Питър Лерангис
Крадецът на мечове (13)

Глава 13

Закусиха яйца и сутринта, докато пътуваха с подскачащата кола, на Дан никак не му се мислеше за името „Пухансан“. Но още по изгрев-слънце те се бяха отправили именно натам.

Щом наближиха Сеул, пред тях изникна висока тривърха планина.

— Трите рога — трябваше да се досетя още от самото начало — каза Алистър. — Това е Самгаксан, трите върха. Объркването идва от това, че сега планината е известна като Пухансан.

— Гъл-гъл-гъл — промълви Дан и след като затвори очи, потъна отново в седалката и в огромния суичър с надпис „Харвард“ отпред, който Алистър му беше дал.

Ейми погледна през прозореца на автомобила. Беше мрачно и облачно, планината изглеждаше почти отвесна. Носеха в раниците обяд, но си личеше, че походът ще продължи не само един ден.

— И трябва да се изкачим на планината ли? — попита Нели. — Аз съм с маратонки „Ванс“.

— Планините са непоклатими — рече Натали и махна една прашинка от обшитите си със скъпоценни камъчета розови кецове „Прада“, които беше дала на Харолд да почисти. — Такива трябва да бъдем и ние.

— Планината е висока едва седемстотин-осемстотин метра, но според мен не е нужно да я изкачваме — уточни Алистър, като гледаше древния пергамент и наложения върху него лист хартия. — По старинната рисунка криволичи плътна черта и лично аз съм на мнение, че това е прочутата крепостна стена. Тя минава през няколко долини и низини.

— А това какво е? — посочи Дан странен начупен символ.

— Хм, буквата M — отвърна Нели. — Или, ако я погледнем от другата страна, буквата W. Отстрани прилича на S…

— Може да са палми — предположи Дан. — Както във филма „Този луд, луд, луд, луд свят“. Знаете ли го? Не? Героите там трябва да намерят скрити пари и единствената следа, с която разполагат, е, че те са под едно голямо преобърнато М. И никой не знае какво означава то, но после, към края на филма, се появява горичка от четири палми, които се издигат във формата на… е досещате се нататък! Класика!

Ейми, Алистър, Натали, Иън и Нели го погледнаха неразбиращо.

— В корейския няма преобърнато М — заяви Алистър. — И в Корея не растат палми. Може би става въпрос за кленове…

— Мъъър — измърка Саладин и отърка муцунка в коленете на Дан.

— После ще ти доразкажа филма — пошушна той на котарака.

Шофьорът на корееца ги остави на паркинга пред Националния парк Пухансан. Цяла тълпа туристи се беше струпала пред огромната карта с маршрутите, с която Алистър внимателно сравни пергамента и наложения върху него лист хартия. Той проследи с пръст тъмната криволичеща черта, като от време на време спираше на някоя от черните точки.

— Предполагам, че са дребни храмове. Да приемем, че голямото Х е нашето скрито съкровище…

— Пада се между два от храмовете — отбеляза Натали. — Но кои от всичките?

Алистър сви замислен рамене.

— Много са. И са на голямо разстояние един от друг. Сигурно ще ни отнеме няколко дни.

— В такъв случай да вървим! — предложи Дан.

— Някой трябва да остане тук, при Саладин и господин Чън — вметна Нели, като погледна подозрително планината. — Добре де, убедихте ме, ще остана аз.

Останалите поеха по отъпкана пътека.

— Хидейоши е превзел земите на почти цяла днешна Южна Корея — обясни Алистър, — включително Сеул, който по онова време се е казвал Хансеонг. Но войниците не са се предали без бой и дори са вдигнали тази крепост, за да спрат нашествениците.

— Защо Хидейоши ще заравя съкровището си точно тук? — попита Ейми.

Алистър вдигна рамене.

— Вероятно за да използва защитната стена. Предполагал е, че тези земи ще останат негови.

— Прекалената самоувереност си е истинско проклятие — отбеляза Иън.

— Точно ти би трябвало да си наясно с това — подметна Дан.

Нагоре пътеката стана по-стръмна и имаше все по-малко туристи. Приближаха ли някой храм, Алистър проверяваше пергамента и наложения върху него лист и поклащаше глава.

Гърбът му вече беше мокър от потта и той едва си поемаше дъх, когато накрая седна на една издадена скала.

— Време за обяд — оповести кореецът и подаде на Ейми пергамента заедно с листа. — Прибери ги в раницата си, скъпа.

— За обяд ли? Току-що сме тръгнали да се изкачваме — възрази Иън и се покатери върху стената, а широките панталони на Харолд се издуха от вятъра.

Натали побърза да седне до Алистър.

— Случайно да носите прошуто с бизонска моцарела и сушени на слънце домати върху пълнозърнеста фокача с песто?

— Фъстъчено масло и банани върху бял хляб? — предложи й Дан.

Алистър се оглеждаше съсредоточено.

— Опасявам се, че може би сме подминали мястото. Не е изключено през вековете стената да е преместена. И вече да не изглежда по същия начин.

Докато затваряше ципа на раницата си, Ейми усети, че нещо я удря по темето — парче мъх, което отскочи и се приземи в краката й.

— Ей!

Иън се засмя и избърса пръстта по ръцете си.

Виж го ти него, смее се! Да не говорим пък, че я зяпа. Във втренчения му поглед се долавяше подигравка. Съвсем в стила на Кабра Иън явно се канеше да се заяде с Ейми. Пред всички. Тя едва се сдържа да не се разплаче — идеше й да избяга или да се свие на кълбо.

— И ти го удари с мъха! — изсъска Дан. — Силно!

Иън сви на фуния длани пред устата си.

— Ще приемеш ли едно предизвикателство, Ейми? Да се надбягваме до върха на следващата голяма скала? Ще ти дам малко преднина — или тичаш бавно?

— Не тича бавно! — не му остана длъжен Дан. — Е, всъщност не е от най-пъргавите.

Ейми се изправи. Беше едно да я унизява Кабра и съвсем друго — да й се присмива наглото й братче.

Тя погледна голямата скала. Това си беше безумие. Иън й залагаше капан, искаше да я злепостави още повече. Освен ако не…

Я! Друга пътека през храстите. По-пряка.

Момичето се втурна по нея.

— Ейми, остави си раницата! — провикна се Дан. — И не забравяй да кръстиш на мен първородното си дете!

Тя не му обърна внимание. Болката в глезена й беше убийствена, но Ейми нямаше да допусне Иън да я победи. Той също тичаше, като се препъваше отгоре върху крепостната стена, после скочи от нея. Хукна на зигзаг през една горичка, като се превиваше от смях и се носеше право към Ейми. Тя смъкна рязко раницата и го удари с нея по ръката.

Гадняр такъв!

— Ау! — викна Иън. — Това е шита по поръчка риза на „Армани“!

Раницата отхвърча на земята и от нея изпаднаха страницата и прихванатия с кламер към нея свитък на Алистър.

— Това вече си е мое, аз си го намерих! — изкрещя Иън, после грабна пергамента и скочи на една издадена скала.

— Ах, измамник такъв! — вбеси се Ейми.

Нямаше да му се размине току-така. Тя се покатери на скалата — внимаваше да върви в крачка с Иън и така стигна върха. Там той се обърна задъхан към нея.

— Като за човек с името Кахил не е никак зле — ухили се момчето.

— Ах, т-т-ти… — Както винаги, думите заседнаха на гърлото й. Иън я гледаше с очи, в които танцуваше смях, и тя изпита такъв вцепеняващ гняв и омраза, та имаше чувството, че всеки момент ще избухне. — Н-н-не можеш да…

В този миг обаче се случи нещо невероятно странно. Може би Иън беше извърнал глава или веждата му беше мръднала, самата Ейми не знаеше точно. Ала изпита усещането, че някой внезапно е извърнал рисунка под различен ъгъл и онова, което допреди малко й се е струвало бурно море, се е превърнало в ярък букет — зрителна измама, доказваща, че всичко е въпрос на гледна точка. В очите на Иън изобщо нямаше присмех. Те я приканваха, молеха я и тя да се засмее заедно с него. Най-неочаквано яростта й се изпари и се разнесе като облак.

— Ти… също си от рода Кахил — отвърна Ейми.

— Едно на нула за теб.

Той не отмести поглед и на милиметър.

Този път Ейми не извърна очи. Продължи да гледа втренчено Иън. Вече не изпитваше чувството, че трябва да се извинява, да напада или да бяга. Нямаше нищо против Иън да я гледа така цял ден.

— Ей, Ейми! — извика Дан. — Този преход е от категорията „За деца с придружители“ и ние тук умираме от глад. Да не говорим пък, че Алистър си иска картата.

Тя усети, че се изчервява. Извърна очи.

— Ето ти я! — Иън й подаде свитъка.

Откъснатият лист на Алистър, който беше прихванат с кламер за пергамента, висеше на една страна. Ейми го намести припряно, за да го наложи както преди и всичко да си съответства, чертите да се сливат…

Погледът й се плъзна по пейзажа наоколо и после отново към пергамента.

— О, господи… — пророни момичето.

— Моля? — рече Иън.

Ейми провери още веднъж. После трети път — да е сигурна. Но грешка нямаше — очертанията, които бяха забелязали върху картата. И които не знаеха как да разчетат.

Не бяха палми. Не бяха и кленове.

— Дан! — изпищя Ейми и скочи от скалата така, сякаш глезенът й изобщо не беше навехнат. — Всички! Идвайте бързо!

Тя хукна към тях, но те вече тичаха към нея и я пресрещнаха по средата на пътя. Ейми хвана брат си за ръката и го затегли нагоре по пътеката, към стръмната скала.

— Обичам те, Дан, ти си гений — каза му тя.

— Да не би Иън да те е дрогирал? — недоумяваше брат й.

— Погледни — рече Ейми и показа с ръка местността наоколо. — Какво виждаш?

— Дървета. Скали. Изпражнения на елени — сви рамене Дан.

— Издадената скала. На какво ти прилича? — притисна го Ейми.

— На нещо като зигзаг ли? — намеси се Иън.

Най-неочаквано Дан погледна като ударен от гръм.

— Преобърнато М! — извика той. — Ейми, намерихме нашето преобърнато М!

Алистър се усмихна.

— Чудесно. Мястото върху картата е отбелязано с кръстче — и на него има скално образувание във вид на преобърнато М.

Ейми взе пергамента с наложения върху него лист и се втурна по билото. Щом стигна ръба на издадената скала, се зае да изкоренява пълзящите растения и храстите.

— Пръснете се — нареди Иън. — Търсете пещера. Скрит вход.

Другите се запретнаха да търсят и да изтръгват растенията, да оглеждат скалата.

— Вижте, вижте! — извика Натали.

Ейми изтича при нея. Тя беше отместила гъст храст, зад който имаше изсечено върху скалата изображение на човек. Беше със слабо като на маймуна лице, с пронизващи очи и с процеп на мястото на устата.

— Ехе! — възкликна тя.

— Плешивия плъх — каза със страхопочитание Алистър и прокара пръсти по изображението. — Това е Хидейоши, нарисуван в стил, разпространен по онова време в Япония.

— Страхотно — възкликна Иън и разтърка замислено брадичка.

— Как ще влезем вътре? — попита Дан с лице, все така заровено в картата. — Сигурно сте забелязали… голямото старо преобърнато М е от твърда скала. Тук би трябвало да има указания…

Ейми и останалите се струпаха около Дан. Той посочи към долния край на пергамента с прикачения към него лист.

— Буквите в края. Тоота. Какво означават?

— Хидейоши е син на Томас Кахил, той може би е научил сина си на английски — каза Алистър.

— Това е „Тойота“ — обади се Ейми. — Буквите де. „Тойота“ без „й“.

— Браво на теб, Ейми — рече с подигравателен тон брат й. — Третият ключ към нашата загадка е скрит в миниван „Тойота Сиена“.

— Според мен пък тя намеква, че пергаментът може би е фалшификат — намеси се и Иън.

— Благодаря ви, господин и госпожа Кабра — каза Дан и се взря отблизо в пергамента. — Но това тук не е фалшификат. Изобщо не е фалшификат.

Той сложи внимателно картата върху земята и извади от джоба си сгъваемо швейцарско ножче с ножички. После започна с бързи движения да разкъсва пергамента на парчета.

— Дан! — извика Алистър.

— Какво правиш? — Сърцето на Ейми застина.

Брат й отвори и сгъваемите ножички. След миг беше изрязал много точно всички букви. Сетне подреди внимателно тънките ронливи изрезки: голямото А вътре в голямото О, двете по-малки Т едно до друго, обърнати вътре в А, и накрая, в средата — по-малкото О:

— Символът на философския камък — смая се Ейми.

Момчето кимна.

— „И ще получиш достъп, ако обединиш стихиите“… Току-що го направих.

Той погледна грейнал сестра си. И тя веднага разбра какво му се върти в главата.

Бръкна в джоба си и извади монетата, която Иън й беше дал. Върху нея се виждаше същият символ — философският камък.

— А сега хайде да дадем на Плъха нещо за ядене — рече Ейми.

Пъхна внимателно монетата в процепа, където би трябвало да е устата на Хидейоши.

Откъм земята се раздаде тътен.