Елизабет Лоуел
Истинска любов (16)

Глава 15

Дни по-късно, в окъпания в светлина късен следобед, споменът за първия път, когато чу „Гласовете“, бе толкова жив у Гейб, колкото и струите на единствения работещ горещ душ в Котънуд Уелс. Тялото му бе преодоляло физическото напрежение, следствие от пълзенето в пещерата, но нечовешките вопли все още звучаха в главата му. Отново и отново събуждаше тези безогледно нахлули в душата му гласове и чуваше думите на брат си отпреди шест години.

Сладурчето от Ню Мексико прие 3744 долара и се съгласи да направи аборт.

Едва сега Гейб се замисли над заслепяващия гняв, който го бе обзел, докато държеше писмото, което го бе чакало цели единайсет месеца. Едва сега си призна, че ако ставаше дума, за която и да е друга жена, а не за Джой, щеше да му е абсолютно безразлично.

Определено нямаше да се чувства предаден, нито пък да бъде изпълнен с презрение и ярост, която да пресъхне едва в момента, когато разбра, че родителите й са починали дни след отпътуването му за Ориноко.

Каквото и да се бе случило преди години, вече бе сигурен, че не е взела решението за аборта с лека ръка.

Бе убеден, че Джой го е обичала, както бе убеден, че тя бе невинна, и тази увереност отключи някакво чувство, скрито дълбоко в душата на Гейб, нещо, което той дори не би признал, че съществуваше у него. Нямаше представа, защо не се е замислял за избликналата в гърдите му ярост преди, нито защо едва сега търсеше истината от миналото. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е настъпил моментът да се замисли.

Всеки път, когато се сетеше за миналото, убеждението, че споделеното с Джой не е нито заблуда, нито лъжа, го даряваше със спокойствие. Също като причудливо пещерно образувание, създадено някъде дълбоко в недрата на земята, той усети нещо да набъбва в него, миг след миг, спомен след болезнен спомен, нещо с неземна красота избуяваше там, където преди царяха тъмнина и празнота.

Спря водата и започна да се бърше. Дългите прорези, което въжето бе оставило по крака му преди година, бяха избледнели до кафеникави сенки, на които той не обръщаше никакво внимание и дори не забелязваше. Беше се сдобил с няколко нови драскотини и синини, подарък от твърдата хлъзгава повърхност на пещерата Лост Ривър, но дори не си струваше да се споменава за тях. Въпреки трите изнурителни дни на пълзене в пещерата, които прекара с Джой, Гейб се чувстваше добре. При това много добре.

По-приятно чувство не го бе обхващало от години.

Ако трябваше да е точен, седем години.

Сърцето му спря, след това заби по-бързо. „Кога ли ще поиска да поговорим за миналото? Не насилвай нещата — каза си грубо той. — Нека този път тя да определя ритъма.“

Много внимаваше да осигури на Джой колкото е възможно повече пространство, докато бяха в пещерата. През деня говореха за Лост Ривър, разменяха си шеги, с който бе останал за обяд в Котънуд Уелс, а след това той се оттегляше в бунгалото си, за да пренесе записките си на хартия и да предаде впечатленията и наблюденията си от пещерата и за читателите.

Ако Джой изпитваше непреодолимо желание да разбере повече и за него, и за себе си, и по отношение на миналото им, тя не даваше никакъв знак.

„Пристъпвай бавно. Недей отново да прецакваш нещата.“

Каквито и да бяха тези неща.

Ето още нещо, което не знаеше. Единственото, в което изпитваше сигурност, бе, че тези неща са истински, също като притихналата пещера под жаркото пустинно слънце.

Стомахът му изръмжа. Шумно и отчаяно.

Той погледна часовника си, специален, със защита против влага, драскане и удари. Беше станало пет без петнайсет.

За нещастие на прегладнелия Гейб, тази вечер бе ред на Дейви да готви. Това означаваше такос и запържена консерва боб. Очевидно Джой бе единствената в Котънуд Уелс, освен Гейб, която умееше да пече сладки, която се сещаше да направи салата, да опържи пиле или да сложи ребърца на скара.

Само че Джой работеше по някаква трудноразбираема тема за противодействието на различните видове водоизточници в пещерата Лост Ривър. Обикновено вършеше тази работа нощем или след вечеря, но очакваше някоя си Кейти да се върне в лагера тази вечер и затова Джой искаше да си остави достатъчно време за нея.

От това, което Гейб разбра, когато името на въпросната Кейти бе споменавано, тя бе любимката на лагерниците, останала на едноседмична ваканция в близка ферма. Освен това, почти нищо друго не бе казано. Разговорите между пещерняците обикновено се съсредоточаваха около пещерите, и по-специално около Лост Ривър, проблемите с отпускане на допълнително финансиране и обсъждане на нововъведенията в екипировката. Рядко споменаваха някой конкретен човек, освен легендарните изследователи на пещери.

Всъщност до днес следобед, на връщане от пещерата, Гейб не бе знаел, че Рибата има жена, нито пък че двете му деца учат в гимназия, нито че не може да понася безработния си зет, който винаги виси у тях.

Нищо чудно, че Рибата прекарваше толкова време далеч от дома си.

Гейб се протегна, докато чу изпукване във врата и раменете. Извади си чисто бельо, къси панталонки и сандали. Друго не му беше нужно, а истината бе, че щеше да е особено доволен, ако можеше да мине и без това. Лятото в Ню Мексико бе безкрайна поредица от сухи горещи дни. На него обаче му допадаше, също както му допадаше хладната влажна пещера Лост Ривър.

Дори започна да харесва „Гласовете“. Сега вече знаеше, че не го преследват изпълнени с отчаяние и копнеж обвинителни писъци, защото те бяха негова измислица, не идваха от призраци, настървено шепнещи в мрака.

Зачуди се какви ли гласове бе чула Джой, когато се бе натъкнала на това място за пръв път, как ли са разкъсали душата й. Въпреки че никога не спомена и дума, той бе сигурен, че тя също ги е чула. Как иначе можеше да знае за емоционалния шок, който щеше да преживее първия път, когато мина през „Пипнах те“?

Затова бе оставила химическа свещ до изхода, за да му осигури светлина, когато „Гласовете“ се опитаха да го пречупят и го заляха с онази призрачна неумолима вълна. Сигурно някога са разбили и нейното сърце.

Дали е заплакала като дете?

Дали все още ги чува?

Това бе един от въпросите, които Гейб никога нямаше да й зададе. Със същата увереност, с която знаеше, че ще бъде емоционално дезориентиран от „Гласовете“, и му бе оставила светлина, която да го води, той знаеше, че абортът сигурно е оставил дълбока рана в душата на Джой, рана, която нямаше да се затвори.

Той бе помогнал при нанасянето на тази рана, а не бе направил нищо, за да заздравее.

Същата тази рана, макар и прекалено късно, се бе превърнала в негова рана.

Само ако… започна той както обикновено.

Само ако нищо, глупако, прозвуча познатият отговор. Времето тече в една-единствена посока.

Уморен от собствените си мисли, Гейб мина през бунгалото на Джой и излезе на задната веранда, отвори вратата на пералнята и извади въжето. Огледа го критично, за да прецени дали има нужда от ново плакнене и от втора доза омекотител.

Пусна го вътре отново и обърна поглед към простора, за да се увери дали нещо не е отнесено от игривия пустинен вятър. Всичко си бе на мястото.

След това не му останаха повече извинения и нямаше причина да отлага отиването в съседното бунгало, за да свърши малко работа. Фактът, че трябва да вади вода с ведро, тъй като водопроводът не работеше, не бе извинение за хаоса, който бе сътворил.

От друга страна, нямаше особено много смисъл да оправя спалния чувал, който само той щеше да види, или да почиства ботушите си от калта, която щеше да се насъбере отново само след няколко часа. Виж, ако споделяше спалния чувал с…

С неясно мърморене Гейб насочи мислите си другаде. Беше достатъчно, че Джой неизменно шептеше в мислите му, както водата не спираше шепота си в „Гласовете“. Ако я допуснеше в мислите си и когато бе буден, сигурно щеше да е възбуден непрекъснато.

Истината бе, че той изпитваше непрекъсната възбуда.

Колкото повече време прекарваше с Джой, толкова повече спомени нахлуваха и преливаха бариерите на волята му, изпълвайки го с глад.

Много ясно си спомняше контраста на бледата й кожа до тъмните косми по тялото си, удоволствието, с което го даряваше всяко нейно докосване, невероятното чувство, с което го изпълваха ласките й, меката жар на устните й, неописуемия огън, който го обхващаше, когато проникнеше в нея.

Най-лошото бе, че тя сигурно също си спомняше, че спомените прогаряха спокойствието, което си налагаше пред другите.

Беше го забелязал в очите й, в изражението й. Тя избягваше докосванията му дори и когато бе напълно естествено. Повтаряше си, че омразата я кара да се отдръпва от него.

След това откри, че и той постъпва по същия този начин, че се отдръпва и се старае да не я докосва, защото знаеше, че ако веднъж я докосне, няма да може да се удържи. Тя изпълваше мислите му също както шепотът изпълваше „Гласовете“, напълно, без миг почивка, сякаш това бе част от реалността.

„Знам защо тя се отдръпва, но защо го правя аз?“

Гейб си бе задавал този въпрос много пъти. Обикновено отговорът идваше като страхлив шепот, като стягане под сърцето, което вещаеше смътно доловима опасност.

Сега обаче бе изпълнен с очакване, не с неясни страхове.

„Може и да не ме одобрява, но ме желае. И аз я желая. И двамата сме възрастни и вече сме различни от това, което бяхме преди седем години. Няма причина да се отдръпваме.“

С чисто съзнание можем да продължим напред.

Имаше нужда да почувства невероятното задоволство на отклика й, да чуе отново дивите й викове, когато я довеждаше до мига на екстаз. Беше решил тя да започне разговора за миналото, но нямаше да й позволи да се измъкне и да отрече физическата нужда, която и двамата изпитваха. Следващия път, когато над нея се надвесваха голи мъжки рамене, щяха да са неговите, а не на Дейви Греъм.

Подсвирквайки си тихо, Гейб се запъти към хола на Джой и погледна към обляната в слънце непавирана алея, отвеждаща обитателите на Котънуд Уелс към външния свят. Някаква кола спря пред бунгалото на Джой и около нея се вдигна огромен облак прахоляк. Тя бе застанала на предната веранда, засмяна, лицето й бе озарено от удоволствие.

Това бе лицето от сънищата на Гейб, лице, излъчващо щастие, което така и не видя, откакто дойде тук. В този момент го преряза болезнена завист към човека, който успяваше да преобрази хладната сдържана доктор Андерсън в засмяната Джой от спомените му.

От колата изскочиха две деца и хукнаха към бунгалото. Първото момиченце беше тъмнокосо, бързо и с нищо незабележимо.

Второто обаче порази с невероятна сила Гейб и промени целия му свят в един-единствен нереален миг.

Той издаде грубия дрезгав вик на човек, ударен неочаквано изотзад. Усети, че не може да помръдне. Насили се да си поеме дълбоко дъх, да овладее вихрените си мисли, да огледа внимателно детето, което отчаяно се опитваше да прескача през стъпало, въпреки че крачетата й още бяха къси.

Червена коса. Дръпнати очи. Високи скули. Триъгълна брадичка. Трапчинка на лявата буза. Особен начин да гледа през рамо, докато дясната й ръка е подпряна на ханша.

Познаваше я.

Поразен, той наблюдаваше как момиченцето се стрелка към откритата предна веранда и весело подвиква нещо през рамо на приятелката си.

Колкото повече се приближаваше непознатото момиченце, толкова по-сигурен бе той. Не знаеше как се казва, но имаше една снимка, която, все едно че бе нейна, снимка, направена преди повече от половин век, снимка на майка му по време на тържеството за седмия й рожден ден, зад нея хукнал кокер шпаньол в опит да измъкне куклата от ръката й.

Жената зад волана се провикна и изтръгна Гейб от транса.

— Лора! Връщай се, миличка. Нали обеща да ми помогнеш с вечерята или вече забрави?

Тъмнокосото дете спря, нацупи се и се обърна към колата.

Червенокосата спря и понечи да го последва. Джой укроти стремглавия устрем на малката с няколко думи.

— Кейти, вземи си довиждане и ела да ми помогнеш да ти оправим нещата.

— Ама, мамо, аз…

— Кейти! — Джой не каза нещо повече.

Това се оказа напълно достатъчно.

Кейти хукна назад, застана на пръсти до вратата на шофьора и целуна жената, която караше, грабна един спален чувал и някакво опърпано плюшено животинче. Преливаща от енергия, Кейти заподскача около колата и се насочи към Джой.

— Идвам, мамо. Ето, виждаш ли?

Без да помръдва, сякаш озовал се в центъра на някакъв циклон, Гейб наблюдаваше безучастно, докато действителността бавно си проправяше път в мислите му.

Джой го бе обичала.

Беше го обичала достатъчно, за да роди детето му, без да има кой да й помага, да я съветва, да я успокоява и да споделя с нея трудностите, радостите и отговорностите при отглеждането на едно дете.

Беше го обичала повече, отколкото си бе въобразявал, че е възможно, много повече, отколкото заслужаваше.

Но го бе мразила достатъчно, за да му каже, че с направила аборт.

Толкова силна бе омразата й, че бе отгледала детето му, без да спомене и дума, без дори да разкрие, че дъщеря му е жива. Любовта може и да бе намаляла с времето, но омразата се бе запазила.

Дори докато двамата работеха сами в пещерата, Джой не бе и намекнала за съществуването на дъщеря си.

Нищо няма да се получи, ако говорим за миналото, Гейб.

Думите на Джой избликнаха от най-тъмните му чувства, шепотът добил ново значение.

Омраза.

Тя го мразеше много повече, отколкото му се бе струвало, че е възможно, много повече, отколкото заслужаваше. Бе истинско чудо, че не го пусна да се убие в някоя от черните бездни на пещерата Лост Ривър, че не запокити въжето след него.

Щеше да е истинско чудо, ако той не стореше същото с нея.