Питър Лерангис
Крадецът на мечове (12)

Глава 12

Помещението е малко, но грозно, помисли Иън.

Той се усмихна. Стара семейна шега на Кабра.

Дан Кахил оглеждаше стаята с дървена ламперия по стените и миризма на мухъл и като че всеки момент щеше да се разплаче.

— И ти си сложил един звяр стръвник и човекоядец да пази това тук? — извика той. — Някаква си библиотека?

Ейми се взираше със страхопочитание в светилището.

— Каква… красота!

Момичето беше скромно и сериозно. Колко странно. Иън виждаше изключително рядко тези качества у другите — особено докато издирваха трийсет и деветте ключа. Той, разбира се, беше възпитан да избягва на всяка цена подобно поведение и никога да не общува с хора, които се държат така. Те бяха отблъскващи, или както се изразяваше баща им, така се държаха само несретниците, които винаги губят. А в семейство Кабра не познаваха загубата.

Въпреки това Иън намираше Ейми за много очарователна. Как само се радваше, докато тичаше по мъничката морава на Алистър, с какво страхопочитание гледаше тази дупка тук — на Иън му се струваше невъзможно човек да бъде щастлив от толкова малко. И това му вдъхваше странно усещане, което той не беше изпитвал никога през живота си. Нещо като стомашно разстройство, но малко по-приятно.

Е, карай. Ще приемем, че за всичко са виновни скъсаните панталони, отсъди той. Унижението размекваше душата.

Иън погледна отрупаните с какво ли не лавици, покритата с мухъл дъбова ламперия по стените, креслото с напукана кожена тапицерия, отвратителната флуоресцентна лампа, мишите изпражнения по ъглите, очуканите корнизи и картините, сякаш купени на разпродажба на вещи втора употреба за далтонисти. Красота ли?

— Книги — простена Дан. — Телепортирай ме, Скоти^[1]!

Както никога, Иън беше по-скоро съгласен с него.

— Редки книги — обясни Алистър и направи широк жест към четири остъклени лавици, — да не говорим пък, че тук се пази една от най-богатите световни колекции с тайни материали за рода Кахил. Това е отколешна моя страст и почти всички предмети са уникати. Тук има най-голяма надежда да разчетем пергамента!

Иън понечи да седне, но се сети, че сигурно няма да му е много удобно. Не му беше приятно да стои и прав — панталонът от полиестер жулеше като шкурка краката му. Изживяването ставаше направо непоносимо заради хленча на Дан.

По-добре да избягва брата. Сестрата поне беше интересна. Иън се запита дали това, че й липсва цинизъм, не е заразително.

Какъв ужас. И все пак…

— Дали да не направим отбори? — предложи Иън. — Нещо като състезание. Ние с Ейми ще прегледаме материалите по двете горни лавици, а Натали и Дан ще се заемат с двете долни.

— Чудесно — одобри Алистър. — Съгласна ли си, Ейми?

— Хм… — промърмори тя и извърна очи. — Хм…

Жалко, помисли си Иън. Толкова много жени реагираха така на него. Това наистина ограничаваше разговора.

— Никога досега не съм била в без-Кабра екип — каза Натали и се усмихна на собственото си остроумие. — Но защо да не опитам!

Дан се взираше съсредоточено в скъп, но не особено сполучлив портрет на семейство, което беше добре познато на Иън. Косата на мъжа висеше на сплъстени бели кичури, веждите му бяха рунтави, а очите — диви. Жената беше с волево лице, както е волеви един кон: с дълга брадичка и големи уши. Около тях се рееха какви ли не странни на вид символи.

— Кое е щастливото семейство? — попита Дан.

— А, да, преславните Гидиън и Оливия, основоположниците на рода Кахил, рисувани в началото на шестнайсети век — обясни Иън. — Вашите предци.

— Кабра са внесли по-качествена кръв в рода — отбеляза Натали.

— Готови ли сте? — Алистър разгъна пергамента върху масата, после грабна от лавицата една книга. — Ще помогна на по-младия отбор, на Натали и Дан. Готови… старт!

Иън прокара пръсти по редицата книги, някои с написани на ръка заглавия върху гръбчетата: „Historicus Cahilliensis. Екатерина. Т. 1 и 2“, „Архитектурата в клана Екатерина“, „Преглед на свързаната с рода Кахил литература от XVIII в.“. Някои приличаха на брошури, на страници, откъснати от бележник на спирала. Щеше да бъде трудно тук да намерят нещо, което да им върши работа.

Ейми издърпа дебела книга със заглавието „Произход на рода Кахил. Компендиум на съвременните изследвания“.

— От нас се очаква да намерим ключа към загадката, а не да изучаваме историята — тросна се Дан.

— Но ние знаем съвсем малко за рода Кахил — възрази сестра му.

Натали вдигна очи от книгата, която разглеждаше.

— Направо не проумявам защо майка ви и баща ви не са ви казали от кой клан сте. Ние знаехме цялата история още преди да сме проходили.

Иън забеляза, че лицето на Ейми помръква. Усети как сърцето му трепва. Даде си сметка, че е почувствал състрадание, нещо, което често го обземаше към банкера от семейство Кабра, когато новините от фондовия пазар не бяха добри. Това чувство обаче беше някак си малко по-… по-живо.

Той изрита сестра си.

— Натали, забрави ли какво е… милост?

Известно време тя го гледа недоумяващо, после схвана.

* * *

— „Родът Кахил води началото си от Дъблин от първите години на шестнайсети век, от блестящия и ексцентричен Гидиън Кахил и жена му Оливия“ — прочете Ейми.

Алистър кимна насърчително. Племенницата му беше толкова развълнувана, че едва изричаше думите.

— „Някои твърдят, че Кахил наистина е направил откритие, променило хода на историята — продължи момичето. — Но така и не е изяснено какво точно е естеството на това откритие. През 1507 година в къщата на Кахил внезапно избухва пожар. Спасяват се всички без един. Решил на всяка цена да спаси делото на своя живот, Гидиън е открит изпепелен при бюрото си.“

— Защо в рода Кахил постоянно избухват пожари? — прошепна Дан.

Алистър усети как му се свива сърцето. Децата бяха преживели толкова много трагедии: пожара, приклещил в капан родителите им, втория пожар, изпепелил къщата на Грейс. Хрумна му, че именно заради това самият той никога не е искал да има деца.

Рискуваш да ги обикнеш. А такива чувства бяха опасни в търсенето на трийсет и деветте ключа.

— „Според източници от онова време преди смъртта си Гидиън е изучавал тайните на алхимията — опита неблагородни метали да бъдат превърнати в злато — продължи Ейми. — Издирвал е вещество, наричано философски камък. Лошото е било, че такова вещество все още не е съществувало. Смятало се е, че именно то е ключът към най-важния отговор. Камъкът, познат и като алкахест, е бил по-съвършен от златото и е достатъчно мощен, за да превърне в злато други вещества.“

— Благодаря, Госпожо Фрицъл^[2] — каза Дан и продължи да чете трескаво купчината брошури. — Карай нататък, но се постарай да четеш наум.

— Толкова ли не виждате всички? — изуми се Ейми и скочи от стола. — Готово!

— Кое е готово? — попита брат й.

Ейми го сграбчи и го обърна кръгом, както беше правила, когато той бе на три години.

— Гидиън е направил „откритието, което е променило хода на историята“! Разгадал е тайната на философския камък. А ние разгадахме тайната на трийсет и деветте ключа!

— Моля? — каза Иън. — Разчела си кода върху пергамента? Открила си ключа?

— Не… нещо по-голямо от ключа — отвърна момичето.

Натали се свлече ядосано на един от столовете.

— Загубихме ли? Не обичам да участвам в отбори.

Алистър надзърна през рамото на Ейми, като изтика встрани Иън и Натали Кабра, които упорито му пречеха. Ейми отгърна една страница със скица на алхимични символи:

Ейми извади от джоба си монетата.

— Върху тази монета е изобразен символът на философския камък! — възкликна тя.

— Страхотно — рече Дан. — И какво от това?

— Толкова ли не схващате? — повтори Ейми. — Върху тази страница е тайната на всичко — до какво всъщност водят трийсет и деветте ключа!

— Значи… щом ги съберем всичките… — подхвана брат й и върху лицето му бавно се плъзна усмивка.

— Ще притежаваме тайната на алхимията — философския камък! — Ейми прибра монетата в джоба си и погледна книгата. — Ще установим и как във всичко това се вписва монетата. Но слушайте… „След пожара от 1507 година Томас и Кейт бягат от Ирландия и отиват в Англия, където пренасят тайно и някои неща от делото на Гидиън: дали са обет да го продължат. Томас се жени, създава семейство, но започва да пренебрегва сестра си и онова, което правят. Ядосана, тя бяга и взима със себе си нещо толкова важно, че Томас зарязва всичко и тръгва да я гони. Търси я в Париж, Венеция и Кайро и накрая се отказва. Привлечен от грубата самурайска култура, се установява в Япония, където живее съвсем скромно. Когато пораства, най-малкият му син Хийошимару се преименува в Тойотоми Хидейоши.“

— Плешивия плъх е бил син на Томас, на родоначалника Томас ли? — попита Дан. — Това е многообещаващо.

Алистър хвърли предпазлив поглед към Иън и Натали Кабра. Забеляза ехидните им свъсени лица, нетърпението, задето Дан и Ейми научават неща, които другите отбори знаят отдавна. Долови, че двамата правят всичко възможно да изчакат Дан и Ейми да разберат някои неща. В края на краищата те се бяха показали като много добри в откриването на нови ключове към загадката, убягвали на останалите.

И тук бяха попаднали на някаква следа.

— Не можем ли да прескочим уводната част, да си вземем двестате долара^[3] и да преминем към онова, което все още не знаем? — прозина се Натали.

— Размърдай се, Натали, и да продължим да търсим — подкани Дан. — Още сме на… цели трийсет и девет ключа разстояние от тайната на алхимията.

Той се завъртя, върна на лавицата една книга и се пресегна да свали друга. На пода падна опърпан стар том, който едва се крепеше на ръба на лавицата.

Алистър трепна.

— По-внимателно, някои от тези книги са безценни! — предупреди той, после се наведе да вдигне книгата, която почти се разпадаше, и огледа написаните на ръка японски йероглифи върху корицата. — Отпреди пет века е. Намерена е от вражески пълководец. Това е единственото нещо, открито в палатката на Хидейоши по време на нападение…

— Какво пише? — попита Дан.

Алистър намести очилата си.

— На корицата пише: „Хидейоши, девет“ — това вероятно е скицник или книжка за оцветяване от детството му.

— Чакайте, защо изобщо пише „Хидейоши“? — учуди се Ейми. — Нали като малък той се е казвал другояче?

Очите на Алистър се разшириха.

— Ами да — Хийошимару! Браво на теб. Ако книжката наистина е от неговото детство, отгоре щеше да бъде написано това име.

Ейми взе внимателно книгата. Започна да я разлиства: пейзажи, батални сцени, чудовища, а другите се струпаха около нея. Алистър забеляза, че малкият Кабра я докосва леко по рамото.

— Т-т-това тук е много хубаво, за да е рисувано от деветгодишно дете…

Племенницата му отвори с разтреперани пръсти книгата на страница, където имаше странни звезди и произволно прокарани черти, които явно бяха нанесени в по-ново време.

— Това може да е рисувано и от дете — обади се Натали.

— Хидейоши… девет… — каза Дан. — Ей, девета страница!

Най-неочаквано, без да изрича и дума, Ейми се пресегна и откъсна листа от книгата.

Алистър едва не получи инфаркт.

— Ейми! — викна той. — Това е антика!

Момичето се наведе бързо над масата и наложи откъснатата страница върху пергамента.

Пасваха си чудесно. Повечето черти образуваха подробен пейзаж на скалист район. Други черти обаче, по-бледи и малки, като че ли се съединяваха в корейски букви.

И Алистър проумя какво всъщност прави момичето, колкото и налудничаво да му се струваше то.

— Трите рога… — произнесе той.

— Моля? — обади се Дан.

— Ха-ха! — Кореецът прегърна племенницата си. Тя наистина беше изумително дете. — Благодарение на Ейми знам къде се намира това. И утре сутринта първото, което ще направим, е да отидем там.