Елизабет Лоуел
Истинска любов (2)

Глава 1

„Не е възможно да съм чула правилно.“

Джой Андерсън затвори сивите си очи и се опита да диша дълбоко. Стискаше слушалката на радиотелефона с всички сили и се молеше да не е чула правилно, шефът й да не е произнесъл името на Гейбриъл Венчър. Това бе просто един кошмар, от който трябваше да се изтръгне час по-скоро.

Отвори предпазливо очи.

Нищо не се промени.

Седеше обляна от жълтата слънчева светлина, нахлула през четирикрилния кухненски прозорец на дървеното бунгало. Телефонната слушалка сякаш пареше в ръката й и прогаряше ухото й.

Не виждаше мъжа, с когото разговаряше. Не беше и необходимо. Споменът за широкото лице на Хари Ларкин, винаги озарено от приятелска усмивка, бе запечатано в ума й. Той бе човекът, успял да осигури двугодишната субсидия, благодарение на която сега седеше насред пустинята в Ню Мексико и чу име, понесло се от далечните кошмари на миналото.

Гейбриъл Венчър се надигаше от спомените и заплашваше да я преследва и наяве, вече не само на сън.

— Направо невероятно, нали? Великият Гейбриъл Венчър ще пристигне в оная дивотия там, за да пише важна статия. — В гласа на Хари прозвуча нескрито задоволство. — Но пък той все ги избира едни такива затънтени места, където дори и мобилните телефони нямат покритие. Преди време е бил там, още когато само запалените пещерняци аматьори са знаели за съществуването на пещерата Лост Ривър.

„Преди известно време ли?“

Джой понечи да затвори очи, но си наложи да ги остави отворени. Нямаше къде да се скрие. Нямаше как да се измъкне. Беше сама и миналото настъпваше, за да се сгромоляса върху нея, за да я нарани, да я смачка и обезобрази.

„О, да, разбира се. Гейб беше тук. Преди шест години, единайсет месеца и двайсет и девет дни, плюс-минус някой и друг час. Само че кой ти брои такива дребни работи?“

Горчивите думи останаха неизказани в ума на Джой. Бе прекалено изненадана и развълнувана, а също и прекалено предпазлива, за да е напълно сигурна, че е осигурила и своето спокойствие, и спокойствието на дъщеря си, затова не посмя дори да спомене, че отлично знае в кой ден и час Гейб си е заминал от това място.

Трудно бе да забрави. Кейти се роди девет месеца след като Гейб се качи на колата си и отпътува през едноцветната жарка пустиня на Ню Мексико, за да се отправи към сенчестите зелени тайнства на река Ориноко. По онова време Джой обичаше Гейб и му завиждаше заради свободата, заради това, че светът го очакваше.

Когато си замина, тя го намрази. И намрази до болка любимата му свобода. При тази мисъл Джой хлопна вратата към миналото. Колкото и трудности да бе преживяла, докато Гейб откриваше света, както и на нея винаги й се бе искало, тя не би разменила Кейти за всичката свобода на този свят. Нито тогава, нито сега.

Да съжаляваш за неща, които не могат да бъдат променени, бе просто игра за глезени деца. Тя вече не бе нито глезена, нито дете. Една майка не можеше да си позволи подобен лукс. Особено самотна майка.

— Казах на издателя на Гейб, че с най-голямо удоволствие ще му окажем съдействие — продължи Хари, без дори да забележи, че далечната му аудитория се бе зареяла в своите мисли. — Това е единственият начин да се поднови финансирането за Лост Ривър.

Джой усети, че прекалено отдавна е забравила да диша, и си пое къса, плитка глътка въздух, а след това и още една.

— Не е нужно да ви казвам какво означава подновяването на финансирането — продължаваше Хари. — То осигурява и вашата работа, и работата на хората около вас. От администрацията на резервата бяха изключително доволни от подробното ви проучване и научно издържаните доклади за пещерата Лост Ривър. Също и университетът. Прочухме се и натрупахме точки в наша полза. — Той замълча в очакване на отговора й.

Мълчание.

— Доктор Андерсън?

Джой с огромно усилие успя да събере разпокъсаните си мисли. Някъде подсъзнателно бе успяла да улови част от думите на Хари.

Ще му окажем съдействие с най-голямо удоволствие.

Потръпна, щом усети приливната сила на чувствата, убедена, че са останали погребани толкова отдавна, че нямаше да се наложи да се изправи отново срещу тях. Или пък да се сблъска сама със себе си… с детето, което някога представляваше по времето, когато все още бе убедена, че единственото й задължение е да си пожелае нещо, да повярва, да обича и тогава всичко, което искаше, щеше да се появи в прекрасна опаковка с огромна лъскава панделка.

Беше направила грешка.

Когато осъзна сериозността й, й се прииска да погребе непоправимата си глупост в миналото заедно с Гейб, да я зарови толкова дълбоко, че никога повече да не й даде възможност да се появи. Само че всичко се връщаше отново и й се стори, че я пронизват нажежени от гняв ками.

„Единственото, което искам от великия Гейбриъл Венчър, е нито да го виждам, нито да чувам за него. Никога повече. Не, това би бил прекалено голям късмет, предпочитам да го пусна в най-дълбоката, най-черната дупка на пещерата Лост Ривър и да запокитя след него и въжето.“

Собственото й ожесточение я стресна много повече, отколкото моментът, в който чу отново името на Гейб. Допреди малко бе вярвала, че е забравила — може би дори простила — сладката усмивка на Гейб, изкусителното му докосване и непоносимата горчивина на предателството.

„Предателство ли? Не. Веднага спри. Това е гласецът на разглезеното хлапе, което мрънка, че животът не е честен. Същото това хлапе вече порасна. Наложило й се бе да порасне.“

Джой несъзнателно изпъна рамене.

„Зрялата жена знае, че Гейб не ме е предал. Никога нищо не ми е обещавал. Той просто взе това, което му предлагах, благодари ми любезно и ме остави да си нося багажа. Буквално. Само че в този багаж се оказа Кейти. Омразата към баща й няма да ми донесе нищо добро, нито на мен, нито на Кейти, а и това не е нещо, което би трогнало Гейб. Тази омраза за малко не ме съсипа някога. Няма да й позволя повече да се докосне до мен. Няма да му позволя и на него да ме докосне.“

Джой безмилостно запокити чувствата си в тъмната бездна, наречена минало. След като Гейб я бе напуснал, тя бе обладана от гняв към него и ридаеше от самота в прегръдките на родителите си, докато я заболеше гърлото, а сетне продължаваше да се терзае, заслепена от същия този гняв, докато се почувстваше напълно изтощена.

И тогава родителите й се качиха на онзи неизправен хеликоптер и загинаха в катастрофа, след която не бе останало дори какво да погребе, освен детството си. На двайсет години тя остана съвсем сама.

Няколко седмици по-късно разбра, че е бременна.

Тогава бе толкова лесно да мрази Гейб. Беше наистина лесно да го обвинява. Омразата й носеше разрушително чувство на задоволство, което едва не я унищожи.

— Доктор Андерсън?

Гласът на Хари сякаш извираше от дълбока пещера и й се стори далечен и отекващ. Това звучене нямаше нищо общо с качествата на приемника, дължеше се единствено на мъчителните мисли на Джой.

— Мисля — каза тя с изтънял глас.

Хари се разсмя и продължи, за да я успокои:

— Не бива да се притеснявате за абсолютно нищо. Знаем колко сте заета с проучванията, наясно сме, че искате да приключите колкото е възможно повече, преди да изтече финансирането за Лост Ривър. Издателят на списанието, който уреди всичко, ме увери, че господин Венчър е много опитен и е експерт по скално катерене, тоест няма да ви се пречка или да ви бъде в тежест, докато си вършите работата.

Този път Хари не изчака Джой да издаде обичайните любезни звуци, с които показваше, че следи мислите му. Той бързаше да каже всичко, сякаш имаше задължения за два дни напред, а трябваше да приключи с тях през идващия един час, което бе доста точно описание на работата му да открива източници на финансиране, субсидии и стипендии за университета.

— Изпратил съм ви всичката необходима информация за разчета на времето на господин Венчър. Ще я получите в пощенската станция на Карлсбад с пакет, в който сложих последните му статии и списък на нещата, които ще са му необходими по време на престоя му в Котънуд Уелс с екипа ви.

Замаяна, неспособна да раздвижи обикновено пъргавите си мисли, Джой позволи на думите на Хари да се излеят върху нея като водопад. Обикновено ентусиазмът му бе заразен. При други обстоятелства щеше наистина да бъде. Хари се бе проявявал като неин ангел неведнъж. Без него никога нямаше да успее да си осигури първата държавна стипендия, благодарение на която започнаха изследването на пещерата Лост Ривър. Сега той говореше за популярност, която би им донесла средства за по-нататъшни проучвания.

А ето че тя успяваше единствено да гледа втренчено през прозореца към обляната в ослепителна светлина пустиня и трепкащия от жегата въздух в далечината.

Не че в този момент имаше някакво значение, какво се мержелее пред погледа й. Не че съзнаваше какво точно вижда, не че бе успяла да осмисли всичко, което й бе казал Хари, с изключение на един-единствен, но особено съществен факт.

„Гейб — тук, с мен, в пещерата Лост Ривър. Отново.“

При тази мисъл й се стори, че спасителното въже, което стиска, се изплъзва от ръцете й и прогаря кожата й до кръв.

Хари прочисти гърлото си и я повика отново по име, този път малко нетърпеливо:

— Доктор Андерсън, да не би при вас нещо да не е наред с връзката?

— Няма нищо. — Гласът й бе едва доловим шепот. Със същата смелост и решителност, които й помогнаха да преживее първата година, след като Гейб я напусна, Джой си наложи да мисли трезво. — Ако ви звуча малко като зашеметена, то е заради тежката работа. Всички сме включили на бързи обороти и се опитваме да вместим колкото се може повече неща, без да пропуснем каквото и да е.

Казваше самата истина. Тъкмо днес бяха взели последните проби пещерна вода от различни нива. Щяха да изпратят водата на екипа химици, които си тръгнаха преди месец, веднага щом парите им свършиха.

Една блестяща мисъл хрумна на Джой. Тя веднага се хвана за нея, сякаш бе животоспасяваща корда.

— В момента имам толкова много работа. Може някой друг да разведе Гейб… господин Венчър. Джим Фишър е идеалният избор. Той е най-добрият аматьор пещерняк на запад от Мисисипи. От години работи с нас на хонорар и…

— Никакъв Фишър — прекъсна я Хари със спокоен, но категоричен глас. — Този въпрос бе отнесен чак до президента и борда на университета. На докладната бе написано твоето име.

Преглътна, щом усети как гърлото й се стяга.

— Защо аз?

Хари се разсмя и продължи сухо:

— Прекалено дълго стоите в сянка, доктор Андерсън. Я се погледнете в огледалото.

Джой се намръщи. Нямаше нужда от огледало, за да види, че е дребна, фина и привлекателна, стига човек да харесва миньончета. С бледорусата си коса и светлосини очи, тя изглеждаше изключително на снимки, както Хари неведнъж бе подчертавал в миналото. Като се прибавеше към този факт и младостта й, както и опитът в един сравнително необичаен клон от науката, тя се превръщаше в мечтата на всеки журналист.

Освен това бе и отговорът на една молитва за продължаване на изтичащото финансиране.

— Двамата с президента сме единодушни, че вие сте най-добрата ни надежда да опазим проекта Лост Ривър — каза Хари.

— Статията няма нито да е готова, нито публикувана навреме, за да ни помогне по някакъв начин.

— Може би няма да стане тази година, дори догодина, но пещерата си я има. И все ще си бъде там. Рано или късно, отново ще ни отпуснат пари. Бас държа, че ще ги имаме само месец след като статията на Венчър излезе.

Джой не отговори. Вече бе изпратила комплекти с документите си до всевъзможни нови работодатели, които имаха нужда от човек, който отлично знае как различният химически състав на водата оформя пещерите, специалист, който умее да изследва дори най-опасните подземни проходи, докато търси нови знания. За нещастие, хидроспалеолози не се търсеха много. Като се прибавеше и фактът, че кандидатът за работното място е жена, отговорът бе повече от ясен.

Не.

Бяха й предлагали най-различна работа, но възможността да преподава геология или хидрология на отегчени и незаинтересовани първокурсници в чистички подредени учебни зали никак не й беше по вкуса. Би го направила единствено, за да издържа Кейти, но преди това щеше да прецени всяка друга възможност.

Ако нямаше да може да работи сред кадифения мрак и неземната красота на пещерата Лост Ривър, то поне се надяваше да има възможност да започне на някое далечно и необичайно място. По земята имаше толкова невероятни кътчета, а до по-голямата част от тайните на планетата така и никой не бе успял да се докосне, да не говорим, че не бяха изследвани. Искаше й се нещо повече от зала за преподаване, нещо повече от сигурност и ограничените хоризонти на преподавателската работа.

Щом начинът да се измъкне от учебните зали, за да се върне да разгадава тайните на пещерата Лост Ривър или на някое друго също толкова неповторимо място, бе да се занимава с онази кошмарна личност, наречена Гейбриъл Венчър, то тогава тя щеше да се представи като най-любезния водач пещерняк.

— Прав сте. — Гласът на Джой отново прозвуча съвсем нормално, рязък, без да допуска каквито и да е глезотии. Очите й се спряха на жарката шир на Ню Мексико в самото подножие на планинската верига Гуадалупе. — Ще направя всичко, което ми е по силите, за да помогна изследванията на пещерата Лост Ривър да станат известни и да получат финансова подкрепа.

— Отлично. Разчитаме на вас, доктор Андерсън. Господин Венчър ще бъде в Ел Пасо след шест дни, а седмица по-късно — в Карлсбад. Той сам ще се обади и ще ви каже къде да го чакате. На всяка цена да ми съобщите, ако господинът има нужда от нещо за статията си.

Гласът на Хари заглъхна. Очевидно бе покрил слушалката с ръка и говореше с друг.

— Моля ви да ме извините, трябва да тръгвам — прозвуча отново ясно. — На трета линия ме чака един богат наследник. До два дни ще ви изпратя всичко за Венчър. Най-много три.

Бързо изречените думи пресекнаха и тя долови глухите шумове по линията.

Джой бавно спусна слушалката от радиотелефона на мястото й и погледна над черния уред за къси вълни към палещия следобед в пустинята. След дълги минути се изправи с грацията на танцьорка, или по-точно на спортна състезателка, дори още по-точно, на пещернячка, на човек, свикнал редовно да подлага на изпитание физическите граници на тялото си.

С късата си коса, небрежно облекло, висока едва един и петдесет и шест, тя приличаше по-скоро на студентка, отколкото на доктор на науките. Това впечатление отлиташе, когато се доближеше и хората успяваха да надникнат в очите й. В погледа на младата жена се четеше зрялост, с която човек можеше да се сдобие само след преживени трудности.

Докато наблюдаваше вихрените прашни облаци, Джой трескаво мислеше. От Котънуд Уелс до най-близката пощенска станция пътят бе дълъг и много прашен. Най-близкият град бе Карлсбад. Гейб най-вероятно щеше да лети до там, освен ако не кацнеше в Ел Пасо и не наемеше кола. Това щеше да се окаже едно наистина прекрасно разрешение на въпроса. Нека великият пътешественик да си наеме джип и сам да се оправи до пещерата Лост Ривър.

В мига, в който тази мисъл й хрумна, Джой си каза, че няма да остави нещата така. Издълбаният прашен коловоз, който водеше до изследователската база, не бе обозначен никъде, както и пътеката до заключения вход на пещерата. На никого не му бяха притрябвали тълпи надути посетители, които настояваха да ги развеждат наоколо, нито пък пещерняци аматьори, твърдо решени да оставят инициалите си в непокътнатата пещера.

Джой идваше в пещерата Лост Ривър, откакто бе на седемнайсет. Дори и сега, вече на двайсет и седем, понякога й се струваше трудно да открие пътя към дома, след като сезонните гръмотевични бури отмиваха браздите, оставени от колелата на автомобилите.

Все пак някой трябваше да посрещне великия пътешественик и да го доведе за ръка в Котънуд Уелс.

За момент Джой се изкуши да накара Дейви Греъм да посрещне посетителя. Младежът подготвяше доктората си, бе фотогеничен, интелигентен и сигурно щеше да изпита благоговение пред известния изследовател, обиколил целия свят. Ако възложеше на Дейви задачата да се прави на такси, младежът щеше да й спести неловкото задаване на любезни въпроси по пътя от Карлсбад.

Изкушаваше се много, но все пак отхвърли идеята. Никой на този свят нямаше представа, че се е влюбила в Гейб, когато е била на двайсет, че е родила дъщеря му на двайсет и една и не се бе доверила на никой друг мъж, откакто Гейб я изостави обляна в сълзи. Единствено Рибата знаеше, че преди години двамата с Гейб са работили в непроницаемия мрак на пещерата Лост Ривър.

Нямаше как да скрие отдавнашните им професионални отношения, затова пък личният им живот си бе само нейна работа. Може би някой ден щеше да разкрие истината и на Кейти. Що се отнася до Гейб, той дори не й бе писал, за да попита дали бебето се е родило.

Това бе друга мисъл, която трябваше да удави в дълбокия кладенец на миналото, да я остави назад в онова време, когато самата тя бе почти дете. Точно сега единствено настоящето имаше значение, защото то бе важно за двете им с Кейти.

Така че решението се оказа лесно. Ако се надяваше да запази някогашната си връзка с Гейб в тайна — а се налагаше да го направи, — значи трябваше да отиде и да го посрещне. Лошото бе, че само при мисълта да се срещнат отново, я обземаше заслепяваща ярост, която я тласкаше към ръба. Беше важно да овладее чувствата си и да ги задържи под строг контрол.

Известният Гейбриъл Венчър не можеше да я засегне, освен ако тя сама не му позволеше.

През изминалите седем години бе имала възможност да забрави много неща, както и да научи други. Не се притесняваше, че отново ще бъде привлечена от него. Сега вече знаеше това, което на двайсет й бе непознато: Гейбриъл Венчър бе мъж, който поставяше кариерата на първо място, а любовта на второ. Навремето му бе отдала и любовта си, и физическата си невинност. Той я дари с физическа наслада и дете, което сам не искаше.

„Не се притеснявам, че отново ще обикна Гейб. Притеснявам се само да не разбере колко много го мразя.“

Джой се стресна от обзелата я горчивина. След това започна да се терзае. Години наред бе пропъждала всички мисли за бащата на Кейти, отблъскваше ги, отхвърляше ги, отказваше да признае, че те се роят в главата й. Не искаше да изпитва никакви чувства към Гейб, нито любов, нито омраза. Това, което този мъж бе означавал за нея, си оставаше в миналото и нямаше да се промени, също както нямаше да се променят стените на пещерата Лост Ривър, където водата вече не извайваше причудливи форми в камъка. Мъртви.

Трябваше да бъде така. Друг избор нямаше. Не можеше да позволи на чувствата да я терзаят и измъчват, докато не й се прииска да изпищи от болка. Дължеше на Кейти много повече от това. И на себе си дължеше много повече.

Не се бе сещала за омразата си към Гейб от години. И сега нямаше да даде воля на избликналата жлъч. Не можеше да го направи. Той не означаваше нищо за нея. Вече не притежаваше властта да накара нито любовта, нито горчивината да я обхванат.

Чувствата й бяха овладени и щяха да останат така.

Джой дълго бе сдържала дъха си и сега го изпусна с дълбока въздишка. Толкова много неща я очакваха в настоящето. Бе пропиляла прекалено много време в проучване на опасните мъчителни моменти от миналото. Някогашните чувства към Гейб бяха погребани и скрити, също както Лост Ривър бе погълната в тъма.

Трябваше да си останат така.