Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spares, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dargor (2015 г.)
Издание:
Майкъл Маршал Смит. За подмяна
Американска, I издание
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Линче Шопова
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 20
История
- — Добавяне
Втора част
Междината
Глава 8
Денят все още е горещ, но на хоризонта започва да се заоблачава и тежката омара постепенно се уплътнява във видима въздушна маса. По плажната ивица вървят двойки и малобройни семейства със зачервени рамене и лица, някои нервни и оплакващи се, други — смълчани може би от гледката на морето и крякането на реещите се ниско над главите им чайки. Долу до самата вода един човек пие кола от заскрежена бутилка, чието стъкло проблясва под слънчевата светлина, когато той я надига за последната голяма глътка. Край него са скупчени наведени жени и деца и с неподвижен отсъстващ поглед събират миди и гладки камъчета из пясъка.
Бях оставен да седя на един камък, гневен след бурната кавга с майка ми. Исках сладолед, но тя бе казала, че няма да ми купи, а когато си само на седем, още не можеш да приемеш всяка истина като достатъчно основание за някакъв отказ. В самото начало на спора ни сладоледът още не бе в центъра на мислите ми, но с неговото развитие аз усещах все по-ясно хладината му в устата си, нежната крехкост на сладката фунийка и към края въображението ми работеше с такава сила, че забих пети в пясъка и зациврих, прекрасно разбирайки, че съм прекалено голям за точно този вид изнудване.
Майка ми обясни, че скоро ще ядем и това само ще ми убие апетита. Вече знаех какви усилия полага тя да опази и двама ни от простичкия факт, че нямаме пари. На нейно място баща ми направо би казал истината и дори би ми зашил един по врата, за да е сигурен, че ще я проумея, но в този момент го нямаше, понеже никога не излизаше с нас, когато отивахме до морето. Причината беше, от една страна, че не обичаше морето, а от друга — в това, че мразеше нас. Правеше го обаче най-вече с желанието да му се махнем от главата и да му дадем шанс да прекара поредния уикенд в мрачни размисли.
Беше три часа, до вечеря имаше маса време, така че аз се разкрещях, но тя просто продължи да върви без мен. Седнах — какво друго ми оставаше да направя? — проследих с поглед отдалечаването ѝ и в този момент един възрастен човек се приближи и се отпусна до мен на камъните. Беше облечен в кафеникави къси панталони и избледняла дънкова риза, а кожата по ръцете и краката му беше бледа и покрита с лунички и старчески петна. Косата му бе сива, ниско подстригана и вчесана, а лицето му имаше текстурата на топка амбалажна хартия, първо смачкана, след това разгладена без особено старание. Старецът не пророни нито дума, постоя така и ме погледна.
Изгледах го на свой ред най-безцеремонно. Изобщо не ме беше страх от него. Тогава си въобразявах, че знам колко лоши могат да станат нещата и че светът няма с какво чак толкова да ме изненада. След като можех да се спасявам от баща ми, тази мумия не беше в състояние да ми направи нищо. Дори чаках само да опита, да посмее да ми каже нещо, за да му изкрещя и да го сащисам. Бях на възраст, когато, образно казано, резервоарът вече се пълни. И понякога жадува за канал, в който да се отприщи, и за град, който да наводни.
Но човекът отмести поглед от мен, загледа се в морето и аз си помислих, че това е всичко. Майка ми вече беше стигнала до другия край на заливчето и седеше, опряла гръб в каменната стена, издигаща се едва ли не от самото море. Знаех, че спорът ни не е приключил и че няма да бъде забравен леко. Майка ми правеше за мен всичко по силите си, но и двамата с нея имахме по къс желязо в сърцата си, а това правеше отстъплението почти немислимо. Осъзнах с окончателно развалено настроение, че денят е безвъзвратно провален и следователно довечера ще се приберем у дома. Край на Флорида и на морето, хайде обратно във Вирджиния.
— Поуспокои ли се?
Във всяко детство настъпва момент, когато големите престават да те глезят и да ти угаждат и изчакват да видят как точно смяташ да изпълниш фалшивите си закани. Това е моментът, когато си принуден да разбереш, че изобщо не си уникален на този свят и че никого не можеш да заблудиш. Още не бях порасъл толкова. Когато старецът проговори, аз го погледнах с любопитство. Напълно разбираемо: за пръв път в живота ми някой се обръщаше към мен като че ли бях вече голям.
— Майка ти изглежда изморена — отбеляза той и аз сепнато стрелнах поглед към нея и обратно към морето. — Нали?
— Тя винаги е изморена — изговори устата ми, без да помисля. Постоянната умора в майка ми беше нещо, което не можех да ѝ простя, така както я обвинявах и за синините около очите ѝ, които се появяваха и избледняваха. Ако обичах баща си макар и съвсем малко, може би щях да бъда по-толерантен към нея. Но емоциите, породени от безсилието, никога не са логични.
— Може би има грижи — каза той. — Като например защо не може да купи сладолед на малкото си момче.
— Винаги сме яли сладолед тук — изтърсих аз. — Винаги! — Беше самата истина и поне доколкото ставаше дума точно за мен, в това бе целият смисъл да се махнем от къщи. Не бях някакво лакомо хлапе — в детския ми мозък сладоледът притежаваше особена стойност, която все още не можех да формулирам прецизно. Два уикенда в годината ние се махахме от баща ми — два дни, през които го нямаше да ни принуждава да виждаме света такъв, какъвто го виждаше той: скапан, тъмен и студен. Във всичко, върху което падаше погледът му, той съзираше демони, дяволско присъствие и злоумисъл. Той би разбрал Междината, след като тя бе станала необикновена: животът като мираж, като добре опакован ужас, като неспособност да прозрем истината. Обикновено екскурзиите, които аз и майка предприемахме, бяха почивка от тази мъка. Но днес имах чувството, че сянката му е надвиснала над нас.
— Понякога не може да имаш всичко, което искаш каза старецът. Банална мисъл, която натисна едновременно всички погрешни бутони в съзнанието ми.
— Баща ми ли те изпрати? — сопнах се аз и го изгледах гневно. Зениците му само за миг се разшириха, издавайки изненадата му от тона ми, а след това той ме погледна по нов начин. — Не мога да имам каквото искам, защото съм дете, но ще престана да бъда дете, когато спра да искам тези неща, нали?
— Така ли ти казва той?
— Да. И още много. — За момент се изкуших да му разкажа някои неща, бях на ръба да изкажа мнението си за живота, такъв, какъвто го виждах. Нямах приятели, тъй като непрестанно се местехме от едно място на друго, понеже баща ми вечно търсеше работа. Бяхме опознали по неволя по-голямата част от Вирджиния и нямаше никакви изгледи за подобрение. Не че баща ми беше ленив — точно обратното. Един от любимите му девизи, които ни бе омръзнало да слушаме, бе, че мъж без работа трябва да бъде хвърлен за храна на животните. Той вечно нещо майстореше, но без ясна цел, без никаква радост, без някакво вътрешно чувство, освен бавно разяждащата го омраза към всичко около него. В редките случаи, когато седнеше, без да прави нищо, се виждаше, че ръцете му треперят, сякаш цялото му тяло вибрира от изгарящата го нужда да унищожи нещо. Намереше ли работа, това обикновено продължаваше около седмица, преди бушонът му да гръмне и той да се озове изхвърлен на улицата, защото се е скарал с някого или е станал непоносим за всички. От време на време си позволявахме скромно да отпразнуваме задържането ни за повече от няколко дни в някое градче. Майка ми не пропускаше да се възползва от редките поводи за радост — вярваше, че по този начин може да ги удължи. Тя сготвяше нещо специално за вечеря и когато седнехме на масата, до всяка чиния имаше малко подаръче, старателно избрано от магазините за употребявани вещи. Мразех тези празнувания, заради лъжата, която винаги прозираше зад тях, заради начина, по който те замазваха любовта ѝ към нас с друго чувство — на безсмисленост и обреченост. Дори когато разопаковах поредния нов молив или красиво оцветена кутия, в главата ми нахлуваха спомени за предишните, които бях получил. Майка се разшетваше из града, разучаваше всичко за местните училища и… след две седмици мече бяхме в следващия град.
Запознавах се с други деца, ставахме приятели за някой и друг ден, не повече от седмица-две, и толкова. Майка разговаряше с мен, сякаш бях дете, може би защото единствено вкопчването в тази вяра ѝ даваше основание да иска да живее. Душата ѝ жадуваше за отдушник, но родителите ѝ, при които отсядахме при тези екскурзии до морето, никак не обичаха да говорят за своя зет.
Аз обаче нищо не казах на стареца и вместо това замълчах с плувнали в сълзи очи. Язовирната стена в съзнанието ми беше станала вече доста здрава. Струваше ми се предателство да я разруша сега. Исках да съм щастлив като всички, но вярвах, че ако говоря каквото ми е на езика, това означава да загубя достойнството си завинаги.
— Не е прав — неочаквано проговори човекът. — Бърка много сериозно. — Секна ми дъхът от изненадата да чуя тези думи в устата на друг човек, и то възрастен — думи, в които вярвах от цялото си сърце. Изтрих очите си и запазих мълчание. — Когато пораснеш, някои неща няма да ти се струват толкова важни — продължи той, гледайки с благ поглед летовниците по плажа. — Само допреди няколко години аз имах много стремежи. Днес почти не мога да си спомня какви са били. Е, аз съм стар, вече съм с единия крак в гроба, така че има ли значение какви ги говоря? — Притеснено се размърдах и той се засмя. — А ти, момчето ми, какво ще правиш като пораснеш?
— Ще си намеря работа — казах аз и той кимна. Може би знаеше какво имам предвид, а може би не.
— Ами сладоледа?
— Ще ям какъвто поискам — твърдо и напълно сериозно изрекох аз. — Всеки ден и от всеки вид в големи фунийки с ядки и със сироп. — Той започна искрено да се смее, но спря като видя огъня в очите ми. — Така ще бъде!
— Надявам се да го направиш — каза той. — Наистина се надявам да го постигнеш. Когато бях на твоята възраст, аз пък обичах карамелизирани ябълки. Ти обичаш ли ги? — Погледна ме с леко повдигнати вежди, но аз не знаех. Бях виждал такива, но никога не ги бях опитвал. — О, те наистина са хубави. Не знам, може би са дори по-вкусни от сладоледа, но честно ще призная, че е трудно да се каже. Мама не пропускаше да ме заведе на панаир, когато той дойдеше в нашия град, и аз винаги получавах по една ябълка. Бяха твърди и ме беше страх да не си счупя зъбите. — Усмихнах се, той се ухили и неочаквано за себе си видях зад сбръчканата му хартиена кожа едно момче на моята възраст, готово да побегне и да се заиграе.
— Зъбите не се чупят — възразих все пак аз. — Те са по-твърди от камък.
— Може и да си прав, но аз тогава не го знаех. Както и да е, растях и бях сигурен, че ще ям по една карамелизирана ябълка всеки ден, че ще стоя до късно всяка вечер и ще гледам телевизия, докато очите ми не станат квадратни, и че никому няма да позволя да ми се бърка. Мислех си че това е животът.
Замълчах. Усещах, че следват лошите новини, че предстои разкриването на истина, която не искам да чувам. Майка ми все още беше до скалата. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки, които бързо пълзяха към нея.
— И какво стана? — не издържах аз накрая.
— Пораснах — обясни той и като че ли нямаше особено желание да се разпростира върху същността на този факт.
— И? Какво?
Старецът беше зареял погледа си надалеч.
— Стоях до късно. Гледах телевизия и имах общо взето доста приличен живот — отговори той. — Но мисля, че повече от четиридесет години не съм вкусвал карамелизирана ябълка.
— Защо стана така?
— Човек забравя.
— Аз няма да забравя. Ще правя всичко. Ще правя всичко, ще го правя непрекъснато и никой няма да ме спре.
— Добре — каза той. — Надявам се да го правиш. Да си спомня какво е искал не е най-лошото, което може да се случи някому. Помни го, синко, взимай, каквото ти се иска и когато ти се прииска, и никому не позволявай да застане на пътя ти. Накарай света да се промени според твоите желания, докато все още имаш време за това.
Той остана при мен още малко, но изглеждаше някак по-стар. После ненадейно се изправи и се разкърши.
— Тръгваш ли? — попитах го аз.
— Да. Ето какво. На камъка зад теб има пет долара. Вземи парите и направи с тях каквото пожелаеш. Но след това сам иди при майка си и я хвани за ръката. Окей?
— Окей — обещах му аз със светнало лице, макар и примижал, защото слънцето грееше в очите ми.
Той си тръгна, стъпвайки внимателно по камъните, а аз останах да го гледам, докато не се скри от погледа ми. Едва тогава хвърлих поглед към камъка, на който бе седял, и наистина — там имаше петдоларова банкнота, затисната с малко камъче. Погледах я известно време, после я взех, но не си купих фунийка. Отидох до другия край на плажа, намерих майка ми и когато се бе обърнала настрани, мушнах незабелязано банкнотата в чантичката ѝ. Тя винаги внимаваше с парите си и сигурно веднага я бе забелязала, но не се издаде. Всъщност може би не съм прав, защото когато сменихме автобуса в Уилямсбърг на път за дома, тя си купи и сода, и кафе, а когато аз се върнах от тоалетната, намерих на масата да ме чака малка купичка сладолед. Ето, такава беше мама. Винаги знаеше как да каже нещо, без да отваря уста.
Често съм си мислил за стареца, но най-вече за това как може би случайно отронени думи могат да променят живота на човек по абсолютно непредсказуем начин. „Направи света какъвто желаеш — каза ми той. — Не приемай по-малко от онова, което искаш да получиш“ и… пръсни на парчета всичко, което се изпречи на пътя ти. Въоръжени с тази мисъл, повечето хора сигурно биха могли да сътворят от живота си нещо, чиято кулминация да бъде някакво подобие на душевен мир. Защото съветът беше добър и даден с най-добри намерения.
Но старецът просто се беше излъгал в мен.
Към два след полунощ бях обратно на 8-и и залитайки се отправих към заведението на Хауи. Докато бях седял в един бар на 30-и етаж, някак неочаквано си бях спомнил тялото на Мал, бях си го представил като колона ситни, подобни на глисти същества, маршируващи към мен и вдигнали табелки с надписи: на една пишеше: „Мал е мъртъв“, на друга — „Сигурно вече се е разплул“. Но когато се вгледах по-отблизо, различих, че съществата са резервни — куцащи, влачещи се на останалите им крайници. Дейвид беше сред тях, Нанюн — също. Създателят на рапта трябва да е бил човек с чувство за хумор. Бях взел съвсем умерена доза, защото след пет години въздържание не знаех колко мога да понеса. Е, установих, че мога да понеса доста повече. Загубиха ми се около два часа, но това беше всичко. Успях да се разтопя, привидяха ми се разни неща, но не загубих представа къде се намирам, а именно в бар с лоша репутация на опасен етаж, с мокра риза от нестигналото до устата ми уиски, с пламнала глава, седнал пред умиращо петнайсетгодишно момиче, тресящо върху съседната маса похабеното си тяло. Бях единственият посетител наблизо до нея, а допреди малко даже не бях забелязал присъствието ѝ. Всички останали в бара се бяха нацепили с опра и с вързани езици разказваха несвързаната история на живота си на всеки, готов да ги изслуша. Бяха потънали в себе си до такава степен, че не знаеха ден ли е, или нощ.
В един момент почувствах нужда да си вървя. Скапвах се прогресивно, а не бях взел достатъчно рапт, за да не ми пука.
Оправих сметката с бармана — беше по-грозен и от задника ми в профил. Шейсет долара по-малко. Опасно наклонен напред, излязох на булеварда. Изгорих си пръста, докато запалвах цигара от почти празния пакет, който нямаше как да не е мой, и сепнато се вгледах в размазаните фигури, щуращи се пред мен. С върховно напрежение успях да фокусирам някои от тях до степен да разбера, че не са нищо важно и по възможно най-приличен начин се устремих към мъжката тоалетна. Влязох вътре, попих петната по дрехите си, изплакнах си устата и се вгледах в отражението си в огледалото. Въздействието на рапта започваше да отминава и звуковата мъгла пред мен ставаше все по-прозрачна. Реших, че вече съм наред, и кухо се изсмях на образа си. Само споменът за това как се бях надрусал бе по-отрезвяващ, отколкото например, ако ме бяха прибрали и полицейски участък.
Взех асансьора до 8-и и с клатушкане поех по гъмжащата от нормални хора главна улица. Мозъкът ми беше застинал в перфектен баланс между желанието и нежеланието да направя дори малка крачка към това да реша как да постъпя по отношение на каквото и да било. Така е с рапта: отнася те точно по средата между многото съществуващи възможности, в мястото, където всичко и нищо няма значение и където можеш удобно да се скриеш. Озовеш ли се там, сгушен и мъртъв, никога няма да поискаш да си тръгнеш. Подминах двойка звучно целуващи се младежи. Звукът хвърляше жълти искри върху общия мръсножълт фон. Чувах някакъв разговор на миля от мен, а може би мозъкът ми си го измисляше и недоволно мърмореше на себе си. Разговорът в никакъв случай не беше интересен, но това следваше да се очаква. Усещах и смътен страх от нещо неконкретно, но и това беше в реда на нещата. Не възразявам срещу мъничко страх — моят стар приятел.
Бях на един-два завоя от Хауи, когато изведнъж установих, че стоя клекнал до стената на една сграда, без никакъв спомен как съм се озовал там. Вдигнах поглед и видях минаващите да ме гледат леко развеселени. Поех дълбоко въздух с треперещи гърди и осъзнах, че държа ръката си в джоба и стискам пистолета. Това може би трябваше да ме успокои, да ме увери, че по някакво чудо още не съм загубил старите си рефлекси. Не стана така. По-скоро се почувствах крайно зле. Улицата край мен престана да съществува и без да мисля, плъзнах гръб надолу по стената. Сърцето ми тежко заби, по челото и врата ми изби незнайно от къде появила се пот. Зеленината по тавана се помръдна в синхрон и през нея се откри тъмно небе с периферия, обхваната от горещи течни оранжеви пламъци. Чувах нещо… далечни викове, сирена… но ми трябваше известно време да схвана, че шумът идва от вътрешността на главата ми. И тогава се усетих, че си повтарям изречение — нещо за скокове от стената и някаква планина.
Изправих се разтреперан — изглежда, раптът съвсем не бе толкова слаб, колкото ми се бе сторило в началото — и тръгнах да търся бира, за да се успокоя. Забелязах; че съм гладен, и си спомних, че не съм ял от два дни. Останалата част от пътя прекарах в анализирането на седемнайсетте възможни начина да се приготви сандвич, като се изхожда от три комплекса променливи: подправките, относителните количества маруля, туршия, домати и лук, и броя подложки — не повече от три. Когато се добрах до Хауи, имах желанието да си ги поръчам всичките.
Хауи седеше на бара, съзерцаваше посетителите с благ поглед и слушаше с едно ухо оркестъра в ъгъла. За разлика от досега, този път бе претъпкано. Стори ми се, че цяла вечност си пробивам път през горещата шумна хорска тълпа, без да изпускам от поглед Хауи. Пред него имаше голямо парче кашкавал и буркан с нарязани на ситно мариновани чушки и той режеше резенчета от кашкавала и слагаше върху тях по лъжичка чушчици. След всяка маневра ловко пъхаше резултата в устата си и без забавяне започваше операцията отначало. Правеше го бързо и умело, сякаш се състезаваше с невидим за мен съперник, и методичността му просто ме побъркваше.
Когато стигнах до бара, той ме погледна и попита:
— Купи ли вече камиона?
— Не — търпеливо отговорих аз и направих знак на бармана да донесе бира.
— Знаех си — отбеляза той с пълна уста. — И престани да отбягваш погледа ми, видях зениците ти още като влезе. Е, добре завърнал се, Джек. Искаш ли още?
— Не. — Тази дума започваше да ми се нрави все повече. Изглеждаше напълно достатъчна да опише всичките ми настоящи нужди. Готвех се да отпия мощна глътка от бирата си, когато долната ми челюст провисна. — Ти какво правиш тук?
Въпросът ми беше отправен към жената, която седеше зад Хауи. Роклята ѝ бе червена вместо синя, но иначе си бе облечена точно както я бях видял предишния път. Това бе жената, на която се бях натъкнал в женската тоалетна при първото ми влизане в Ню Ричмънд. Познах я може би само защото правеше същото, което бе правила и при онази среща — оправяше си линията на червилото. Поради тази причина ми отговори Хауи:
— Това е Ниърли — обясни той. — Моя служителка.
Не се поинтересувах какви по-точно са ѝ задълженията. Спомних тогавашния си извод. Тя вдигна поглед, намигна ми и едва доловимото проблясване в дъното на дясното ѝ око потвърди предположението ми. Но също ми припомни колко красива ми се бе сторила тогава. Не бях сбъркал — и сега я намирах за красива.
— Здрасти — казах аз и Хауи се изсмя.
— Е, Джек няма да те омае с разговори — каза той, поклати глава, след което ненадейно извади нещо от джоба си и го плесна на бара. — Нито пък е един от доверените ми доставчици.
Взех предмета и го разгледах. Беше RAM-чипът, който му бях продал вчера. При сегашното ми състояние изглеждаше доста по-различен. Струваше ми се, че различавам движещите се под чистия перспекс потоци данни — единици и нули, скачащи напред-назад.
— Какво му има? — недоумяващо попитах аз.
— Вероятно нищо. Само дето не е памет.
— Дявол да го вземе… Значи трябва да ти върна парите. — Разполагах с около стотина долара, пръснати из всичките ми джобове. — Е… ще се оправим — безпомощно завърших аз и пуснах чипа в джоба си.
Хауи небрежно махна с ръка, за да покаже, че пет пари не дава, и настроението ми се приповдигна. Ето, такъв човек бях аз: вместо да мисля за резервните, се безпокоях момичето на Хауи да не ме вземе за идиот. Липса на светски опит, предполагам. Не ѝ личеше да се е разочаровала в мен, но от друга страна, жени с нейния умствен багаж вероятно си мислеха, че „Ебола“ е някаква простуда.
— Идва да те търси един, Джек — каза Хауи и завинти капачката на буркана с чушките.
— Кой? — намръщих се аз.
— Не знам. Не ми каза. Едър мъжага, със сини лампички в главата. — Хауи говореше съвсем сериозно. — Не ми се стори, че носи добри новини.
Спомних си дилъра при Портала — онзи, който бе скрил тялото на наемния убиец. Без да знам защо, изведнъж ме побиха тръпки.
— Какво искаше?
— Да те види. Остави ти някакъв пакет. — Хауи вдигна брадичка, за да направи знак на бармана, който се пресегна под плота и извади кубичен кашон с дължина на ръба около една стъпка. Сложи го пред мен и аз го изгледах.
— Страхотно. Подарък — обади се Ниърли с леко уморен, но силен глас. — Няма ли да го отвориш?
— Къде е Суедж? — попитах аз.
— Отзад — успокои ме Хауи. — Яде фасул с ориз.
— Скоро проверявал ли си я?
— Не, защо? Какво има?
Взех пакета и бързо го отнесох в един по-спокоен кът на бара. Беше тежък, вътре явно имаше нещо масивно и цяло. Захванах се да го отварям и чух Хауи да изпраща Дат да провери Суедж. Времето сякаш ускори своя ход и се стрелна към нещо, все още невидимо за мен.
Отворих кашона.
— Мамицата му… — прошепна Хауи — бе успял да застане зад гърба ми. Много са нещата, които не би желал да виждаш, когато си взел рапт. Но това тук бе нещо, което никога не би искал да видиш. Нещо толкова ненужно, толкова незащитимо, че очите ми пресъхнаха като от пустинен вятър.
Беше главата на Нанюн.
Хауи гледаше в кашона с отворена уста. След малко бавно обърна глава към мен:
— Кой, по дяволите, е това?
— Една от резервните. Същество, несъумяло да причини нищо лошо никому през целия си мизерен живот. — Без да се усетя, ритнах една от масите и я запратих през залата. След това застинах на място, ледено спокоен и кипящ от жажда за отмъщение. Половината бар се бе вторачил в мен, опитвайки се да реши дали съм опасен, или съм поредният кабаретен експериментатор. — Каза ли шибанякът дали ще се върне?
Хауи поклати глава, все още замаян:
— Не, боже опази.
— В такъв случай ще трябва аз да го намеря — казах аз. Бях не на себе си от гняв и от разяждащото ме чувство на угризение. И друг път съм го забелязвал — има случаи, когато по-висшата част на съзнанието ни се оттегля в почивка, долавяйки, че трябва да остави нещата на първобитното в нас. Човекът със синята глава държеше пленниците и щеше да ги убие. Защо ли? Не знаех. Но ми беше съвсем ясно, че точно това смята да направи и че по всяка вероятност също той е убил Мал. За мен това бе повече от достатъчно.
— Джек? — Обърнах се и видях втурналата се към нас Суедж, следвана по петите от Дат.
— Хауи! — изсъсках аз. — Скрий тоя шибан кашон, по дяволите. — Но Суедж вече го бе видяла, както бе видяла и мен. Тя прекрасно знаеше как изглеждам, когато нещо не е наред.
— Какво има там? — попита тя.
Изведнъж откъм централния вход се разнесе вик и видяхме през него да се втурва Поли с ръка в джоба.
— Хауи — тревожно каза той. — Имаме неприятности.
— Кой?
— Четирима от хората на Виналди.
— Така ли? Че аз съм му платил.
— Май не са дошли за пари. — Погледът на Поли неволно се отклони към мен. — По-скоро…
На Хауи му остана време само да ме попита в какво съм успял да се забъркам този път, когато витрината на бара експлодира, посипвайки с парчета фино натрошено цветно стъкло най-близките посетители. Времето спря ход и се видях в каданс да посягам към Суедж, да я сграбчвам и завъртам така, че да поставя моето тяло между нея и вратата. Видях още ръцете на Хауи и Поли да изваждат тежки пистолети и зърнах лицето на Ниърли с отворена уста — една жена, оставена сама на себе си в момента на истината. Понякога нещата се усложняват рязко в сравнение с ежедневния живот и точно това предстоеше да се случи тук и сега. Без да се замисля какво правя, дръпнах и нея зад себе си.
— Бягай! — изрева Хауи. — Мини отзад.
Но второто му изречение потъна в грохота от пръсването на следващата витрина. На десет крачки от нас, право на улицата, стояха подредени в редица хората на Виналди. Явно се наслаждаваха на всяка секунда, сериозни като деца, подхванали любимата си игра. В бара цареше хаос — крещящата тълпа се опитваше да се измъкне възможно по-скоро оттук.
— Майната ти — казах аз. — Това е мой проблем.
— Избягай поне веднъж в живота си — викна гневно Хауи. — Вземи и Ниърли. — Съвсем неочаквано за мен той ме блъсна в гърдите и се обърна, за да си пробие път с Дат към стоящия до вратата Поли. При вида на тримата решени на всичко мъже осъзнах, че не мога кой знае колко да им помогна. Сграбчих Суедж за ръката.
— Идваш ли? — попитах Ниърли.
— О, да! — отговори тя, без да отмества поглед от подредените на улицата мъже. — Тези хора не ми изглеждат никак забавни.
Проправих си път през паникьосаните посетители, буквално влачейки Суедж след себе си. Ниърли ни следваше по петите. Стигнахме до склада и аз почти без забавяне прибрах малкото ни лични вещи.
— Как се излиза отзад?
— Убий ме, не знам — сви рамене Ниърли. — Да не мислиш, че съм прекарвала времето си тук в сприятеляване с доматите?
Идеше ми да ѝ кажа, че не ми е много в помощ, но точно тогава Суедж посочи към ъгъла в дъното.
— Зад кашоните има врата.
Отворих я предпазливо, готов да използвам пистолета си, надникнах, за да се убедя, че никой не ни причаква, и едва тогава прекрачих навън. Направих енергичен жест към момичетата да ме последват.
След петдесетина крачки уличката завиваше към закусвалня от известна верига. Така и не бях успял да си купя мечтаните хамбургери, но и без това различните комбинации ми се бяха изпарили от главата. Някой друг път, може би. Оттам се стигаше на не по-малко криволичеща улица, превърната в уютен комплекс от магазинчета. Повечето бяха затворени и ние минахме като вихрушка покрай витрини, задръстени със стока. Питах се закъде точно сме тръгнали. Вярно, първата ни грижа бе да се махнем от етажа, но после? Апартаментът на Мал автоматично отпадаше — онзи със сините светлинки прекрасно знаеше къде се намира той.
„Ами ако Нанюн не е първата?“ — мина през ума ми. Не че не ме болеше за нея, аз дори може би я обичах по някакъв труднообясним начин, но бях прекарал много по-дълго със Суедж, Дейвид и Джени. И ако се случеше нещо на тях, знаех, че никога няма да мога да си го простя.
Търговската улица излизаше на булевард и аз закрачих напред по него, слаломирайки между безгрижно разхождащите се пешеходци. Зад нас не се чуваше нищо обезпокоително и прецених, че след като машите на Виналди не бяха имали предвидливостта да наблюдават задния изход, едва ли са разположили хора толкова далеч от заведението на Хауи.
Грешка! Понеже щом стигнахме до първата пряка, чух изстрел и покрай главите ни изсвистя куршум. Ниърли изпищя и аз ги издърпах в малката уличка от другата страна. Бях свикнал да постъпвам така, когато съм сам, а не в компанията на две жени. Поколебах се дали да не пусна едната и да си освободя ръка за пистолета, накрая реших, че скоростта е с приоритет. Зад нас се разнесоха крачки и преследвачът ни започна периодично да ме вика по име. Странно, но може би те държаха да ме заловят жив. Тази мисъл не можа да ме успокои. Никак не исках да бъда залавян.
Малката уличка се пресичаше с друга, по-голяма. В дъното ѝ се виждаше асансьор. Никаква опашка, услужливо отворена врата — Бог бе решил по изключение да застане този път на моя страна. Зад гърба ми се разнасяше тежко дишане — токчетата на Ниърли явно не ѝ помагаха. Хукнахме към асансьора и аз извиках на момичетата да наведат глави. Дотук острите завои ни бяха опазили от изстрели, но сега преследвачът имаше ясна видимост. Тичахме, приведени надве. Вратата на асансьора изглеждаше измамно близко. Разнесе се втори изстрел, нов куршум мина над главите ни и се заби в метала на асансьорната шахта.
— Влизайте — извиках аз. Те скочиха в кабината, а аз се обърнах към преследвача ни. Беше преполовил уличката и сега забавяше ход, държеше пистолета си готов за стрелба.
— Рендал — извика ми той. — Няма къде да отидеш.
— Винаги има къде — прошепнах аз и измъкнах пистолета. Онзи беше спрял и стоеше, без да помръдва, на десетина крачки от мен. — Не можеш да ме спреш. Той иска да ме доставите цял-целеничък.
— Ако му занеса черния ти дроб, това напълно ще го удовлетвори — каза мъжът, но усещах, че ме лъже. Едва ли щяхме да водим този разговор, ако беше иначе. — Дръпни се от асансьора или ще бъда принуден да те гръмна в пишката. Кучките могат да вървят, където си искат — никой не се интересува от тях.
В този момент Ниърли подаде глава от асансьора.
— Еби си майката, куре сплескан — жизнерадостно му извика тя. „Не, тази жена определено не се натиска да ми бъде в помощ“ — помислих си за втори път. Да поставяш под съмнение мъжествеността на бандита е като да разравяш с пръчка змийско гнездо.
Той се прицели в главата ми, явно решил да обясни по-късно, че съм се съпротивлявал препалено енергично. Аз също вдигнах пистолета и отстъпих към асансьора. Внимателно го наблюдавах в очите и виждах как пресмята алтернативите.
— Натисни някой бутон — прошепнах аз, без да свалям пистолета си, насочен към главата на моя противник. Чух щракване зад гърба си, но се задържах още малко и едва в последния момент рязко отстъпих назад. Направих го наистина в последната частица от секундата — вратите бързо се затвориха, като едва не ми защипаха ръцете. Успях само да видя отворената уста на онзи и глупавата му физиономия.
Не особено хитър трик, но от друга страна, и той не беше особено умен.
Частично удовлетворен все пак, аз се обърнах и видях, че се намирам в гора. Осветлението на асансьора необяснимо се концентрира, после отново се разми до степен на бледосинкаво сияние, едва видимо през дърветата. Беше хладно и неприятно влажно, сякаш се бях облякъл в прекалено много дрехи по време на снежна буря.
„Не — помислих си с детински ужас. — Не е възможно да съм тук, не пак! Това не може да бъде!“
Гората обаче се простираше във всички посоки — студена, зловонна и отвратително влажна. Сиянието в далечината определено не бе надежден ориентир — то ту се появяваше, ту изчезваше. Корите на дърветата оставяха впечатлението, че са образувани от стичащи се надолу и застинали вертикални струи, а набраздените им повърхности се търкаха една в друга с гадно лепкав съскащ звук. А може би този звук идваше от движението на потта по собствената ми кожа, лазеща като новообразувана кора от малки течни същества. Наоколо не се виждаше никой и аз тежко преглътнах. Чувствах се, сякаш пропадам към центъра на земята. Бях отрязан, бойната ми част бе избягала през дърветата, сражавайки се по единствения известен ѝ начин: на бегом, виейки в ням ужас, замисляйки се за съдбата ми не повече от секунда, приемайки ме за поредния изчезнал по време на бойни действия. Свалих поглед към изшумоляването под краката ми и видях лица сред окапалите листа — огромни ухилени усти около мен и точно тогава…
Озовах се обратно в носещия се със свистене през етажите асансьор. Кабината бе ярко осветена, остъклена, съвсем реална — асансьор. Ниърли ме гледаше със съмнение.
— Добре ли си, момчето ми? — попита тя. Май продължаваше да ме приема на майтап.
— Не знам — изграчих аз и се огледах, за да се убедя, че наистина всичко е наред.
— Преди секунда ми се стори малко не на себе си. Бих ти предложила да смръкнеш редичка кока, но ти май и така изглеждаш достатъчно особено.
— Спомен — опитах се да ѝ обясня и потръпнах. Един от най-живите, които бях имал. Бръкнах за цигара, запалих я с треперещи пръсти и дръпнах дълбоко, опитвайки се да напомпя колкото може повече дим в дробовете си. Наистина се чувствах ужасно. Суедж ме наблюдаваше някак странно.
— Пушенето в експресен асансьор е забранено — обади се гласът на дроид и Ниърли престорено извъртя очи към тавана.
— Я се шибай — посъветвах го аз и отново всмукнах дълбоко. Щях да изпуша тази цигара, та ако ще и да ме умореше. Асансьорът закова между етажите.
— Няма да мръднем оттук, докато не я изгасиш — осъдително съобщи гласът. — Цигарите причиняват смърт — болести и смърт. Освен това миришат.
— Че какво ти пука на теб? — попита Ниърли и на свой ред запали, явно напук. — Нали нямаш дробове?
— Не, но следващите пътници в този асансьор имат, особено онези от по-горните етажи. Моля, незабавно изгасете всички цигари!
— Къде се намират когнитивните[1] ти центрове? — осведомих се аз и с все още подгъващи се пръсти заредих патрон в цевта. — И може ли асансьорът да функционира без тях?
— Да, може — отговори асансьорът с нотка на удивление. — Намирам се зад червения панел отдясно на теб. Защо питаш?
— Защото — обясних му аз, — ако не си затвориш шибаната уста, ще те пръсна на парчета и ще прекарам останалата част от престоя си тук, пушейки с наслаждение. Мога дори да запаля пура. — За да подчертая сериозността на намерението си, вдигнах пистолета в изпънатата си ръка и го насочих в панела, който така услужливо ми беше посочил. — Един безплатен съвет за в бъдеще: помисли, преди да отговаряш искрено на въпроси.
Настъпи кратка пауза, после дроидът отново се обади:
— Полезен съвет и за да се отблагодаря, ще ви разреша да продължите пътуването си според първоначалната заявка. Моля, изчакайте. — Разнесе се леко бучене и асансьорът отново тръгна. — Но ще ви кажа, че се държите невъзпитано.
Изсмях се — късо неуверено излайване, което нямаше нищо общо е веселието. За пръв път от трийсет години някой ми казваше, че съм „невъзпитан“. Обърнах се към Суедж и Ниърли и ги видях да се оглеждат от глава до пети. Суедж по принцип изглежда като ветеран войник, минал през безброй ръкопашни схватки. Осъзнах, че за нея Ниърли е първото същество от женски пол, което не е резерва и което има възможност да разгледа отблизо. Не долових нищо повече от любопитство в това взаимно оглеждане.
— Кой етаж натисна? — попитах аз, колкото да разчупя неловката тишина.
— Шейсет и шести отговори ми тя. — Живея там. Стига ми толкова тази нощ. Прибирам се у дома.
— А ние къде отиваме? — Суедж ме гледаше с твърд поглед. Индикаторът показваше, че наближаваме 40-и етаж.
Обърнах се към Ниърли:
— Може ли Суедж да дойде с теб?
— Разбира се. Имам само една кушетка, но…
— Не! — изкрещя Суедж. — Никъде не отивам. Идвам с теб. Искам да намерим Дейвид и другите. Омръзна ми да ме оставяш по разни места. Ти никога не си се държал така. Винаги беше до мен, а сега изобщо не те виждам.
64. 65.
— Кой е адресът?
— 66/2003 — ъгъла на „Тайсън“ и „Стоунс“.
— Добре, ще се видим по-късно — казах аз, изчаках вратата зад нея да се разтвори и забих пръст в един бутон. — Стой си вкъщи.
Ниърли излезе и аз тласнах Суедж след нея. Тя залитна навън и се обърна към мен в момента, когато вратата започна да се затваря. Лицето ѝ беше като буреносен облак.
Останах сам вътре с лице към вратата, а асансьорът се устреми към 135-и. Опитвах се да не мисля за гората, но не ми се удаваше. Никога преди не се бях пренасял в Междината. Двете секунди, прекарани там, бяха концентрирали в себе си всичко, което се бях опитал да забравя завинаги. Не исках да мисля и за Нанюн, както и за факта, че имаше нещо не наред с главата ѝ освен че бе отделена от тялото.
Например… „неуточнени поражения на лицето“.
Моментното ми състояние не позволяваше да преценя как това променя нещата, макар да бе напълно ясно, че променя всичко из корен. Не знаех къде да търся… синеглавия и някакво вътрешно чувство ми казваше да не се опитвам да го намеря. Междувременно някой друг искаше да намери мен. Бях блъснал Суедж навън, защото импулсивно бях решил да му спестя главоболията като сам го намеря.