Елизабет Лоуел
Истинска любов (11)

Глава 10

Прекалено изненадан от прощалните думи на Рибата, Гейб остана загледан след механика, упътил се към „Ленд крузера“, повел Маги и Дейви пред себе си. Когато джипът потегли сред облак пясък и чакъл, Гейб се обърна отново към Джой, неспособен да повярва на това, което Рибата му бе признал.

„Шест години! Мили боже. Толкова ли силно съм я наранил, та след мен не се е доверила на друг? Значи ли това, че е казвала истината, когато плачеше в прегръдките ми и ме уверяваше, че ме обича.“

Въпросите напираха, но той ги отблъсна. Отдавна бе научил, че човек може да вярва единствено на делата на хората, не на думите им. Една влюбена жена не би направила аборт.

А Джой бе постъпила точно така.

Когато младата жена забеляза замисленото изражение по лицето на Гейб отново да прелива в презрение, усети да я притиска умора, изтощение, което нямаше да й позволи да продължи битката с него. Всичко, което ставаше, я нараняваше прекалено много.

Заговори, за да не даде възможност на него. Ясно съзнаваше, че няма да понесе нови словесни удари, без да разкрие колко е уязвима. Всички чувства, които си въобразяваше, че е преодоляла — любов, омраза, страх, гняв — кипяха при всяка негова остра забележка. Едва се сдържаше да не загуби контрол.

Беше се чувствала по същия начин, когато родителите й починаха и разбра, че е бременна, изоставена от Гейб, а единственото, което чу от него, бе, когато й дадоха парите за аборта. Дори и любезните му лъжи, изречени като израз на съжаление, нямаше да й помогнат. Нищо не можеше да й помогне.

Миналото за малко не я пречупи.

Тогава се появи кипящата решителност, усети колко е удобно да мрази, и отблъсна любовта. Най-сетне се принуди да изостави омразата в миналото, защото заплашваше да разяде душата й.

Искаше нероденото й дете да познава само обич.

Джой никога не съжали за избора си. Кейти си струваше всеки мъчителен момент от теглото на майката. Правилно или грешно, в момент на обич или на най-обикновена похот, Гейб бе дарил Джой с прекрасно дете. Най-малкото заради това трябваше да престане да го напада и да измъчва себе си.

В края на краищата, Кейти бе тази, която щеше да изгуби най-много.

— Примирие — предложи неуверено Джой и разтри ръце, сякаш й бе студено. — Или това, или върви още сега в пещерата с Рибата и другите. Аз не съм толкова жестока като теб, Гейб. Не бих могла да оцелея след подобна битка.

Лицето му стана още по-сурово. Отвори уста, готов да избълва нещо грубо в отговор. След това думите замряха, когато забеляза бръчиците от изтощение и напрежение по лицето й, избликналите чувства, които тя повече не успяваше да крие. Никога не бе изглеждала по-нещастна, отколкото в този момент.

— Моля те — каза тя и изпита неприятно чувство от трепета на гласа, който не успяваше да контролира. — Стига толкова.

Удивена от сълзите, които напираха от гърлото и горяха в очите й, тя бързо се извърна. Не бе плакала, откакто видя мъничкото съвършено човече, което бе дарила с живот, и не осъзна, че Кейти никога няма да има баба и дядо, нито пък баща, с когото да се шегува, когото да обича, който да я цени и защитава.

— И какво сега? — попита тя с измъчен глас. — Ще ми се нахвърлиш пак или ще ходим в пещерата?

— А ти ще престанеш ли да ми се нахвърляш, или предложението ти е за едностранчиво примирие?

— Не беше нарочно. — Не смееше да срещне погледа му, затова се зарови в екипировката за пещерата. — Изглежда, у мен е останало повече от предателството ти, отколкото съм си давала сметка.

— Предателство ли? — каза той, а гласът му бе груб, както и изражението. — Никога не съм ти обещавал да остана. А когато разбрах, че…

— Прав си — прекъсна го тя, единствено в желанието си всичко да престане. Или поне да не изказва мислите си на глас. — Напълно си прав. Няма никакво предателство. Ти направи точно това, което ми бе казал.

Нищо.

Въпреки че никой от двамата не заговори, думата увисна помежду им като капка вода в края на сталактит точно преди да се отрони.

Гейб тихо изруга две думи, които се изплъзнаха от устата му.

— Мамка му.

— Съжалявам — започна тя. — Не исках…

— Стига толкова — прекъсна я той. — Така наречените ти извинения са още по-ужасни от обидите.

В очите на Джой се събра отчаяние. Нищо нямаше да се получи. И две думи не можеха да разменят, без да започнат да се нараняват.

А какво щеше да стане, когато Кейти се върнеше? Когато детето пораснеше и Джой разкриеше кой е баща й, нима единственият спомен на дъщеря й щеше да бъде за мъж, който е мразил майка й?

— Гейбриъл — започна в отчаянието си тя, — какво искаш от мен? Какво да направя, за да ме мразиш по-малко?

Първата му мисъл бе за глада, който все още вилнееше в него, спомените за потръпването на Джой в прегръдките му. След това си спомни лъжовните признания на обич и детето, което тя бе отказала да роди. Искаше му се да замахне към нея, да я нарани толкова дълбоко, колкото тя го бе наранила, когато се отказа от детето му.

След това забеляза отчаянието на Джой и разбра, че по някакъв начин я бе наранил много повече, отколкото си даваше сметка.

Точно колкото и тя него.

Въпреки че никога не бе казвал, че ще остане с нея, не й бе обещавал да се ожени за нея — дори не й бе признавал, че я обича — въпреки че не бе изричал никакви признания, когато я остави.

Дали затова не е направила аборт? Отмъщение? Дали не бе откраднал любовта на една млада жена и я бе превърнал в омраза?

Изведнъж се почувства стар, омърсен и изхабен. Отчаянието в ясните очи на Джой бе също толкова силно, колкото и в неговите.

— Всичко, което се случи, е останало в миналото — каза той с дрезгав глас. — Никой от нас не може да го промени. Можем само да живеем с мисълта за него.

Искаше й се да извика: Какво съм направила, че ме мразиш толкова, но нямаше сили да продължи да се бори с Гейб. Беше й достатъчно, че в този момент той я гледаше с тъга, вместо с презрение.

— Да видим дали няма да успеем да създадем нещо по-добро от миналото — каза уморено тя. — Независимо от нещата, които се случиха или не се случиха помежду ни, уважавам способността ти да предаваш с думи преживяното на нови места и с нови хора.

Гейб погледна помръкналите сиви очи на Джой и му се прииска да я утеши, въпреки че мъката и гневът все още караха сърцето му да бие бързо и тежко.

— А аз — продължи тихо той, — уважавам опита, превърнал доктор Андерсън в един от най-известните спелеолози в Щатите.

По нежното лице на Джой се изписа изненада.

— Ми да — каза той. — Най-сетне свърших това, което трябваше да направя още в момента, когато приех тази поръчка — написах си домашното.

Ако бе изпълнил това задължение по-рано, щеше да знае коя е доктор Дж. Андерсън, нищо че бе премахнала Смит от фамилията си.

Ако бе научил още от самото начало, че Джой е все още в пещерата Лост Ривър, тя нямаше да успее да пробие защитните му прегради нито толкова бързо, нито толкова болезнено. Но и той нямаше да успее да пробие нейните.

Щеше да бъде много по-лесно. И за двамата.

Не призна тези мисли на глас, защото така щеше да разпилее крехките късчета на примирието, които и двамата се опитваха да съберат след предателството от миналото.

— Пакетът, който ми изпрати издателят, е внушителен — каза Гейб. — Твои статии са публикувани в най-престижните научни списания на два континента, включително и една монография за ефекта на различното количество сярна киселина и въглероден двуокис върху разграждането на варовика в Гуаделупе.

Джой мълчеше, прекалено изненадана, за да каже и дума.

— Работата ти е от първостепенно значение за новите схващания за произхода и образуването на пещерите — продължи той. — А и за въпроса, колко време би отнело образуването на подобни пещери. Следва монографията за проследяване на палеоклимата в югоизтока, посредством анализ на формациите в пещерата Лост Ривър. Казаха ми, че тази творба вече се смята за една от водещите по въпросите за скалните образувания и древния климат.

Тя си пое най-сетне въздух.

— Просто имах късмет, че работех с всеотдайни хора.

— И те са имали късмет, че работят с теб. — Тя се размърда неловко.

— Гледаш ме така, сякаш не ме познаваш.

— В много отношения не те познавам. — Онази Джой, която Гейб познаваше, бе много интелигентна; на това бе отдавал голяма част от очарованието й. Навремето обичаше пещерата, харесваше й да прави проучвания и да се учи, но нямаше нито настървението, нито дисциплината, която бе изградила през последните седем години. — Всичко, което си постигнала, е много впечатляващо — призна той. — Сигурно родителите ти се гордеят с теб.

Болката, която замъгли очите на Джой, се появи само за миг, но Гейб я забеляза.

— Родителите ми починаха. — Отново се обърна към екипировката.

— Моите съболезнования. Не знаех.

Поколеба се, зачуден дали това се е случило наскоро и дали то не й е отнело смеха. Смъртта на собствения му баща бе невероятен удар за Гейб. Все още му липсваше. И винаги щеше да му липсва. Такава значителна част от детството умираше с родителя. Джой нямаше нито братя, нито сестри, с които да споделят спомените си от детските години. Гейб имаше по-голям брат, неговият пристан в много бури, и прегръдките на майка си за добре дошъл, когато успяваше да се прибере.

Не можеше да си представи какво е да си съвсем сам.

— Сигурно ти е много трудно — каза тихо той. — Скоро ли… се случи?

— Починаха десет дни след като ти си тръгна от Котънуд Уелс. — Джой се надяваше гласът й да звучи спокойно, но не бе сигурна, че е успяла. — Катастрофа с хеликоптер. След това… промених си името. Вече не бях същият човек.

Гейб рязко си пое дъх и звукът отекна в тишината. Без да се замисля, докосна бузата на Джой с нежните си пръсти, но чувствата му си останаха раздвоени. Боже мой, да те остави първият ти любовник, а след седмица да починат и родителите ти!

Нищо чудно, че се е чувствала изоставена и предадена. Животът се е обърнал срещу нея и я е повалил, а след това я е смазал с една бременност, на която не е могла да издържи нито емоционално, нито финансово.

— Съжалявам — прошепна той и съжали искрено за смъртта на хората, които бе харесвал и уважавал. — Защо не ми писа? Щях да ти помогна.

Още щом чу думите си, се зачуди какво ли е могъл да направи, освен онова, което така или иначе направи да остави пари на брат си, а на Джой да даде телефона на Дан. Когато първата му поща го настигна в района на Ориноко, сигурно родителите на Джой са били мъртви от месеци, а тя вече е била направила аборт.

— Все някак — прошепна той по-скоро на себе си, отколкото на нея — щях да ти помогна.

Единственият й отговор бе кратък нервен смях, когато си спомни парите за аборта.

— Не, благодаря. Получих достатъчно помощ от теб, за да преживея.

Усети гнева на Гейб, когато той стисна юмруци и цялото му тяло се стегна. Вдигна поглед и забеляза как яростта помрачи лицето му, а очите заискриха като стъклени.

— Примирието няма да го бъде, ако говорим за миналото — каза с болка тя. — Очевидно и двамата чувстваме, че сме подведени. Това е много лошо, много тъжно, животът е гаден, а после умираш. Просто се налага да затегнем коланите и да го преодолеем. Иначе ще трябва да зарежем още сега пещерата Лост Ривър. Избирай, Гейб. Аз няма да говоря за миналото, ако и ти не говориш.

— Само едно професионално любовно забавление. Аз се възхищавам на работата ти, а ти се възхищаваш на моята.

— Любовно забавление ли? Любов? Великият Гейбриъл Венчър? Как ли пък не, супермен — изрече бавно и отчетливо тя. — Ти вярваш ли в тежковъоръженото примирие?

— А ти ще повярваш ли, ако ти кажа, че съм сложил юзда на заядливите остроумия? Или просто се опитваш да ме принудиш на теб да ти сложа юзда? — попита студено той, без да откъсва поглед от устните й.

Спомен отпреди малко затрептя помежду им — Джой тръпнеше от нещо различно от гняв, докато той милваше меката й китка и ръката.

Тя се отдръпна и от спомена, и от мъжа. Пое си дълбоко дъх и се постара да укроти гнева, който избликна в нея, когато Гейб изрече думата любов.

Чувствената заплаха, която се излъчваше от него, бе жива и жарка също като собствения й гняв.

Прекалено много бяха спомените, които й шепнеха и й напомняха как е откликвала преди на този мъж. Той бе мъжът, разкрил тайните на недокосваното й невинно тяло.

Може би все още щеше да откликва по същия начин.

Може би най-сетне щеше да успее да се отърси от това чувство на изтръпналост, от пълната липса на сексуален интерес, заради която така и не успя да обикне друг мъж и вещаеше на Кейти самотното детство на единствено дете.

Възможността да има друго дете ужасяваше Джой, защото означаваше отново да стане любовница на Гейб. Знаеше, че няма да може да устои на чувствеността му по същия начин, по който не можеше да се примири с презрението му.

Все някак трябваше да се разбере с него. Беше изтърпяла толкова много, за да стане това, което бе днес. Нямаше да прати всичко по дяволите само защото не успяваше да контролира неприязънта си или сексуалния си отклик към бившия любовник.

— Ти не ме желаеш, така че не се пробвай в тези игрички на власт. — Гласът й бе тих и накъсан, когато го погледна в зелените очи, познати и близки, в които се таяха мечти и спомени. — Каквото и да си ми сторил, или аз на теб, няма да промениш нещата, които се случиха, след като си тръгна от Котънуд Уелс. Действията ни могат да се отразят единствено на настоящето, на сегашния момент, а бъдещето на това място означава изключително много за мен.

Тя си пое дълъг накъсан дъх и направи единственото предложение, което знаеше, че ще смири Гейб, въпреки че мисълта да напусне пещерата Лост Ривър седмици преди края на проекта, извика сълзи в очите й.

— Ще си замина от Котънуд Уелс — каза прегракнало тя. — Няма да се върна, преди ти да си тръгнеш.

Той забеляза сълзите, с които тя се бореше толкова упорито, и разбра колко много й струва това предложение.

— Боже, ти наистина много ме мразиш, нали? — попита дрезгаво той. — Пещерата Лост Ривър е твоят живот и въпреки това си готова да изоставиш последния си шанс за проучване, за да не си край мен.

— А ти не можеш да ме погледнеш, без да ти се прииска да ме нараниш.

Гласът й прозвуча глухо. Прекалено изтощена, за да каже или направи каквото и да е друго, тя зачака решението му.

Гейб забеляза мъката й, силна също като неговата. На каквото и да се бе надявал, докато се самоизтезаваше, за да пристигне в Котънуд Уелс от другия край на света, нямаше нищо общо с това, което откри.

Гняв. Омраза. Отчаяние.

Мъка.

„Е, глупако, какво сега? И хич недей да мрънкаш заради дребните изненади, които животът ти поднася. Мъжете, които крещяха, докато падаха в пропастта, сигурно с радост биха се сменили за мястото ти с изненадите.

Освен това погледни на нещата от нейната гледна точка. Ти се люби с едно девствено момиче и си замина, без дори да знаеш дали не е бременна. Десет дни по-късно родителите загиват, а ти си господ знае къде. И очакваш да те посрещне с рози, когато те види отново? Ти на нейно място какво би направил — бременна, на двайсет, родителите ти са мъртви, нямаш къде да отидеш, няма към кого да се обърнеш, нито имаш пари, нито знаеш как се изкарват пари.“

Това не беше въпрос, на който Гейб би отговорил с готовност. Усети болка на места, които не подозираше, че могат да болят.

Не бе искал да стане така. Не бе имал намерение да я остави сама в свят, който и пет пари не даваше дали Джой ще оцелее, или ще потъне.

Не бе знаел, че родителите й са починали.

Не бе искал да я нарани така.

Това е просто една от прелестните изненади, които животът ни поднася, също като някое свлачище и отворен гроб шестстотин метра по-долу.

Погледна замислен жената, която чакаше пред него. Смехът й бе пресъхнал, по изпитото лице нямаше и следа дори от веселие, а очите й го гледаха помръкнали. Младата жена, с която се бе любил толкова отдавна бе мъртва, убита от времето и обстоятелствата, и от любовник, който не бе искал да прояви жестокост. Ако беше прекосил половината свят, за да разпъне на кръст сладостта и невинността на една отминала връзка, значи наистина бе глупак.

Ако накараше тази жена да плати втори път заради прищевките му, значи никога повече нямаше да се нарече мъж.

— Остани. — Гласът му бе също като гласа на Джой, безрадостен и безнадежден. — Ако знаех, че родителите ти са починали толкова скоро, след като си заминах…

Не можа да довърши. Догади му се заради всичко, което бе причинил на Джой, без да иска. Искрено и дълбоко съжаляваше за аборта, беше изпълнен с горчилка, но вече не я мразеше заради стореното, вече не се чувстваше предаден до такава степен.

— Ще проучим пещерата Лост Ривър заедно и ще погребем миналото там, където му е мястото. В гроб, дълбок поне шестстотин метра.

Тя видимо потръпна, завладяна от мъката в гласа на Гейб и от последните му думи.

— Ще трябва да започнем отново — продължи той. — Не съм стъпвал в пещера, откакто си заминах преди седем години. Отнасяй се с мен като с новак и няма да сбъркаш. Може ли аз да взема всичко това?

— Да — каза дрезгаво тя. След това тихо, едва доловимо добави: — Благодаря.

— Защо?

— Защото ми позволи да остана. Знам, че не разбираш, но…

— Напротив, мисля, че разбирам — прекъсна я грубо той и я погледна с очи, които й се сториха матови, също като нефрит, прозрачни, но без да имат никаква яснота. — Пещерата Лост Ривър е всичко, което ти е останало от детството, от невинността. Животът ти е отнел всичко, освен красотата на тази пещера, тайнствеността й, мечтите, прелели се в невероятни живи камъни.

Тя се вгледа в лицето му, все едно че някой напълно непознат се бе появил на мястото на Гейбриъл Венчър, когото мислеше, че познава толкова добре.

— Ти откъде знаеш?

— Защото и аз изпитвам същото към тази пещера. Само че нямам представа, защо е така.

Между двамата се възцари мълчание, сякаш се бяха изгубили на едно и също място, по едно и също време; бяха близки непознати един за друг. На Джой й се прииска, колкото и да бе непонятна причината, да утеши Гейб, сякаш никога не я бе наранявал, никога не я бе изоставял, никога не я бе учил да мрази.

Донякъде беше истина. Човекът, който я бе наранил, не бе толкова висок, толкова уморен, с нефритени очи, от които бликаха въпроси, болка и… самота. Не познаваше този мъж.

Също както той не познаваше жената.

Може би никога не я бе познавал. Може би и тя не го бе познавала, никога не го бе обичала истински. Може би просто бе обикнала мечтата на едно младо момиче за любов.

— Може пък да откриеш, когато слезеш долу — каза Джой.

— Какво?

— Може би когато си вътре, ще разбереш защо пещерата Лост Ривър е толкова специална за теб.

Кривата му усмивка бе толкова неочаквана, колкото и думите. Това бе усмивката на мъж, който бе престанал да бяга, след като бе разбрал, че тичането го е изтощило до смърт.

— Това би означавало да очаквам прекалено много от живота — каза той. — Ще съм доволен и ако открия същата красота вътре, която си спомням. Това е всичко, което искам. Поне един спомен, който да не е лъжа.