Елизабет Лоуел
Истинска любов (29)

Глава 28

Докато Гейб забиваше клин във варовика, звукът на метал, удрящ се в метал, ехтеше с болезнена яснота из „Малките благини“. Той заби втори, след това трети, избирайки много внимателно ъгъла, за да осигури максимална сигурност.

Камъкът бе устойчив. Пое клиновете лесно, а на повърхността не останаха нито следи, нито пукнатини.

Двата клина би трябвало да обезопасят въжетата. Знаеше го. Освен това знаеше, че Джой ще бъде първата, която ще се спусне в пропастта. Затова заби и третия метален клин. За пълна сигурност.

Железните карабини щракнаха на място и задържаха въжето стегнато. Джой щеше да се спусне в неизследваната зала, която вече бе кръстената нейно име. Но моментът още не бе настъпил. Той все още не бе доволен от мерките за сигурност.

Омота катераческото въже около тялото си, приклещи крака на стените на тунела и се отпусна първо напред, после назад, пъшкайки от усилие, докато опитваше издръжливостта на клиновете.

Не поддаваха. Нищо не помръдваше. Не усети да се разхлабват.

Гейб продължи да изпитва въжето. Не спря, преди да е напълно убеден, че и клиновете, и въжето ще издържат.

— Искаше ми се да използваш и обезопасяващо въже — каза той.

— При спускане — обясни търпеливо Джой, — обезопасяващото въже може да създаде повече неприятности, отколкото да ти даде сигурност. Двете въжета се оплитат непрекъснато, а аз…

— … заплиташ се и увисваш като муха в паяжина и не можеш да помръднеш нито нагоре, нито надолу, нито настрани — довърши вместо нея той. — Знам, знам. И аз бих постъпил така, ако се спусках. Просто се притеснявам, че ще бъдеш без второто обезопасяващо въже.

Отново подръпна въжето, преди да се настани на козирката и да започне да отпуска постепенно въжето отвъд ръба. Катераческото въже беше дълго трийсет и шест метра. Ако не достигнеше до дъното, щеше да го смени с шейсетметровото, което Дейви донесе в пещерата.

Около пет метра оставаха, когато усети, че тежестта е достигнала дъното. В мрака някъде долу свободният край на въжето бе опрял в нещо. Надяваше се това да е дъното, а не някой издатък над нова пропаст.

— Искаш ли шейсетметровото въже? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не и преди да се убедим, че имаме нужда от него. Ако се окаже, че това е късо, ще се изкача обратно и ще опитаме отново.

Той се взря надолу в „Замъка на Джой“. Зелената светлина от химическата свещ, която Джой бе хвърлила, все още разпръскваше призрачни отблясъци към изваяните варовикови скали, от едната страна оградени с дантелени образувания. Дъното на залата не се виждаше. Не се виждаше и химическата свещ. Нямаше как да се прецени дали светлината е на пода на пещерата, или се е заклещила на някоя от многобройните причудливи форми.

Невидимата в мрака вода танцуваше и пееше. Ромоленето на призрачни разговори се носеше по въздушните течения, предизвикани от все още неоткрития водопад на Лост Ривър. „Замъкът на Джой“ бе невероятно място, примамливо и загадъчно.

Предпочиташе той да се спусне, вместо да спусне Джой сама на това враждебно непознато място.

„Тогава престани да мрънкаш — каза си той. — Тя ще използва същите мерки за сигурност, които би използвал и ти самият. Ще се спусне по същия начин, по който би го направил и ти. Както самата тя изтъкна: каквото за единия, това и за другия.“

Само че мисълта да я загуби по време на проучване го накара да осъзнае колко пуст ще бъде животът му без нея — и колко пълноценен бе станал, докато наблюдаваше смеха й и се наслаждаваше на прегръдките й.

Когато се замисли сериозно дали да не забие и четвърти клин, макар че бе абсолютно ненужно, сам не знаеше дали да плаче, или да се смее. Вместо това се измъкна назад към по-широкото място в тунела, където чакаха Джой и останалите пещерняци.

— Готова ли си? — попита я той. С нетърпящ възражения глас добави: — Отрязах късо парче от моето въже и го привързах към третия клин. Вземи го и не го изпускай, докато не излезеш от тунела и не застанеш в готовност за спускане. Когато се отпуснеш по корем, катераческото въже ще ти се пада от лявата страна, а обезопасяващото — от дясната. Разбра ли?

Дейви и Рибата се спогледаха и зачакаха доктор Джойс да нареже Гейб Венчър като кисела красавица. Не че двамата мъже не бяха съгласни, че обезопасителното въже е необходимо. Така беше, но разбираха, че опасната част е човек да не загуби опора и да не се изплъзне.

Само че шефката им не понасяше хора, които се опитваха да я учат как да си върши работата. Дори понякога се дразнеше и от направените предложения.

Да не говорим за нарежданията.

Джой рязко изправи глава. Отвори уста, за да му се сопне, като обясни, че е пълзяла в къде-къде повече пещери от него и все още е жива. В следващия момент забеляза изопнатото от напрежение лице на мъжа и ясно очертаните бръчки и си даде сметка, че той се притеснява не заради уменията й, а единствено за безопасността й. Беше обикалял достатъчно непристъпни диви места и знаеше, че късметът понякога е значително по-важен, отколкото уменията.

— Добре — каза тя и изпусна мъчително сдържания дъх. — Благодаря ти, Гейбриъл.

Дейви тихо изруга.

— По дяволите, Риба. Дължи ти петарка.

— За какво? — полюбопитства Маги.

— Според Рибата доктор Джойс щяла да остави Гейб да я спуска в пещерата и да забие клиновете за въжето. Оказа се прав и за двете — обясни Дейви.

— Значи излиза, че Гейб се е катерил по повече скали и знае повече за клиновете, отколкото ние — отвърна Маги, без да разбира. — И какво от това?

Дейви издаде някакъв звук в знак на презрение.

— Рибата също е обикалял из много пещери, но доктор Джойс не остави на него да обезопаси въжетата, нито да… — сви рамене. — Нали се сещаш.

Джой ги чу. Не се бе замисляла по този въпрос, но бе истина: никога не поверяваше живота си в ръцете на друг, ако тя самата можеше да свърши работата. Почти непрекъснато пускаше другите, а сетне ги следваше сама, без да разчита на помощ. Когато бе възможно, оставяше Рибата да я спусне, а после обикаляше, докато открие път, по който да мине, без да разчита на нечия помощ.

Никога не се бе замисляла над действията си. Просто нещата бяха все така, откакто Гейб я напусна и родителите й починаха.

— Риба — каза тихо тя през рамо, така че Маги и Дейви да не я чуят. — Не че ти нямам доверие…

— Знам — прекъсна я със същия тих глас Рибата. — По дяволите, и мен да ме беше оставил някой копелдак сам да се оправям край пътя, и аз нямаше да се доверявам на жив човек, освен ако нямах друг избор. Трудните уроци не се забравят току-така.

Гейб чу всяка една от думите на другия мъж. Клекна край стената на тунела и усети сърцето си студено като скалите наоколо. Прииска му се да изпълзи от собствената си кожа и да изостави миналото, което никога не трябваше да протича по този начин.

Само че миналото не можеше да се промени независимо дали му харесваше, или не. То си оставаше същото. И не можеше да се забрави.

За него нямаше прошка.

Той не можеше да си прости.

Джой усети напрежението в тялото на Гейб и разбра, че в този момент той изпитва омраза към себе си. Копелдак, който я е оставил сама да се оправя край пътя.

Освен това знаеше, че нещата не стояха точно така. Той не си бе поставил за цел да я прелъсти, а след това да я зареже сама да ражда детето в пустинята. Ако бе знаел, че ще стане така, все някак щеше да предотврати нещата, каквото и да му бе струвало.

Знаеше го със същата сигурност, с която можеше да каже, че е жива.

А дали той знаеше?

Понечи да му каже, след това спря. Нямаше как да го успокои, без да разкрие пред Рибата кой е бащата на Кейти. Но можеше да го успокои по друг начин.

— Ще проверя светлините — каза тя.

Без друго предупреждение, тя прекъсна връзките на каските и на двамата, така че телата им останаха обгърнати от кадифената нощ на пещерата Лост Ривър. Взе ръката му, свали ръкавицата и сведе устни към дланта му.

Той се напрегна още повече и понечи да изтегли ръка, отказвайки да приема утехата.

Тя го стисна и прилепи дланта му към бузата си, а сетне зашепна — единственият глас сред множеството ехтящи в тунела.

В следващия момент той се отпусна. С непонятно възклицание притисна Джой към себе си. Когато устните им се срещнаха, тя усети солените мъжки сълзи.

— Гейбриъл — прошепна накъсано тя. — Недей.

Единственият му отговор бе целувка, дълбока и нежна.

Отблъсна я от тялото си и обърна гръб на останалите, за да включи отново светлината на каската.

Тя забеляза блясъка на сълзите в ъгълчетата на очите му и й се стори, че нещо я прерязва.

— Хайде, върви — прошепна с дрезгав глас той. — Ако имаш нужда от мен, този път ще съм наблизо. Обещавам.

Без да вижда какво прави, тя си сложи ръкавиците и докосна устните му.

Той целуна нежните й пръсти.

— Всичко е наред — прошепна Гейб. — Върви да проучиш новия свят. Ще съм зад теб.

За миг усети дъха му по пръстите си. След това сложи ръкавицата и започна да се измъква с краката напред през „Малките благини“ към козирката. Почти веднага долови шумоленето на дрехите на Гейб.

След няколко минути ботушите й се опряха в клиновете, които той бе забил в скалата, за да държат въжето. Обърна се на една страна и се запромъква бавно между тях, докато напипа катераческото въже. Закачи го за швейцарската си седалка. То щеше да й служи за спирачка и да намали скоростта на спускането. Имаше и други начини, но тя не им се доверяваше.

След като въжето бе закачено внимателно, тя тихо изруга и се заизмъква, докато въжето не мина между краката й отпред, за да го прехвърли диагонално през гърдите, а после през лявото рамо. Едва когато го бе нагласила като за спускане, тя закачи и късото обезопасително въже към швейцарската седалка.

Това не беше нито най-лесният, нито най-приятният начин, особено в тесния тунел. Само че късото въже щеше да я държи, ако загубеше равновесие, докато се прехвърляше през козирката за спускане. Едно падане би било страшно, мъчително, но поне много кратко.

Приближи към козирката. Щом започнеше спускането, тежестта й щеше да изпъне въжето. Най-трудното предстоеше.

Изведнъж краката й провиснаха над нищото. Продължи да се избутва с ръце. При устието на тунела се опита да изтласка крака под тялото си, да клекне и бавно да се отпусне от козирката, както катерачите обикновено започват спускане.

Само че нямаше достатъчно място.

— По дяволите — измърмори тя.

Тук нямаше кой да й помогне. Цената на спускането в „Замъка“ щяха да се окажат няколко неприятни драскотини.

Шепнейки думи също толкова мрачни, колкото и неосветената пещера, тя се оттласна от ръба на козирката и увисна като тежка змия на катераческото въже. Гейб бе отрязал обезопасителното въже достатъчно късо, така че да не се заплете, освен ако тя не се завъртеше като топка.

Но Джой владееше положението. Спускаше се сантиметър по сантиметър, докато мина под козирката и напипа стената отдолу. Сега вече можеше да се освободи от обезопасяващото въже.

— Много добре си пресметнал дължината на обезопасяващото — каза му тя. — Благодаря ти.

— Пак заповядай.

Джой зае позиция край стената, краката й бяха разкрачени на ширината на раменете, катераческото въже — в готовност за спускане. Обърна светлината към стената и видя, че е сравнително гладка.

— Освобождавам обезопасителното въже — извика тя.

— Поемам въжето — отговори той.

Въжето бавно се издигна, докато той най-сетне го прибра. След това се зае с другото.

— Спускане. — Докато изричаше думата, се оттласна и освободи въжето с дясната си ръка.

Ако Гейб я спускаше, той щеше да отговори както обичайно. Но той нямаше участие в спускането и затова мълчеше.

— Дай им да се разберат, съкровище!

След окуражителните му думи последва мълчание, а след това прозвуча доволният смях на Джой. Звукът бе изненадващ, възторжен, жизнен, смях на жена, попаднала на неизвестно място, но уверена в уменията си, сигурна в мъжа, който бе обезопасил въжето за спускане.

Джой се плъзгаше гладко надолу, контролирайки всеки сантиметър. В края на всяко отблъскване и залюляване тя посрещаше стената с крака, присвиваше колене и отново се оттласкваше, като внимаваше да не отпуска много въжето.

Когато проверяваше за препятствия под себе си, светлината от каската игриво се плъзваше по образуванията надолу. Нищо нямаше да й пречи. Пътят й бе чист чак до пода.

Скоро стоеше на ръба на езеро, оставено от някога мощните води на гръмовния водопад. Сега басейнът беше тих, набразден от следите на вековете, съхранил вода незнайно откога. Златисти камъни се подаваха от езерото и бавно го поглъщаха. Проблясващата вода изглеждаше не по-дълбока от ръката й.

Но тя познаваше подобни изненади. Дългият опит при преценяването на изумително чистите кристални води в пещерата Лост Ривър й казваше, че това езерце е дълбоко поне два метра и половина, може би дори повече. Издайническият знак бе искрящият зеленикав цвят в някои от най-дълбоките места. Такъв цвят имаха само очите на Гейб, когато ставаше част от нея и я желаеше със страст, споменът за която я караше да потръпва.

Великолепно. Удивително. Прелестно.

Засмя се тихо, отпусна назад глава и й се прииска да разтвори ръце, за да прегърне пещерата.

Козирката, където чакаше Гейб, бе обгърната в мрак, който светлината на каската не успяваше да разсее. Въпреки това знаеше, че той е там, че чака сигнала й. А тя вече бе долу и се смееше като безгрижно момиче сред шепота на капеща, плъзгаща се безспир вода, създала скритата прелест на „Замъка на Джой“.

Посегна към въжето, прехвърлено през швейцарската седалка. Отначало бе опънато заради тежестта й. После го освободи и стъпи спокойно.

— Освобождавам въжето — извика тя към мрака нагоре.

— Да!

Огледа се бързо за място, където да изчака спускането на Гейб. Камъкът около езерото изглеждаше крехък, но не бе така. Въпреки това тя внимателно заобиколи покрай водата и забеляза най-различни отсенки и нюанси на зеленото. Когато прецени, че се е отдалечила достатъчно, се обърна и извика:

— Чисто е!

Почти веднага той й съобщи, че се спуска.

Джой стоеше като омагьосана, отметнала назад глава, наблюдавайки всеки сантиметър от спускането на Гейб и на съвършените му мощни оттласквания от стената. И да бе обзет от страх след нещастието в Перу, вече бе успял да го преодолее.

Уважаваше го заради това и му се възхищаваше. Нервността и напрежението, преди да преживееш някой нещастен случай, са нещо естествено. Но да повериш живота си на въже след преживяно нещастие, вече не бе нещо естествено. Както Рибата изтъкна, трудните уроци не се забравят току-така. За да научиш мъчителния урок на живота съвсем сам, се искаше не само физическа смелост, но и целият кураж на ума и духа.

Гейб го знаеше по инстинкт. Беше отвърнал на предизвикателството с решителност: „Щом имах физическата възможност, се върнах. Планината ми отне много, не можех да й позволя да ми отнеме и себеуважението.“

Застанала в пълния мрак, насочила единствено конусовидната светлина нагоре, тя разбираше, че той е превъзмогнал нещастието и бе използвал ужасяващия урок, за да не допусне подобни неща в живота си. Докато наблюдаваше плавното му спускане, тя се зачуди дали е използвала жестокия урок от собственото си минало разумно като него и дали той е разширил, или стеснил границите в живота й.

Най-много се чудеше дали ще има смелостта да увисне на въже, както той правеше сега, знаейки, че животът му всеки момент може да му се изплъзне нишка по нишка.

Гроб, дълбок поне шестстотин метра.

Човек прекланя глава пред подобна смелост.

Гейб се бе научил да се доверява отново на въжето. С изключение на Кейти, Джой не се бе научила да се доверява на хората. Все още замираше в моменти на ужас, когато емоционалният й свят заплашваше да се продъни под краката й и да я повлече в бездънна пропаст, а писъците да отекват дълбоко в нея, където никой нямаше да я чуе.

Не бе научила нищо задълбочено от жестоките уроци преди седем години. Но пък бе оцеляла. Точка по въпроса. Това бе достатъчно и бе много повече, отколкото някой би очаквал от нея.

И ето че сега, за пръв път, тя се питаше дали едното оцеляване е достатъчно, дали майчината любов, която изпитваше към единственото си дете, е всичко, което очаква от себе си до края на живота.

В оглушителната тишина Джой наблюдаваше Гейбриъл как полита към нея също като архангела с неговото име, понесъл божествената си мощ сред мрак и светлина. Спусна се при нея сред тайнствеността и долови как хилядите безименни „Гласове“ шептят въпроси, на които отговор нямаше, които носеха единствено вкуса на мъжки сълзи по устните й.