Питър Лерангис
Крадецът на мечове (6)

Глава 6

Зззззз…

Телефонът на Ейми вибрираше.

Тя се огледа. Айзенхауър Холт спореше от седалката до шофьора във вана с жена си Мери-Тод, която шофираше. На седалката зад тях единайсетгодишните Мадисън и Рейгън Холт се състезаваха коя ще достигне с топчета от сополи косата на по-големия им брат Хамилтън. Питбулът им Арнолд лаеше настървено и ловеше с огромна паст направо във въздуха малките снаряди.

— Престанете, той ще вземе да ме убие! — извика Хам.

— Точно това е целта — отвърна Мадисън и изръкопляска.

— Шъруд се казва гората, скъпи — настоя Мери-Тод в разговора с мъжа си. — А детективът се казва Шерлок.

— Ще проверим! — заяви Айзенхауър. — Нека ти напомня, Мери-Тод, че в „Уест Пойнт“ коефициентът ми на интелигентност си беше близо цели сто точки. Добре де, осемдесет и девет, но дори не се бях готвил!

— Сто точки се смята за нормално, захарчето ми — отговори жена му.

— Нормалното е враг на творчеството — изграчи Айзенхауър. — А човек с името Холт никога не е нормален, както пролича и от изобретателността, с която заловихме малките Кахил.

Зззззз…

Ейми бръкна в левия джоб на панталона си и извади телефона, като се постара никой да не забележи. Отдясно плътно до нея седеше Алистър, който едва сдържаше гнева си. Той от своя страна седеше плътно до Дан, който явно нехаеше и четеше туристическите брошури, оставени от семейство Холт по пода на вана.

Ейми стрелна с очи екрана на телефона:

ГОМЕС, НЕЛИ

Тя понечи да извика, но все пак замълча и погледна изпитателно Алистър и Дан, а после им показа ниско долу екранчето.

Нели беше жива!

— Урааа! — викна Дан.

— Малкият Кахил е съгласен с мен — ухили се Айзенхауър и се извърна към задните седалки на вана. — Умно момче си. Далеч ще стигнеш. Например с нас… като пленник! Ха-ха!

Всички от семейство Холт прихнаха, с изключение на Арнолд, който явно се обърка, задето летящите малки лакомства внезапно са изчезнали.

— Лошото е, че не беше достатъчно умен да забележиш, че следим всяка ваша крачка, разработили сме специална хакерска технология, запазена марка на Холт — продължи Айзенхауър. — Първо проникнахме в проследяващото устройство, прикачено към вашия котарак, докато не установихме, че котаракът всъщност е чичо ви!

Мадисън и Рейгън го погледнаха смаяни.

— След това го проследихме до летището, където заповядах да се опитаме да приложим най-великото си техническо изобретение, с което да проникнем в компютърната програма за билетите — уточни Айзенхауър.

— Тогава обаче аз му напомних, че е достатъчно и да караме след лимузината му — намеси се Мери-Тод.

— Когато отидохме на другото летище ли? — попита с пискливо гласче Мадисън. — И ви видяхме да се качвате на самолета? Просто попитахме онзи летец, Фабио — беше много готин — къде отивате — ухили се тя. — И той ни каза.

— Джаф — обади се Арнолд.

— Така успяхме да уредим да заминем за Япония — продължи Айзенхауър, — където ви изпреварихме на летището — изчакахме ви и започнахме да следим всяко ваше движение до последния ни страхотен удар — хакнахме се в лаптопа ви и взехме оттам цялата информация! И сега, когато ви държа тримата в плен, си давам сметка каква е целта на живота ми. Не само да се добера пръв до трийсет и деветте ключа към загадката. Но и да поставя името „Холт“ там, където му е мястото: върху герба на клана Томас… върху герба. Историята вече няма да смята всички от семейство Холт за глупаци. Ние вече няма да сме черните овци, петното върху долните гащи на рода, миризливата бележка под черта в легендата за клана Томас. И вие ще ни помогнете да осъществим целта, за която сме предопределени, като ни отведете при онова, което разкрихте при проучването: следващия ключ към загадката, който е в токийските подземия!

— Сам ли се досети? — попита Ейми, като едва се сдържаше да не издаде облекчението, обзело я при мисълта, че с Нели всичко е наред.

— На около петдесет и три процента — отвърна Айзенхауър.

— По-скоро на четирийсет и седем — поправи го жена му.

— Знаех си аз, че май греша — съгласи се той.

— Ей, татко! Не ти, а аз се заех с техническите подробности — проплака Рейгън.

— Какъв татко? — скастри я баща й.

— Тъй вярно, татко, сър де — рече момичето.

— Спорът ви е точно толкова безсмислен, колкото и разговорът ви — обади се Алистър и в гласа му прозвуча едва потискано раздразнение. — И да сте хакнали системата, не сте научили нищо. Откраднал си ми картата, празнодумец такъв.

— Чичо Алистър! — възкликна Ейми.

Никога не го беше виждала в този вид.

— Кой мяука там отзад? — подсмихна се Айзенхауър. — Котаракът от клана Екатерина ли?

— Джаф! — излая и Арнолд и внезапно заточи лиги.

Алистър се засмя предизвикателно.

— Защо, негодници, решихте, че наистина сте в състояние да разчетете правилно картата? Тя е на японски.

— Ха! Ние от семейство Холт не си губим времето! — ревна Айзенхауър. — Чух през вратата на библиотеката как си говорите за древна подземна крипта. Започваме от… района на подземната крипта. Пълен напред вляво!

Ванът се люшна и зави наляво.

Дан вдигна очи от картата на токийското метро. Лицето му грееше, както когато той е разчел някой код или е открил измама в компютърната игра „Уоркрафт“.

— Крипта ли? Според мен е по-добре да погледнем в метрото.

Микробусът се люшна надясно.

— Пишка ми се — оповести Мадисън.

Микробусът поднесе и спря в страничната лента.

— Някой ще вземе ли решение? — попита Мери-Тод.

Докато семейство Холт спореха, Алистър пошушна на Дан:

— Метрото ли, момчето ми? Я разкажи защо?

— Първо, запомних картата ти — подхвана прекалено въодушевено Дан.

— Шшшт! — изсъска сестра му.

— Тайните проходи и метрото — продължи невъзмутимо Дан. — Те съвпадат — почти точно! Предполагам, че метрото е прокарано по вече съществуващите тунели!

Всички от семейство Холт изведнъж млъкнаха.

— Дан… — спря го пак Ейми. — Казваш го на тях.

Дан вдигна изумен очи.

— Казвах го на чичо Алистър.

— Но ниеее те чухме — изтананика заядливо Рейгън и се изплези. — Пък и ако не ни беше казал, щеше да си труп.

— Джаф — намеси се Арнолд и оголи лъскави от слюнката предни зъби.

Дан пребледня. Погледна гузно Ейми и Алистър, който изведнъж се беше намръщил.

— Хм… лошото е, че всъщност не съвпадат. Значи съм грешал. Защото, хм, има голяма разлика. Върху старата карта в средата има нещо като кръстовище с голямо помещение. А върху картата на метрото линиите се движат успоредно една на друга. Схващаш ли?… Явно мястото не е там…

— Тайната, изглежда, е точно там, където е разликата между двете карти — ревна Айзенхауър.

— Както винаги блестящ! — похвали го жена му.

Ейми простена. Колкото повече оглупяваше Дан, толкова повече поумняваше Айзенхауър Холт.

— Жестоко — ухили се Хамилтън.

Не щеш ли, Айзенхауър се извърна рязко, с присвити очи към тях.

— Ей, да не се опитвате да ни заложите капан? Не сме чак толкова тъпи, колкото изглеждаме. Или колкото… както и да е.

— Ами… — Дан премести безпомощно поглед от сестра си към Алистър. — От двете страни има спирки на метрото. Според мен по-близо се пада спирката в северния край — „Йоцуя“.

— Значи ще отидем на спирката в южния край — разпореди се Айзенхауър.

Микробусът отново се понесе с клатушкане по пътя.

— Сега вече наистина ми се пишка много — обади се Мадисън.

* * *

Без да казват нищо, изчакаха влакът да потегли от метростанция „Нагатачо“. На перона останаха само те. Според разписанието, което Алистър беше взел от един служител, следващият влак щеше да дойде в шест без двайсет. Той си погледна часовника.

После извърна очи към релсите — към черните тесни релси, водещи към тунела от двете страни, в който беше тъмно като в рог.

— Сега е пет и седемнайсет — съобщи с треперлив глас Алистър. — Разполагаме точно с двайсет и три минути.

Айзенхауър се приближи до края на перона.

— Строй се, бойци! — нареди той.

— Аз искам първа — заяви Мадисън.

— Трябваше да я чакаме, докато беше в тоалетната — започна да недоволства Рейгън. — Не може ли аз да съм първа? Моля те!

— Наближава рожденият ден на мама — намеси се и Хамилтън.

— Джаф — обади се Арнолд и след като скочи от перона, подгони един черен от саждите плъх, който се шмугна през релсите.

— Всеки от семейство Холт да слезе самостоятелно — викна Айзенхауър, после извади от джоба си зелени градинарски ръкавици, надяна ги и слезе от перона. — Внимавайте да не докоснете четвъртата релса!

— Третата, кифличке — поправи го Мери-Тод.

Мадисън и Рейгън също го последваха, а Алистър хвана за ръце Дан и Ейми и се отдръпна бавно назад. Опитваше се да избяга. Но Мери-Тод и Хамилтън му препречиха с кръстосани ръце пътя.

— О, без тия — смотолеви Хамилтън.

— Е, все пак опита, чичо — прошепна Дан.

Беше пет и деветнайсет. Оставаха двайсет и една минути.

Дан въздъхна и слезе на коловоза, следван от сестра си, Алистър и останалите от семейство Холт. Между релсите имаше черна като мастило ивица. Покрай тях се понесе опаковка от дъвка. Тунелът отпред се губеше в мрака.

Дан се почувства замаян. На тях двамата с Ейми не им вървеше много в подземията. В съзнанието му изникнаха образи. Все бягаме и бягаме… от Джона Уизард в подземния музей във Венеция… от Иън и Натали Кабра в парижките катакомби… от един влак… от един спомен… Още усещаше как Ейми го издърпва от приближаващия се влак в парижкото метро, а раницата му изчезва под тоновете шеметно носеща се стомана и от гърлото му се изтръгва вик. На всеки друг избелялата моментална снимка, която Дан носеше в раницата си — на усмихнати мъж и жена — щеше да се стори размазана и безинтересна. За него обаче тя беше важна като живота. Той я беше гледал всеки ден и я помнеше до най-малките подробности. Това беше единственият спомен, единственият съхранил се образ на майка му и баща му, които Дан почти беше забравил. А сега него вече го нямаше, беше на цял континент разстояние.

— Раз, два, три, четири… — провикна се Айзенхауър.

Ейми издърпа брат си напред и той се отърси от спомена.

Жвак-жвак-жвак-жвак, прокънтяха стъпките му.

— Кал? — изписка той.

— По-добре не питай — отвърна Ейми.

Дори в почти пълния мрак Дан видя, че сестра му е пребледняла като платно.

Продължиха бавно нататък, като вървяха по средата на линията, за да не стъпят на третата релса, докато накрая не изчезна и мъждивата светлина на станцията отзад.

— Рапортувай кой докъде е стигнал! — извика Айзенхауър.

Дан насочи с разтреперани ръце джобното електрическо фенерче към картата на метрото. Отпред едва-едва се виждаше светлината на следващата станция. Бяха минали средата.

— Ако се вярва на картата, би трябвало всеки момент да стигнем до кръстовището. То би трябвало да се пада вляво.

— Свободно! — каза Айзенхауър. — Всички да проверят скрити пътища за изтегляне!

Ейми се пресегна вляво и опипа покритата със сажди повърхност.

— Тук няма нищо, освен стена.

— Продължавайте да търсите — разпореди Айзенхауър.

Дан натискаше и удряше трескаво, но стената не поддаваше. Плътен бетон. Той си погледна часовника, който вече светеше все по-слабо в тъмното. Пет и трийсет.

— Идеята не беше от най-умните — заяви той и гласът му проехтя глухо в тунела. — Вижте, имаме десет минути. Тръгнахме от станцията преди единайсет минути. Разполагаме с достатъчно време да се върнем, докато…

— Бойната задача се отменя — ревна Айзенхауър. — Кръгом наляво! И… раз, два, три, четири!

Дан се затича и за малко да се спъне в сестра си.

— Ау! — извика тя. — Дан!

— Извинявай! — рече той. — Ще се видим на перона…

— Дан, кракът ми се заклещи!

Той се завъртя рязко и насочи фенерчето към силуета на сестра си, която беше приклекнала. Беше се намръщила, а лявото й ходило се беше заклещило под една от релсите.

— Аз ще я спася! — извика Хамилтън.

— Не, аз! — изписка Рейгън. — Все не ми се пада на мен да спасявам първа!

— Чакайте аз! — изкрещя баща им.

— Джаф — излая Арнолд.

Дан си проправи път през тълпата, като я разбута с лакът в опит да отиде при сестра си, която пищеше колкото й глас държи:

— Само ми затискате крака още повече!

Косата отзад на тила на Дан се понадигна. От юг по тунела задуха леко, но постоянно. Момчето забеляза, че Ейми го гледа с широко отворени очи.

— Дан! Точни ли са разписанията на влаковете?

— Не знам — отвърна той.

— Нали усещаш как въздухът се изтласква напред, когато влакът влиза в т-тунела?

Бъъъъъъъъъъз!

Дан се извърна към звука. Към тях от далечината се носеха два фара, които приличаха на очи на влечуго, пронизали мрака, и които бързо ставаха все по-големи.

— Холт, изнасяйте се на бегом! — заповяда Айзенхауър.

Членовете на семейство Холт се обърнаха като един и хукнаха презглава към следващата станция, за да се спасят от приближаващия влак.

— Не ни оставяйте! — извика Ейми.

Дан продължаваше да дърпа отчаяно. Кракът на сестра му беше заклещен. Не помръдваше.

— Ооох!

— Ще… го… извадя — каза момчето през зъби.

После коленичи в поточето ледена вода между релсите, които вече потреперваха от вибрациите.

— Бягай, Дан!

— Чакай… знам как…

Връзките. Дан пъхна пръсти между връзките на маратоните и ги дръпна с все сила.

Бяха завързани на възел. Мокри и затегнати. Ходилото на сестра му сякаш се беше залепило за обувката. Стига Дан да успееше да я изхлузи, да използва това, че е мокра…

Тунелът се изпълни със стърженето на спирачки. Вятърът забрули момчето със страшна сила и запрати в очите му прах и боклуци. Заслепи го. Тялото му казваше да се махне. Незабавно.

— Бягай!

— Престани, Ейми, не мога да те оставя…

Тя го беше спасила. Той можеше да спаси нея. Трябваше да го направи.

Дърпай!

Вятърът беше силен. Шумът притисна ушите му, сякаш беше твърд предмет. Дан затегли отново, загъна се, задърпа, заблъска.

Сега вече Ейми се съпротивляваше, изтласкваше го — опитваше се да го спаси. Момчето усещаше по врата си студения й дъх, жилите по врата й се бяха издули.

Даде си сметка, че сестра му крещи нещо, но не чуваше и дума.

Иууууууууу!

Вцепенен, Дан се извърна към ослепителната светлина на приближаващите се фарове.