Майкъл Маршал Смит
За подмяна (14)

Глава 14

Навремето смятали, че причината била в Интернет, както тогава го наричали. Мрежовият трафик бил прекалено натоварен, виртуалният свят се бил прекалено разпрострял и човекът с котката само открил началото. Така твърдели, но това не било истината.

Да, вярно, че Интернет се бил сринал само две седмици преди откриването на Междината и че така и не се разбрало точно защо. Вярно е също, че това наложило да вкарат в действие алтернативната мрежа Матрикс, която вече била изградена, и че старият Интернет просто бил забравен.

Но Междината винаги си е съществувала и просто е чакала да бъде открита.

Твърди се, че причината била програмна грешка — няколко синтактично правилни реда, изглеждащи напълно нормални и невинни — привидно прости инструкции за прости операции в чиповете, но добили неочакван нов смисъл. Винаги се е вярвало, че езиците, които създаваме, са защитени поне от двусмислие, но още от самото начало в тях са се прокрадвали незабелязани грешки. Дори в английския едно и също изречение, казано с две различни интонации, предава различни нюанси. Оказало се, че не сме дооценявали тази нюансировка в кода, изпълняван от компютрите, защото никога не сме разбирали начина, по който те мислят. Всички недоизговорени изречения и мисли, всички хитроумни словесни конструкции, всички завоалирани заключения — всички те, казват специалистите, се натрупвали някъде и малко по малко създавали едно ново място.

Същите тези учени глави сметнали, че открили решението на загадката, когато спрели да създават така наречения колапсиращ код, станал реалност благодарение използването на програмен език, конструиран уж да отразява човешкото мислене. Използвайки напълно легален синтаксис, програмистите били в състояние да напишат програма, която „колапсирала“ като черна дупка върху самата себе си, свеждайки се до един-единствен ред — ред, чийто смисъл определено бил непонятен дори за човека, създал оригиналната програма. Това внесло нов момент в писането на програми — процесът можел да се сравни с детството: забравено и невъзвратимо. Програмите работели, при това чудесно, но винаги съществувал страхът, че някъде в тях се е прокраднало и запечатало нещо неизвестно и непланирано. Ситуацията особено се усложнила, когато било възложено на самите компютри да пишат програми. Те били много добри в това, несравнимо по-добри от нас хората, но мотивировката им била неясна, а след самозапечатването на кода ставало невъзможно да се разбере какво точно се съдържа в него. Може би в тези програми се казвали неща, които ние не сме били в състояние да чуем, а може би те просто били разговор, непредназначен за човешки уши.

След забраняването на колапсиращия код Междината престанала да се разширява, така че в тези теории може и да има някаква истина. Но има сред нас такива, които вярват, че ако поне част от горното е вярно, това е само средство, проход, който ни помага да намерим мястото, което хората винаги са търсили, без да знаят какво точно могат да намерят там.

Вероятно така и няма да научим пълната истина със сигурност, понеже, от една страна, днес тази практика е преустановена, а от друга — никой дори не иска да мисли по тези въпроси. Грешка беше, че се опитвахме да бъдем завоеватели, а кой обича да се хвали с грешките си? Още навремето за войната много не се говореше, а оттогава досега мълчанието просто раздира слуха. Дори филм не се опитаха да направят за случилото се там, и сигурно никога няма да има такъв. Претърпяното поражение просто преля чашата на общественото търпение. Операцията бе класифицирана не като война, а като „учение“, но ще се изненадате да научите колко много Светлооки са умрели при подозрителни обстоятелства след нейното приключване. Особено сред тези, които пожелаха да говорят за преживяното там.

Така че няма да прочетете за нея нищо в учебниците по история, което не означава, че не се е случила. Знам. Защото бях там.

Така… Открихме значи как да проникнем в световното подсъзнание, но вместо да се отнесем с уважение към него и да оставим доброто му влияние да се просмуква по малко в света на съзнателното — както впрочем винаги е било ние се опитахме да го нападнем и да го завладеем, сякаш ставаше дума за обикновена нова територия, която „виси“ с неуредена собственост. Открихме Едем и хвърлихме напалм върху райската градина, открихме кладенците на Оз и се изпикахме в тях, открихме най-сетне извора на силата, крепяща света ни нормален, и посяхме в него вируса на лудостта. Не знам, може би дори открихме истината, която според баща ми реалният свят винаги ревниво е криел… ако е така, трябваше да я оставим на мира.

Никой никога не нарече откритието Междината. Имаше няколко официални наименования, всяко от които с дължина, съответстваща на ранга на официалното лице, вземащо отношение. Но единственото име, използвано някога от онези, които бяхме там, бе „Междината“. Прехвърлиха там поделения от момчета, неспособни да бъдат нещо повече от опитни зайчета в една чужда война, но защо поне не го направиха така, че никой да не ни види или… да бъде видян от другите? Защото според мен точно такъв е смисълът на Междината. Да се скриеш в процепите, да излезеш от обръщение, да бъдеш „прикачен“ към парче мъртъв код, загубил смисъл в цялостния контекст на програмата — сегмент, за който никой вече не си спомня.

За мен Междината се състои от всички места, където никой никога не е бил, и от всички гледки, които никой никога не е виждал. Тя идва от мълчанието, от отсъствието, от изтритото, от непрочетеното — това е междината между онова, което искаш, и това, което имаш, между любовта и обичта, между надеждата и истината. Това е мястото, откъдето идват вредните съвети, и е отговорът на въпроса: съществува ли едно дърво, ако няма кой да го види?

Ами да, съществува, но в Междината. Само че там има много повече от едно дърво, има много дървета — и те не могат да те заслонят от нищо и… няма да ти станат приятели.

 

 

Последователност от мяркащи се образи: хидравлично задействани крайници, кръв по шията, блокирало оръжие, страх. Нищо реално — най-обикновен спазъм на паметта.

Жуаджи отново е пред нас, само че не съвсем — дрехите му бягат сред дърветата, скачат в различна посока, носят се на зигзаг, сякаш са под кръстосан огън. Камионът реве в тишината. И дървета. Всички дървета са тук.

Нов проблясък, този път напълно реален: пукане изпод гумите — камионът навлиза сред гъста горичка. Виналди и аз политаме напред и се удряме в предното стъкло. То се пуква, но не съвсем. Първите си секунди в Междината прекарваме на границата на съзнанието.

И тогава всичко се прочисти. Извъртях глава и видях дрехите да се отдалечават, подобно на избягал панер за мръсно пране. За момент се обърках — почувствах се като че ли влизам в поредния кошмар, от онези, за които няма да си спомням като се съмне, но в които така удобно се намествам, когато ме връхлетят. Непредаваем ужас: полуобръщания, втренчени погледи, писъци по лавиците, носове на обувки, подаващи се изпод завесите — всичко в тъмнината на нощта. „Ела и надникни“ — казват ми обувките, но ти знаеш, че този, комуто принадлежат, отдавна е мъртъв и значи те нямат право да бъдат там.

Когато дрехите се отдалечиха на половин миля, а аз продължавах да ги виждам, разбрах, че и те са действителност. Беше тъмно, копринено тъмно, но любопитно как това не ти пречи да виждаш. Даже не можеш да си го представиш, ако не си бил тук, а след като веднъж си бил, вече никога не можеш да го забравиш. Също тишината, абсолютният покой — вкусиш ли веднъж от тази тишина, обречен си до края на живота си да затискаш уши срещу шума.

Не е точно кошмар. Както и да го обясняваш, не прилича на нито един възможен сън. Просто го има. И ние бяхме в него.

Виналди се бе свлякъл на седалката си и клатеше глава, но не знаех дали това е резултат от катастрофата, рапта или Междината.

— Добре ли си?

— Не — отговори ми той. — Изобщо не съм добре.

Хванах го за рамото и го раздрусах.

— Трябва да продължим, защото иначе никога няма да го открием. — Виналди, без да гледа, посегна към лоста на скоростите и го натисна напред, но беше като да бръкнеш с изгнила пръчка в река — нищо не можеш да направиш с нея. — Не, не съм сигурен дали камионът наистина е тук казах аз. — Хайде, слизаме.

Натъпках джобовете си с амуниции, избрах едната от помпите, които Виналди далновидно беше взел, отворих вратата откъм моята страна и слязох. Виналди повтори примера ми от другата страна. Двамата внимателно се огледахме.

Тъмнината в Междината е странна. Тя е като отсъствие на всякаква светлина, защото тук никога не е гряло нашето слънце, но от друга страна, е като залез или полумрак, зърнат с крайчеца на окото. Помръдваш глава и виждаш разни неща, осветени под различен ъгъл. За момент ми се стори, че зървам къс следобедно слънце, отразяващо се от покрива на камиона, а в следващия миг пред мен бе копринената тъмнина на нощта, а камионът — просто цветно пространство. Светлината бе синя, най-вече синя, но в нюанс, който съм виждал само на едно място — тук.

Във всички посоки, докъдето ти стигне погледът, има само дървета. Гора, невъобразимо стара, дебели стволове в редици, стигащи до безкрая. Понякога изглежда като че ли са напълно отделни едно от друго, друг път ти се струва, че са израстъци на едно невидимо за очите ти цяло. Земята е покрита с пелена от листа, толкова плътна, че изглежда сякаш не е съставена от отделни листа, а е килим. Над тях се стеле фина, но не неподвижна мъгла.

— Накъде ще вървим? — попита Виналди и избърса лицето си. — Не че има някакво значение.

— Натам — посочих аз и застанах до него. — Мисля, че все още виждам дрехите, макар и в далечината. — Не ги виждах, но имахме нужда от малко надежда. Да останеш неподвижен в Междината изглежда също толкова непоносимо, като за акулата да спре да плува. Потъваш на дъното и това е краят — вече не можеш да помръднеш.

Закрачихме бързо. И двамата не се стърпяхме и се обърнахме да хвърлим последен поглед на докаралия ни дотук камион, сякаш усещахме, че да го напуснем така, означава да останем завинаги тук. Камиона обаче го нямаше, което не ме изненада. Не е възможно да бъдат пренесени големи предмети на един път. Всички транспортни средства, които бяхме използвали по време на войната — не че бяха кой знае колко много, — бяха прехвърлени на съставните им части и сглобени на място в Междината. Това се отнасяше дори за машините, които в крайна сметка ни бяха помогнали да се върнем.

— Усещаш ли вече рапта? — поинтересува се Виналди.

— Не, но чувствам, че наближава — отговорих аз.

— Добре. Чудесно… защото аз усещам Страха.

— Може би е най-добре да потичаме.

— Знаеш ли… мисля, че си прав.

Затичахме се като на крос, предполагам в посоката, в която бе избягал Жуаджи, но никак не бях сигурен. Гората засега изглеждаше притихнала и сякаш ни игнорираше, но знаехме, че това няма да остане така за дълго. Редом с нас тичаха листа, като деца, които си играят. Виналди ритна едно от тях, но аз го спрях.

— Малките шибаняци… — не се стърпя той.

— По-добре те, отколкото дърветата.

Страхът вече съвсем откровено ни обземаше и ние тичахме все по-бързо и по-бързо. Идването му бе като връщане към всичко, което си мислил, че си забравил завинаги. Не само нашите спомени — спомените на всички, и в един момент почувствахме, че не преследваме Жуаджи, а бягаме от всеки и от всичко. Хора, мъртви и ранени, пръснати на късове по пода и облени във все още стичаща се кръв. Деца, конвулсивно протягащи ръце към нас. Нито едно от тях не беше тук сега, в момента, но те са били тук и Междината помнеше. Тя беше пълна с призраци на хилядите, чиито тела бяха изчезнали, преди някой да има време да сведе макар и за миг глава опечален или да почете жертвата с благодарност.

Лицето на Виналди подскачаше като бяло петно редом с мен и чувах тежкото ни дишане — двамата с него бяхме заклети пушачи от достатъчно дълго време, за да изпитваме удоволствие от тази дивотия. Усещането, че някаква гигантска ръка стиска в менгеме слепоочията ми, се засилваше, Страхът вече твърдо бе замръзнал в костите ми, а ние бягахме и бягахме.

— Не, няма да мога да остана тук задълго — запъхтян каза Виналди. — Не съм сигурен, че мога да издържа.

— И аз — съгласих се с него.

Ужасът наливаше неподозирана сила в краката ни и ние вече не тичахме, а буквално спринтирахме между дърветата, а листата ентусиазирано ни съпровождаха, преструвайки се, че им е много бързо, но без да изостават. Кората на дърветата ни се надсмиваше, но какво от това. Нали не можеше да се движи с достатъчна скорост, за да ни стори нещо лошо?

— Къде отиваме?

— Не знам — признах аз и в същия миг светлината окончателно изгасна. Виналди простена. Озовахме се в огромен шубрак, провирайки се между бодли и тръни. Ритахме ужасени, без да преставаме да бягаме, пробивайки си път напред, но невидимите храсти се сгъстяваха все повече и повече. Най-лошото бе увереността ни, че дори да излезем от другата страна, онова, което ни очаква там, ще е още по-малко забавно.

В един момент се озовахме някъде по средата, притиснати лице в лице, неспособни нито да помръднем, нито да си видим физиономиите. Чувахме запъхтяното си дишане — звук зловещ и непристойно силен. Знаех, че Виналди иска да ме убие. Усещах как едва се сдържа да не протегне ръка, да изчовърка очите от главата ми и да ги сдъвче, докато смъква кожата на лицето ми с другата си ръка. И на мен ми се искаше да сторя същото с него, но в този момент храсталакът около нас изчезна, светлината се върна… само че жълта, съсирена и стара.

Виналди ме погледна смаян.

— Този рапт не е достатъчно силен, Джек. Изобщо не ни помага. Не знам дали се досещаш, но аз исках да…

— Да, знам. Не разполагаме с нищо по-добро.

Направихме грешка. Не трябваше да се връщаме тук.

— Какво е това, по дяволите?

Виналди рязко се извърна, за да проследи погледа ми, и из се досетих: беше якето на Жуаджи. Храсталаците, с които се бяхме борили така отчаяно, се намираха на няколко крачки от нас и окървавеното яке лежеше проснато връз тях. Памукът започваше да се дематериализира и засъхналата кръв се съживяваше във въздуха, за да образува малка неуверено висяща капчица. Надвиснал клон на близкото дърво се пресегна и лакомо я попи.

Внезапно Виналди ме сграбчи за ръката и посочи нещо зад гърба ми.

Останалите дрехи на Жуаджи стояха на петдесетина крачки, обърнати с лице към нас. Те бавно се завъртяха като на подвижна сцена в театър и бързо полетяха, отдалечавайки се в здрача.

Затичахме се след тях през други дървета и нови сенки, докато накрая около нас заваляха толкова много листа, че образуваха тунел. Тогава раптът внезапно ни удари и ние загубихме представа къде се намираме, какво правим и кого преследваме. За известно време — не мога да преценя колко дълго — се превърнахме в две движещи се, сенки, устремени към нищото, и нещата най-сетне заприличаха на онези отпреди двайсет години.

 

 

Не мисля, че бих могъл да разкажа с достоверност за войната в Междината, нито бих могъл да опиша и едно дърво, село или смърт, въпреки че продължавам да ги виждам в сънищата си и сигурно така ще бъде до края на живота ми. Да, виждам папрати и листа, виждам синята светлина, процеждаща се през дърветата, виждам малките градчета, сгушени сред тях като омагьосани селца от приказките. Но всичко беше по-различно. Престоят тук те научава, че онова, което виждаш, колкото и напрегнато да се взираш, не дава реална представа за нещата. През цялото врече имаш чувството, че тази реалност е току зад ъгъла или може би скрита под слой измамна светлина. Не можехме да вярваме на хората, на земята, накрая бяхме неспособни да се доверим дори на себе си. Бяхме като объркани изплашени деца, забравени от родителите си в тъмен многоетажен паркинг, пълен със садисти.

Част от обяснението на всичко това е в наркотиците. Осем на всеки десет души живееха като отнесени. Тази практика официално се окуражаваше. Смяташе се, че наркотичното опиянение дава шанс в борбата със Страха. Останалите двама от десетимата бяха или вечно пияни, или безнадеждно луди.

Разбрах истината само минути след прехвърлянето ни в Междината и сключих договор със самия себе си. Щях да мина през онова, което ме очакваше, оставайки с всичкия си, колкото и да бях изплашен. В секундата, в която стъпиш в Междината, веднага разбираш, че нещо не е наред, и всяко твое следващо вдишване потвърждава тази ти увереност и постепенно я превръща в интегрална част от самия ти метаболизъм. Страхът циркулира в организма на човека като кръвта. Независимо дали гледаш някой, заврял се разтреперан в корените на дърво, или друг, разкършил рамене в горда осанка и издухващ дима от дулото на револвера си, и в двата случая пред теб има смъртно изплашен човек. Стоях в базовия лагер онзи първи ден след пристигането ми, гледах изпразнените от съдържание човешки черупки около мен и се молех Богу наистина да съм в лош сън и да се събудя скоро. „Не, не е възможно това да е истина — казвах си разтреперан. — Това не може да са нормални хора и дори да са, аз няма да стана един от тях. Няма да допусна страхът да ме пречупи, защото искам да знам какво правя.“

Но само за няколко часа смъртният ужас бе парализирал всичките ми крайници и неумолимо се насочваше към центъра на самото ми същество. Беше като… като онзи момент, когато възкликваш „О, не!“, осъзнал, че са те хванали да вършиш нещо крайно нередно, или когато направиш грешка с катастрофални последици, или когато ти съобщят, че някой твой много близък е починал. Момент, в който за миг мозъкът ти се превръща в леденостудена течност и не ти остава нищо друго, освен вялия опит да отхвърлиш неумолимата истина.

Така започнаха за мен тогава нещата, така и продължиха. Чувството се намести и не ме напусна. Нещо повече засилваше се. Твърдата ми решимост издържа цели четири дни. Мисля, точно това ми донесе уважението на околните, не че те бяха толкова безпристрастни. Но четири дни са страшно дълго време на съпротива и те ме бяха поставили в отделна категория. Открай време едно от нещата, които най-упорито се стараем да скрием един от друг, е страхът. Човек просто е устроен да не си го признава, и толкоз. В Междината е съвсем различно. Тук той не може да бъде скрит, така че през цялото време си заобиколен от най-детската, уязвима и отчаяна част в душата на всеки от нас. В Междината имаше хора и уж точно срещу тях бяхме изпратени да се бием, но те бяха последната ни грижа. Деца, мъртви, но с хидравлични усилени скелети, прикрепени към костите им, така че да могат да носят отрова към нас; огнени пламъци, избухващи неочаквано в джоба и разпростиращи се нагоре, за да изпепелят кожата ти — ето такива бяха страховете ни, но те бяха нищо пред Страха от Междината, съчетал в себе си всичко това и обещание за много, много повече.

Накрая разбрах, че застрашавам останалите в моята рота. Просто бях прекалено ужасен през цялото време. Всяка клетка в тялото ми беше като изтръпнала от студ, чувствах се като че ли някой постоянно гали с острието на нож космите на тила ми, или сякаш съм заспал и част от гърба ми е останала гола в очакване на секирата, която неминуемо ще се стовари точно там — в най-незащитеното място. На четвъртия ден последвах две от момчетата в палатката, където го правеха. Дотогава не бях вземал никакви наркотици. Не бях на себе си от страх пред това, което ми предстоеше. Всъщност бях изплашен от всичко.

Ефектът на рапта се свежда до интензифициране на реалността до степен на пълно задръстване на съзнанието. Той подхваща всичко и го изстрелва в стратосферата, прави светлината зад листата по-тъмна, отколкото е, прави височината толкова извисяваща се, че направо изчезва, прави топлината толкова гореща, че ти става студено. Засилва всичко в такава степен, че единственото ти спасение с да си внушиш, че то не съществува. Всеки час се превръща в последователност от провали в съзнанието, в серия от забравяния. В един момент идваш на себе си половин миля по-далече по пътеката и нямаш никакъв спомен как си стигнал до това място. Обръщаш глава към събеседника, с който си бъбриш, и осъзнаваш, че нямаш представа за какво сте разговаряли до момента. Сваляш поглед надолу и установяваш, че държиш нечия глава за косата — глава, която си откъснал от тялото с откос куршуми, но нямаш представа как се е стигнало дотук.

Съзнанието ти отклонява тези възприятия, но през цялото време в главата ти звучи глас и той ти подсказва, че знае какво се е случило. С колкото и рапт да се тъпчеш, гласът отмерва истината капка по капка, секунда по секунда, като наниз от гадни лъжи, подобни на лъжите, с които всеки шизофреник се самозаблуждава. Какъв е изходът? Естествено още рапт, за да заглушиш противния глас.

По този начин намираш спасение за една четвърт от времето — онази четвърт, през която коктейлът от Междина и чист рапт те е изстрелял в небитието. Наричахме го „да те няма“ и това бе единственият начин да се махнеш макар и за малко от Междината. С времето се бяхме научили да разпознаваме онзи особен поглед в очите, непосредствено след „връщането“. Завиждахме си за временното спасение, но едновременно с това се плашехме от мисълта какво ли се крие зад това „да ни няма“.

Не мога да кажа, че се правеше нещо като разбор на операциите или имаше свеждане на заповеди. Разполагахме с оръжие. Някои от момчетата бяха прекарали тук по дълго от другите, бяха станали разни командири и други дивотии, което само означаваше, че бяха по-сбъркани от останалите. Това беше война, която се водеше иззад дърветата и изпод храстите. Имаше бойни кораби, но те представляваха странни експериментални конструкции с форма на риба и рядко се използваха за нещо по-различно от това началниците да се крият в тях. Ние можехме да разчитаме само на първичните си инстинкти и съобразителност и мисля, че това би следвало да ни е достатъчно. В края на краищата отряд от осем души трябва да е в състояние да реши какъв е най-добрият начин да проведе сражението — или ако не това, то поне как бойците биха могли най-ефективно да се изпокрият, — но не беше толкова просто, защото през повечето време поне половината от хората не бяха на себе си.

Раптът има още една особеност: неговият ефект не продължава само по време на дадена доза, той се натрупва. След седмица-две наркотикът вече е пренастроил невронната ти мрежа в ново състояние, в което нямаш представа къде, по дяволите, се намираш изобщо! Повечето от нас трябваше да преживеят по две години в това състояние. Тръгвахме в полумрака, без да знаем нито къде сме, нито накъде отиваме, после в един момент някой от нас виждаше някакъв храсталак и предлагаше:

— Окей, момчета, хайде да минем през тези храсти.

— Ама какви храсти? — намираше се кой да попита с неразбиращ глас.

— Онези там.

— За какви шибани храсти ми говориш? Не виждаш ли, че сме заобиколени от тях?

— Ето онези бе, човече — застанал си пред тях.

— А-а… — с облекчение. — Да, тези храсти. Окей.

— О-о… Виж само. Това са храсти.

— Красиви са… Какви листа!

— Страхотни листа.

Изведнъж:

— Не, нещо не ми харесва.

— Кое?

— Храстите бе, човече. Започва да ме хваща… страхът.

— Храсти като храсти. Нищо им няма.

— Не са окей. Казвам ти, хваща ме Страхът.

— Окей, забрави тия шибани храсти.

— Не мога ей така да ги забравя. Ами че те са пред мен!

— Ама аз не ти говоря за тях. Говорех ти за другите!

— Боже… че те са още по-лоши!

— По дяволите… май си прав.

— И какво ще правим?

— Ще ги заобиколим.

Заобикаляхме ги, натъквахме се на засада, начукваха ни го здравата и половината от нас намираха смъртта.

Общо взето няма никакъв героизъм в това да заобиколиш някакъв храст. Трябваше да сме в състояние да се справим с подобен „проблем“. Трябваше, но не можехме. Тактиката ни се състоеше предимно в това да бягаме като побъркани. Така че се пръсвахме като пилци, загубили връзка един с друг, загубили здрав разум, загубили представа за реалността.

Беше война срещу демони, водена от хора, също превърнали се в демони. Онези от нас, които се върнаха, отнесоха това в душите си: фактът, че всеки — твоят приятел, дори твоят брат — може при дадени обстоятелства да се превърне в нещо, което не искаш да повярваш, че съществува. Убедиш ли се веднъж, че това е възможно, никога вече няма да възприемеш въпросния човек по друг начин. Понякога се питам какво всъщност направихме с Междината. Тя едва ли е била такава открай време. Макар че може и да е била, а цялата вина си е била единствено в нас — в това, че се бяхме стоварили там с погрешно отношение и че бяхме използвали съзнанието си за неща, за които е било по-добре да си останат погребани в подсъзнателното.

Разбирам, че тези мисли са несвързани, и съм наясно, че това в никакъв случай не може да бъде прецизен доклад за случилото се тогава. За съжаление това е най-доброто, на което съм способен, защото такива са най-свързаните ми спомени от онези времена. Знам, че сигурно би помогнало да се върна в мислите си към онова, което съм правил, и да се опитам да подредя нещата, но няма да го направя. Няма да е справедливо по отношение на истината. Свързаност, ред, хронологичност — Междината е мястото, където научаваш, че в тези три думи може и няма никакъв смисъл. Мястото, където познавах един, който „го нямаше“ три дни — цели три дни. Виждахме, че „го няма“ и нямахме друг избор, освен да го приемем. Човек се научава да приема това. То е част от ежедневието ти, свикваш с него. И все пак три дни!…

Та, като се върна, той беше съвсем различен. Да „те няма“ не е като да спиш или да си в безсъзнание. Не, буден си, но си на друго място. Когато е за късо, няма нищо страшно, мисля, че не е опасно. Но онези три дни… те го бяха променили. Момчето опитваше да ни разкаже какво е било, искаше му се да го изговори, да се освободи… Така и не успя. Където и да се бе намирал, явно е било прекалено дълбоко. Понякога споменаваше, че изглеждало съвсем различно. Докато тялото му било с нас, споделяше той, душата му се намирала другаде, на друго място, макар и не по-добро. Не знам какво да кажа, но помня, че тогава инстинктивно долових елемент на истина в приказките му. Обикновено около една трета от хората край теб „ги няма“ — „отиват“ и се „връщат“ през десетина-двайсет минути. Струва ти се, че крачиш заедно със сбирщина шибани зомбита. Боже, мислех си тогава, тези хора са ми приятели, те са на моя страна, а аз имам чувството, че някой ми е платил да вървя редом с тези лоботомизирани мъртъвци.

Раптът въздейства на повечето хора по един и същи на чин, но върху някои оказва поразителен ефект. Помня, имаше войничета, които буквално се вдетиняваха след инжекция рапт и започваха да тичат наоколо като ужасени деца. Имаше обаче и други, при които това вдетиняване изглеждаше като връщане в детството на нещо, което не беше… съвсем човешко. А може би беше човешко, но резултат на съвсем различен ход на еволюцията. Сякаш бе имало две племена, идентични в началото, но напълно различаващи се по един деликатен начин на всяко емоционално и психологическо ниво. Може би между дърветата в Междината се разхождаха децата на хората от Междината — загубени, но още живи. И може би техните души се вселяваха по някакъв начин в някои от момчетата.

Както и да е, видехме ли, че някой започва да се държи странно, опитвахме се да го откъснем от рапта и да го направим пияница. Защото иначе беше много обезпокоително да го гледаме такъв сред нас. С това не можеше да се свикне.

В крайна сметка се научихме да крием тези неща. Не всичко — такова нещо бе невъзможно. Нямаше начин да се отървеш от него. Целият онзи Страх все още е в нас и дори сега, след толкова време, ние малко по малко консумираме от него. Хората се опитват да го скрият, като се правят на силни, на слаби, на полицаи, на гангстери. Но всички го чувстват. Всички още се страхуват.

 

 

Когато първата вълна на рапта отмина и дойдохме на себе си, спряхме да тичаме, защото гърдите ни горяха. Аз стъпих в храстите и повърнах, без да мога да се контролирам. Тялото ми се тресеше и съвсем ясно заявяваше, че няма да понесе повече от това. Човешките тела са голяма работа и аз никъде не бих отишъл без моето, но понякога те ни носят големи разочарования. Ако се отнесем към тях с онази безотговорност, с която се отнасяме към душите си, всички бихме измрели, но ето че те го понасят, макар и с непрекъснати протести. Минавало ми е през ума, че е крайно време някой да събере телата ни, да ги сложи седнали едно до друго и сериозно, ама напълно сериозно да им поговори.

Докато червата ми протестиращо се надигаха, единствената мисъл в главата ми беше да не изхвърля по този начин и рапта от себе си. Знаех, че ще имам нужда от него, и вече си мислех с въжделение за оставащите две пакетчета. Това беше всичко — повече нямах, но само аз знам какви усилия ми костваше да се въздържа и да не си ги инжектирам веднага.

Виналди междувременно се бе навел, опрял ръце на коленете си, и поемаше въздух с такова настървение, сякаш се бореше да не имплодира. Явно бе поддържал формата си и във фитнес център, я в нещо друго, защото в сравнение с мен бе направо Супермен. Долавях тялото си да поглежда със завист към неговото и да съжалява, че и аз не се бях отнасял така грижовно към него. Мразя хората в добра физическа форма. Те са толкова… досадни.

След известно време се посъвзехме и си позволихме разкоша да се огледаме, бавно завъртайки се около оста си. По всичките 360 градуса се виждаше само едно — гора. Когато за всеки случай се завъртяхме още веднъж, в гората се появи поток (беше съвсем нормално: или тук в Междината пълната окръжност имаше повече от 360 градуса, или нещата бяха коренно различни). Осъзнахме, че краката ни са мокри и че тази влага най-вероятно се дължи на това, че без да се усетим, сме пресекли същия този поток. На другия му бряг имаше голяма група листа, неспособни да преминат през него. Макар да нямаха очи — естествено, нали си бяха само листа, — усещахме, че ни наблюдават. Чувствахме и нещо друго: че ако опитаме да се върнем през потока, те ще ни попречат да го направим.

Така че продължихме да тичаме и скоро видяхме, че сме оставили зад гърба си нещо по-различно от това, което си мислехме. Не беше гора. Пред нас, на не повече от половин миля надолу по внезапно появилия се склон, имаше нещо, което приличаше на село.

— Как стигнахме дотук? — попита Виналди.

— Знам ли? Ти не разбра ли?

— Шегуваш ли се? Та аз не можех да си кажа името. Бях забравил, че ти съществуваш.

— Не искам да слизаме там! — казах внезапно за себе си.

— И аз — кимна Виналди. — Но се налага.

— Не, не се налага. Можем да отидем другаде. Може би търсим друго място. Може би дрехите ни подмамват в клопка.

— Джек, няма значение дали е клопка, или не е — логично заключи Виналди. — Аз повече не издържам тук, на открито. Не знам дали помниш, но вече не съм Светлоок.

Едва сега осъзнах какъв кураж се изискваше от него. В деня преди прехвърлянето в Междината очите на войниците се оперираха. Имаше нещо в някои видове светлина в гората тук — но не и в селата, — което изгаряше вътрешността на очите. Затова с помощта на лазер имплантираха тънък слой химикал върху ретината, което неутрализираше пагубното въздействие на тази особена светлина. В нормалния свят този химикал правеше очите да отразяват при определено осветление и оттук бе дошъл прякорът „светлооки“. Виналди бе прекарал последните… Боже Господи, два часа, установих аз, поглеждайки часовника си — в гората без тази защита. Този човек бе или извънредно смел, или пълен идиот.

— Бях забравил — признах си аз.

С подгъващи се крака поехме към селото. Поне засега светлината в гората бе приятна и дори отморяваща, сякаш някой бе инсталирал малки жълти лампиони под всяко десето дърво. Подобно на всички селища в Междината, селото изглеждаше невзрачно на фона на гората, но едновременно с това и по-старо от нея. Дори от мястото, където се намирахме, можеха да се видят стволове на дървета, минаващи през покривите на някои от домовете, при това толкова дебели, че едва ли оставяха много пространство за живот вътре. Никой не знае защо е така, може би защото никой никога не бе успял да разговаря с някой от местните жители достатъчно дълго, за да разбере причината. Работата бе там, че още преди края на първото изречение един от двамата разговарящи вече бе мъртъв. Проблемът със селяните бе двуостър: първо, те бяха неукротимо кръвожадни, и второ, не бяха видими през цялото време. Бяха по-лесно забележими в мрака, но и тогава това по правило ставаше секунди преди смъртта на виделия ги. Децата се виждаха по-лесно и като че ли не бяха така непримиримо настроени спрямо нас, но селяните често ги използваха, за да носят скрити мини. Господи, дълги години след като бях прехвърлен обратно в края на войната — макар че този край по-скоро можеше да се оприличи на отказ, — не можех да зърна дете, без да се изплаша до смърт. Трябваше в живота ми да се появи Анжела, за да дойде краят на тази лудост, и едва след смъртта ѝ и смъртта на Хена разбрах от какво са ме предпазвали те.

— Добре ли си? — попита след малко Виналди.

— Така ми се струва.

— Да — ненужно потвърди той.

Имаше около трийсетина къщи, подредени в кръг около разчистено място в центъра, където под прав ъгъл се пресичаха две пътеки. Колибите бяха осветени от оранжева светлина, струяща около тях като златен морски прилив. Понякога, помнех това от личен опит, от тази светлина се материализираха птиците, които бях видял със Суедж и Ниърли в Ню Ричмънд. Птиците бяха малко побъркани и доста ужасяващи, но винаги изглеждаха щастливи и експлодираха за живот като течни пламъци. След няколко мига хаотично съществуване те се разпадаха на парчета и подобно на дим се изпаряваха в тъмното небе. Тези птици живееха само в селата, които иначе изглеждаха напълно безлюдни. Никой от селяните не живееше в тях и доколкото бях в състояние да преценя, никога и не бе живял.

— Добре — въздъхнах аз, когато се приближихме на няколко крачки от периметъра на селището, — какъв е планът?

— Дявол да го вземе, нямам ни най-малка представа. Предполагам, че май ще трябва да влезем и да видим дали ще намерим нещо.

Този план за атака не ми се струваше никак подробен. Пощипнах нерешително горната част на носа си, предполагам повече като опит да задържа втората вълна на рапта, за да мога да използвам за мислене цялата си глава.

— Заедно?

— Разбира се, че заедно — неочаквано енергично отряза той. — Или ти се иска да намериш тъмна стаичка на тавана на някоя от къщите и да се свиеш там сам?

— По чисто тактически съображения изглежда по-разумно да се разделим.

— Не, няма да се разделяме.

Така че тръгнахме заедно, стиснали пушки, и зорко наблюдавахме всеки своята страна на пътеката. Влязохме в селцето и внимателно оглеждахме всяка подмината колиба за някакво движение вътре. Колибите изглеждаха безукорно чисти и излъскани — впрочем, както винаги, — сякаш току-що изработени от несъществуващи материали. Не беше никакъв проблем да различаваме грижливо подредените сламки по покривите и засъхналите бучици мазилка по външните стени.

Отказахме се от идеята да претърсим всяка колиба, отчасти защото искахме да приключим по-набързо с първото ни минаване през селото, но главно — защото ни беше страх. Да правиш разузнаване, докато те е Страх, е все едно като да влезеш със завързани очи в стая, чийто под е осеян с бръсначи.

Когато стигнахме в центъра, лицата ни бяха лъснали от пот, а пръстът ми върху спусъка на пушката беше мокър. Нервите ни бяха опънати до скъсване и паузата между двете вълни на рапта изтичаше. Спряхме и напрегнато се вслушахме. Но нямаше нито какво да се чуе, нито да се види, освен стволовете на дърветата и колибите около нас.

— Виналди — обърнах се към него, — трябва да побързаме. Раптът ще ни удари всеки момент.

Той обмисли думите ми, кимна и посочи напред:

— Ще мина през селото до другия край. Ти обиколи по периферията. Извикай силно, ако видиш нещо.

Той тръгна през разчистената централна поляна, без да забравя непрестанно да се озърта. Аз тръгнах по окръжност, концентрична с редицата на къщите, надничайки през прозорци и надзъртайки зад ъгли. Не видях нищо повече от пипалца оранжева светлина. Самите колиби бяха антисептично празни и стерилни, сякаш току-що излезли от калъп. В една видях малка купчинка листа в единия от ъглите, сгушени, като че ли се наговаряха нещо тайно, но това беше най-интересната ми находка. Нищо повече. Събранията на листата рядко означават нещо съществено. Мисля, че за тях това е своеобразна игра.

Когато завърших първата четвъртина от окръжността, се озовах обратно на пътеката, по която бяхме навлезли, и минах от другата ѝ страна. Зърнах за миг Виналди, който се връщаше откъм отсрещния край на селото.

Тъкмо проверявах следващата колиба, когато зад мен се разнесе необичаен звук. Рязко се обърнах — не знам как се въздържах да не стрелям мигновено — и видях малко ято оранжеви птици да извира ей така, от нищото. Те нададоха веселите си птичи крясъци и изпърхаха щастливо с крила, преди да изчезнат с леко трепване на въздуха. После отново се възцари пълна тишина.

Е, може би не съвсем пълна. Заедно с последното плясване на птиче крило дочух нещо откъм другия край на селото. Стори ми се, че е човешки глас. Първата ми мисъл бе, че Виналди може да е открил нещо и ме вика, така че изоставих огледа на колибата и приведен се затичах към централната пътека.

Когато стъпих на нея, звукът бе заглъхнал, а Виналди не се виждаше никакъв. Подвоумих се дали да не му извикам, после се сетих, че ако не е бил той — а не се виждаше никакво друго живо същество, — вероятно е най-разумно да си държа устата затворена. Бавно се изтеглих към центъра на селото. Очите ме смъдяха от това, че ги бях държал отворени толкова широко и толкова дълго, а ушите ми сякаш помръдваха на стълбчета като пипалцата на охлюв. И в същия миг чух нещо, което съвсем определено си беше вик, и спрях като вкопан. Долиташе от най-далечния край на селото, но думите — ако в него изобщо се съдържаха някакви думи — бяха неразличими.

Едва ли можеше да има по-неподходящ момент за вземане на решение. Усещах, че пръстите ми се изтеглят, а главата ми се изпразва. Всеки момент можеше „да ме няма“, а внезапно се бе наложило да мисля.

Възможностите бяха две. Първата бе да продължа напред, слаломирайки между колибите, докато не видя каквото има да се вижда. Недостатък: ако не ме викаше Виналди, защото се е натъкнал на нещо интересно, щях да се озова право в капана, поставен ми от Ихандим. С непостижима до момента яснота на съзнанието видях каква непростима глупост бе влизането ни в селото. Щяхме ли да бъдем тук, ако не бяхме следвали дрехите? Вярно, трябваше да намерим базата на Ихандим… но не за да му се напъхаме сами в ръцете.

Затова избрах втората възможност и бързо напуснах селото. Излязох на периметъра, завих надясно и с гръб към гората се затичах покрай редицата колиби, следейки за възможни изненади в пространствата между дървета и къщи. Кой знае защо, тук беше студено, много по-студено. Нощта се приближаваше. Нощта не е точно нощ в Междината, а просто различно дълъг период, през който става по тъмно и още по-малко забавно да си тук.

И тогава видях силует в другия край на селото — човешка фигура, застанала пред една от колибите. Приличаше на Виналди, но беше неподвижна. Изпитах облекчение, но само за миг. Имаше нещо странно в позата му — струваше ми се, че е вдигнал ръце във въздуха. Опитах се да схвана какво точно прави и се готвех да му извикам, но раптът ме удари и изведнъж всички неща станаха трудни и необикновени. Поколебах се за част от секундата на границата да съм тук и да „ме няма“, но успях да се овладея.

Приближих се до стената на най-близката колиба и се плъзнах досами нея, примигвайки по онзи начин, който понякога ми бе помагал. Схващах само, че нещо много сериозно не е наред. Ръцете на Виналди нямаше как да са във въздуха, понеже бяха вързани за колибата, и макар да не виждах кръв, главата му бе увиснала.

Бягай, съветваше ме мозъкът. Обърни се и бягай!

Прокраднах се напред още няколко крачки. Виналди още беше жив — главата му леко потрепваше. Или се опитваше да изчисти съзнанието си, или беше под въздействието на рапта. По-скоро и двете — моята глава беше чиста като помийна яма и мислите ми все повече и повече се заплитаха. Не различавах нищо около себе си и за миг се поколебах дали да не изтичам напред и да се опитам да го освободя. И изведнъж нещо ме накара да се обърна и да погледна по пътеката, водеща към центъра на селото.

Там нямаше нищо, само поляната изглеждаше не така равно окосена като допреди малко — сякаш я виждах през омара. Накъдето и да обърнех глава, образът оставаше все един и същ — размит и потрепващ. Приличаше на нефокусирана или по-скоро на лошокачествена снимка, само че точките по нея не бяха бели, а тъмни. Потърках очи и примигнах, но след като звездите изчезнаха, образът си остана същият. Точките се местеха в начупени вертикални линии и въпреки липсата на картина го правеха не хаотично, а по-скоро организирано. Имах впечатлението, че гледам нещо скрито зад дъждовна пелена, но дъждът беше цветен, защото иначе нямаше как да образува картината на тази част от пътеката.

Осъзнах какво виждам само миг преди тази картина да го фокусира достатъчно ясно. Ихандим и Жуаджи тичаха по пътеката право към мен. Бяха живели в Междината достатъчно дълго, за да се чувстват като местни. Жуаджи спринтираше, забравил за всякакви рани, а Ихандим изглеждаше като че ли никога не е бил раняван. Може и така да беше. Такива като него не ги раняват — това действие при тях се развива в обратната посока.

Изглеждаха като диви животни, трансформирали се за момента в човешка форма, но виещи от жажда да убиват.

Така че направих онова, за което бях обучен най-добре. Обърнах се и побягнах с всички сили.