Питър Лерангис
Крадецът на мечове (9)

Глава 9

Дан я зяпна, без да обръща внимание на сестра си, която, смаяна, отвори и затвори уста, все едно имитираше шаран.

— Мъъър! — обади се Саладин.

— Жестоооко!

На Дан му беше все едно кой ще чуе вика му. Той грабна котарака и прегърна Нели.

Ейми изглеждаше, като че току-що е видяла призрак. Но на Дан Нели му се струваше съвсем истинска. Е, малко настръхнала и войнствена. След миг Ейми също се хвърли да я прегръща. И, разбира се, се разрида. При което Нели също ревна. И това за малко да провали всичко. Дори Алистър се просълзи леко.

Саладин се покатери в ръцете на Ейми и тя се усмихна невярващо.

— Но как успяхте да…

— Да ви намерим ли? — засмя се Нели. — По новините говореха само за това: че метрото е затворено, че по релсите има хора… И аз — хоп — веднага включих. Няма кой друг да е, освен Ейми и Дан!

— А откъде я взе тая страхотна кола? — допълни Дан.

— И откъде се разнесоха изстрелите? — попита Ейми.

— Къде е сакът? — извика Дан.

— Как се изплъзна на Иън и Натали Кабра? — добави и Алистър.

— Ау, ау, ау — засмя се Нели. — Трябва ми помощ.

От автомобила зад нея изникнаха два сумрачни силуета.

— Не ни се е изплъзнала — заяви Иън Кабра.

— Няма такофа нещо — изфъфли Натали.

Дан усети как кръвта му се смръзва. Ейми го стисна за ръката.

— Току-що оцеляхме в нападение на нинджите — напомни й брат й. — Не забравяй, те са двама, а ние — четирима.

— Мъъър — обади се Саладин.

— Извинявай, петима — прошепна момчето.

— Ап-чих — кихна Натали. — Мражя котараци.

— Нападай! — ревна Дан.

Иън му се ухили търпеливо… и размаха електрошокова палка.

— Наведи се, Дан — изпищя Ейми.

— Питахте за изстрелите — продължи Иън. — Ето го отговора. Спасихте се от якуза, защото използвах това оръжие. И защото настоях да наемем бърза и точна кола, а не бежовия шевролет кобалт, на който държеше бавачката ви.

— В шлучай че не ражбирате, тъпанари такива, ние ви шпашихме — изпелтечи Натали. — Ап-чих!

— Но… защо? — учуди се Дан. — Вие ни мразите.

— Така ши е — потвърди Натали и въздъхна уморено.

— Ей, Нат! Я си глътни лекарството против алергия, не искам да ме обливаш със слюнка в колата — каза Нели и като се усмихна на Дан и Ейми, отвори вратата откъм шофьорското място. — Качвайте се всички.

— Ама… — подхвана Ейми и погледна с нежелание към Иън и Натали Кабра.

— Да се махаме оттук, докато ония от якуза не са се върнали — подкани Нели. — Ще ви обясня всичко. Ох. И сме сместили саковете ви в багажника.

Ура, помисли си Дан. Това означаваше, че мечовете са у тях. Той се качи заедно с Ейми и Иън на тапицираната с мека кожа задна седалка, а останалите се сместиха отпред.

— Леле, жестока е — възкликна момчето. — Можем ли да я задържим?

— Оставихме при метростанцията едни… връхни дрехи — рече предпазливо Алистър. — Искаш ли да ти обясня как да отидем до там, Нели?

— Стегнете коланите! — заповяда тя.

Включи двигателя, отдалечи се от тротоара и в последния момент мина на жълто. Алистър посочи надясно, докато Нели разказваше:

— И така, последни новини. Щом видях в самолета Пойндекстър и Мортиша, направо си глътнах езика. Казах си, какво е станало с децата ми? Реших, че тия тук са ви изяли. После те ми обясниха какво се е случило. Почнаха да ми се фукат. На четиринайсет и единайсет години са, а говорят, сякаш са избягали от игра за ключове към загадка. „Подправихме билетите, ти какво си мислиш!“ Опитаха се, моля ви се, да ме заплашват, аз, естествено, не им се дадох и си рекох наум: „Ами да, ей сега ще ми сипят в колата отрова“, после обаче си помислих: „Е, чак пък отрова, не са такива гадняри“. Да де, ама след това я видях, че наистина го прави, и то на някакви си пет сантиметра от мен, представяте ли си? И като се ядосах… уж ще пия колата, но после — лис! — и им я плиснах в лицата. Тъкмо да им кажа: „Много смешно, а?“, и те взеха да ми се гърчат и да се надпреварват да си докопат ръчния багаж… Викат ми: „Имаме някаква гадост по лицата“. А аз им разправям: „Я да вземете да пораснете!“. Взех им ръчния багаж и седнах върху него. Хм. Не беше най-умното нещо, което можех да направя.

— Отровата беше концентрат — обясни Иън. — В количествата, които Натали използва, вероятно щеше да ни осакати, може би и да ни ослепи.

Ейми присви очи, обърна му отвратена гръб и почти затисна Дан до вратата на автомобила.

— И сте смятали да дадете на Нели да го изпие? — възкликна тя.

— Искахме само да я обезвредим за известно време — започна да се оправдава Иън. — Само една капка. Но самолетът се разклати и Натали изсипа повече. Още преди да сме успели да предупредим бавачката ви с обицата върху носа, тя я лисна върху нас. Все пак, добре че ни разреши да вземем от ръчния багаж противоотровата.

— Много мило от нейна страна — отбеляза Ейми.

— Накарах ги да ми дадат доброволно всичките си пари в брой — обясни Нели.

— Нарича се изнудване — промърмори Натали.

Нели зави рязко надясно и на Дан му се стори, че докато е жив, ще носи върху себе си отпечатъка на Ейми. Видя с крайчеца на окото как сестра му докосва случайно с ръка Иън. Тя нададе вик и я отдръпна.

— Мъъър — измърка Саладин, после изви гръб и изсъска срещу Иън.

— Ей, я по-полека — дръпна се момчето от котарака, — причината да сме тук е, че бихме искали да ви предложим временен съюз. Както обяснихме и на тази свиня, вашата гувернантка, носим нещо, от което имате нужда.

— Например два самолетни билета ли? — попита Дан. — Късно е вече. А ние ще сключим съюз по-скоро с кофа слуз, отколкото с човек на име Кабра — ако изобщо ги различим де.

— Добре тогава — заяви другото момче. — Ще използваме старинния предмет, за да намерим сами ключа към загадката…

Алистър се извърна рязко към него.

— Старинен предмет ли?

— Колко освежаващо, един непредубеден човек — подсмихна се хитро Иън. — Както знаете добре, господин Ох, хората от клана Лусиан събират от години предмети, които да ги насочват. Същото важи и за клана Екатерина. Както и за… ей, Даниъл, ти от кой клан си?

— Кахил — тросна се той. Беше му неприятно, че само те с Ейми не знаят от кой клан са. — И си луд, ако си въобразяваш, че ще се съюзим с вас.

— Те ни спасиха живота, Дан — напомни сестра му.

— Освен това се опитаха да ни убият — възрази момчето. — В прохода в Залцбург, по каналите на Венеция…

— Ето, виждате, че нещата се променят — обади се бодро-бодро Натали.

— Навремето нашият… предмет е принадлежал на японски воин — обясни Иън. — И той е от изключително значение за намирането на следващия ключ към загадката. За съжаление нито аз, нито Натали знаем японски. И тук на сцената се появявате вие, господин Ох. — Той се надвеси, за да се доближи до предната седалка. — Вие ще ни кажете какво знаете. А ние пък ще ви дадем каквото имаме. Ще се съюзим.

— Само за този ключ към загадката — побърза да добави Натали. — После ви отпращаме. Трябва да мислим и за доброто си име.

— Спри тук — каза Алистър на Нели.

Скръъъъц. Гумите на поршето изскърцаха и то закова на безлюден ъгъл.

— Как да сме сигурни, че можем да ви се доверим? — попита Алистър.

— Ние в-в-вече знаем, че н-н-не можем да им имаме доверие — изпелтечи Ейми.

Иън се ухили и бръкна в джоба си. Извади велурена торбичка с герба на семейство Кабра и я сложи върху лявата длан на момичето.

— Твоя е, Ейми Кахил. А сега… как да сме сигурни, че ние можем да се доверим на вас?

* * *

Монета.

Някаква тъпа златна монета със символ отгоре — ето как Иън и Натали Кабра купуваха доверието им. Алистър прочете японските йероглифи отзад и заяви, че монетата вероятно е принадлежала на Хидейоши — вероятно. Дан не можеше да си намери място. За него да се съюзи с Иън и Натали Кабра, беше все едно като да целуне сестра си. Е, сигурно не чак толкова гадно.

— Монетата е много красива — прошепна Ейми, докато завиваха към пресечката, където Дан беше хвърлил предметите.

Точно отпред чичо Алистър разказваше на Иън и на Натали какво се е случило в метрото.

— Това е жетон за електронна игра! — изсъска Дан.

— Чичо Алистър е на друго мнение — прошепна сестра му. — Той е нумизмат.

— Съблича се пред всички ли? — учуди се Дан.

— Нумизмат е човек, който събира монети! Освен това чувствам, че Иън казва истината.

— Защото те докосна по ръката и ти направо се разтопи.

— Шшшт! — спря го Ейми, тъй като Иън погледна към тях.

Предзалезното небе вече беше мораво, когато стигнаха при пресечката срещу спирката на метрото. Коприненото сако още си беше в ъгъла и приличаше на изхвърлена стара торба. Макар че вече се мръкваше, Дан разчете познатото изражение върху лицето на сестра си.

Извинявай, че те злепоставих пред приятеля ти, помисли си той.

Алистър приклекна, за да вдигне съда с формата на куб.

— Побързай — подкани той.

Дан въздъхна и волю-неволю, се опита да отвърти ръждивия капак на съда във вид на цилиндър. До него Алистър метна отвратен куба.

— Тук има само гущери.

Точно когато се пресегна да вземе някой от другите съдове, отсреща на улицата спря дълга черна кола. От седалката зад волана слезе мъж в черна униформа, който притича да отвори другата врата.

Дан се прокрадна в здрача и загледа. От автомобила слезе слаб като вейка възрастен азиатец. Сребристобялата му коса се вееше над раменете, той беше облечен в изискан тъмен костюм с копринена кърпичка в горния джоб на сакото. Докато вървеше по тротоара, мъжът извади мобилния си телефон и след като приклекна при отвора на метрото, надникна вътре.

Дан потупа Ейми по рамото.

Чу как чичо Алистър ахва и изрича тихо нещо, което прозвуча като „бай“.

— Бай ли? — повтори момчето, след като Алистър го дръпна внезапно по-нататък, за да не се виждат в здрача.

— Кой беше това? — попита Дан. — Царят на якуза ли?

— Трябва… — Гласът на Алистър сякаш застина на гърлото му. — Трябва да побързаме. И да отворим всички съдове. Веднага.

Дан промърмори и накрая успя да издърпа капака на цилиндъра, откъдето се посипа порой нитове, гайки, бурми и болтове.

— Страхотно… — От правоъгълната кутия в ръцете на Иън изпадаха инструменти. — Обожавам чуковете.

Алистър въздъхна отчаяно.

— Помещението, в което бяхме, явно е склад към метрото, който още преди години, по време на строежа му, е бил запечатан и забравен.

— Но нима строителите на метрото оставят тайнствени стихове хайку? — учуди се Ейми и се опита плахо да отвори тубата във вид на триъгълна призма.

— Може би това всъщност са песни — усмихна се уморено брат й. — Те по цял ден са прокарвали релси…

— Ей, вижте!

Ейми отиде при светлината на уличната лампа и извади от тубата дълъг свитък. Другите се струпаха около нея и Дан насочи електрическото фенерче към текста в средата. Беше написан с тъмни красиви йероглифи и около него имаше избелял, явно недовършен пейзаж на издадена скала и хълмове.

Алистър започна да превежда:

— „На мястото на окончателното завоевание, между три рога, се намира богатството на народа. И ще получиш достъп, ако обединиш стихиите, за да ти се разкрие върховното.“

— Ясно като васаби^[1] — отбеляза Дан.

— А тези букви точно отдолу — намеси се Ейми. — Приличат на… английски.

Дан грабна от раницата си фенерчето и го насочи към няколкото най-обикновени букви, написани с дебел молив в долния край на свитъка:

— Тоота? Тута? — повтори Иън. — Дали не е транскрипция на френската дума toute^[2]?

— Браво на теб, Иън, браво — каза Дан. — Френска дума върху японски свитък.

— Окончателното завоевание… — пророни Алистър. — Готово! Това е ключът към загадката. Знам къде е!

— Къде? — попитаха в един глас Ейми и Дан.

За пръв път от сутринта върху лицето на Алистър се мерна усмивка.

— На мястото, където Хидейоши се впуска в последния си военен поход и претърпява най-унизителното поражение!

— Точно така — рече Иън, който явно не беше особено убеден. — Разбира се. И… къде е то?…

— Отиваме при мен, у дома — отговори с блеснали очи Алистър. — В Корея.