Питър Лерангис
Крадецът на мечове (14)

Глава 14

Тряяяяс…

Краката на Иън се подкосиха.

Издадената скала се разтресе и запрати във въздуха цял облак сивкава прах, която бързо ги обгърна.

Той затули очи и видя, че Ейми стои при изображението, което се движеше към нея. Тя беше стъписана, раницата беше на земята до краката й.

— Назад! — изкрещя Иън.

Той издърпа Ейми и я изтласка на земята, като падна върху нея. По гърба му се посипаха камъчета, които се заплетоха в косата му и западаха като бурни аплодисменти по земята.

Втората му мисъл беше, че ще си съсипе ризата. И това беше най-стъписващото — че първо не е помислил за ризата. Или за монетата. Или за себе си.

А за Ейми.

Но това не влизаше в плана. Ейми присъстваше тук със строго определена цел. Тя беше част от тактиката, трамплин. Тя беше…

— Прелестна — изрече на глас Иън.

Ейми го гледаше вцепенена, по клепачите й имаше прах. Иън я хвана за ръката, стисната в юмрук.

— Н-н-не се налага да го правиш — прошепна момичето.

— Какво да правя? — попита Иън.

— Да си язвителен. Да казваш неща като „прелестна“. Спаси ми живота. Б-б-благодаря ти.

— Мой дълг е — отвърна той.

Наведе глава и я целуна по устните. Съвсем леко. Прахта във въздуха се слягаше бавно, шумът вече беше заглъхнал. Иън седна и пусна ръката на Ейми. Изсечената върху камъка фигурка стърчеше по диагонал на няколко сантиметра от скалата. Сега на нейно място зееше правоъгълен отвор.

Отвътре ги лъхна парливата миризма на гнилоч.

Пръв се изправи Алистър, който си изтупа внимателно изгладения туристически клин.

— Скривалището на Хидейоши… — каза той със страхопочитание.

Точно зад него Дан и Натали кашляха и се чистеха от прахта. Дан се опита да надзърне вътре и бързо се отдръпна.

— Пфу, някой е забравил да си пусне водата.

Алистър беше намерил раницата на Ейми и извади от нея два сгъваеми фенера на батерии.

Иън помогна на Ейми да стане.

— У теб ли е монетата? — попита я тихо. — После може би ще ни трябва, за да затворим дупката.

— В дж-дж-джоба ми е — потупа се тя по панталона. — Прибрах я, когато тази чудесия тук з-з-започна да се отваря…

Алистър й подаде един от фенерите.

— Ние с теб, Ейми, ще вървим отпред.

Докато влизаха разтреперани в пещерата, Натали изгледа брат си. Той й намигна и продължи нататък.

Ох, каква неверница беше сестра му.

* * *

Съсредоточи се.

Единственото, което Ейми усещаше в момента, бяха устните й.

Синкавата флуоресцентна светлина на фенера заподскача по назъбените скали в сводестата пещера и Ейми я блъсна амонячната миризма на животински изпражнения. Намираха се в пещера, където явно от цяла вечност не беше стъпвал човешки крак, и обувките й жвакаха по килим от нещо, което тя предпочиташе да не вижда. А единственото, което усещаше, беше лекият гъдел по устните си.

Всичко се разиграваше едновременно. Монетата, скривалището…

Какво още? Какво точно се беше случило преди миг?

Иън вървеше тихо до нея. Ейми би трябвало да го мрази. Преди го мразеше. Но и да я убиеш, вече не помнеше защо. Въпреки страхотиите наоколо се чувстваше жива, будна и невероятно щастлива.

— Благодаря ти — промълви момичето.

— За какво? — попита Иън.

— Че на онази уличка в Токио ми даде монетата — отвърна Ейми. — Ако не го беше направил, всичко това сигурно нямаше да се случи.

Иън кимна.

— Монетата е сред най-ценните вещи, които семейство Кабра притежава. Според твърденията тя води към един от ключовете на загадката на клана Томас, но майка ми и баща ми не вярват. Наложи се да я открадна от тях. — Той потрепери. — Изобщо не искам да се изпречвам пред баща ми, когато той разбере.

Ейми бръкна в джоба си и му върна монетата.

— Аз… не мога да я взема — рече момчето. — Обещах.

— Монетата вече не ни трябва — каза Ейми.

— Благодаря ти. — Иън взе монетата и я прибра в джоба си. Но гледаше някъде нагоре. — Ейми! Виждаш ли — там горе май се движи нещо!

Тя люшна фенера нагоре, към сянка, която трепкаше и подскачаше, а после се вдигна на пищящ рояк.

— Наведи се! — извика Дан точно когато над тях като на талаз се стрелнаха прилепи.

Те пищяха и размахваха криле, които докоснаха като дъжд с върховете си косата на приклекналата Ейми. После излязоха през тесния отвор като дим през комин.

— Добре ли си? — попита Иън.

Ейми кимна.

— Мразя прилепи.

Тя седна и разклати фенера така, че в дъгата му да попадне и лицето на Иън.

Искаше й се да го зърне.

Точно тогава Дан изкрещя отново.

* * *

— Ейми, освети онова там горе!

Никога през живота си не беше виждал такова приказно нещо. По-приказно и от видеоигрите за конзола „Уий“, които за малко да спечели в шести клас на томболата и които щяха да му стигнат за цял живот.

Алистър и Ейми се втурнаха напред, като осветиха с фенерите мамутска купчина предмети, струпани чак до тавана. Най-отгоре, там, където преди бяха прилепите, висяха цяла гора сталактити. Те обрамчваха камарата като преобърната ограда от остри пръчки и я задържаха да не падне.

Там имаше цяла кула струпани кръстосани мечове. Ръкохватките им стърчаха: някои бяха украсени със скъпоценни камъни, други бяха очукани и потъмнели. Приличаха на ръце, които се пресягаха и те предизвикваха да ги дръпнеш — и при най-малкото движение обаче купчината сигурно щеше да рухне като къща от карти.

— Голямото издирване на мечове от 1588 година — прошепна Алистър. — Ето къде се пазят те.

Дан обаче подмина мечовете и продължи наляво. Там пещерата като че ли ставаше по-широка и по-дълбока, с купчини какви ли не предмети, които продължаваха сякаш безкрайно в далечината.

Някои, изглежда, бяха изхвърлени там: корони и шлемове, доспехи, копия, щикове, седла, стремена. Сгънати мантии, които бяха обшити с проблясващи скъпоценни камъни, покрити с прах статуи, здраво пристегнати свитъци, наслагани в ракли.

Но имаше един участък, който беше обособен от останалото пространство — нещо като светилище около странно триъгълно огледало с богато украсена рамка, окачено на стената.

Около огледалото едно върху друго бяха наслагани купчини огромни ковчежета. Те бяха украсени със скъпоценни камъни и калиграфия и бяха заключени с грамадни катинари.

Дан сграбчи един от покритите с ръжда катинари. Той се разпадна в ръцете му. Момчето вдигна капака и другите надзърнаха заедно с него вътре в ковчежето.

— Както казват из американските провинции, бънджи! — възкликна ококорена Натали.

— Според мен казват „бинго“ — поправи я Алистър. — Господи, тук явно са съкровищата на Хидейоши, онова, което войската му е плячкосвала, докато е превземала Япония и е тръгнала да завоюва и Корея.

Дан се пресегна и бръкна в купчината златни монети. До него Ейми отвори друго ковчеже.

— Чинии, пръчици за хранене, чаши, бокали, подноси — всички от чисто злато!

— Статуи на Буда! — Възкликна Иън, докато надничаше в трето ковчеже. — Цяла колекция миниатюрни златни статуи на Буда.

— Хидейоши се е прекланял пред златото — промълви Алистър. — Според преданието дори е гълтал всяка вечер по няколко капки течно злато — по онова време се е смятало, че то има вълшебни свойства…

— Богати сме — обяви Иън. — Отново.

Дан се усмихна.

Ще получиш достъп, ако обединиш стихиите, за да ти се разкрие върховното.

— Не само богати — поправи го той и въздъхна изумен. — Открихме следващия ключ към тайната на Кахил!