Питър Лерангис
Крадецът на мечове (17)

Глава 17

Ейми изтича зад едно дърво по-нататък и Дан разбра, че тя повръща. И това изобщо не му се стори възмутително, понеже той правеше същото.

Алистър беше загинал — само на сантиметри от тях. Точно отдолу. Беше им дал доверието, парите, съветите, утехата си. И накрая — живота си.

Те не можеха да повярват. Имаха чувството, че е зад някой храст, че се изтупва от прахта и тръгва към тях с клин, който, странно, още си е изгладен. Е, голямо приключение, а?

Но Дан не виждаше друго, освен прах. Прах, туристи, купчини натрошена скала и мигащите буркани на полицейските автомобили.

И смътното усещане, че вече го е изживявал и преди. Че в целия му живот няма друго, освен загуби. Че се е зарекъл никога да не припарва до възрастни, защото ще ги загуби и ще го боли.

А ето че се беше случило отново.

Дан усети като в просъница как сестра му го прегръща. Един полицай им говореше с акцент на английски, но Дан не схващаше смисъла.

— Той се казва… — отвърна Ейми. — Казваше се Алистър Ох.

— Възраст? — попита ченгето.

От устата на Дан излязоха думите „шейсет и четири“. И момчето не знаеше защо, но му хрумна, че Алистър никога няма да навърши шейсет и пет години. И че някой ден той, Дан, ще бъде по-стар, отколкото някога е бил Алистър.

— Как беше облечен? — продължи с въпросите полицаят, което при дадените обстоятелства прозвуча страшно тъпо.

— Копринено сако… Наистина хубава риза — отговори Дан. — Хм, вечно ходеше и с бели ръкавици. И носеше шапка, кръгла такава…

— Бо… — подхвана Ейми. — Бо…

— Бомбе — промълви Дан.

Полицаят си записваше, но Дан знаеше, че той няма как да гледа на това като на спасителна операция. Просто щяха да извадят трупа. При такъв взрив не можеше да има оцелели.

Полицаят промърмори няколко съболезнователни думи и си тръгна, а Ейми погледна над отломъците.

— Дан!… — каза тя. — Виж…

Далеч вдясно току-що се беше появила малка група. Хората в нея не приличаха на останалите туристи и посетители в парка. Повечето бяха облечени в тъмносини костюми и бяха с тъмни очила и черни обувки, а на ушите бяха със слушалки, прикачени към нагънати кабели.

В средата вървеше слаб възрастен мъж, наметнат с манто, с копринено шалче, пъхнато в скъпата на вид риза, и с тъмна мека шапка, килната леко на една страна. Той стъпваше напето, като се подпираше на украсен със скъпоценни камъни бастун.

— Това е онзи… — рече Дан. — Мъжът, когото видяхме при метрото в Токио.

— Какво търси тук? — изуми се сестра му.

Дан зяпна от учудване, когато зърна зад стареца един човек, когото те с Ейми познаваха още по-добре. Бяха го видели в деня, в който пожарът беше изпепелил къщата на Грейс. Бяха го видели и в Париж, и в Залцбург. Той не беше казал и дума, но кой знае как, винаги се появяваше.

На Дан не му се наложи да го посочва на Ейми. Тя също го беше видяла.

— Мъжът в черно… — промълви момичето и се отдръпна.

Двамата с Дан се снишиха и се промъкнаха зад един храст.

— Чуваш ли какво му казва старецът? — попита Ейми.

Дан се изправи. Нахлупи си качулката и се приближи още повече, като се постара да застане сред набъбващата тълпа зяпачи. Всички говореха едновременно, но когато се приближи до стареца, Дан видя, че той си кима с полицая, който току-що ги беше разпитвал.

Виж, на Мъжа в черно не му се говореше. Той тръгна бавно, с гръб към Дан, към рухналата скала.

Дан дочу част от разговора между стареца и ченгето, те обаче приказваха на корейски. Не казаха много, а старецът изглеждаше ядосан и припрян. Накрая, след като кимна още няколко пъти, полицаят си тръгна.

Старецът махна рязко, за да покаже на своите хора да останат там, и догони тайнствения непознат в черно.

Двамата застанаха мълчаливо с лице към натрошената скала. Дан погледна назад към Ейми, която му ръкомахаше ужасена да се връща.

Но мъжете бяха с гръб към него, затова той се приближи още малко.

Когато старецът заговори, при това на английски, думите му се чуваха ясно.

— Племенникът ми е бил там — обясни той.

Мъжът в черно извърна глава и размърда леко устни в нещо като сянка на реакция… но какво ли изпитваше? Дали състрадание? Или тържество? Беше невъзможно да се разбере.

Двамата явно спореха, Дан обаче не можеше да чуе за какво.

После старецът се обърна и забърза към кохортата си. Не направи знак на никого, но хората му веднага тръгнаха с него. Цялата група се отдалечи по посока на входа на парка.

Щом се върна крадешком при Ейми, Дан забеляза, че Мъжът в черно се приближава към развалините. Той повървя известно време сред отломъците, после спря и се наведе. Явно беше намерил нещо, както си помисли Дан, вероятно някоя от реликвите на Хидейоши. Не след дълго, щом разчистеха камъните, всички щяха да разберат за съкровището. Сигурно щяха да се хвърлят да плячкосват и да се карат кое на кого е. Все обичайните неща, които винаги виждаш по новините, когато става въпрос за много пари.

Но поне засега всичко се свеждаше до голяма купчина камъни. И онова, което Мъжът в черно извади от отломъците, изобщо не принадлежеше на Хидейоши.

Щом Дан видя какво е взел той, на гърлото му заседна вик.

Беше бомбе, смачкано и обезформено.

* * *

— О, господи, мислех, че сте загинали бе, хора! — изписка Нели. — Чух какво се е случило. Изглеждате ужасно!

Както стискаше Саладин, тя се втурна към Ейми и Дан, когато те излязоха унило на паркинга пред Националния парк Пухансан. Полицията я разпитваше заедно с господин Чън.

На Ейми й домъчня за шофьора. Той не изглеждаше никак добре.

Нели прегърна въодушевено с една ръка Дан и сестра му и продължи да стиска котарака, който нададе приглушено недоволно „Мъъър“.

Притеснена, Ейми прокара пръсти по сребърната козина на Саладин.

— Измъкнахме се. Дълго е за обясняване, но Алистър…

Тя не успя да довърши изречението. Зад нея Дан избърса една сълза.

— Да, чух — рече Нели. Тя сложи състрадателно ръка върху рамото на момчето. — Хайде да се прибираме, приятелче.

Докато се връщаха с автомобила в къщата на Алистър, Ейми разказа на Нели какво се е разиграло, не пропусна да спомене и бомбето. Нели я слушаше и кимаше, после, до края на пътуването и двете мълчаха. Дан все се опитваше да каже нещо, но всичко му се струваше ужасно глупаво. „Той беше страхотен човек. Наистина държеше на рода Кахил. Ще ни липсва.“

Даде си сметка, че всъщност не познава чичо Алистър. Старецът знаеше хиляди пъти повече за тях, отколкото те за него. Беше ги предал, но накрая им беше спасил живота.

Из кучия дрян край къщата на корееца пееха птици, хоризонтът беше осеян с пухкави бели облачета. Сякаш не се беше случило нищо. Икономът на Алистър — Харолд — ги посрещна на вратата с покрусено изопнато лице.

— Моите съболезнования — каза Ейми.

Тримата с Дан и Нели се събуха и отидоха уморено в кухнята, където Харолд им беше приготвил сандвичи. Нели започна да яде, но Дан избута встрани своя. Бръкна в джоба си и извади намачкан лист хартия и голям златен дублон.

— Тази монета е последното нещо, което той ми даде…

— Какво има върху листа? — попита Ейми.

Дан го изглади — на него беше разчел последната главоблъсканица.

— Това ли е ключът към загадката? — полюбопитства сестра му. — Не езерото Таш, а Алкахест?

Брат й кимна.

— Да. Думата за философски камък.

— Алхимична дума — рече Ейми. — Как камъкът може да е ключ към загадката, щом не съществува?

Момчето сви рамене и метна дублона във въздуха.

— Откъде да знам? Хидейоши е бил луднал по алхимията.

Монетата падна върху дланта му и върху нея се видя египетска богиня и тайнствен надпис.

Ейми я зяпна изумена.

— Чакай! О, господи! Я ми дай химикалката.

Тя я грабна от Дан и написа върху листа хартия, под неговата колонка, една дума:

— Какво е това? — попита Нели.

Ейми само дето не скочи през масата към Дан.

— Миналата година учихме за Египет! „Ал“ означава „на“. „Сакхет“^[1] е древноегипетска богиня.

Нели понаведе глава.

— Виж ти!

— Надписът върху огледалото… — каза едва чуто Дан. Не можеше да не признае, че макар и смотанячка, сестра му понякога е много умна. — Хидейоши е насочвал към следващия ключ към тайната…

— Имаме ли достатъчно пари за Египет, Нели? — изпелтечи Ейми.

— Е, Иън и Натали Кабра може и да са ви преметнали, но не дойдоха да си приберат парите, които ми дадоха — отвърна тя. — Мен ако питате, дайте да яхваме камилата и да потегляме!

В стаята се възцари неловко мълчание.

Дан сви рамене.

— Не… не си представям как ще го направим. След всичко, което се случи…

— Не е нужно да мислим сега за това — успокои го Нели. — Вижте какво, ако не сте гладни, идете поне да си вземете по един душ. Воните на развалени яйца. И двамата. Ти, Дан, се изкъпи в банята на Алистър, а Ейми може да използва банята за гости.

Дан не можеше да не признае, че няма да е никак зле да се изкъпе. Взе салфетката и отиде в спалнята на Алистър.

Египет можеше да почака. Малко.

В стаята ухаеше приятно — на старческата миризма на Алистър, на одеколон и чисто пране. Беше и много подредено, което не беше изненадващо: по тоалетката бяха наслагани снимки, върху нощното шкафче на спретната купчинка бяха оставени книги с твърди корици, възглавниците бяха наместени под ъгъл… имаше и няколко небрежни щриха, например чифт ръкавици, метнати в другия край на леглото…

Чифт мръсни бели ръкавици.

Дан се върна от банята и взе ръкавиците. По тях имаше пръст, следи от трева и от още нещо…

От дървени въглища.

— Ейми!… — извика той. — Ейми, идвай бързо тук!

В гърдите му се надигна радостен възглас, който обаче заседна на гърлото му — радостта му беше изместена от една мисъл, заради която му причерня пред очите.

Чичо Алистър беше жив.

И отново ги беше изиграл.