Питър Лерангис
Крадецът на мечове (7)

Глава 7

— Оооооох!

Ейми не усети нищо. Не чу вятъра. Нито металния писък на спирачките и свирката на локомотива, заглушила всички звуци.

Сигурно беше стиснала очи, защото и не видя нищо.

Затова пък почувства как тялото й се понася нагоре и назад. Тя летеше.

После си удари рамото в твърдия студен бетон.

Когато отвори очи, всичко наоколо тънеше в мрак и беше притихнало.

— С-с-сигурно… съм мъртва? — чу момичето собствения си глас, странно писклив и висок.

Дълго не чу нищо друго. После:

— Здрасти, Мъртвата. Аз съм, Дан.

Отекна „дрррррас“ на запалена клечка кибрит и в треперливата светлина изникнаха две лица.

Ейми седна. Усети, че глезенът я боли и обувката й я няма.

— Чичо Алистър! Дан!

Косата на брат й беше щръкнала нагоре, лицето му беше начернено от прахта, а очите му бяха с размерите на топки за тенис.

— Той го направи. Чичо Алистър. Спаси ни живота. Пресегна се. От стената. Как?… — Дан отиде бавно при нея, наведе се ниско и зяпна изумен крака на сестра си. — Тук си е. Той не го е ампутирал, когато…

При тези думи нозете му се подкосиха и той се свлече на пода.

— Дан! — извика Ейми.

Пресегна се да го сграбчи за ръката и усети остра болка в глезена си.

— Всичко е наред — увери я брат й и седна. — Нищо ми няма. Не викай „Бърза помощ“. Косата ми побеляла ли е? Както по филмите, когато хората са много, ама много уплашени?

— Сега вече и двамата сте в безопасност — каза Алистър и раздвижи клечката кибрит — в светлината й изникнаха очертанията на голямо помещение. — Косата ти, Дан, не е бяла… и ти се оказа прав за скривалището. Намира се, горе-долу, там, където предполагаше. Върху нещо като електрическо табло беше оставен малък знак, дребен на вид символ. Щом натиснах таблото, и се отвори врата. Просто ви вкарах вътре.

Ейми докуцука на здравия си крак при него и го прегърна.

— Благодаря ти — рече му тя.

Усети как той трепва. За миг изпадна в ужас, че е направила нещо много нередно. Явно Алистър не си падаше по прегръдките. Но и той я прегърна плахо.

— Дължах ти го — пророни той тихо.

— И не само това — намеси се Дан.

Алистър кимна.

— Дотук, предполагам, не съм се представял особено добре в ситуации, когато животът ви е бил застрашен.

— Е, сега изми срама — рече Ейми и зарови глава в коприненото сако на корееца, което още миришеше на лосион за след бръснене.

Алистър се дръпна полека и погледна угрижено надолу.

— Как е кракът ти?

— Като заклещен под релса и после издърпан от обувката — намръщи се Ейми. — Мога да го движа, но май съм си навехнала глезена.

— Едва ли ще можеш да танцуваш — каза Дан, явно още замаян.

Ейми му се усмихна — и през ум не й беше минавало, че ще доживее да се зарадва на тъпите му шеги. Усети как й домилява за него.

— О, не, познавам този поглед… само без прегръдки! — дръпна се Дан.

После включи вдървено електрическото фенерче и задвижи бавно лъча из помещението, докато не освети купчина стари реликви, нахвърляни небрежно по пода и покрити с дебел пласт сивкавобяла прах: дрехи, странни потъмнели метални предмети, метална кутия, сфера, обемист цилиндър. Всички се приближиха и Алистър отбеляза:

— Е, якуза може и да контролира някаква подземна мрежа, но както личи, тук от векове не е влизал никой.

— Ей, какво казва Джар Джар Бинкс, когато срещне човек от японската мафия?

Ейми простена.

— Възстановяваш се доста бързо.

— Я чакай… — Известно време Алистър само мълчеше и се подсмихваше. — Какво спомена? Якуза ли?

Усмивката на Дан помръкна.

— Откъде знаеш? Току-що си го измислих.

— Каламбурите са признак на дълбоко заложена интелигентност — отвърна кореецът и си сложи белите ръкавици. Наведе се към купчината най-различни вещи и издърпа внимателно дреха, която още малко, и щеше да се разпадне. — Това тук десетилетия наред е стояло затрупано под металните прашинки и е трудно да се каже колко старо е.

— Ей, я вижте! — извика Дан.

Той започна да разгъва един свитък, който беше издърпал иззад един скрин.

— Внимателно! — предупреди го Ейми.

Сега вече свитъкът се виждаше целият — беше почернял по краищата, но се четеше и върху него имаше три реда стилизирани японски йероглифи.

— Какво пише тук? — попита момчето.

Алистър се взря по-отблизо.

— Според мен е хайку. Чакай да хвана ритъма… „За да намериш новия дом на съкровището на Хидейоши, приложи геометрията.“

— Съкровище ли? — повтори Ейми. — И мечовете ли са от него?

— Богати сме — възкликна Дан. — Ехе, знаех си аз! Добре, геометрията. Ей сега ще се досетя. Изчакайте малко, дайте ми минута…

— Би могло да е всичко… — каза Ейми, докато се оглеждаше.

— Намираме се в голямо помещение — заяви брат й. — Вероятно обемът на паралелепипед?

— Моля? — не разбра Алистър.

— Триизмерен паралелограм, като помещението тук — обясни Дан.

— И как това ще реши проблема? — намеси се и Ейми. — Все едно да се опитваш да намериш хипотенуза в купа сено.

— Шегуваш ли се? — попита брат й. — Защото, ако е шега, ми дай знак. Например чукни се два пъти по главата, за да знам кога да се смея.

Момчето пусна с едната ръка свитъка. Той се нави с рязък звук, който отекна в тишината.

В мъртвешката тишина.

Ейми се огледа притеснена.

— Хм, не трябваше ли вече да е минал друг влак?

Дан бръкна в джобовете си.

— Не мога да проверя. Май съм изпуснал разписанието върху релсите.

— Логично е вече да е минал друг влак — уточни сестра му. — Ако не в тази, то в другата посока. Те вървят доста начесто, нали? Защо е толкова тихо?

Алистър изправи гръб.

— Така си е. Явно са изключили електрозахранването. Което означава, че…

През стените се просмукаха далечни гласове. Чуваха се от север, от посоката, обратна на тази, откъдето бяха дошли те.

— Кой ли е? — попита Дан. — Полиция?

Изведнъж лицето на Алистър се смръщи и сякаш се състари.

— Не — отговори той с треперещ глас. — Якуза.

— Ами сега? — възкликна Дан.

— Те не могат да ни намерят, нали? — рече Ейми. — Значи оставаме тук, така ли?

Алистър ги хвана за ръцете и ги бутна към вратата.

— Все някога ще пресекат релсите и ще видят изгубената обувка, изпуснатото разписание и петната по прахта върху таблото на стената. Трябва да се махаме оттук.

— Куб! — извика Ейми, после най-неочаквано се отскубна и изтича при купчината. — Вижте! Сфера! Цилиндър! Пара… паранезнамкаквоси! Това са геометрични фигури, нали, Дан? Тук са, точно пред нас!

Брат й вече беше грабнал сферата и я пъхаше в раницата.

— Вземете ги всичките!

— Побързайте! — подкани Алистър.

Взе в едната си ръка малък куб, а в другата — триъгълна призма. Ейми пък вдигна дългия цилиндър и се насочи към вратата.

След миг отново бяха на релсите. Алистър бутна дебелата врата зад тях и я затвори. Там, където преди се беше издигала потъмнялата от саждите плътна стена, сега се виждаха едва забележимите очертания на врата, която е отваряна наскоро.

Влакът, който за малко да ги бутне, беше спрял по-нататък, последните вагони дори не бяха достигнали до перона на следващата станция.

Ейми издърпа изпод релсата обувката си и я надяна. Препъна се, глезенът я болеше. Но при мисълта да спре, тя направо се вцепеняваше от ужас. Затича се, стиснала зъби. Всички побягнаха по релсите, в посоката, откъдето бяха дошли. Не след дълго пред тях изникна и станцията, но по релсите се виждаха запалени електрически фенери с лъчи, които се движеха като светулки.

Тримата спряха и накъсаното им дишане отекна в тунела.

— Полиция — прошепна Алистър. — Не бива да допускаме да ни открият. Ще ни задържат.

Светлините се приближаваха, гласовете ставаха по-силни. От другата — тяхната — страна на релсите онези от якуза май също се бяха раздвижили.

— Ами якуза? — попита Дан.

— Мафиотите ще ни убият — отговори Алистър.

— Няма да им се дам току-така — заяви Дан и се отправи към полицаите.

— Недей! — сграбчи го Ейми за ръката.

— А ти къде предлагаш да отидем? — тросна се брат й.

Ейми вдигна очи. Точно над главата й се виждаше долното стъпало на стълба.

— Трябва да вземем предметите — каза Алистър.

Той съблече бързо коприненото си сако, опъна го, сложи отгоре предметите и после събра краищата на сакото. Дан извади от раницата си въже и го завърза на възел, така че стана хубав вързоп.

Сгърчена от болка, Ейми вече се катереше по стъпалата. Дан стисна между зъбите си другия край на въжето, хвана се за стълбата и се изтегли.

Долу Алистър се взираше в мрака, както се държеше с едната ръка за стъпалото, а в другата стискаше бастуна.

— Идвай! — извика през зъби Дан.

— Ти върви! — изкрещя кореецът.

По коловоза прокънтяха стъпки. От мрака изникна мъж с черно от саждите лице, върху което в светлината се белееха само зъбите и очите… после обаче Дан забеляза, че в дясната му ръка проблясва кинжал.

Алистър се раздвижи. Вече беше стъпил на второто стъпало, когато прокънтя гърлен вик:

— Еееееееей!

Дан погледна надолу и видя как острието на мафиота разсича въздуха… точно при краката на чичо Алистър.