Питър Лерангис
Крадецът на мечове (11)

Глава 11

Говореше се, че Алистър Ох беше разорен. Беше се провалил с бизнеса си. Но още щом видя къщата му в едно село край Сеул, Южна Корея, Ейми започна да си измисля пълнежи със сирене за бурито.

— Леле! Цял дворец! — изпелтечи Нели, когато след краткото пътуване от летището лимузината спря пред снежнобяла сграда, грейнала в горния край на полегата тучна морава.

Пътеката отпред с оранжеви и жълти хризантеми отстрани водеше към горичка от черешови дървета и кучешки дрян, чиито листа се поклащаха от ветреца. Човек изпитваше желанието да се усмихва само защото се намира тук, сред такава гледка.

— Къде е къщата? — попита Натали, докато слизаха от автомобила.

— Voila — посочи Алистър.

Ейми цял ден си мислеше, че той изглежда уморен.

— Там зад басейна ли? — попита Натали.

Иън я сръга в ребрата.

— Домът ми е едно от малкото неща, с които се гордея от времето, когато бях магнат на буритото — отвърна Алистър, докато вървеше по алеята. От двете му страни крачеха Иън и Натали Кабра и шофьорът, който носеше багажа на Дан и Ейми. — Същото важи и за моя шофьор господин Чън. И за иконома ми Харолд. Малкият ни сплотен екип. Преди години действах с по-голям замах.

— Е, както дошло, така и отишло… не че подобно чувство ми е познато де — вметна Иън. — Корнизите по прозорците на къщата наистина са много красиви.

— Благодаря, внесени са от Южна Америка — поясни Алистър.

Дан и Ейми вървяха след другите.

— Корнизите по прозорците ли? — прошепна Дан, като се приближи към сестра си. — Кое нормално четиринайсетгодишно момче обсъжда корнизи на прозорци?

Сестра му сви рамене.

— Провери ли сака? — прошепна тя.

— Да — отвърна момчето. — Руф и Рем са си още там.

Ейми си събу обувките и стъпи върху меката, току-що подравнена трева. По носа я погъделичка прохладен ветрец и тя се засмя, като размаха ръце и заподскача на здравия си крак по моравата.

— О, страхотно, намирам се в Южна Корея и сестра ми се е превърнала в Джули Андрюс^[1] — подметна Дан.

Ау! Ейми отпусна ръце. Всички я бяха зяпнали. Почувства се както по времето, когато ходеше на балет. Тромава, с некоординирани движения и грозна. Заби поглед в детелините, сякаш, ако ги гледаше достатъчно дълго, щеше да се скрие сред тях.

— Това, което правеше сестра ти, всъщност се нарича „да дадеш воля на радостта си“ — отбеляза Иън. — Не е зле да се поучиш от нея, Даниъл. Действа освежително.

— Освежително ли? — повтори другото момче. — Ейми!

Тя му се изплези. Иън й се усмихваше, от което я присви под лъжичката, но Ейми успя да отвърне на усмивката му. Колкото да подразни Дан.

Докато изкачваха хълма, тя вървеше няколко крачки след Иън и накрая видя къщата на Алистър. Беше с голяма тераса с изглед към басейн и широка морава. В единия край на моравата имаше поточе, което криволичеше сред алпинеум с езерце със златни рибки. От другата страна пък се виждаше жив плет, който сякаш нямаше край.

— Дължа тези неща на буритото. „Изкушение непреодолимо“ — поясни Алистър и показа с широко движение всичко наоколо. — Главно с телешко месо.

— Спокойно е — кимна Натали. — Наистина е изумително какво може да направи човек и върху малка площ.

— Доколкото знам, моята къща изобщо не може да се мери с имението на Кабра — отбеляза Алистър.

— Детството ни там не беше никак приятно — заяви Иън. — Не минаваше година някой от двамата да не се изгуби в огромния парк — пращаха пуделите да ни търсят.

— Кои? — възкликна Дан.

— Според някои сме расли като затворници — въздъхна тъжно Натали, — но ние не познавахме нищо друго.

От къщата излезе Нели. След нея вървеше униформен иконом с шест бутилки безалкохолни напитки, които остави на масата с шест дървени стола.

— Благодаря ти, Харолд — каза Алистър, а икономът кимна и се върна в къщата. — Ако Тойотоми Хидейоши беше постигнал своето, тези земи щяха да бъдат японски. Той е възнамерявал да превземе цяла Източна Азия и не е познавал поражение. Според някои е смятал да вдигне тук, в Корея, най-величествения дворец, където да се роди престолонаследникът му. Искал е да построи и големи подземия и скривалища. Хидейоши е сред най-прочутите колекционери в историята…

— Пък аз се чудех защо ми е симпатичен — прекъсна го Дан.

— Според родовото предание е включил в колекцията си и най-ценната вещ — продължи Алистър. — Един от ключовете към тайната на рода Кахил, който ние ще потърсим пет века по-късно. — Той въздъхна. — Никой от клана Екатерина така и не е успял да го открие. Никой не е подозирал, че ключът към загадката е в Корея. Но стига да успеем да разчетем пергамента, той ще ни отведе при него.

— Човече, аз съм с две ръце „за“ — обади се Дан. — Кога започваме?

— За съжаление не съм в състояние да предприема каквото и да било след тежкия полет, по време на който не съм мигнал — каза с прозявка Алистър. — Нали ще бъдете така добри да разрешите на стареца да подремне половин час в собственото си легло? През това време Харолд ще ви даде да хапнете. Много ви моля, стойте тук и не се разхождайте.

— Разбира се — обеща Ейми.

Алистър им махна и влезе в къщата.

— Храна, напитки, списания, телевизия, ТиВо, интернет, джобни компютри? — попита икономът.

— „Уоркрафт“? — побърза да попита Дан.

— На втория етаж вдясно — усмихна се Харолд.

Момчето забърза натам, Натали се разположи на шезлонг с корейското издание на „Пийпъл“, а Нели включи айпода.

— Какво е това там? — попита Иън, съзерцавайки двора.

— К-к-кое? — рече Ейми.

Той посочи гъстия жив плет — на едно място имаше тясна пролука.

— Лабиринт от жив плет ли? Ела, хайде да го разгледаме.

— М-м-мисля да остана тук.

— Защо? — учуди се Иън. — Какво ще правим тук?

Ейми си помисли, че Иън я гледа странно. Усмихваше се така, сякаш тя току-що е отказала мелба или печалба от лотарията. И на него и през ум не му е минавало, че някой може да му каже „не“.

— А-алистър ни предупреди да не се разхождаме — обясни момичето и бръкна в джобовете си.

— Пък аз си мислех — Иън наклони предизвикателно глава, — че си храбра пътешественица и изследователка.

— О, я с-с-стига… — каза Ейми в опит да бъде язвителна, но усети как настръхва цялата.

— Е, както искаш — сви рамене момчето.

Докато то се отдалечаваше, Ейми понечи да го последва, но после се спря.

Какво правя?, помисли си тя.

Иън беше негодник. По-голям негодник и от най-големия негодник. Ново определение за „негодник“. Ейми не беше длъжна да ходи с него.

Тя стисна монетата, която Иън й беше дал. Извади я от джоба си и я хвърли във въздуха.

— Ако се падне ези, ще дойда с теб, ако се падне тура, ще остана тук.

Монетата падна със странния символ нагоре. Но дали беше ези, или тура?

Иън въздъхна разочарован.

— Е, аз губя…

След като проблясващата му на слънцето коса се скри зад живия плет, Ейми се обърна и тръгна унило към къщата.

* * *

— Оооооох!

Щом чу писъка, Алистър изскочи бос от стаята си. Подмина тичешком Ейми, на която й поднасяха в кухнята портокалов сок.

Тя също изхвърча навън заедно с Харолд и Дан, които я следваха по петите.

Чу в далечината, откъм живия плет, силно ръмжене и шум. Иън изскочи от отвора и макар че едната му обувка липсваше, хукна презглава.

— Помоооощ!

Гонеше го огромно псе, кръстоска между питбул, датски дог и може би черна мечка.

— Ама че… — подхвана Алистър. — Спри! Седни!

— Не мога да седна. Псето ме ухапа отзад — изписка Иън.

— Наистина ли? — ухили се Нели.

Алистър закуцука през моравата, като се заканваше с пръст на звяра, който наведе засрамено глава и изскимтя.

— Така ли ме посрещаш, лошо куче такова! — скара му се Алистър. — Ама че работа! Лоооша, лоша Бъфи!

— Бъфи ли? — повтори Дан.

Грррр.

— Шшшшт, чувствителна е, когато чуе името си — обясни кореецът.

— Ще ви съдя — закани се Иън. — Ще ви съдя и вас, и кучето. И държавата Южна Корея. И… и…

— И архитекта, оформил ландшафта? — подсказа му Натали.

— И архитекта, оформил ландшафта! — викна Иън.

— Всъщност Бъфи е голяма душичка — рече Алистър и огледа подозрително Иън, — освен ако не я стреснеш.

— Джаф! Джаф! — излая Бъфи и запрати наляво и надясно порой от слюнка.

— Мнооого е сладичка — намеси се и Нели.

— Това тук е ръчно шита персийска коприна! — Иън се обърна, при което се видяха скъсаните му отзад панталони и отдолу боксерките: розови доларови знаци на бял фон, после пак застана бързо с лице към останалите. — Уф, карай.

— Върхъъът! — викна Нели.

— Млъквай — тросна се Натали, въпреки че и тя едва се сдържаше да не прихне.

— Лично аз не виждам нищо смешно — извика Иън с очи, зачервени от гняв и притеснение. — Вие също няма да се смеете. Ще ви дам да се разберете, Алистър. Ще ви накарам да паднете на колене…

— Млади момко — прекъсна го рязко кореецът, — прекалено стар и мъдър съм, за да се хващам на заплахите на някакво си четиринайсетгодишно хлапе, което с глупавите си постъпки ме буди от толкова нужния сън. Какво търсеше из живия ми плет, нали ти казах да не ходиш там?

— Че на кого би му хрумнало да слага куче пазач насред лабиринт от жив плет! — не му остана длъжен Иън. — Какво има там, Алистър? Какво криете?

Кореецът се прокашля. Извади от джоба си гребенче и се среса, сякаш отиваше на делова среща.

— Както личи, се налага да го направим сега — заяви той. — Сигурно искаш да се преоблечеш, господин Кабра. — Алистър се провикна през рамо: — Харолд, промий, ако обичаш, раните на младежа.

Иън пребледня.

— Сам ще го направя — отсече той и се отправи към къщата.

Нели се излегна отново на шезлонга с лице, намазано с плажно масло.

— Събудете ме, щом всичко приключи.

* * *

Докато вървяха през лабиринта от жив плет, Ейми забеляза обидата в очите на Иън. Сега той беше облечен в един от униформените панталони на Харолд, който му беше два-три размера по-голям.

— Сърби ме — промърмори Иън.

— Не носиш ли в багажа си още един панталон? — попита Дан. — Срамота!

Той се изкиска и хукна напред. Иън се извърна към Ейми и се опита храбро да се усмихне.

— Имах предвид, че ме сърби, където ме е ухапало кучето. А не от панталона.

Тя закрачи до него.

— Той… той… трябваше да…

Колкото повече се стараеше, толкова по-ужасно се получаваше. Думите бяха като топки за волейбол, заседнали на гърлото й.

— Алистър трябваше да ме предупреди ли? — довърши вместо нея Иън. — Благодаря. И аз съм на съвсем същото мнение.

— Аха — потвърди Ейми.

Май се разприказвах, помисли си тя. Стисна нефритената огърлица и започна да подръпва яростно верижката.

— Но ти ме предупреди — промълви тихо Иън. — Трябваше да те послушам.

— Ами, хм… — подхвана Ейми — стори й се, че най-неочаквано температурата е скочила с десет градуса.

— Е, нищо де. Сигурно ще ме боли само когато седя — засмя се Иън.

Ейми закрачи до него — следеше как той стъпва по тревата и броеше колко крачки прави тя на една негова. Иън вървеше бързо.

След малко настигнаха останалите. Алистър беше спрял при живия плет и търсеше нещо вътре в него.

Дан погледна изпитателно сестра си.

Това пък какво беше?, сякаш казваше лицето му.

После се извърна с укор към Иън. Но още преди да е погледнал отново Ейми, тя му обърна гръб.

И без това знаеше какво се върти в главата му. Никак не обичаше брат й да е прав.

Алистър отмести малко от плета и отдолу се показа врата с кръгъл отвор от ковано желязо. Иън и Натали Кабра, Ейми и брат й и Бъфи се струпаха около него — всички зяпнаха изумени, само Бъфи започна да точи лиги.

Върху кованото желязо беше написано числото 5005. Под него имаше тежко резе и кръгъл циферблат с изсечените върху него цифри от 1 до 30, като на заключалка, която се отваря с код.

— Това, деца мои — заяви гордо-гордо Алистър, — е свинско на скара.

Дан долепи пръсти върху отвора.

— Дълго е стояло на слънце.

— Имах предвид, че си го купих с парите от буритото със свинско на скара — уточни кореецът. — В кода има четири числа и цялата необходима информация е пред вас. Имате право на три опита. Мога да ви дам един жокер — но така оставате само с два опита.

Дан сбърчи чело. Ейми усети, че брат й мисли съсредоточено.

Тя си пое дълбоко въздух. В числото 5005 имаше нещо.

— Палиндром — съобщи Иън, — еднакво е, ако се прочете отпред назад и отзад напред. Това сигурно значи нещо.

— Ако го обърнем, получаваме две, нула, нула, две — започна да налучква и Натали.

Дан въздъхна шумно.

— Това, че си богат, не означава непременно и че си умен. Очевидно е, човече.

— Моля? — каза Иън.

— Недей да се впускаш в излишни догадки… чичо Алистър каза, че пред нас е всичко, което трябва да знаем.

Той завъртя цифрите 5, 0, 0 и 5 и дръпна резето.

То не помръдна.

— Първи опит — съобщи Алистър.

Иън погледна Дан.

— Може би не е чак толкова зле да помислиш малко.

— Според мен ни трябва жокерът — намеси се Натали.

— Добре тогава — рече Алистър. — Ето ви една главоблъсканица: защо работници в разцвета на силите си да се умножават, щом работата, към която се числят, просто не се дели?

Въпросът увисна във въздуха. Ейми започна да мисли напрегнато.

— В разцвета на силите си… — повтори Дан — лицето му приличаше на вглъбена, съсредоточена маска. — Добре де, кога някой е в своя разцвет? Когато е, да речем, на двайсет и една години ли? Може би първото число е двайсет и едно!

Той посегна към циферблата, а Алистър го предупреди:

— Не забравяй, остава ви само един опит. Ако не успееш, не мога да те пусна вътре.

Ръката на момчето застина.

— Хайде бе, хора, помогнете ми. Двайсет и едно и…

— Работници? — попита Иън. — Опасявам се, че ние в семейство Кабра нямаме преки наблюдения.

— Работниците излизат в дванайсет — за обяд? — предположи Дан. — И в пет, за да се приберат по домовете си. Какво получаваме… двайсет и едно, дванайсет и пет ли?

— Не! — каза припряно Ейми.

Тя не беше съвсем сигурна, но жокерът приличаше много на една от игрословиците и анаграмите в неделния брой на „Ню Йорк Таймс“, които Дан решаваше. Беше отчасти скрит в самите думи — човек просто трябваше да се досети как да го разчете.

— Според мен не е това. Може ли да пробвам?

Дан се намръщи срещу нея.

— Ейми, не ти, а аз решавам непрекъснато пъзели. Наясно съм с тях.

Ейми посърна. Брат й може би виждаше нещо друго. Винаги виждаше неща, които тя изобщо не забелязваше. В решаването на главоблъсканици Дан беше истински гений. Беше разчел древен код върху купчина черепи в канализацията на Париж. Беше разнищил и загадката, скрита в нотните листове с музиката на Моцарт. Но сега беше разсеян. Гледаше Иън така, сякаш му идеше да го убие с оптични лъчове като в „Междузвездни войни“. Не мислеше.

— Аз… аз съм почти сигурна, че знам отговора — заяви Ейми.

Алистър грейна в усмивка. Показа с ръка циферблата.

— Заповядай.

Ейми извърна очи от брат си, който я гледаше невярващо.

— Ами помислете малко върху изречението „Работата, към която се числят, просто не се дели“. „Числят се“ идва от думата „число“. До нея имаме „просто“ и се получава…

— Просто число, което не се дели на друго, освен на самото себе си! — оповести Натали.

— Ами работниците? — каза Ейми и се пресегна към резето. — Те са в разцвета си…

— Разцвет… умножават? — повтори Дан.

— И така, ако умножим едно по друго някои прости числа, трябва да получим пет хиляди и пет… — промърмори Иън. — Звучи малко изсмукано от пръстите, а?

— Мразя го това смятане — заяви сестра му.

Ръката на Ейми трепереше, докато тя въртеше предпазливо циферблата…

5, 7, 11, 13.

Щрак. Тя дръпна резето и отвори вратата.

— Добре дошли в светилището на Ох — обяви Алистър.