Елизабет Лоуел
Истинска любов (19)

Глава 18

Десет дена по-късно, „Гласовете“ обгърнаха Гейб. Мърмореха тихо и безкрайно, преследваха го с думи от минало и настояще. Въпреки това той напредваше в пещерата непосредствено след Джой, убеден, че помощ няма да дойде, за да го спаси от натрапчивите „Гласове“.

Колкото и пъти да чуваше призрачните вопли, те винаги раздираха душата му.

Поне гласът на нероденото дете изчезна и не го преследваше в хладния мрак. Чуваше викове, но те бяха невинните въпроси на едно малко момиченце, което се опитваше да разбере защо бащата, когото не познаваше, не я обича.

С колене, лакти, пети и пръсти той се изтласкваше все по-дълбоко в „Пинах те“. Нямаше как да нареди на „Гласовете“ да замълчат, не можеше да им обясни, че съжалява за миналото, въпреки че не бе очаквал да изпита съжаление, към каквото и да е в живота си. Нямаше как да обясни на Кейти, че не е нейна вината, задето няма баща. Нямаше как да й обясни, че дори не бе предполагал, че Джой е девствена, докато не се озова така впримчен в хватката на взаимната им страст, че за него съществуваше само онзи незабравим опияняващ момент, когато навлезе в нея.

Фактът, че Джой го бе желала със силата, с която и той нея, фактът, че не бе знаел, че е невинна, фактът, че бе приел поръчката за Ориноко, преди още да замине за пещерата Лост Ривър, фактът, че бе направил за Джой каквото навремето му бе по силите, като й остави всичките си пари, с които разполагаше — тези неща бяха част от отговорността му към нея, но в никакъв случай не го оправдаваше пред нея.

Не намираше и оправдание пред себе си.

Любовта изисква доверие. Доверието изисква невинност.

Той мрачно се оттласна от камъка и се зачуди какво ли изисква опрощението.

Каквото и да бе, той имаше нужда от него. През последните десет дни, зад професионалните въпроси и записки, както и зад любезното приятелство, у него напираше разкъсваща болка. Нямаше представа, как да намери пътя вън от този капан, създаден от него самия в миналото. Единственото, което знаеше, бе, че да живее по този начин в мълчание и очакване на болка, не бе никакъв живот.

А дали Джой се буди посред нощ, или рано сутрин и си пожелава да може още веднъж да изживее миналото?

Също като него. Разкъсана от болка.

Задава въпроси, на които няма отговор.

Чувства се самотна, а съжаленията се разтварят в душата й като студена скрита река, докато навсякъде около нея цари мрак и я обгръща.

Нито веднъж през последните дни Джой не каза и не направи нещо, с което да покаже, че той е поне малко по-различен за нея от останалите пещерняци. Отнасяше се към него с неизменната любезност на истински професионалист, все едно че бяха напълно непознати.

Непознати, изпълнени с горчивина един към друг, заради общото интимно минало.

Изруга приглушено и се измъкна от „Пипнах те“, изправи се и отново закачи жичките към каската.

— Гейб? — повика го тихо Джой, забелязала познатите бръчки на болка, врязали се по лицето му. — Добре ли си?

Докосна го по рамото, но в следващия момент се овладя и бързо отдръпна ръка. Откакто разбра, че трепери в прегръдката на Гейб, внимаваше изключително много да не го докосва.

Той просто я погледна, без да отговори.

— Какво има? — попита тя. — Да не си се наранил, докато си минавал през „Пипнах те“?

Мимолетната му усмивка сякаш я разкъса. В нея бе скрита безпомощна мъка, която тя познаваше толкова добре от собствен опит. Измърмори нещо и отново го докосна.

— Гейб? — прошепна тя, вляла се в един от „Гласовете“, успял незнайно как да се промъкне помежду им. — Какво има?

— Ти някога чувствала ли си се самотна?

Думите му отекнаха в главата й, сякаш някой друг я питаше. Той сам долови болката, празнотата и силния копнеж в гласа си. След това, когато думите му заглъхнаха сред шепота на залата, той се сви и намръщи.

— Господи, как мога тъкмо на теб да ти задавам въпрос за самотата.

Безрадостният му смях проряза фона на „Гласовете“, докато минаваше покрай Джой и навлизаше в огромната зала.

Тя въздъхна и се извърна настрани, внезапно разтърсена от ураганни чувства, разкъсана от това, което току-що бе открила.

И от гняв.

Какво право има той да е самотен? Получил е всичко, към което някога се е стремил — слава, уважение, приключения, открития. Та той е великият Гейбриъл Венчър. Покорил е света, докато тя покоряваше мъката.

„Този мъж ми струваше прекалено много, за да ме е грижа за него. Повече няма да допусна същата грешка. Не мога да си позволя. Въпреки това усещам самотата в него, също и глад, и желание, не по-слаби от моите. Само че гладът и желанието не са достатъчни. Гейб не се е променил в най-важното отношение. Все още го е грижа повече за кариерата му, отколкото, за каквото и да е друго, включително и за самотата. Доказа го, когато се съгласи, без каквито и да е спорове да остави миналото на мира, за да получи това, заради което е тук — статия за пещерата Лост Ривър. Доказва го отново и отново с този свой студен професионализъм. Не се е променил, поне не много. Докато аз съм друга. Изградила съм си имунитет и към любовта, и към него. Колкото и да си самотен, Гейбриъл Венчър, това си е твой проблем. Мен не ме засяга.“

— Излизам — обади се Дейви. — Поне така ми се струва. Господи, този път едвам се измъкнах.

Джой усети, че е застанала точно пред отвора на „Пипнах те“. Бързо отстъпи встрани.

Дейви се измъкна от тесния изход, бутайки навитите на руло дрехи и каската пред себе си, повлякъл екипировката, вързана на глезена. Ругаеше всеки остър камък, изпречил му се на пътя.

Беше само по бельо — а пък бельото му бе направо оскъдно, — когато изпълзя от „Пипнах те“, изправи се и доволно се протегна.

Джой подритна дрехите му с върха на калния си ботуш.

— Ей, момченце, ще замръзнеш.

— А-ми. — Дейви се плесна по стомаха с широката си длан. — Прекалено много естествена подплата си имам.

Маги се измъкна от прохода тъкмо навреме, за да чуе думите на Дейви.

— Мечо-клечо, та ти нямаш и грам излишна тлъстина и много добре го знаеш.

— Все така да ми говориш — подкани я той. Наведе се и помогна на Маги да се изправи с такава лекота, все едно че не бе по-голяма от Кейти. — Само дето същото не може да се каже за теб, а? Ти за това ремарке отзад извадила ли си разрешително? — Той плесна игриво момичето по дупето и се пресегна за дрехите.

Джой не погледна изражението на Маги, но веднага усети, че забележката му я бе наранила.

— Знаеш ли — обърна се Джой към нея. — Ти го дръж, а аз ще му прережа гърлото.

— Дадено! — каза Маги с достатъчно ентусиазъм, че да пробие дебелата кожа на Дейви.

Той им се стори обиден.

— Че какво толкова съм направил?

— Намира ли ти се един свободен час? — попита го любезно Джой.

— За теб, доктор Андерсън, ми се намира много повече от…

— А какви са шансовете да продължим с проклетото проучване най-сетне? — попита Гейб от тъмното. — Или Дейви чака вие двете да започнете да тъпчете банкноти в калното му бельо?

— За теб — обърна се младежът към Маги, докато си навличаше дрехите — цената е десет долара. А ако доктор Андерсън…

— Мечо-клечо — прекъсна го с дрезгав глас Маги, — някой някога казвал ли ти е, че устата ти е толкова голяма, че спокойно ще побере още два реда зъби?

Дейви се разсмя, докато тъпчеше ризата в панталоните без никакво притеснение, че се облича пред дами.

— Само ти, Маги, а за мен си прекалено млада, за да те приема сериозно.

— Я не се прави на глупак, бе — сопна му се Гейб и обърна гръб на всички.

Дейви се сви и погледна от Гейб към Маги.

— Май успя да си намериш благороден рицар защитник. Да не би тук да става нещо, за което така и не съм разбрал?

— Тя има мозък в главата — каза Рибата, докато се измъкваше от „Пипнах те“. — Да не говорим за сърцето, смелостта и тяло, което би изкушило дори светец.

— Риба — каза Маги и се усмихна щастливо, — жена ти ще има ли много против, ако те целуна?

Той се разсмя, изправи се и нахлупи каската.

— Ще има и още как, Маги. Знаеш ли — каза той и й намигна, — жена ми знае, че съм прекалено стар, за да си позволя да не те приемам сериозно.

— Стар ли? — разсмя се Маги. — Че ти едва ли имаш и трийсет и пет.

— И още как — намеси се Дейви. — Стотици дни делят Рибата от трийсетте и пет. Ами, какви ти стотици, направо хиляди.

Маги погледна Дейви с крайчеца на окото си.

— Понякога си голямо говедо.

— Млъквайте, деца — сгълча ги добродушно Рибата и се обърна към Джой. — Каква е програмата за днес?

— Искам да влезеш в ролята на рефер, докато Маги помага на Дейви с неговото проучване — отвърна сухо Джой. — Започнете при срутването в северозападната част на „Гласовете“. Аз пък ще се пробвам да открия пътека през „Лабиринта“.

Сетил се за невероятно преплетените ниши и скални образувания, пръснати от пода чак до тавана, известни като „Лабиринта“, Рибата се разсмя.

— Пътека, значи, а? Както кажеш, шефке.

Тя се поусмихна.

— Знам, знам. Но все ми се струва, че има някакъв проход от „Гласовете“ към ново място в тази пещера. При това трябва да е някоя голяма зала. Водата, която озвучава мястото, все отнякъде идва, за да мине оттук, а после излиза отнякъде. А и въздухът в „Лабиринта“ се движи. Ти сам си го усещал, Риба. Знаеш, че съм права.

— Естествено. Но нищо не се получава. Колко пъти сме опитвали? Като говорим за време, кой ще следи часовника днес?

— Ти.

Той сведе поглед към китката си, потри калното си лице с не по-малко кални пръсти и попита:

— Колко дълго?

— Давай знак на всеки кръгъл час. И да не забравиш да караш Маги да пие — нареждаше Джой. — Винаги се връща с наполовина пълна манерка. Само защото тук долу е хладно, не означава, че тялото ти не изразходва вода.

— Ясно — съгласи се Рибата.

Той подкани младежите с две ръце. Дейви и Маги тръгнаха енергично пред него между ярко оранжевите ленти на маркировката.

Джой се отправи към езерцето светлина, бликащо от каската на Гейб.

— Маги добре ли е? — попита тихо той и последва Джой, когато тя се отправи навътре в „Гласовете“.

— Да. — Отговорът й прозвуча тихо, но се промъкна сред мърморещите звуци като острие на нож.

— Дейви е пълен идиот — продължи Гейб.

— Може би.

Джой се опитваше да се съсредоточи в неравния под на пещерата, за да не обръща внимание на мъчителните чувства. А те настъпваха с такава сила, че не успяваше да ги отблъсне. Щом чу как Гейб защитава Маги, младата жена усети нова пареща болка.

— А може би — добави с горчивина тя — Дейви е достатъчно умен и знае, че не му е по силите да се справи с Маги.

— Ти наистина ли вярваш на това?

— Маги никога не е имала приятел, и то не защото не са й обръщали внимание.

— Как така?

Най-сетне сигурни, че останалите няма да ги чуят, Джой спря и се обърна към Гейб.

— Първият мъж в живота на Маги ще бъде последен — заяви студено тя. — Дейви е само на двайсет и три. Мислиш ли, че е готов за подобна връзка?

— Искаш да кажеш, че аз не бях, така ли?

С усилие, от което гърлото й се стегна, Джой си наложи да говори спокойно.

— Точно това исках да кажа.

— Сега вече съм готов.

— Тогава какво чакаш? Действай, преди на Дейви да му е дошъл умът в главата и да разбере каква страхотна жена ще му се изплъзне между дебелите пръсти. Само че може да се сблъскаш с един дребен проблем — добави Джой. — Някой от братята на Маги, да не кажа всичките, ще ти види сметката, ако разбере, че си прелъстил, а след това зарязал малката им сестричка. Те просто няма да разберат, че някаква си там статия за място на самия край на света е по-важна, отколкото щастието на Маги.

Тя долови как Гейб рязко си пое дъх, но не можеше да види изражението му. Обърна се бързо, защото вече съжаляваше за прибързаните приказки и чувствата, които пречеха на самоконтрола й и го разяждаха също както киселините разяждаха варовика.

Ако Гейб послушаше съвета й и обърнеше нужното внимание на Маги, Джой щеше да го намрази, да намрази и Маги, а също и себе си.

Мисълта, че той може и да е научил достатъчно, за да открие любовта и да я опознае с друга жена, ужасяваше Джой. Подобен ужас бе изпитвала един-единствен път, когато се превиваше над волана на джипа, срязана от родилни болки, разбрала, че е потеглила прекалено късно за града, че детето й ще се роди в пустинята и наоколо няма жива душа, за да й помогне.

Гейб забеляза как Джой се спъна. Задържа я, обърна я към себе си и му се прииска да извика, щом забеляза напрежението по лицето й. Много добре знаеше, че тя мисли за миналото, въпреки че отказваше да го обсъжда с него.

Що се отнася до бъдещето, то не съществуваше — нито за него, нито за нея, нито за тях.

Не можеше да търпи подобни мисли, не можеше да понася дните, месеците и годините на съжаление и болка.

Миналото и бъдещето бяха далече от него. Съществуваше единствено времето, което прекарваше в пещерата Лост Ривър в проучване на земните недра, и миналото, за което Джой отказваше да разговарят, въпреки присъствието на малкото червенокосо торнадо, което танцуваше пред погледите им.

Надяваше се, че ако има достатъчно време, ако й даде достатъчно свобода, ако прояви достатъчно разбиране, Джой ще поговори с него. Трябваше да го направи. Нямаше представа, колко дълго ще успее да издържи по нейните правила.

„Няма минало. Няма бъдеще. Само настояще. Така че недей да прецакваш това настояще.“

Пусна Джой внимателно. Въпреки че бе облечена с няколко пласта дрехи, топлината й го замая. Ако в него избликваше единствено страст, досега щеше да я е прелъстил, за да задоволи желанието и на двамата и да облекчи мъчението, започнало преди седем години, на което краят така и не се виждаше.

Но нещата съвсем не бяха толкова прости.

Колкото повече време прекарваше с Джой, толкова повече се убеждаваше, че няма нужда единствено от тялото й. Искаше отново да изпита онова, което някога бе съществувало помежду им. Искаше я цялата — и ума, и тялото, и душата. И смеха и сълзите, и пламналата страст и мълчаливите моменти, и отражението на искрената любов в очите й.

Искаше любовта й със сила, която го бе научила колко елементарни са били всичките желания в живота му.

А нейното единствено желание бе да го нарани още повече.

— Мисля — започна предпазливо той, — че спокойно можеш да ограничиш лекциите си до начина на образуване на пещерите в Ню Мексико. Ако продължаваш с тези нападки, ще се случи нещо, за което и двамата после ще съжаляваме.

Ужасена от жестокостта на собствените си думи, Джой само успя да кимне в знак на съгласие. Въпреки че бе забранила на Гейб да говори за миналото, тя непрекъснато намекваше за това и онова, опипвайки привидната му уравновесеност в опит да открие скритите навътре чувства.

Ако изобщо съществуваха.

— Съжалявам — отвърна тя с дрезгав глас. — Не беше честно да се опитвам да надничам по този начин, за да открия истинските ти чувства. Вече знам. Наистина знам колко държиш на кариерата си. Разбирам те. Създал си един вълнуващ живот, който те удовлетворява и заради който всеки би ти завидял.

Той я погледна любопитно.

— Наистина ли?

— Какво?

— Наистина ли ми завиждаш заради живота?

Въпросът я стресна.

Отговорът й бе още по-стряскащ.

— Да. Част… част от това, което ме очарова при теб — каза тя неуверено, — са местата, на които си бил, и възможността да откриеш нещо ново и необикновено. Исках и аз да видя тези места. Искаше ми се не по-малко, отколкото на теб, но…

Гласът й замря. Отказа се да опитва да му обяснява и бавно поклати глава.

— А аз те зарязах и хукнах по всички онези места, за които ти какво ли не би дала да видиш — каза тихо той. Потръпна, разбрал, че бе запокитил Джой в съвсем друг начин на живот, живот на самотна майка, потънала в грижи. Сам я бе затворил в клетка, към която нямаше ключ. — Не съм знаел, че искаш да видиш всички онези диви места — прошепна той, а гласът му се сля с шепота на „Гласовете“ от пещерата Лост Ривър. — Повярвай ми, съкровище, наистина не знаех.

— Че как би могъл да знаеш. До този момент и аз самата не знаех.

Беше ред на Гейб да остане изумен.

— Не можех да си позволя да мисля за подобни неща — каза тя, — защото не можех да направя нищо, освен да остана с разбито сърце. — Пое си дъх, а сетне въздъхна дълбоко и накъсано. — Но всичко е наред. Имам си пещерата Лост Ривър и мога да я изследвам до насита. Имам и Кейти. — Джой се усмихна с треперещи устни. — Тя е истинско чудо. Доверява се с такава лекота, живее толкова пълноценно, обичта й е наистина красива. — Младата жена неуверено се засмя. — Освен това е едно инатливо малко изчадие, но тъкмо това ми напомня, че е истинска, че ще порасне, че някой ден ще се влюби и… — Джой наведе глава заради насъбралата се в гърлото й буца. — О, боже, дано прояви разум в любовта — прошепна тя към шепота в мрака.

Гейб обаче чу.

Затвори очи, за да не вижда нескритата болка по лицето на Джой, но нищо не можеше да заличи думите, които тя бе казала. Знаеше, че в дългите мрачни часове преди зазоряване ще чува отново и отново молбата й, изпълнена с толкова болка. В тъмата на душата му тези думи щяха да шептят безкрайно и да се превърнат в един от „Гласовете“.

— Джой — започна пресипнало той и посегна към нея, обзет от желание да даде утеха и на нея, и на себе си.

Пръстите му откриха само тъмнина.

Той отвори очи. Светлината на Джой се отдалечаваше тихо от него и с всеки миг, след всеки удар на сърцето се смаляваше в далечината.