Майкъл Маршал Смит
За подмяна (13)

Глава 13

— Дявол да го вземе! — изруга Виналди. — Какво му стана на това нещо?

Наведох се напред и го ударих с юмрук. Абсолютно безсмислено, понеже представляваше полупроводников прибор без движещи се части. Както и да е, някои инстинкти умират трудно. Естествено нищо не се случи, а две секунди по-късно светлинката отново се появи. После пак изгасна и този път не помогнаха никакви удари.

— Опитай пак — настоя Виналди. — Ах, да го…

— Нищо му няма — бързо казах аз. — Той сигурно вече почти е пристигнал. Ако не го настигнем веднага, зоната ще го изтегли без нас.

Виналди настъпи педала, но се престара. Задните гуми се завъртяха и камионът безпомощно се плъзна по леда. Той успя някак да го върне обратно на пътя, където грайферите захапаха и в крайна сметка се понесохме към един завой в края на правата отсечка, по която бяхме пътували до момента.

— Никога няма да го настигнем — скръцна със зъби Виналди. — Просто не мога да го подкарам достатъчно бързо. Ще излетим от пътя.

— Карай със скоростта, с която можеш — посъветвах го аз и затършувах в джобовете си. Извадих нов пълнител, заредих го в пистолета и приготвих две станиолови пакетчета. — Ако го загубим, спокойно можем да напуснем пътя. И ти, и аз. Това ще бъде краят. При това не само на нашия живот.

— Какви ги говориш?

— Ако не спрем Ихандим да снове навън-навътре, това ще се разпростре и при нас. Всичко ще се промени и бъди сигурен, че няма да е към по-добро.

— Може би си заслужава да открием нов бизнес — поздравителни картички. Сещаш ли се: „Честита венчавка — бъдете сигурни, че няма да е задълго“ или „Със съжаление научихме за вашата смърт“.

Виналди предпазливо увеличи скоростта. Приближавахме се към завоя, като се стараехме да не напускаме коловоза, оставен от Жуаджи. Покрай нас се стрелкаха дървета, черни клони дращеха по страничните стъкла. Много по-късно, отколкото аз бих го направил на негово място, той натисна спирачки, колелата блокираха и ние застрашително се понесохме към някаква канара. Затворих очи, трескаво прерових съзнанието си за достойна последна мисъл, но когато ги отворих, видях, че по непостижим за мен начин той бе успял да овладее камиона и дори бе съумял да завие, възползвайки се майсторски от плъзгането.

— Добре го направи — признах аз. — Но не го повтаряй. — После замълчах, защото Виналди пак стъпи на спирачките и изгаси фаровете.

Намирахме се на кръгла поляна. На шейсетина крачки пред нас се виждаха габаритите на камиона на Жуаджи. Стоеше си напълно неподвижно.

Бяхме дошли, където и да бе това.

— И сега? — поинтересува се Виналди.

— Бавно напред — прошепнах аз. — И колкото можеш по-тихо.

Изминахме около двайсет крачки. Камионът почти се скри зад издатина в скалата. Направих му знак да спре. Оттук се виждаха две неща. Първото бе, че макар двигателят още да работеше, Жуаджи не беше вътре. А второто — отляво на пътя имаше постройка. Беше от стар, очукан бетон и изглеждаше изоставена. Никакви светлини не светеха в прозорците, повечето от които бяха избити. Формата на стените изглеждаше мъчително позната, но ми трябваше известно време, за да се сетя.

— Това е Ферма — озадачено казах аз. — Изоставена ферма на „СейфтиНет“. — В момента, в който се бях сетил, сцената с щракване се бе наместила в главата ми и аз се обърнах в седалката, за да я огледам както трябва.

Мястото, където бяхме спрели, някога сигурно се бе намирало зад електрическа ограда. Главното здание опираше в основата на хълма, където несъмнено започваха тунелите. Надявах се да са празни. Естествено, как иначе — едва ли някой би изоставил скъпоструващите резервни заедно с имението, но за момент алтернативата ме накара да изтръпна. Извиващи се голи тела, пълзящи в тъмнината, обречени на вечен мрак, хранещи се едно с друго, плувнали в собствените си изпражнения, докато не дойдеше краят.

До този момент не бях осъзнал какво необикновено място представлява една Ферма и какви жестоки истини казва тя за човечеството. Докато гледах руините, по гръбнака ми мина студена тръпка — тръпка, която нямаше нищо общо нито със студа, нито дори с Междината. Помислих си колко уместно е Фермите да са свързани с това друго място и колко сходно е онова, което стои зад тях двете.

— Защо тук? — попита Виналди.

Свих рамене, отърсвайки се от тежестта на спомените.

— Нямам представа. Дори така не е по-близко до Междината от което и да е друго място.

— Освен ако Максен е намерил начин да прокара път.

— Не може да стане.

— Защо не? Нали все пак успяха да ни измъкнат.

— Никой не ни е измъквал. Междината сама се освободи от нас. Само ни откараха у дома.

— Глупости. Дори цялата тази работа да не е била нищо повече от излязла от контрол кодова зона, както твърдяха, защо тогава никой така и не намери начин да се върне в нея?

— Нещата, които говореха за нея, са празни приказки поклатих глава аз.

— Не си съгласен с тях, така ли? — попита ме Виналди е убийствена ирония.

— Не — казах аз, — не съм съгласен.

И тогава видяхме Жуаджи. Излизаше накуцвайки от сградата на старата Ферма с нещо завързано на края на дълго въже. Вървеше бавно и мъчително, влачейки единия си крак. Беше доста далече, за да различим подробностите, но знаех, че сигурно изпитва ужасна болка от отворените рани в главата и тялото. Вместо да се отпусне и да издъхне в мир в някоя достатъчно дълбока дупка, този човек се мъчеше да закара болното си тяло там, където изобщо не бе трябвало да попада.

— Какво държи този, дявол да го вземе? — прошепна Виналди. — И ще успее ли, ако ние го гледаме?

— Не знам, наистина не знам.

— Това е котка — каза Виналди. — Вързал е котка.

Котката беше дребна и изпосталяла и под светлината на фаровете на камиона изглеждаше болна и недохранена. Не беше в никакъв случай някоя добре гледана домашна котка. Това животно бе докарано тук специално преди няколко седмици с конкретна цел. Фактът, че още бе тук, доказваше успеха на експеримента, в който бе взело участие. Допълнителният факт, че не изглеждаше междувременно да е било хранено, а просто е било изоставено в старата Ферма до момента, когато отново е щяло да стане необходимо, на свой ред доказваше, че Максен и неговите съучастници имат нужда от един по-здрав ритник в главата.

Значи Максен все пак бе успял да намери обратния път. Какъвто и да бе, той най-вероятно едва ли е щял да сработи, ако Ихандим и сие не се бяха опитвали в същото време да минат насам. Едно беше напълно ясно: методът се бе увенчал с успех. Сигурно понякога и двете страни трябваше да се докоснат. Не знаех. Шанс, съдба или дело на тъмните сили — това едва ли имаше значение. Но за нас бе дошъл моментът на истината и всички преструвки трябваше да бъдат забравени. Днес бе денят, когато щяхме да се върнем двайсет години назад.

Тогава бяхме юноши. В най-добрия случай младежи — осемнайсет, деветнайсетгодишни. На толкова бяхме всички, когато ни изпратиха в нещо, което дори не разбирахме. И ни оставиха там, докато не разбраха, че няма начин да спечелим, след което ни изтеглиха и ни захвърлиха… само че когато върнаха телата ни, не се сетиха да проверят дали са върнали и душите ни.

Жуаджи се облегна на камиона и изгаси двигателя — за щастие Виналди предугади намерението му и успя да изгаси и нашия в същия момент. Планината и небето бяха смълчани и единственият шум, който се чуваше, бе от влаченето на краката на Жуаджи през снега и туптенето на собствените ни сърца. Студ и топлина… приближаващи се все по-близо и по-близо.

— Ще ни види — прошепна Виналди.

— Може би да, а може би не — отвърнах му аз. — Не мисля, че точно в този момент е в състояние да вижда каквото и да е.

— А как тогава успя да се добере дотук?

— Успя, но не забравяй, че има и дупка в главата. Не съм сигурен дали сам е стигнал, или нещо го е притегляло насам.

— Не започвай пак с тези дивотии — изсъска Виналди. Спрях го с пръст на устните си, защото Жуаджи пресече пътя на трийсетина крачки от нас. В тази посока нямаше никаква светлина и той гледаше в другата посока, така че бях сигурен, че не е могъл да види отразената за момент към него лунна светлина от ламарините на камиона. Секунда по-късно нов лъч освети странично главата му и аз видях там кръв, както и тъмно петно върху ризата му. Този човек бе опасно близко до края си и ако не намереше обратния път максимално бързо, щеше да умре, погребвайки и нашите надежди. Ниърли и Суедж бяха отвлечени преди дванайсет часа. Дори не исках да мисля какво би могло вече да им се е случило — нито на тях, нито на останалите резервни.

Котката на края на въжето вървеше след Жуаджи през снега — повдигайки високо лапи, за да се запази от студа. Видя ни, нямаше никакво съмнение в това — обърна за миг глава към камиона, като че ли загрижена дали няма да избухне в следващата секунда. После загуби интерес и отново пое напред, оглеждайки света.

На пет крачки от другата страна на пътя Жуаджи спря и застина неподвижно, склонил глава. Котката го подмина, навлезе в дърветата по периферията на комплекса и изтегли въжето след себе си.

— Какво става, по дяволите? — панически попита Виналди.

— Не може да не си чувал историята — напомних му аз. — „Как бе открита Междината?“ — Сега, когато стремително летяхме надолу, аз се чувствах спокоен, спокоен по начина, по който се чувстваш в първите секунди след ужасна катастрофа с кола. Чувстваш се като че ли винаги, през целия си дотогавашен живот, си знаел, че нещо подобно е щяло да ти се случи, така че в тези първи секунди след трагедията най-сетне в душата ти настъпва покой, облекчение от нетърпимото очакване мечът над главата ти най-сетне да падне.

— Още първия ден чух десетки истории — раздразнено каза той. — Не помниш ли каква истерия беше?

Кимнах.

— Да, и аз чух няколко, но само една-единствена от всички звучеше разумно. — Котката междувременно душеше около дънерите на дърветата и се занимаваше с котешките си дела, каквито и да бяха те.

— Само не ми разказвай хипарски дивотии — предупреди ме той.

— Един ден един човек наблюдавал своята котка — продължих аз, без да обръщам внимание на думите му. — Не, не било тук наблизо, било някъде по Западния бряг, а може този човек да е бил и космически кадет. Както и да е — казах аз, извадих спринцовката от джоба си и я поставих върху таблото, — този човек прекарвал маса време в наблюдение на котката и постепенно осъзнал една от великите истини на живота.

— Каква например? — осведоми се Виналди и погледна спринцовката с откровено подозрение. Разпечатах две пакетчета и внимателно ги положих върху екрана на локализатора.

— Котката винаги се намира от другата страна на вратата — казах аз. — Ако не я пускаш навън, тя драска да излезе, но само до момента, когато го направиш, защото веднага след това единственото, което я интересува, е да попадне обратно вътре. Омръзне ли ѝ да стои вътре, изведнъж ѝ се приисква да влезе в гардероба, а като я затвориш в него, побеснява, докато не се измъкне навън. Остави котката където и да е на земята и тя ще търси друго място, където да отиде.

Погледнах през прозореца, за да се убедя, че Жуаджи стои все така застинал и че котката все така се опитва да заобиколи комплекса откъм далечната му страна, души и се оглежда. Напипах бутилката уиски и налях малко в капачката. Топнах пръста си в течността и внимателно пренесох капката над едно от разпечатаните пакетчета. Повторих операцията с другото и внимателно проследих разтварянето на двете малки купчинки рапт. След няколко секунди на тяхно място имаше две локвички концентрирана течност, потрепваща неспокойно като живак.

— Човекът се замислил над това наблюдение и си задал въпроса какво по дяволите търси котката. В главата му възникнало подозрението, че има някаква последна врата някъде и че всички котки търсят именно нея. Един ден, надрусан докрай и без никаква идея за нещо по-интересно, пуснал котката навън и решил да я последва. Първата ѝ работа естествено била да се върне. Как иначе? Котка. След малко пак излязла навън и се запиляла из двора. А този двор — това е важно да се отбележи, — граничел отзад с гора и на котката особено ѝ харесвало да се разхожда точно там. Нашият човек я последвал, както казах, но предпазливо, от разстояние, и продължил с интерес да наблюдава обичайните ѝ занимания.

— Струва ми се, че Жуаджи умря — прекъсна ме Виналди.

— Не е — успокоих го аз. — Слушай по-нататък. Човекът следил котката си през целия ден, докато тя се шляла из гората.

— Мен да питаш, дрогата му е била много качествена, щом го е държало толкова дълго.

— Наблюдавал я как се провира през дърветата, как влиза в хралупите, как излиза от тях… изобщо как живее като котка. И тогава…

— Според мен нещо става… — предупреди ме Виналди.

— Какво?

— Не знам. Но съм сигурен, че видях нещо.

— Какво?

— Не знам. Затова ти казах, че нещо става.

Посегнах бързо към спринцовката, сложих нова игла и изтеглих течността от пакетчетата през нея. Когато приключих, погледнах през прозореца и се убедих, че Виналди е прав. Жуаджи беше изправил глава, макар очите му все така да бяха затворени. Котката навлизаше все по-дълбоко сред дърветата и продължаваше да тегли въжето след себе си. Беше толкова далеч, че почти не се забелязваше, единственият ориентир бе губещото се в тъмнината въже. Винаги бях вярвал в историята, която разказвах. За мен тя обясняваше нещата. А и не е ли истина, че в историята на човечеството котките са били обожествявани, използвани като най-интимни приятели на хората, при това в продължение на невероятно дълго време. Трябваше да има някаква причина за това.

И тогава чух нещо. Триене на кора в кора, тих смях на клони, лунна светлина, драскаща по небето. Погледнах през прозореца и видях самотен лист да тича по снега край камиона. Имаше две стебла, използваше ги вместо крачета и тичаше към нещо или от нещо, за което нямах представа.

— Да, ето че доживяхме пак същото — въздъхнах аз. Обърнах се към Виналди и видях, че се тресе целият, а ръцете му треперят неудържимо.

— Защо не те послушах, Джек? — прошепна той. — Защо не си останах в Ню Ричмънд? — Подадох му спринцовката, но той енергично поклати глава. — Не искам този боклук. Трябваха ми цели две години да се отърва от него.

— Искаш — твърдо казах аз. — Ще трябва да използваме обща игла, но нямаш избор. Първия път едва се измъкнахме, Джони. Сега сме по-стари. Влезеш ли там без това, мозъкът ти ще се пръсне на парчета.

Виналди продължаваше отрицателно да клати глава. Навих ръкава си и забих иглата. Пред нас Жуаджи стоеше изпънат като струна, а въжето в ръката му настойчиво го дърпаше. Котката явно бе стигнала до края на отпуснатата ѝ дължина, макар според мен това да бе без значение.

В този момент се извърши Прехода и Жуаджи извика. Разстоянията между дърветата се втвърдиха и изведнъж се разбра, че самите дървета са се превърнали в междини. Бавно обърнах глава към сградата на Фермата и установих, че си е на мястото. Всъщност самата сграда не беше нищо или по-точно представляваше отсъствие на нещо, защото от значение бе само пространството между нея и нас и то бе нещо, през което едва виждах.

— Боже Господи — простена Виналди и рязко протегна ръка към мен. Навих и неговия ръкав, сложих отново иглата и му инжектирах втората половина на силната двойна доза. Шумът отвън се засилваше и всички междини се превръщаха в звуци, а истинските звуци заглъхваха в далечината и едва когато това стане, човек е в състояние да разбере колко много тишина ни заобикаля. Мълчанието между обичащите се, когато нещо трябва да бъде казано; мълчанието на родителя, когато детето повече от всичко на света има нужда от една дума само; мълчания в ситуации, когато това не е отговорът. Цялото това спокойствие се сгъстяваше около нас, нахлуваше във времена и в места, където нищо не се случва и никой не бива спасен.

Имам един спомен, който дава сумарна представа за Междината по-добре от всичко останало. Като дете бях видял предупредителен знак на брега на замърсено езеро. Представляваше стилизирана рисунка на малко момче, паднало във водата. На картината нямаше никой друг — само момченцето, неудържимо притегляно към най-дълбокото. Беше вдигнало изплашено ръка, широко отворената му уста говореше, че умолява за помощ, но за гледащия картината нямаше никакво съмнение, че то ще се удави. „ВНИМАВАЙТЕ КЪДЕ ИГРАЕТЕ“ казваше надписът отдолу и завършваше с ужасното „НЕ РАЗЧИТАЙТЕ НА ПОМОЩ“.

Жуаджи вдигна ръка, явно дръпната от въжето, което беше опънато във въздуха. Очите му се отвориха — не беше нужно да ги видим, за да разберем това, защото те хвърлиха лъч като прожектор по дърветата. Въжето отново се дръпна и Жуаджи направи нещо като полукрачка-полузалитане към котката. Сигурно вече бе намерила вратата, която нейният род винаги бе търсил.

— Запали двигателя — наредих аз.

— Няма ли да ни чуе?

— За него ще сме само кръпка върху тишината.

Виналди завъртя ключа и двигателят се събуди за живот. Направи го неохотно — още малко да се бяхме задържали и можеше изобщо да не запали. Проследихме Жуаджи с препъване да се отправя към дърветата. Направих знак на Виналди да потегли след него.

— Не можем да влезем с това — възропта той.

— Направи го — казах аз. — Единствената ти грижа е да не го изпускаме от поглед.

Жуаджи набираше скорост, отчасти защото бе тръгнал надолу по склон, отчасти понеже бе набрал инерция. Виналди отби от пътя и пое след него, а аз почувствах лекото погалване на рапта — първият най-невинен предвестник на другото, което щеше да последва. Нежно пипалце ме докосна и игриво проникна в нервната ми система.

„Боже, само не сега“ — възпротиви се мозъкът ми, макар прекрасно да разбираше, че точно така трябва да стане и че моментът е напълно подходящ. Камионът заподскача надолу по бабуните на склона и усетихме все по-близкото присъствие на Прехода, може би понеже пространствата между дърветата, изглежда, се съпротивляваха на Виналди и той трябваше да държи крака си върху педала на газта въпреки че се спускахме. Жуаджи изобщо не се обръщаше, макар да го следвахме на някакви си пет крачки. Явно не ни чуваше. Въжето пред него бе опънато като стоманен кабел и го теглеше с такава сила, че го караше да подтичва.

Откъм земята идваше някакво бучене, смесваше се в противофаза с рева на двигателя, компенсираше го напълно и обогатяваше тишината около нас. Имахме усещането, че камионът навлиза в хлъзгав канал, изкопан във въздуха, а неравностите по него изглеждаха като турбуленции. Дърветата се сгъстяваха. Виналди стигаше предела на своята концентрация и в този момент… Жуаджи пусна въжето и се затича едновременно с появата на котката, понесла се като вихрушка в обратна посока, точно срещу нас. Явно беше видяла каквото бе търсила и то никак не ѝ бе допаднало.

Но Жуаджи тичаше без никакво колебание и аз извиках на Виналди да побърза, макар камионът да се спускаше надолу към някакви дървета само на десетина крачки пред нас. За миг кабината ми заприлича на хралупа, издълбана по дължината на целия ствол на дърво, и тогава разбрах, че ще успеем.

— О, Боже — простена Виналди. Той също бе разбрал.

— Не поглеждай към мен! — извиках му аз. — Нито към мен, нито към него. Насочи се към най-голямото дърво и отмести поглед.

В онзи последен миг преди да извърна на свой ред поглед, в съзнанието ми остана образът на грамадно дърво и спринтиращия към него Жуаджи, забравил за всичките си рани и болки. Дървото имаше поне три стъпки в диаметър и представляваше черна колона, но в тази последна част от секундата бе престанало да бъде нещо. В тъмнината на ствола се различаваха сенки от отвъдното — всъщност сега стволът бе само процеп, пролука в непроницаемото пространство около него. И през отворилата се междина аз виждах очертанията на други дървета — дървета от друга гора, на друго място.

Такъв бе последният ми спомен преди да извърна глава. Вече не виждах нито Виналди, нито Жуаджи — само мяркащите се край нас други междини, сливащи се в стена, подскачаща в синхрон с подскачащия по бабуните камион, устремен след Жуаджи към онова друго място.

Виналди успя да изкрещи нещо в последния момент, сякаш се опитваше да промени курса на камиона с вика си. Но вече беше късно.

Камионът се заби в дървото и мина през него.