Елизабет Лоуел
Истинска любов (26)

Глава 25

Гейб и Джой пристигнаха късно във фермата на семейство Чилдър, но преди това се бяха обадили, за да не притеснят някого. Джой познаваше неравните пътища до съвършенство и шофираше със същото това съвършенство. Беше страшничко. А имаше и много прах. Той се извиваше около тях също като глутница подивели кучета.

— Поне една седмица ще плюя пепел — каза той.

— Ти си виновен. Бях готова да спра още в един, но някой ме убеди да започнем истински… ъъъ…

— Маратон ли? — попита, без да се притеснява, той.

Тя се опита да не се смее и да не се изчервява. Претърпя неуспех.

Лора Чилдър и Кейти излетяха от къщата и хукнаха към джипа, обгърнат в облак прах.

— Наистина ли сте открили нова пещера? — попита Кейти. — По-голяма ли е от старата? Може ли и аз да я видя?

Звънкият й момичешки глас преливаше от нетърпение, което накара Гейб да се усмихне. По същия начин се бе чувствал и той като малък, когато целият свят бе едно вълшебство, което трябваше да бъде проучено. Нямаше представа кога нещата се бяха променили, кога почувства пресита, вместо вълнение, кога разбра, че става въпрос за подтик, а не за привличане. Много точно знаеше в кой момент е почувствал невероятното вълнение, че е жив.

Случило се бе преди няколко часа, когато за пръв път от седем години насам бе усетил, че Джой омеква и се отдава в ръцете му като разтопен от слънцето мед.

— И аз искам да видя новата пещера.

Този път развълнуваното гласче бе на Лора, която нетърпеливо подскачаше на място близо до джипа.

Сюзън Чилдър се засмя и разроши тъмната коса на дъщеря си.

— Последния път, когато убеди Джой да те вземе на експедиция в пещерата, пристъпи десет крачки и реши, че е по-добре двете с теб да си направим пикник до входа.

— Ама това беше толкова отдавна — заяви сериозно Лора. — Сега вече съм много по-голяма.

— А-ха — кимна Сюзън, разбрала всичко. — По-голяма с цели пет месеца.

Джой бързо се намеси, за да пресече недоволството, което се изразяваше по лицето на Лора.

— Все още никой не е влизал в новата зала. Току-що я открихме. А да се стигне там вътре, не е никак лесно.

— Това означава ли, че и аз няма да мога да отида? — попита Кейти.

Джой се поколеба.

— По всяка вероятност не, дребосъки. Засега единственият път натам е чрез спускане с въже поне трийсет метра. Все едно че говорим за девет бунгала, струпани едно върху друго, повече дори от тополите в двора. А ти знаеш, че не обичаш да се качваш обратно по въже, за да излезеш.

По лицето на Кейти се изписа инатливо изражение.

— Мечо-клечо ще ме носи.

— По този въпрос вече сме говорили. След като не можеш сама, значи няма да влизаш. Просто не е безопасно. А какво смяташ да правиш, ако Дейви се нарани и не може да те изнесе?

Кейти се намръщи и заописва с върха на обувката си кръгчета в прахта.

— Значи е по-зле, отколкото да се спуснеш в старата пещера?

— Ооо — възкликна Джой. — Много по-зле.

Последва дълбока въздишка.

— Добре тогава. Но въпреки всичко си мисля, че мога да се справя. Искам да кажа, нали съм се родила без всякаква помощ — каза тя, следвайки някаква непонятна за възрастните детска логика. — Следователно все ще успея да се изкача по едно глупаво старо въже.

Сюзън се разсмя отново и разроши огнената коса на Кейти със същата обич, с която се отнасяше към дъщеря си.

— Браво, Кейти, детето ми. Кажи им.

— Родена без всякаква помощ ли? — попита удивен Гейб.

Джой искаше да пресече тази насока на разговора, но бе закъсняла. Сюзън вече се бе разприказвала и разказваше една от любимите си истории.

— Искаш да кажеш, че познаваш Кейти повече от десет минути и тя още не ти е казала? — попита Сюзън с престорен ужас в гласа.

— Нищо не е споменала. — Той й се усмихна с небрежния чар на мъж, свикнал да си изкарва прехрана от срещи с непознати, от които трябва да черпи информация. — Май ти си единствената, която може да ми каже.

— Ние ще тръгваме — намеси се бързо Джой. — Трябва да сме при пещерата до…

Не се получи. Сюзън нямаше намерение да замълчи.

— Кейти е истинско пионерско чедо — също както едно време — каза Сюзън и обви с ръка раменете на детето. — Родена е в пустинята на няколко километра от нас.

Джой забеляза как цветът се оттича от лицето на Гейб, и с мъка потисна стона си. Никак не й се искаше той да разбира колко глупава е била преди шест години. Не бе имала намерение да роди Кейти отстрани на един рядко използван път.

Но се получи така.

— Какво? — попита тихо Гейб, а устните му едва помръднаха.

— Да. — По-възрастната жена се усмихна кисело. — Така реагира и Рибата. Той пристигна тук като полудял в компанията на Джойс и един врещящ дребосък, разположили се на предната седалка. Горкичкият, беше пребледнял като платно, а е бил зачислен към медицинския екип в армията.

Гейб отвори уста. Единственият звук беше дрезгав стон.

— Всички деца на Рибата са родени в болница — обясни през смях Сюзън. — Все още го майтапим. Само защото тук-там имало по малко кръв, той се страхувал, че ще ги изпусне и двете. Нямаше никаква представа, че раждането не е най-чистата измислица на майката природа. — Тя се усмихна и поклати глава на наивността на Рибата. — Аз обаче знам. Всичките ми деца са родени тук, а съпругът ми винаги е бил до мен.

Кейти се усмихна гордо на Гейб.

— Ние с мама сме невероятен отбор.

— Да. — Сюзън отправи на Джой присмехулен поглед. — Майка ти върши работата, а ти обираш лаврите.

Гейб знаеше, че трябва да се усмихне любезно или поне да каже нещо, каквото и да е. Но не можеше. Нямаше сили и губеше равновесие също като в момента, когато се подхлъзна на склона към „Пипнах те“. Само че този път не можеше да разчита на обезопасителното въже, нямаше кой да го придържа, ако загуби равновесие и падне.

А в този момент той падаше.

Мисълта, че Джой е родила детето му насред пустинята, го ужаси. Искаше му се да разбере какво е станало, защо не е била в болницата, заобиколена от лекари и сестри, в случай че нещо се обърка.

— Как, по дяволите… — започна той.

В следващия момент забеляза притеснението на Джой и замълча. Да й задава въпроси точно в този момент, не бе особено удачна идея. Тя се чувстваше неловко, а и на него не му се искаше да разкрие колко се интересува от миналото.

Беше обещал на Джой да не казва на Кейти, че й е баща. Щеше да удържи на обещанието си, дори това да го съсипеше.

А в този момент му се струваше, че ще стане точно това.

— Невероятно — обърна се той към Джой. — Някой път трябва да ми разкажеш всичко. Ама наистина всичко.

Слабата й усмивка показа, че тя никак не държи да провеждат подобен разговор.

Кейти го дари с широка усмивка и се качи в джипа.

— Чакайте малко — обади се Сюзън. — Обещах ви на двете с Лора сладки. Тичайте да ги вземете, деца.

С викове на радост двете момиченца се втурнаха обратно към верандата и нахълтаха в старата ферма. Щом вратата се хлопна след тях, Сюзън се обърна към Джой.

— Знам, че Кейти ти липсва, когато не е при теб — каза бързо тя. — Но да знаеш, че на нас с Лора ще ни е много приятно тя да остане тук.

— За уикенда ли?

— За колкото време прецениш да я оставиш. — Устата на Сюзън се изви надолу, а тя се опита да се усмихне тъжно. — Лора знае, че Кейти си заминава след няколко седмици. И аз знам. Искаше ни се да прекара колкото е възможно повече време с нас, преди да си тръгнете.

Джой прехапа долната си устна и сякаш щастието по лицето й отлетя.

Гейб едва се сдържа да не помоли, че и той иска да прекара колкото е възможно повече време с дъщеря си, за да я опознае, преди затварянето на пещерата да принуди Джой да тръгне по пътя, който си бе избрала за бъдещето.

Той самият също имаше планове.

Май му се очертаваше тежка битка, докато я убедеше, че си струва да остане с тях, въпреки че с Кейти нямаше да е много трудно. Тя обожаваше да му седи на скута, за да й чете книжка, докато Джой работеше нещо на масата в кухнята, мръщеше се и местеше някакви листа и документи от една купчина на друга.

Не биваше да забравя и простичкия факт, че бе решен да не позволи миналото да се повтори — Джой да ражда детето си сама насред пустинята.

— Знам колко ти е трудно да се справяш и с Кейти, и с цялата работа под земята, а и документацията, която те чака преди затварянето на пещерата — продължи Сюзън. — Затова си мислех, че няма да имаш нищо против да я отвлечем за известно време, след като двете свършат училище.

Хванати за ръка, момиченцата изскочиха от къщата и заподскачаха по прашния път.

— Помисли — настоя тихо Сюзън. Обърна се към децата с широко разперени ръце и весела усмивка. — Я да видя коя се сети да донесе и на мен?

И Кейти, и Лора й подадоха по една сладка.

— Ами за Гейб и Джойс? — настояваше Сюзън.

Те подадоха още две сладки.

Гейб се опита да се усмихне на Кейти, когато взе сладката, но това му се стори едно от най-трудните неща, които бе правил през живота си. Не можеше да престане да мисли за Джой и пустинята, както и за всичко, което можеше да се обърка по време на едно раждане.

„Трябваше да съм с нея. Дали не е бременна и сега? Ако е станало нещо, къде ли ще бъде, когато започне раждането? Ами аз къде ще бъда?“

Въпросите измъчваха Гейб също като откъртилите се камъни по време на свлачището в Перу. Също както тогава, и сега нямаше как да се предпази, нито къде да се скрие, не успяваше да избегне опасния порой.

„Тя дали се е научила да се пази? Или просто е изключила от живота си възможността да забременее? Нима е преценила, че сега е безопасно, че в тези няколко дни може да се люби с мен, без да забременее? Или просто ме обича толкова много, че прие риска, без дори да се замисли?“

Логичният отговор — че поради кой знае каква причина Джой не може да забременее сега — беше правилен. Но той не можеше да бъде сигурен.

Днешната Джой бе много различна от онази Джой, която познаваше преди седем години. Тя му отдаде тялото си, да, наистина, това бе истинско съвършенство. Но всичко останало у нея бе също като пещерата Лост Ривър, моменти на великолепие сред тайнствения мрак, дълбок и необятен като времето.

Не че Джой криеше нещо.

Тя просто не разкриваше нищо.

Въпреки че прекарваха много време заедно, той не бе дори започнал да опознава Джой и бе така неуверен, както и в Перу.

„Има ми достатъчно доверие, за да ми е любовница. Това все пак е някакъв прогрес.“

Но за да му бъде любовница днес, не се изискваше същото доверие, което бе изпитвала към него преди седем години.

Нито веднъж по време на невероятните мигове на интимност, изпитани през последните часове, Джой не му бе казала, че го обича. Не намекна дори бегло, че иска те двамата да имат общо бъдеще.

Нито веднъж.

Този път няма обвързване, нито капани, нито скрито очакване.

„Няма бъдеще.“

Съществува само сегашният момент.

Преди седем години той може би щеше да приеме този настоящ момент, зареден със страст и едва ли щеше да поиска нещо повече.

„Преди седем години за теб бе прекалено рано да обичаш — а сега е прекалено късно за мен.“

Гейб си каза, че Джой греши, че не е прекалено късно. След това си повтори същото отново. И отново.

Не можеше да си позволи да я загуби. Не и преди да е разбрал какво точно е открил.