Питър Лерангис
Крадецът на мечове (16)

Глава 16

Малоумничка.

Тъпанарка.

Глупачка.

Ейми не можеше да откъсне очи от вратата, от мястото, където Иън Кабра беше стоял и където сега нямаше никаква светлинка.

Всичко беше една голяма шега. Той я беше въртял на малкия си пръст и после я беше изиграл.

Как беше възможно да се случи такова нещо? Как беше възможно някой да постъпи така?

По бузите й на вадички се стичаха сълзи, които капеха на земята с тих звук като от крилете на мушица.

Отзад Алистър и Дан изобщо не й обръщаха внимание и обсъждаха стратегията — опитваха се да измислят как да се измъкнат. Как да не умрат.

Късно е, помисли си Ейми. Вече знаеше какво изпитваш, докато умираш.

В съзнанието й бавно се просмукаха гласовете им.

— Ще потърся друг изход — каза Алистър. — Ейми, вие с Дан опипайте скалата, може би някъде ще поддаде. Щом тук живеят прилепи, значи отнякъде влиза въздух, има дупка.

Тя кимна сковано.

Докато стъпките на Алистър се отдалечаваха, Дан приклекна до сестра си.

— Ей. И на мен ми иде да го удуша.

— Аз съм виновна — отвърна тя. — П-п-повярвах му. Сама се напъхах в капана, който ми беше заложил…

Дан й помогна да се изправи и завъртя светлината, за да огледа скалата сантиметър по сантиметър. Беше тъмно като в рог и след няколко минути Ейми вече усети, че не й достига въздух.

Някъде отдалеч проехтя гласът на Алистър.

— Няма друг изход. Току-що проверих цялото преобърнато М. Много по-дълго е, отколкото смятах. Запечатани сме отвсякъде.

Гроб, помисли си Ейми. Той ни погреба живи.

Тя усети върху рамото си ръка.

— Ужасно съжалявам, скъпа ми племеннице — промълви Алистър. — Ако бях видял, че си падаш по момчето, щях да направя нещо. Но не забелязах, жалко.

Ейми въздъхна.

— Как допуснах да ме изиграе? Как изобщо ми хрумна, че някой може наистина да…

Думите заседнаха в пресъхналата й уста.

— Едва ли ще ви олекне — продължи Алистър, — но повярвайте, знам какво е да те предадат.

Ейми се взря в лицето му, което почти не се виждаше.

— Наистина ли?

Алистър явно понечи да каже нещо, но после се спря.

— Мисли само за това, Ейми: майка ви и баща ви ви обичаха. Личеше по очите им, дори когато вие не бяхте наблизо. Мислете за тях и те ще бъдат с вас.

— Ти… ти познаваше ли ги? — попита Ейми.

— Оооох! Ужас! — изкрещя Дан от друга част на пещерата. — Май настъпих един прилеп! Не можете ли да си продължите разговора малко по-късно… ако има „по-късно“ де. Ако не умрем и не се превърнем в пир за прилепите.

Алистър изтича при него, оставяйки Ейми с куп въпроси.

— Никога, никога не се предавай, Дан — насърчи го той. — Всяка трудност не е нищо друго, освен решение, което чака да бъде намерено. Ще се измъкнем оттук, ще видиш… и моята прогноза е, че ще изпреварим Иън и Натали Кабра на езерото Таш…

— Човече, няма да ходим на никакво езеро Таш — възрази Дан. — Аз си го измислих.

Алистър го зяпна изумен.

— Но… но анаграмата… — обади се и Ейми.

Дан въздъхна и освети с фенера листа хартия, където беше написал думите, за да намери решението.

— Веднага видях истинския отговор, но им нямах доверие. Подхвърлих им нещо колкото да ги проверя. Истинският отговор е… много лесен…

Той започна да пише бързо върху листа друга дума, но Ейми гледаше не него, а странните отражения, които светлината на фенера хвърляше върху огледалото отзад.

— Чакайте! — извика тя. — Де се е чуло и видяло триъгълно огледало!

— Може би така го е направил дизайнерът — предположи Дан.

— Или някой алхимик — добави сестра му. — Помисли, Дан. Алхимията се състои от символи. Планетите, стихиите, всичко си има свой причудлив знак.

— И какво е представлявал триъгълникът? — попита момчето.

Ейми се опита да си представи изображението върху листа.

— Въздух? Злато?

— Чакай… чакай… сетих се… — каза Дан. — Вода! Точно така. Не. Ако триъгълникът е насочен надолу, той олицетворява водата… но с върха нагоре е огън!

Дан обърна фенера назад, по посока на огледалото, и го вдигна високо над главата си.

Точно над огледалото Ейми забеляза няколко мазни на вид, дълги като върви предмета, до които не можеше да стигне. Присви я стомах. Приличаха на миши опашки.

— Живи ли са?

Внезапно Дан погледна към земята. Наведе се и загреба с пръсти нещо.

— Дървени въглища — установи той. — Явно се просмукват отгоре.

Алистър вдигна поглед.

— Какво има там?

Ейми едва се сдържа да не повърне и също погледна нагоре. За нейно облекчение увисналите опашки бяха прекалено дълги, за да са онова, което си мислеше тя. Приличаха на върви, които продължаваха в голяма пукнатина в скалата.

Ейми долови и много характерна миризма.

— О, боже… — възкликна момичето. — На какво ви мирише?

— На изпражнения на прилепи — отвърна Дан.

— На развалени яйца — предположи Алистър.

— И какво мирише на развалени яйца? — попита Ейми.

— Кокошките ли? — каза брат й.

— Сярата! — отговори момичето.

Дан се усмихна.

— Точно така… научих го миналата година в лабораторията по химия. Пъхнах епруветката в кутията за закуска на Манди Рипкин. И махнах корковата тапа. Когато тя си отвори кутията…

— Дървени въглища… сяра — повтори Ейми, като се опитваше да си спомни какво точно е чела в часа по химия. — Ако ги смесиш с още нещо, се получава… какво ли се получаваше?…

— Вкусно барбекю? — попита Дан.

Най-неочаквано Ейми си спомни.

— Не барбекю, глупчо такъв — каза тя, загледана нагоре, към вървите. — Барут.

— Ха, мислиш, че там, горе, има барут ли? — изуми се брат й.

— През шестнайсети век наистина е имало барут — обясни Алистър. — Той е изобретен в Китай доста векове по-рано и се разпространява из целия Изток.

— Според мен, Дан, тези върви не висят току-така — рече Ейми. — Това са фитили!

— Блестящо, момичето ми, ти си гений! — похвали я възрастният кореец. — Значи огледалото има две цели. Сочи нагоре, за да погледнем натам, и е символът на огъня. Точно в стила на Хидейоши, хитрия воин — в случай на саботаж е предвидил начин да се измъкнеш от скривалището.

— Дан, онзи кибрит от хотел „Благодаря ви много“ още ли е у теб? — попита Ейми.

— Ама че си загубена, не можем да вдигнем пещерата във въздуха — отговори брат й. — Ще загинем.

— Барутът не е динамит — рече Алистър. — И нека ви напомня, заобиколени сме главно от шисти.

— И какво означава това? — попита момчето.

— Гранитните шисти са изключително твърди — продължи Алистър. — Днес, за да вдигнеш във въздуха скала, ти трябва много по-голяма взривна сила, отколкото притежава барутът. И да избухне взрив, ще се отвори само малка дупка. Всъщност е напълно възможно взривът да не е достатъчно силен. Тъй като сме заобиколени от шисти, сме в пълна безопасност.

Алистър се опитваше да ги успокои, но Ейми долови, че гласът му трепери. Тя погледна брат си. От сянката на фенера върху лицето му той приличаше на старец. Но колкото и изкривено да беше то в мъждивата светлина, Ейми пак разчете какво му се върти в ума.

Вярваш ли му?, питаше лицето на Дан.

Не съм съвсем сигурна, помисли си тя.

Аз също. Нищо чудно в миг да останем смазани под тонове гранит, каза си наум момчето.

Или?…

Дан извърна поглед.

Или ще умрем бавно и мъчително от глад, рече си той, но не искаше Ейми да го вижда. Тя обаче го долови.

И според нея беше ясно какво трябва да предпочетат.

— Това май е единственият ни шанс да се измъкнем оттук и да му го върнем тъпкано на Иън Кабра — каза Дан.

Ейми се усмихна и преглътна страха, който я пронизваше от глава до пети.

— Хайде тогава — подкани тя.

— Ти си по-висок — извърна се към Алистър Дан и му подаде кибрита.

Старецът запали една клечка и я вдигна. Пламъкът близна долния край на вървите, припламна, обхвана ги, но накрая угасна.

— Фитилите са стари — обясни Алистър и хвърли на земята угасналата клечка. Той отвори кутийката и видя, че вътре са останали само три клечки. — Къде са другите?

— Ами… — изпелтечи смутен Дан.

Ейми се намръщи — сети се колко много клечки е прахосал той на площада пред хотела в Токио.

Алистър си пое дълбоко въздух.

— Добре. Молете се.

Вдигна втора клечка кибрит. И този път пламъкът обхвана долния край на увисналите върви.

Фъсссссс!

— Ехе! — извика Дан, след като Алистър запали втори, сетне и трети фитил.

Пламъците се устремиха нагоре към скалата.

— Бързо! — извика Алистър и сграбчи Дан и Ейми.

Те побягнаха в пещерата и се скриха зад долния ъгъл на преобърнатото М.

Бум!

Бум! Бууум!

Тряяяяс!

Скалата се взриви и в пещерата като градушка се посипаха отломъци, които забарабаниха по златните предмети и натрошиха ковчежетата със съкровища. Огледалото се разклати и накрая падна и се счупи на земята.

В горния край на скалата зейна дупчица, през която блесна светлина.

— Успяхме! — извика Дан.

И тримата се завтекоха натам, като се препъваха в скалите, отломъците и натрошеното стъкло.

Тряяяяяс!

От горе се посипаха още камъни. Ейми и Алистър прикриха главите си с ръце и отскочиха встрани.

— Скалата се пропуква — изкрещя Дан и довлече под дупката един от дървените сандъци. — Побързайте!

Алистър се покатери върху сандъка, после се пресегна към Ейми и я вдигна над главата си. Беше изненадващо силен.

Тя протегна ръце нагоре, но пръстите й не стигнаха дупката.

— Едно… две… три… але, хоп! — изтласка я Алистър.

Готово.

— Хванах се! — извика тя.

Впи пръсти в натрошената скала. Алистър я хвана за подметките и я бутна нагоре, при което Ейми се изтегли.

— Уф — простена тя, когато я блъсна свежият, пълен с кислород въздух.

Вкопчи се в корен, проникнал дълбоко в камъка. Докато се качваше, си удари лакътя в скалата.

После излезе на слънце. При славната миризма на тревата и пръста.

Закрепи се на повърхността и протегна ръка надолу.

— Хващай се!

— Хайде… изтегляй се — промърмори отдолу Алистър.

Ейми обви пръсти около китките на брат си и задърпа. Дан беше тежък и тя успя да го изтегли само до кръста, но това беше достатъчно. Дан се пусна и се промуши през дупката.

Ейми побърза да се надвеси пак и се провикна:

— Чичо Алистър! Можеш ли да сложиш отгоре още сандъци? Трябва да се качиш по-нависоко!

— Опитвам се! — изкрещя в отговор той.

Тряяяяс!

Цялата скала се разтресе. Малко от нея точно отляво на Ейми се откърти и се свлече с трясък надолу по пукнатината.

— Чичо Алистър! — извика през дупката Дан. — Добре ли си?

Той долепи ухо до дупката. Ейми чу, че Алистър говори нещо, но гласът му беше удавен от тътена.

Дан се пресегна през дупката и изпищя:

— Хвани се! Скочи!

Отговор обаче не последва.

Дан и Ейми започнаха да крещят в един глас името му. Но дупката, която беше широка само около половин метър, започна да се пропуква. Цялата скала под двамата бързо се трошеше. Те отскочиха встрани и накрая се проснаха на земята.

Скалата във формата на преобърнатата буква М се пръсна на талаз, от ляво на дясно, а Ейми и Дан се хвърлиха настрани, приземиха се на колене и прикриха главите си.

От скалата се вдигна огромен облак прах, от който небето почерня. Ейми и Дан загледаха вцепенени назъбената купчина камъни, която беше останала.

Накрая Ейми усети, че от устата й излизат думи, сякаш имаха своя воля.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че не са шисти — прошепна Дан.