Елизабет Лоуел
Истинска любов (15)

Глава 14

Почти незабавно, въжето, което държеше Гейб, се изпъна и прекрати падането. Въпреки това му трябваше един миг, за да осъзнае, че се намира в пещерата Лост Ривър, а не в перуанските планини, че виси в ръцете на Джой, а не на въже, горният край на който бе вклинен някъде в камъка и под краката му не зее шестстотинметрова пропаст.

По кожата му изби студена пот. Адреналинът отекваше на шумни тласъци в ушите. Гърдите го заболяха от непосилно напрежение и жажда за дъх.

С дисциплината, която веднъж вече го бе запазила жив в миналото, той си възвърна контрола над ума и тялото. Завъртя се така, че да се озове с лице към мократа лъщяща скала. Миг по-късно успя да удържи и закрепи собственото си тегло.

— Продължавам спускане — извика той към Джой.

— Продължи спускането.

Надяваше се Гейб да не долови нескритото облекчение в гласа й. Не се притесняваше единствено защото мъжът щеше да се нарани — докато въжето държеше, не го грозеше истинска опасност. Само че след случилото се в Перу, й беше ясно, че изпитва неконтролируем ужас от падане. Да се усети отново безпомощен, макар и само за момент, сигурно го бе ужасило.

Въпреки това Гейб успя да запази самообладание и да си възвърне опората, за да продължи, все едно че нищо не се бе случило.

Джой разбираше, че за подобна смелост и решителност той е трябвало да преодолее безпомощността и заслепяващия страх. Веднъж, преди три години, Кейти се бе залутала в пустинята в търсене на диви цветя. Преди да успее да я открие, Джой бе разбрала колко много обича малката си дъщеря.

Откритието бе ужасяващо.

До този момент Джой си бе въобразявала, че никога няма да обикне друг човек — не и по този начин, така че цялото й същество да се отдаде в готовност да се жертва за друг живот, живот, който може да й бъде отнет във всеки един момент и да я остави отново сама.

Въжето се отпусна в пръстите на Джой.

— Прекрати спускане — провикна се Гейб.

Отговорът й долетя през мрака до него.

— Прекратявам спускане.

След няколко мига насочената нагоре лампа от каската на Гейб премина по гладката стръмнина. Малката лъскава фигура на Джой се движеше между светлината и мрака с невероятна елегантност. Щом докосна пода до него, тя го погледна бързо, усмихна му се поощрително и го поведе в дълбините на пещерата Лост Ривър.

Докато я следваше, отначало усети любопитство, а сетне бе очарован от грациозността и самоувереността й. В диви непроучени местности го бяха придружавали различни водачи, но сред тях нито веднъж не бе имало човек, който така спокойно да приема дадено място, както и да го харесва такова, каквото е. Не че тя бе покорила пещерата, по-скоро успяваше да се промъкне през пространството вътре и да открие уникалните места.

Не бе сила на характера това, което й даваше достъп до тайните на пещерата, а собствената й нежност и изтънченост. Тя бе човек, който отлично разбираше себе си, който познаваше както екипировката си, така и собствените си способности, ограничения и желания.

На двайсет, тя бе значително по-импулсивна, далече не толкова склонна да повярва и приеме, че никой не е в състояние да направи и постигне всичко на този свят.

Докато Джой бе на двайсет, той никога не би пристъпил над бездната с гръб към зейналата й паст, ако тя държеше живота му в ръцете си. Тогава бе тъкмо обратното. Той бе този, който я спускаше. Тя му се доверяваше.

Това прозрение го изуми. Също като момента, когато видя за пръв път след толкова години нежните черти на Джой и фигурата й, скрити в сянката на полуголото тяло на Дейви, и му се стори, че някой го е ударил с всички сили в стомаха.

„И защо й е да ти се доверява сега, глупако“, попита един присмехулен глас в главата му, същият глас, който не желаеше да го остави на мира, откакто се измъкна от онзи смъртоносен капан в планините в Перу.

„Но аз не исках да я нараня.“

Браво! Та това е наистина похвално! Точно това я е крепяло, когато родителите й са починали. Точно това я е крепяло, когато се е отправила съвсем сама към клиниката, за да направи аборт.

Спъна се и за малко не се просна по очи върху студения камък.

— Гейб? — повика тя, дочула зад себе си неестествен шум.

— Всичко е наред — обади се той.

Вътрешно се наруга и се постара да обуздае мислите и тялото си, насочвайки вниманието си към изискванията на неравните места в пещерата Лост Ривър, а не към жалкото минало, което нямаше да се промени.

— Таванът се снишава — предупреди тя.

— Направо върхът — отвърна тихо той.

Тя се наведе, за да подмине един сталактит, оставил не една и две следи по каската й.

Гейб изсумтя, защото отново трябваше да се приведе, но бе извънредно благодарен за всяка една от безобразно болезнените процедури с терапевта след случката в планината. Сега, въпреки напрежението и неудобството, лявата му страна не бе в много по-лошо състояние от дясната.

Това само донякъде бе утешително, но беше по-добре, отколкото да няма никаква утеха.

Колкото по-дълбоко в пещерата навлизаха, толкова по-ясно му ставаше защо Джой не носи раницата си на гърба. Всеки път, щом успееше да си намери място в някоя теснина, раницата се удряше в тавана.

— Седни тук — каза Джой.

Доволен, че гащеризонът му е подплатен, Гейб се отпусна на влажния студен камък.

— Сядам — предупреди я кисело той.

Тя издаде звук, подобен на кикот.

Това учуди и двамата.

Джой се измъкна от раницата и свали всички каишки и препаски, след което ги завърза за глезена си. Сложи раницата пред себе си, за да може да я тласка напред.

— Дай ми и твоята раница — каза тя.

— Давам ти и моята раница — отвърна той, сякаш все още се спускаше.

Тя се разсмя.

Той я свали и се загледа как тя я връзва на въжето точно зад своята.

— Ама ти сериозно ли ще вземеш и моите неща? — попита той.

— Сериозно ще ги взема. Ще ми благодариш, след като преминем и двамата. Дейви се кълне, че „Пипнах те“ е само трийсет сантиметра на едно място.

— А каската му минава ли там?

— Имаш предвид старата приказка на пещерняците, нали?

— Да. Ако успееш да прекараш каската през дадена теснина, значи и тялото ти ще мине.

— Да, в повечето случаи това е вярно. Само че невинаги. Особено когато става дума за някой с такъв едър кокал и толкова напомпани мускули като Дейви.

— Или с бедра като на Маги.

— Бедрата й се провират без всякакъв проблем.

Джой изтегли жичките, които свързваха батериите с лампата на каската. Това означаваше, че тя ще остане на тъмно, но така бе по-добре, отколкото да ги скъса на някоя скала, докато се провира.

Без да го моли, Гейб насочи лампата от каската си към подозрително тесния отвор, наречен от Джой „Пипнах те“. Наблюдаваше я как се отпуска по корем и започва да се провира през пасажа, докато тласка напред платнения сак и дърпа двете добре натъпкани раници след себе си.

Много скоро светлината от лампата му престана да върши работа на Джой. Тялото й почти напълно бе запълнило тунела и докато навлизаше все по-дълбоко, оставаше място единствено за отделни, случайно промъкнали се иззад нея лъчи. Звуците от триенето на облеклото в скалите, ботушите, попаднали в кална ямка, докато търсят опора отдолу, приглушеното пъшкане на Джой, предизвикано от усилието, скоро заглъхнаха и Гейб остана сам в оглушителната тишина.

След като Джой се изниза през първата от седемте извивки в „Пипнах те“ тъмнината стана непроницаема. Не че това я притесняваше. Беше минавала през „Пипнах те“ толкова много пъти, че обикновено се справяше по усет. Беше невъзможно да се загуби, тъй като пътищата бяха само два — напред или назад.

След четвъртата извивка, Джой поспря за миг. Въпреки че „Пипнах те“ е била образувана от вода, просмукала се през слабите точки на варовиковия риф, а след това пространството се бе разширило, превръщайки се в подводен поток, стените не бяха загладени. Тънкият слой пещерна кал на някои места бе по-дълбок, отколкото на други. Таванът в някои участъци се спускаше ниско, докато на други се издигаше, а стените се доближаваха или разширяваха в зависимост от слабостите на древния риф.

Освен това потоците на движещата се вода почти никога не бяха равномерни. Извивките и неравностите подръпваха дрехите, очукваха каските, драскаха чантите с екипировката и набраздяваха ботушите. Същите тези извивки и неравности бяха удобни подпорни точки за лактите, бедрата, коленете и стъпалата при всяко движение. Освен тях в „Пипнах те“ имаше и стеснение, което стряскаше и затрудняваше дори опитните пещерняци.

„Гласовете“ постепенно заглушиха дишането на Джой. „Гласовете“ шепнеха, мърмореха и подемаха непонятни примамливи песни. При шестия завой в невъзможния тунел отвсякъде я обгърнаха призрачните звуци.

Първия път, когато премина през напълно непознатия проход, същите тези гласове я уплашиха. Гейб си бе заминал преди шестнайсет дни и й се стори, че чува и майка си, и баща си, и любимия да й шепнат, да я утешават, тихо да я викат по име, да късат парченца от душата й с острите нокти на мъката и спомените.

Когато най-сетне влезе в огромната зала на „Гласовете“, вече плачеше така неутешимо, че не успя да види нищо от неповторимата красота, осветена от лампата.

Днес Джой изпълзя от „Пипнах те“ със сухи очи. Ситна прах бе полепнала по цялото й тяло и дрехите. Изправи се бързо и потърси с поглед някакви светлини сред неземните звуци. Наоколо витаеше единствено тъмнина. Автоматично свърза жичките с лампата на каската.

Наоколо се разля светлина и простря призрачни пещерни сенки в кремаво и ръждиво, в бежово, жълто и сиво. Тръгна първо наляво, а след това пое надясно и направи неколкометров зигзаг, за да огледа скалните ниши.

В единия край мерна някакво слабо доловимо отражение ниско долу от дясната страна. Никакви други отблясъци не се виждаха. Или Дейви, Рибата и Маги бяха заедно и наблизо един до друг и светлините им изглеждаха като един източник, или някой се бе скрил в една от стотиците дълбоки ниши и вдлъбнатини в лабиринта, подобен на сюнгер, опасващ залата.

Тя извади радиопредавателя.

— Риба.

— Е-хо.

— Къде е това ехо?

— В обратния край на „Пипнах те“. Дейви и Маги са при мен.

— Всичко наред ли е?

— Ако наред означава да водя записки, да опъвам въжета, пак да водя записки, да проверявам разстояния и да отчитам показанията на онзи сонар и разните там измислени лазерни тъпотии, дето не искат да бачкат, след като са преминали изпитанието „Пипнах те“… да, нещата са наред.

— Всичко ми звучи съвсем в реда на нещата. Връщам се за Гейб. Ако се окаже, че имам нужда от теб, ще ти викна.

Малкото радио издаде пукащ звук, когато Рибата натисна копчето за изпращане един-единствен път, което бе кодът за Разбрах, а сега прекъсвам.

Залата, която Джой наричаше „Гласовете“, бе дълга сто двайсет и два метра, широка сто и шест при най-голямото разширение и бе така причудливо оформена, че първия път пещерняците решиха, че става въпрос за три отделни зали, не за една. Докато човек не се научеше да разпознава естествените пътепоказатели, лесно можеше да се загуби в кадифения мрак и сложните каменни образувания в „Гласовете“.

Джой си свали екипировката и прилежно я остави на една страна, а сетне отново се отпусна на лакти и колене. След това спря, обзета от спомена за въздействието, което „Гласовете“ й оказаха първия път, когато ги чу преди седем години. Не знаеше имената на призраците, които бяха разкъсвали година след година душата на Гейб, но знаеше, че все още са вътре в него.

Беше ги съзряла в очите си.

Това бе нещо ново. Онзи Гейб, който бе в спомените й, не се тормозеше от съжаления и пред него имаше само блестящо бъдеще.

Джой придърпа раницата си, развърза я и бръкна вътре. След като порови малко, напипа една от химическите свещи за спешни случаи. Извади я и рязко я изви. Бледа зелена светлина блесна в ръцете й.

Подпря тубата на един сталагмит, пораснал на няколко педи от входа на „Пипнах те“, или може би бе по-правилно да се каже изходът, в зависимост от това, в коя посока поемаше човек. Светлината щеше да послужи като фар за Гейб, като част от реалния свят, който да го дърпа към себе си, докато гласовете раздираха душата му.

Тя отново изключи батериите и влезе във виещия се проход. Когато се показа от другата страна, там цареше пълен мрак. Бързо включи лампата на каската.

— Гейб? — повика го тя с тръпнещ глас.

— Тук съм.

Гласът прозвуча от дясната й страна. Веднага обърна глава и лицето му бе обляно в светлина. Мъжът се намръщи и побърза да затвори очи.

— Извинявай. — Наведе глава на една страна, за да не попада светлината в очите му.

— Стресна ме. Не очаквах да те намеря седнал сам в тъмното.

— Просто привиквах с пълната липса на светлина — каза той. — По-добре тук, отколкото след като се заклещя в „Пипнах те“.

— Ти… — тя се поколеба — добре ли си?

— Много даже — отвърна спокойно той. — Открих, че тъмнината дава покой. Останалите ми сетива работят на пълни обороти.

Не можеше да види усмивката му, но я долови в гласа му.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна тя.

Гласът й леко отекваше. Спомни си случай преди седем години, когато бе изключила светлините и на двете им каски, за да се потопи той в непрогледния, всепоглъщащ мрак. Тогава я беше целунал, дълбоко в недрата на вечната нощ на пещерата Лост Ривър, а тя усети как я завладяват усещания, които нямаха нищо общо с обстановката. Тогава за пръв път усети силата в стегнатото му тяло, горещината, глада.

Споменът премина през Джой като гласовете, които й подвикваха с думи, с които тя нито успяваше да се пребори, нито да разбере.

— Дай ми въжето си. — Гласът й прозвуча дрезгаво.

Той безмълвно й подаде платнения сак, където бе въжето.

— При четвъртия завой на „Пипнах те“ — каза бързо тя и завърза чантата за глезена си — ще започнеш да чуваш гласове. Да знаеш, че не полудяваш. Това е просто течаща вода, странната акустика ги донася при теб. Не им се поддавай и продължавай все напред.

В гласа на Джой се прокрадна нещо, заради което на Гейб му се прииска лампата на каската да е включена, така че да може да види лицето й. Стори му се толкова притеснена за него, колкото и когато бе започнал да пада одеве. Зачуди се дали пък не е доловила беззвучния диалог в ума му, докато се е опитвал да разбере, или поне да приеме истината за себе си и за миналото.

— Побиват те тръпки, така ли? — попита любопитно той.

— И още как. Когато първия път запалих химическата свещ, вече бях решила, че полудявам.

— Кога беше това?

— Шест дни след смъртта на родителите ми. — По тона й той разбра, че няма смисъл да казва каквото и да е, както и да се опитва да я утеши.

Затова замълча.

Под светлината от лампата на Джой, той застана пред малката зейнала уста на „Пипнах те“.

— Както и повечето водни пътеки, образувани при спадането на нивото на водата — обясни тя, — „Пипнах те“ е с кръгла форма. Докато хората не са. Ако ти стане прекалено тясно, сваляш каската и я буташ пред себе си. Ако това не помага, изтегляш се назад, на достатъчно широко място, за да можеш да протегнеш едната си ръка над главата, и така продължаваш. По този начин формата ти ще бъде по-кръгла.

— Щом Дейви успява, значи аз ще мина през „Пипнах те“ като стой, та гледай.

— Недей да разчиташ на това. Той има повече плът, но ти си по-широк в раменете. Проблемът при мъжете са тъкмо раменете.

— А при жените?

— Тазът — отвърна веднага тя.

— Горката Маги.

Мисълта, че Гейб е забелязал стегнатото, но щедро закръглено дупе на Маги, подразни Джой, макар да си каза, че става глупава. Нищо през последните седем години не бе успяло да промени чувствеността на Гейб, а Маги имаше тяло, което бе в състояние да изкуши всеки мъж.

Доста потисната, Джой се надяваше Маги да си остане все така уравновесена, когато чарът на Гейб започнеше да я задушава и да разтваря преградите й също като загрята подземна вода, заела се с препречилия се варовик.

Поне Джой бе успял да го покори достатъчно бързо.

— Ще бъда непосредствено зад теб — каза тя отсечено. — Не се опитвай през всичкото време да лазиш по корем. Използвай и хълбоците си, и гърба, без значение в какъв ред. Накарай тялото си да се съобрази с прохода, защото той със сигурност няма да се съобрази с теб. Камъкът е по-устойчив, от който и да е човек. Не се опитвай да се съпротивляваш. Стани гъвкав. Ако се заклещиш, или започни да викаш, или ритни три пъти с крак. Щом усетиш, че те сграбчвам за глезена, отпусни се и издишай. Ще бъдеш избутан за нула време. Разбра ли ме?

— И още как.

Тя изпъшка.

Гейб я погледна триумфално и започна да се плъзга в устата на „Пипнах те“.

Тя изчака, докато краката му бяха на около два метра пред нея, тогава изключи лампата на каската и бавно се насочи след него. От време на време спираше, за да прецени как напредва, заслушана в тихото пъшкане и резките ругатни, които свидетелстваха за усилията му.

Въпреки че при втория завой трябваше да се отдръпне и да опита подход от нов ъгъл, проблем с първите три завоя нямаше. Доколкото тя успяваше да прецени, от втория завой излезе по гръб. Дейви имаше същия проблем с тази част от прохода и се бе научил да го разрешава по абсолютно същия начин.

Гейб си отбелязваше наум извивките в нетърпимия проход. Някъде при петия завой, болката и одрасканите места, както и напрежението в тялото му, изчезнаха, щом го заля шепотът на хиляди призраци, които заговориха в един глас.

Той застина на място, а сърцето му диво започна да блъска. Знаеше отлично, че умът му дава облик и име на невъзможните призрачни гласове от миналото.

Знаеше го със сигурност и въпреки това не можеше да повярва.

„Обичам те, Гейб. Обичам те! Не си тръгвай още. Остани още една седмица, още ден, поне минутка. О, Гейб, толкова много те обичам! Остани с мен, обичай ме, позволи ми и на мен да те обичам. Моля те!“

Не чу отговор.

Не беше и необходимо. Вплетен в призрачните думи на Джой, се понесе бебешкият плач на нероденото му дете.