога водата се е изливала от този тунел в по-ниската пещера.

Той си представи тунел, свършващ на лицето на отвесна скала, отвор, разположен между невидимия таван над тях и също така невидимия под отдолу.

— Щях да съм по-спокоен, ако беше привързана с въже.

Гейб чу собствените си думи и се усмихна мрачно. Щеше да се чувства най-добре, ако Джой бе вързана към него за постоянно. Нямаше да има нищо против, ако можеше да разчита на обичайните клинове и колани, с които да я обезопаси.

— Ще се промъкна още малко напред, за да видя дали може да се слезе долу — каза тя. — Готов ли си?

— Джой… — започна да негодува той.

— Всичко е наред — прекъсна го бързо тя. — Стига да не ме пускаш и аз да успея да запазя центъра на тежестта вътре в тунела, няма страшно.

Още щом тя понечи да му противоречи, той си спомни, че при жените центърът на тежестта е обикновено на бедрата, докато при мъжете обикновено се намираше трийсет сантиметра по-високо. Което означаваше, че тя може да огледа ширналата се пред нея зала значително по-добре, от който и да е мъж.

— Добре — каза той. — Само че първо ще ти застопоря краката.

Докато Гейб се занимаваше с глезените й, Джой попиваше с очи колкото бе възможно повече от непознатото място. Накъдето и да се отправеше светлината й, тя виждаше скални образувания, каменни скулптури — някои масивни, някои изключително нежни — кули, ниши и стени, колони, изваяни в средата като талия на елегантна жена, разширяващи се надолу и нагоре в кадифения мрак.

Не можеше да определи колко е голяма залата, но вече имаше представа, че е огромна. Дори когато нагласи лампата на възможно най-тесния лъч, тъмнината пое светлината, преди да успее да достигне до тавана, пода или стените.

Независимо какви бяха пределите й, пещерата бе съхранила изумителна красота. Тук водата пееше, хор от мърморещи гласове сред фантастичните форми, рецитираше триизмерна поема, създадена в уединение, без ограничение на място и време, от варовик и вода, от тъмнина и светлина.

И време. Невероятно много време, цяла вечност, запечатана в камъка.

— Ксанаду — каза тя и думата прозвуча като въздишка.

— Какво?

— Също като в поемата. Ксанаду, Кублай хан и невероятната красота.

Гейб опита възлите около глезените й.

— Ксанаду, значи? Внимавай, съкровище. Не съм изминал целия този път, за да се връщам сам.

— Ще внимавам. — Гласът й бе дрезгав. Тя усети как думата „съкровище“ отеква в ума и се слива с кръвта й, както винаги ставаше в сънищата и мечтите. — Ще натъпча раницата до мен, за да се заклещя, и ще мина още малко по-напред. Готов ли си?

Той затегна въжето около глезените й.

— Готов съм.

Тя се изви, за да прехвърли раницата до себе си. Докато напредваше, въжето, с което бе привързана, се изпъна, а след това леко поддаде. Съвсем леко. Той я държеше толкова стегнато, че тя усети лека болка.

Освен това изпитваше сигурност.

Насочи лампата на каската точно под козирката, на която се бе отпуснала. Под нея не се виждаше нищо, освен кадифен мрак, който бе толкова гъст, че създаваше илюзията, че можеш да стъпиш отгоре.

— Дръпни се малко назад в тунела — помоли тихо тя.

— На козирка ли си легнала? — попита неуверено той, въпреки че веднага изпълни молбата й.

— Да. — Беше му благодарна, че веднага е разбрал откъде може да дойде опасността, вместо да се бави с дълги обяснения. — Изглежда ми доста здрава, но…

Думите й пресекнаха и тя възкликна, когато усети, че е повлечена назад в тунела противно на желанието си. Понечи да негодува, но замълча и му помогна да се изтегли назад.

Ако бе на мястото на Гейб, щеше да постъпи по същия начин. Ако по варовиковата козирка, върху която се бе отпуснала, имаше някакви пукнатини, тя можеше да поддаде всеки момент. Тогава щеше да провисне над тъмнината, в която не се виждаше нищо.

— Стига толкова — обади се тя.

Подръпването в глезена престана.

— Сега пак ще мина напред — обясни тя.

— Няма да стане.

— Все някой трябва да го направи. Аз съм по-лека.

Възцари се дълго мълчание, след което той отново се обади:

— По дяволите!

Докато Гейб се терзаеше заради неизбежното, Джой бръкна в калната раница и извади тънка туба.

— Ще проверя за пукнатини — подсказа му тя.

С искрено неудоволствие той отпусна достатъчно въже, за да може Джой да напредне.

Този път тя внимателно огледа повърхността, по която пълзеше към отвора. Камъкът беше хладен, гладък и не се виждаха нито пукнатини, нито отлагания, нито ронливи места. Така продължаваше чак до самия си край.

— Изглежда ми доста як — каза тя.

— И сега какво?

— Сега вече ми се иска да го бяхме открили преди четири часа. Защо винаги става така, че откриваш най-интересните неща в последния момент?

Надвесен над калта и камъка, стиснал здраво въжето, с което бе вързал Джой, Гейб се разсмя.

— Винаги става така.

— Ще жертвам една химическа свещ.

— Давай. Останали са ми още три, ако прецениш, че ти трябват.

Тя изви тубата и я хвърли в бездната, докато отброяваше всяка секунда.

Бледи зелени отблясъци обляха камъка и разкриха фантастичната прелест наоколо. Светлината летеше все по-надолу и по-надолу като комета, пресичаща неизследвани небеса, докато най-сетне се заклещи в една колона, но след секунда отскочи. След това отново полетя надолу, разстилайки след себе си мрака като плащ.

Най-сетне спря да пада и се превърна в неподвижна искрица, примамливо призоваваща Джой. Младата жена копнееше да се отзове на повика, да проучи всяка частица от тайнствеността, ширнала се пред нея, но не можеше да го направи.

Все още не.

Пое назад, а Гейб изтегли въжето.

— Колко има до долу? — попита той и се отдръпна назад по тунела, докато говореше.

— Грубо, много грубо — трийсетина метра. Не можах да видя добре, но предполагам, че има някаква чупка, преди да се добереш до пода на залата. Ако това тук някога е било водопад, дъното сигурно с изровено и са се струпали отронени камъни там, където подът се среща със стената.

Стигнаха до разширеното място в тунела. Джой погледна часовника си и бързо пресметна.

— Искаш ли и ти да погледнеш? — попита тя.

— А ти как мислиш? — отвърна той с глас, зареден с вълнение.

Тя се разсмя.

— Тогава престори се, че си змия и се промъкни напред.

Докато говореше, вдигна ръце над главата си, превъртя се на хълбок, опря гръб в стената на тунела, за да му осигури колкото е възможно повече място. Той не чака повторна покана. С лице към нея, вдигнал ръце над главата си, се обърна на една страна и започна да се провлачва напред.

Мястото съвсем не бе достатъчно. Беше притиснат между камъка и доста по-примамливите извивки по тялото на Джой. Дори през пластовете кални дрехи, усети гъвкавостта и мекотата й. Усети и напиращия в нея смях.

В следващия момент, най-ненадейно, когато я бе притиснал цялата, почувства как тя застива неподвижно.

— Джой! — прошепна той.

Уловена в капан между ледения камък и топлото му тяло, тя дори не можа да помръдне, когато устните му плениха нейните. А дори и да можеше да помръдне, не би го направила. Езикът му си играеше с устните, а в тялото й лумна такъв огън, че й се стори, че също като химическата свещ излъчва светлина.

Откритието, че все още може да откликва на ласката на мъж, я порази също като момента, когато откри, че виси над тъмната зейнала паст на пещерата, а ръцете на Гейб са единственото, което я пази да не падне. Издаде звук, който наподобяваше името му, когато отвори устните й в желанието си да задълбочи целувката.

Не можеше да откаже този миг нито на себе си, нито на него. Топлината и вкусът му притъпиха сетивата й. Забрави къде се намира, забрави, че той е мъжът, изоставил я, за да открива непознати екзотични места по света. Забрави всичко, освен сладкия му вкус по езика си.

С неясен звук се притисна в него и се отдаде на целувката с единственото съжаление, че няма как да обвие врата му с ръце и да го притисне силно и всеотдайно, както в сънищата.

След първите няколко мига на взаимно проучване Гейб усети, че контролът му се изплъзва. Искаше му се да направи толкова много, да почувства толкова много, а дори не можеше да я прегърне. Леко захапа устната й, изпълнен с копнеж да се потопи в топлината й. Чу тихия й стон на възбуда, избликнал някъде дълбоко в гърлото, и му се стори, че скалите около него горят.

Извика името й, настоятелно и извинително. Не бе искал да направи подобно нещо тук и сега, но контролът му се изплъзваше с всеки трепет на езика й по неговия, с всяко движение, а мозъкът му се рееше някъде, докато той целият трепереше, обладан от желание към Джой. Бавно и прелъстително, тялото му подканваше нейното, докато изследваше всяко ъгълче на устата й с език.

Тя усещаше настойчивостта и нетърпението му във всяко движение на силното мъжко тяло. Издаде приглушен звук на нетърпение и глад, изнемогваща в желанието си да го докосва и той да я докосва, да задържи топлината и възбудата. Трябваше да почувства допира на кожата му до своята, цялата да му се отдаде, гореща, влажна и гола. Само така можеше да се убеди, че случилото се не е сън, че е будна и напълно жива за пръв път от седем години насам.

С дрезгаво стенание тя се отри в него, следвайки всяко ласкаво движение, без да сдържа желанието. Никога не бе успявала да се сдържа, когато е с него, дори насън.

Зъбите му нежно дразнеха долната й устна. Шептеше името й отново и отново в радостна песен, докато я близваше леко, нежно и жарко.

— Будех се нощем разтреперан, след като те бях сънувал — каза той. — И сега треперя, а не е сън. Кажи ми, че това не е сън.

Сън. Да.

Нейният сън.

Неговият.

Но това не беше сън.

Действителността обгърна Джой като ледена вълна. Тя потръпна и се стресна. Трябваше да се отдръпне, но нямаше къде да избяга. Притискаха я и скалите, и Гейб. Нямаше път за отстъпление.

Сън и кошмар се сляха.

— Джой? — повика я той, усетил, че се е отдръпнала, въпреки че нямаше къде да се отдръпне, освен още по-близо до него.

— Аз… — Гласът й пресекна и тя отново потръпна.

Целуна я по устните с нежност, от която тя изтръпна, отпи от устните и езика й, искаше му се да стори същото и със зърната й. След това езикът му навлезе в устата й, както му се искаше да навлезе в нея, бавно и дълбоко.

Из тялото й се понесоха вълни на удоволствие, трепкаха и заплашваха да избухнат. Беше допуснала грешка, огромна грешка. Бе напълно способна да откликва на ласките на мъж, стига този мъж да бе Гейбриъл Венчър.

Някак успя да събере сили и да извърне глава настрани.

— Недей — каза тя с треперещ глас. Дъхът й замря, когато тялото му отново се притисна към нейното и удоволствието се разби на милион искри. — Ооо, Гейб… престани. Нямаш представа, какво ми причиняваш.

— Надявам се да е само половината от това, което ти ми причиняваш. — И неговият глас бе накъсан и дрезгав, наситен с невероятното удоволствие отново да докосва Джой. Устните му се движеха в неповторима жарка ласка.

— Моля те — каза диво тя. — Недей. Престани да ме дразниш. Не съм била с мъж, откакто ме напусна.

Той застина, неспособен да повярва на чутото. Никога не бе докосвал толкова жарка и страстна жена като Джой. Беше невероятно, че се е отказала от физическото удоволствие, за което толкова силно копнееше.

— Защо? — попита той с неуверен глас.

Зачуди се дали да му признае, че докосването на мъжете, на който и да е мъж, не й бе въздействало, въпреки че бе решена да забременее отново и да даде на Кейти братчето или сестричето, за което детето копнееше.

— Опитвах, Гейб, наистина опитвах, но просто не можех — каза Джой. — Когато някой мъж ме докоснеше, ти започваше да ми липсваш още повече. Имах чувството, че някакво въже ми се изплъзва през пръстите, че ме прогаря. Най-сетне… ами просто се отказах.

Гейб имаше чувството, че е разкъсан, стори му се, че някаква светлина раздира мрака, че се променя. Спомни си случаите, когато бе обладавал жена с надеждата да запълни празнотата вътре в себе си, празнота, където нямаше никой. И всеки път тази празнота ставаше още по-неприятна, бездната проникваше по-дълбоко в душата му, разширяваше се, докато заплахата, че ще го погълне и той ще довърши живота си в мрак, не се превърнеше в нещо напълно реално.

Тогава спря да мисли за жените.

Сега най-сетне разбираше защо. Когато за пръв път се сля с тялото на Джой, искаше да я дари със същата всеотдайност, да я разтопи така, че тя никога да не пожелае друг, без да си помисли първо за него.

Беше се получило точно така. Жарка страст. Съвършенство. Невероятно удоволствие.

И за двамата.

Никога след това не докосна друга жена, без да си спомни Джой, а загубата й разяждаше душата му и празнотата растеше.

— Съжалявам — прошепна той и погали устните й с дъха си, с език. След това продължи да говори. — Не, не съжалявам. Би трябвало, но не съжалявам. Толкова много ми липсваше, че едва сега го осъзнавам. Каквото и да съм ти сторил, то се отрази и на мен. Просто не го знаех, не разбирах.

Джой не можеше да проговори, но се отдръпна от него. Намираше се някъде между страстта на настоящето и болката на миналото предателство. Тя падаше, все по-надолу, безкрайно далече… а съжалението в притеснения глас на Гейб бе спасителното въже, което прогаряше тялото й, докато падаше.

Нямаше представа, дали той ще задържи въжето, дали ще я спре да пада. Не беше сигурна дали иска това да се случи, дали иска животът й отново да е в ръцете му.

Алармата на часовника изписука и ги стресна. Гейб си пое дълбоко дъх и я притисна между възбуденото си тяло и каменната стена на тунела.

— Време ли е да се прибираме? — Опитваше се напълно безуспешно гласът му да прозвучи спокойно.

— Все още има време, колкото да погледнеш новата пещера — каза тя, стараейки се с огромно усилие да контролира дишането си. — Много набързо.

— Колко време?

— Минута. Може би…

Така и не довърши. Гейб наведе глава и отново притисна устните й, сливайки телата им по единствения начин, по който бе възможно в този момент.

Целувката бе различна от предишната. В нея наистина имаше страст, но се усети и още нещо, нещо нежно и трайно, извинения и обещания, изречени безмълвно, топлота, която преминаваше отвъд каменния проход около тях.

След повече от минута той бавно, с нежелание, сложи край на целувката.

В пълно мълчание Джой го пусна да се промъкне покрай нея, за да се насочи към „Гласовете“ в посока, обратна на новото им откритие. Последва го автоматично, движейки се назад, без да мисли, защото умът й кръжеше около факт, по-невероятен от откритието за собствената й разпалена страст.

Гейб бе предпочел да остане в тунела, за да я целуне, вместо да отиде да разгледа непознатата територия, ширнала се отвъд каменната козирка. Преди седем години не би постъпил по този начин.

Дори сега й бе трудно да повярва, че го е направил.