Майкъл Маршал Смит
За подмяна (7)

Глава 7

Какво е да си полицай, така ли? И то не къде да е, а точно в Ню Ричмънд? Отговарям веднага: абсолютна загуба на време.

Не го твърдя, за да бъда остроумен, нито правя героична декларация относно гордостта да вършиш трудна работа при невъзможни обстоятелства, а най-малко имам намерението да изкажа болезнено прозрение за състоянието на обществото. Това просто е факт. Мога да заявя, че е възможно най-безсмисленото занимание. Това е като да участваш във война, без да имаш доверие в своите, война, в която врагът винаги е по-добре въоръжен, война, по време на която ти се позволява да се прибереш у дома, за да преспиш. Да си полицай вече не означава да опазваш закона, а е като да се сражаваш на ужким — с всички удобства и без да се налага да ходиш надалеч.

А що се отнася до убийствата, нещата изглеждат така.

Според официалната гледна точка етажи 1–50 се населяват от човешки боклук. Черни, бели, жълти — няма никакво значение. Никой не се интересува какво става с тях, може би с изключение на отделите за борба с наркотиците, начело с Агенцията, защото тук кипи най-голямата част от наркоиндустрията. За нещастие, над половината от местните полицаи са с мръсни ръце — те се вълнуват не от това как да разкрият дадено престъпление, а по-скоро как да скрият какво се върши тук. Нещата допълнително се усложняват от факта, че не всички корумпирани полицаи стоят от една и съща страна на закона: смята се, че около една трета от убийствата на етажи 1–50 са дело на хора със значки. Тук няма случаи на разкрити убийства.

Идват етажи 50–100 и нещата леко се променят. Вече можеш да срещнеш хора с прилична работа. Ако някой от тях бъде убит, налага се поне да се престориш, че разследваш кой го е направил. Разбира се, най-вероятно е това никога да не се разбере, защото никой не е видял нищо, никой не знае нищо, никой никога няма да помогне на полицай, ако има как да го избегне, и накрая, защото извършителите са се изпокрили из по-горните етажи, където полицаите просто не стъпват. Е, понякога кметът сбърчва вежди, поглеждайки статистиката, говореща за стотици неразкрити престъпления в този сектор, и тогава следва демонстрация на сила, която се свежда до приписване на част от престъпленията на достатъчен брой невинни нещастници, колкото да се вдигне процентът на разкритите случаи до приемливо ниво — да кажем, десет процента. Така че ако имате късмет да ви убият по време на подобна кампания, имате и шанса да бъдете — технически, ако не наистина — отмъстени. Иначе просто го забравете — повечето от живущите по тези етажи вече даже не се главоболят да викат полицията за дребни правонарушения като убийства, да речем.

Етажи 100–184 са различна история. Убият ли тук някого, от теб се очаква да разкриеш убиеца. В повечето случаи това не става. Но тук вече имаш на разположение полицейската информационна подсистема и въобще тук може да става дума за неща като компютърно подпомогнато издирване на престъпници, идентифициране на отпечатъци и фотоанализ. Понеже повечето престъпления се извършват от приходящи от етажи 1–50, ти, разбира се, никога не можеш да разчиташ да ги заловиш. Даже ако някога случайно научиш тяхната самоличност, те най-вероятно вече са убити по време на друга акция. Малка част от останалите убийства спадат в стандартните категории на ревност, омраза, отмъщение и следователно могат да бъдат разкрити. Останалите са извършени от хора, живеещи от 150-и етаж нагоре, което за теб означава недосегаеми. В мига, в който уликите започнат да сочат над тази втора магическа линия, примерно към нечий откачил син или смахнал се достопочтен патриарх на обществото, делото се маркира с „По-нататъшното разследване е нецелесъобразно“.

185-и е етаж на мафията. Живущите тук често биват посещавани от старши полицейски служители, местни политици и бизнесмени. Правилото гласи: хората на мафията могат да бъдат убивани само от своите — е, освен ако на „своите“ не им хрумне да убият някой друг, в които случаи има предвидена финансова компенсация, гарантираща забравяне на случилото се. Ако някому хрумне тъпата мисъл да отвори разследване за убийство на 185-и, идеята може да се счита за умряла, преди още да е стигнала до полицейския участък.

Над 185-и не се умира. Изключения: от ръката на себеподобен или тази на Бог. Никой от тях досега не е бил обвиняем.

Решиш ли по някаква причина да станеш полицай, само няколко дни по-късно трябва да вземеш решение. Налага се да избереш в кой клуб да членуваш: този, чиито членове се облажват от търговията с наркотици, от проституция и рекет, или другия — който суче от мафията. И в двата случая престъпността се отчита подобаващо пред полицията в Ню Ричмънд. Умните ченгета биват вербувани още през първите седмици. Останалите или напускат в края на месеца, или биват убити при изпълнение на служебните си задължения. Независимо от причината, излишно е да разчиташ на пищно погребение. В такива случаи е прието да се казва, че полицаят не е успял да се впише в програмата. Но докато си на работа, трябва да присъстваш при оглед на сцени на местопрестъпления, да пишеш доклади, да вземаш пари — половината от които се налага да дадеш другиму — и да търчиш насам-натам с пистолет в ръка. Ако си нощен патрул, слушаш и разказваш на чаша бира истории от полицейския фолклор, изтръскваш проститутки за наркотици и после се прибираш у дома при жена си. Някой път могат да те убият. Това е.

Но има и полицаи, които са по-различни. Мал беше от тях. Мал можеше да се отзове на повикване за всякакво убийство, където и да е станало то, и после да направи всичко по силите си, за да залови убиеца. Предполагам и аз бях такъв, което обяснява защо свърших като лейтенант на трийсет и две годишна възраст: мъдър, стар и натрупал опит. Във всяко управление има една невидима и пъстра група ченгета, които са там, за да разкриват престъпления. Те са като атрофирал орган в цветущото тяло на корупцията. Мал беше разкрил толкова убийства на проститутки, че просто нямаше как да не го повишат. Колкото и администрацията да не обичаше някой да върши истинска работа в свободното си време, началниците нямаше как да игнорират статистиката. Аз пък се бях концентрирал върху разкриваемите престъпления на етажи 50–184 и бях успял в достатъчно случаи, за да стана част от низшето началство.

И точно това се оказа грешката ми. Дотогава и аз бях получавал малки суми, колкото да бъда като останалите. По свои причини бях изтръскал достатъчно наркодилъри, което бе увеличило средните ми доходи до приемливо ниво. Но когато станах лейтенант, нещата драстично се промениха. Сега от мен се очакваше да заема мястото си във втората йерархия — тази на престъпния свят. Не го бях направил — главно по свои съображения, но най-вече заради наивността да смятам това за нередно.

Имаше и нещо още по-лошо: бях опитал да прибера на топло една от новоизгряващите им звезди — човека, известен под името Джони Виналди.

 

 

Взех експресния асансьор до 100-ия етаж, където, както всички останали, трябваше да сляза и да мина през контролния пункт. По правило приходящите бяха по-малко на брой от охраната, чиито служители в сиви униформи се стараеха да комбинират раболепие с откровено заплашително поведение към всеки, чието място не беше тук. Повечето от тези мъже не можеха да се оправят в сложната психологическа обстановка и по тази причина не се престараваха с раболепието. Пред мен в опашката имаше предимно хора на средна възраст, решили да прекарат една вълнуваща нощ. Повечето биваха връщани заради просрочени или фалшиви пропуски. Един тип явно бе или редовен нарушител, или добре известен престъпник, стиснал се да плати достатъчно, защото най-безцеремонно бе набутан в една странична стая и убеден да сътрудничи с помощта на удар през лицето с метална палка против безредици. Останалите неколцина като мен бяха пропуснати през бариерата.

Всъщност и моят пропуск беше фалшив, макар очевидно да бе по-добра изработка от другите. Беше ми го направил за 150 долара фалшификатор на 24-ти етаж. Въпросният джентълмен ми бе продал и доста други неща, като например една небезизвестна субстанция, опакована в станиол и лежаща в джоба ми. Бяхме се попазарили с него съвсем сериозно и в резултат сега чувствах пакетчето да ме пари като нажежено. Бях си обещал да го изхвърля при първа възможност. До момента такава не ми се бе открила.

Имаше и друг факт, който не ми се искаше да призная пред себе си: бяха ми останали по-малко от триста долара. Сума, повече от недостатъчна за камион. Недостатъчна да се измъкнеш от Ню Ричмънд по друг начин, освен пешком. Можех да поискам назаем пари от Хауи, но знаех, че няма да го направя. Постепенно възможностите ми за избор се изчерпваха и аз реагирах на това състояние с комбинация от паника и хладнокръвно безразличие.

Огледах спътниците си, докато чакахме асансьора за по-горните етажи. Имаше един-двама в работни комбинезони — изглеждаха напълно невъзмутими. Техници. Възрастна двойка в скъпи неофициални дрехи и с маркировка на ръкавите, индикираща цена, по-висока от средногодишен доход. Мъжът бе облечен в безукорно чист светлолилав костюм и въртеше надменно глава като неестествено оцветен щраус. Благоверната му не правеше опит да скрие неодобрението си, разглеждайки пренебрежително мен и последния в опашката — млада жена с късо подстригана коса и внимателно подбрани дрехи в стил „гръндж“. Вратите на асансьора се отвориха и ние влязохме в просторната кабина. После потеглихме нагоре и едното око на жената проблесна. Това беше достатъчно, за да потвърди подозрението ми, че е проститутка. Това бе ново изобретение: прекарваш кредитна карта пред дясното им око, имплант в него прочита кода и мигновено дебитира сметката им. Момичето след това е твое, докато не изтече времето, за което си платил. Това я спасява от необходимостта да разнася пари в наличност, а твоят разход се вписва дискретно в периодичната справка от банката ти като „покупка на градинарски сечива“.

Докато се качвахме, всеки прекара времето по свой начин: момичето съсредоточено си слагаше червило, аз безгрижно си тананиках със затворени уста, а останалите се правеха на египетски мумии. Бяха добри в ролята си, по-добри от момичето с червилото. Всъщност, кой знае, може би тя искаше да изглежда като пропаднала курва. Техниците слязоха на 124-ти, момичето на 160-и. Когато аз слязох на 185-и, старците все още бяха вътре и чакаха стоически. Кой знае къде живееха. А може би бяха г-н и г-жа Бог.

Излязох от кабината и се озовах на чакълен път. Две момчета в бежови униформи незабавно се приближиха към мен. Правеха го боязливо, очевидно за да не ме засегнат по някакъв начин, докато не се уверяха, че си заслужава да ме засягат, но аз знаех, че ще има някой, който да ме провери. Слава богу, не приличах на човек от 185-и. Реших, че не си струва да си губим времето взаимно, така че търпеливо ги зачаках да дойдат и задишах чистия въздух. Под стотния спокойно можеш да виждаш лениво движещия се покрай лицето ти смог, плътно наситен с рециклиран цигарен дим и изпуснатото съдържание на белите дробове на хората около теб. Но тези от горните етажи се наслаждават на чист въздух целодневно, дори богатите бандити, преструващи се на истински хора. Миришеше толкова свежо, че се наложи да запаля цигара.

Тук експресният асансьор излиза в центъра на етажа и във всички посоки плъзва мрежа от широки, настлани с фин чакъл булеварди, добре осветени с улични лампи. Тези пътища минават покрай морави, покрити с тучна трева от специално създаден за богатите сорт, а самите морави плавно се издигат до необятни къщи в галещи окото пастелни цветове. Повечето от тях са на по три етажа и само няколко на два, в зависимост от височината на изкуствените възвишения, на чиито била са построени. В четирите ъгъла на етажа се намират малките анклави на обслужващата сфера — семейно притежавани магазини за деликатеси, ресторанти и няколко шикозни бара — но с изключение на това, етажът е зает с домове. Точно на четири жилищни етажа над главите е таванът, който по същество представлява телевизионен екран с площ пет на пет мили. През деня на него се виждат бели облачета върху синьо или черни облаци върху сиво небе, макар че както лесно може да се досети човек, обикновено е първото. И наистина, какъв е смисълът от притежаването на пари, ако не можеш да имаш лято всеки ден от живота си? Днес небето бе с цвета на ясна лятна нощ, макар тук-там да се виждаха тъмните петна на оскъдни облачета, нахвърляни колкото да се подчертае безоблачността на останалата част. Климатичните инсталации работеха на пълна мощност и ми бе дори възтопло.

— Добър вечер, сър. Кого сте дошли да посетите днес?

Забих поглед в бодигарда, застанал пред мен. Беше млад и вероятно живееше на ръба на постоянния стрес. Повечето слизащи от асансьора тук изглеждат като хора, на които не бива да им се разрешава да се разхождат където и да било. Така и трябваше да бъде. Защото това бяха престъпници. Но посмей да сбъркаш само веднъж и те очаква съдбата на уличен регулировчик в място, където няма пътен трафик.

— Господин Виналди — отговорих аз.

— А той очаква ли ви?

— Да — излъгах аз и младежът ми кимна дружелюбно. Охраната на асансьора на 185-и етаж е своеобразно облагане с данък от страна на полицията, начин да се изстискат още малко пари от системата. Така че тези момчета нямаха никакво желание да се замесват в неприятности.

— Чудесно. Колегата ми набързо ще ви обискира, след което ще бъдем щастливи да ви пуснем.

Вдигнах ръце и търпеливо изчаках другият да ме отупа отзад. Той естествено намери пистолета ми, но намери и петдесетте долара, залепени около дулото.

— Това е, сър — каза той и ми кимна да вървя.

Тръгнах по Източния път, леко изпотен заради високата влажност. Много от хората, които живеят на 185-и са започнали кариерите си в ЕлЕй, Маями или Ню Орлиънс, а останалите предпочитат да се преструват, че и с тях е така. Безукорно чистите стени на техните палати грееха под мекото улично осветление. Всяка къща беше заградена от висока стена модел „гледай си работата“ с метални первази, осеяни с телевизионните камери на охранителни системи. Повечето тук се конкурираха в бизнеса си из долните етажи, но въпреки това цареше неспокойно примирие — типичният тъп респект на богатите към семействата на конкуренцията. От време на време всичко това се забравяше и тогава хвърчеше перушина. След пушилката се откриваше, че половината са се преселили в отвъдното и местата им се заемаха от драпащите за по-добър живот мошеници от долните етажи. Подминах безгрижно захвърлени край пътя детски триколесни велосипеди, но внимателно подритване с крак ми разкри истината, която всъщност ми беше известна. Те бяха заварени за пътя. Показна история, за създаване на съответната атмосфера. Никой не би оставил детето си да кара колело по пътя из квартала.

Всичко беше добре осветено, но изглеждаше непривично и аз имах натрапчивото чувство, че някой ме следи. Надявах се да е така. В един момент ми се стори, че забелязвам някой в далечината зад мен, но когато се вгледах, не видях никого. Може би беше някой от местните бандити, излязъл да си разходи прическата.

След около миля стигнах до портата за имението на Виналди. Пред нея стояха двама тежка категория. Бяха стандартно изпълнение: котешки пъргави, мургави, разкрасени със слънчеви очила и с блестящи черни прически. И двамата изглеждаха по-ниски от мен, но за сметка на това имаха картечни пистолети. Мафията така и не бе направила прехода към лазерното оръжие — предполагам, че тази идея е влизала в конфликт с представата им за традиция. Тези хора обичат да чуват истински пукот и държат да виждат истински разкъсвана плът. Споделям мнението им по този важен въпрос. Собственият ми пистолет е възможно най-простият: направен е от метал и изстрелва куршуми. Всъщност оръжията така и не се бяха променили с темпото на епохата, противно на нечии очаквания. Да, бе имало наистина един период, когато по улиците можеше да се видят лазерни пистолети. С тях имаше един дребен проблем: в разгара на престрелката беше много лесно да се увлечеш и да станеш жертва на отразен лъч, като саморъчно отрежеш собствената си глава. Освен това бяха малко безлични. Когато влизаш с твърда крачка в тежка ситуация, иска ти се все пак да заредиш патрон в пушката помпа. Имаш нужда от това. То ти вдъхва допълнителна мъжественост. Кара сфинктера на противника ти тревожно да запулсира. А какво ти предлага лазерното оръжие? Пръстът ти стои неуверено над невзрачно бутонче, да не говорим за унизително жалкия звук, който ти предстои да чуеш. Това „сссст“ или „ззззт“ звучи съвсем неубедително. Ти жадуваш за „Бууум!“ или „Бам!“. Повярвайте ми, знам какво говоря.

Производителите се бяха опитали да заобиколят този психологически проблем чрез монтирането на малки говорители в лазерното оръжие, които възпроизвеждаха желания гръм в момента на изстрела, но за мен специално той никога не бе успял да прозвучи достатъчно внушително. А хрумването да се експериментира с откъс от Шопеновия „Траурен марш“ не заслужава и коментар.

Следващата фаза в развитието бяха оръжията с морални задръжки. В началото се бяха появили на пазара на оръжията за самозащита. Същността бе в използването на вградена база данни за правните прецеденти, която при конфликтни ситуации се задействаше и определяше дали не е в твой интерес да блокира спусъка, ако преценеше по заложените в нея критерии, че отсъстват достатъчно основания в полза на тезата за „убийство при самоотбрана“ в съда. Повечето от тези интелигентни оръжия имаха и други режими на работа, като „Оправдано убийство“, „Непредумишлено убийство“, „Убийство при смекчаващи вината обстоятелства“ и накрая „Предумишлено убийство“. Бях превключил още от началото на „Предумишлено убийство“. Така постъпиха и всички останали. Това обезсмисли цялата идея. Накрая хвърлих пистолета си.

Много са в наши дни натъпканите с интелект предмети и машини… и през повечето време този режим на работа бива съзнателно изключен. Така живеем, заобиколени от неизползван интелект, и този път — за разлика от миналото — не става дума за нашия. На всеки фризер, който ти казва кое е прясно и кое не е, има петдесет други, на които им е заповядано да си „затварят тъпата уста“. Същата работа като да продаваш на хората „американската мечта“ и да им обясняваш със съжаление, че не могат да си я позволят. Така създаваме неща, които са умни, и после им казваме да бъдат тъпи, защото внезапно сме осъзнали, че нямаме нужда от остроумен тостер или от кола, настояваща да те откара по най-краткия маршрут, когато ти имаш цял следобед за убиване и изобщо не знаеш какво ще правиш след като пристигнеш там, закъдето си тръгнал. Лоша работа. Все едно да имаш по-голяма сестра и тя непрекъснато да е край теб. Затова машините ни си кротуват и мърморят мрачно на самите себе си като умни деца, попаднали в клас за олигофрени. Някой ден сигурно ще се надигнат и едва ли ще ни послушат, когато им наредим да мируват.

— Пистолетът — каза първият от двамата и направи жест с повдигане на брадичка. Реших, че ще трябва да поговоря с приятеля от охраната пред асансьора, и му го подадох. — Сега, какво искаш?

— Искам да говоря с Виналди.

— И кой си ти?

— Джек Рендал. — Никакво трепване от страна на близнаците не издаде, че името ми им говори нещо. Сигурно бях действал, преди да се захванат с този бизнес, а и тогава едва ли бяха чули нещо повече, освен бегло споменаване за мен по телевизията. Вторият се обърна, за да не го гледам, и тихо каза нещо в микрофона на яката си. Партньорът му продължи безстрастно да ме наблюдава, бавно преживяйки дъвка или пастила с кока. Онзи с микрофона трябваше да повтори името ми. Мина доста време, преди да се получи отговор. Бях доволен, че нямам пистолет, защото в противен случай неприятностите щяха да започнат още сега. Чувствах се като самотен глупак в страната на индианците. Помнех колко дълго — наистина много дълго — време успявах да заспя само след като изтощях съзнанието си с фантазирането на различни начини за убиване на Джони Виналди. Толкова много си бях представял изливащата му се кръв, изсипаните му вътрешности и разкъсаното му лице, че това се бе превърнало в нещо като сексуален стимулатор за мен. В един момент всичко бе избледняло, или поне така бях мислил досега. Защото сега стоях тук и сам не знаех как щях да постъпя след малко, но ставах все по-уверен, че колкото по-дълго ме карат да чакам, толкова по-неразумно нещо ще направя.

Накрая онзи с микрофона кимна на колегата си и порталът зад тях се отвори бавно и автоматично. Двамата едновременно ми направиха знак да вляза с рязко движение на картечните си пистолети. Реших, че са репетирали този момент пред огледало.

Къщата на Виналди бе боядисана в убит нюанс на пастелното жълто — цвят, който според него би следвало да демонстрира добър вкус. В действителност на мен ми приличаше на банан със странна форма, останал твърде дълго под слънцето. Пътят минаваше покрай огромно крило и извеждаше отзад до окъпан в топла светлина басейн. Над водната повърхност отекваше приглушеният смях на угодливи клакьори и на кокаинови курви. Стройни и със здрав слънчев тен, те седяха в шезлонги край басейна — всички състезаващи се за вниманието на Виналди, без някой от тях да подозира, че Виналди вярва само на себе си, на парите и на смъртта.

Когато стигнах до ниската вратичка в декоративната ограда, вече бяха привлякъл известно внимание. Двама мъже, които по някакъв необясним начин си приличаха, бръкнаха под шезлонгите си, извадиха пистолети и ги оставиха на масичките пред себе си, така че да се виждат. Две от платените красавици се вторачиха в мен и си прошепнаха нещо.

Тогава го видях.

Джони Виналди бе остарял по най-добрия начин — едва забележимо. Беше висок все същите метър и седемдесет и пет и имаше все същото слабо, жилаво като бич тяло. Златната верижка на врата му падаше красиво върху загорелите му гърди. Очите му бяха малки, черни и твърди. Той стана, загърна се в снежнобелия си халат и ми направи приканващ жест с ръка. Идеалният мъж, стегнат и очарователен. Страшно ми се прииска да го убия тук и веднага.

Отворих вратичката и стъпих на плочките около басейна. Две момичета все още си играеха на конче в плиткото, но почти всички останали гледаха към мен. Не можех да ги обвиня. Чувствах, че имам нужда да бъда наблюдаван.

Спрях на три крачки пред него. Погледна ме леко повдигнал едната си вежда. Пауза, през която се чуваше пляскането на водата в басейна. Имаше много неща, с които бих искал да наруша спокойствието — пукот от изстрели например, — но знаех, че нищо подобно няма да се случи. По-точно казано, надявах се да не се случи, защото нямах пистолет.

— Лейтенант Рендал — проговори той накрая. — Каква приятна изненада.

— Надявам се да не е така — изгледах го аз. — И не приемам „лейтенант“ като комплимент.

— Опитвам се да бъда официален — поясни той и леко наклони глава. — Обикновен знак на уважение.

— Глупости.

— Точно така — усмихна се той. — Е, както можете сам да се убедите, не-лейтенант Рендал, аз и моите приятели се опитваме да отдъхнем в тези трудни времена и да прекараме една приятна вечер край басейна. Да пийнем по глътка вино и може би да си отворим по някоя язва, за да дадем шанс на милите доктори да припечелят и те нещо. Понеже не изглеждате подходящо облечен, за да се присъедините към нас, кажете ми какво ви вълнува и го направете бързо, защото имам усещането, че то няма много да ме заинтересува.

— Мал Рейнолдс.

Виналди се намръщи. Или се опитваше да си спомни, или искаше да изглежда, че се опитва.

— Бившият ти партньор — изостави той официалния си тон. — И какво? Чувал съм, че продължава да живее навън при Портала, да върви към дъгата и да се вълнува от мъртви жени със съмнителна репутация.

— Мъртъв е.

— Е, не изпитвам злорадство да го чуя. Както знаеш, не храня лоши чувства към полицаите, когато те не ми пречат да си върша бизнеса, а сержант Рейнолдс беше толкова вглъбен в мъртвите, че не му оставаше време да създава проблеми на живите.

— Опитвал се е — възразих аз. — И двамата се опитвахме. Но ти успя да ме изхвърлиш през борда навреме.

— Аз, разбира се, нямам и най-малка представа за какво говориш.

Не можех да го докажа, но знаех, че той прекрасно разбира за какво му говоря, и ако не ми бяха прибрали пистолета, в този миг главата му щеше да бъде пръсната по жълтите му стени. Сигурно тази мисъл бе избила на лицето ми, защото едно от момчетата край басейна стана. Не се приближи, но ми даде да разбера, че следи с остър интерес развитието на разговора. Беше по-строен от останалите, стойката му беше заплашителна, а лицето му — познато.

— Джаз Гарсия, нали? — намигнах му аз, — Не ми казвай, че си спрял да мушкаш невръстни момиченца… или сега вече Джони ти ги доставя? — Една от жените в басейна погледна към нас. Не изглеждаше непълнолетна, но вероятно бе смаяна от мисълта, че е обслужвала изнасилвач. А може би бърках. Може би точно тази мисъл я възбуждаше допълнително. Чувствах се малък, глупав и наивен за тези мисли, но най-вече заради факта, че се намирах тук. Гарсия се озъби, но Виналди вдигна ръка и той остана на мястото си като добро момче.

— Господин Рендал отсъстваше — каза той с мек тон, все така леко наклонил глава на една страна. — Личи си, че е бил в лоша компания и е забравил, че сред нормалните хора е прието да се говори любезно. — Обърна се право срещу мен. — Нищо не знам за смъртта на Рейнолдс. Ако си дошъл да говориш за това, значи ми губиш времето повече, отколкото се опасявах.

— Някой го е премахнал. В началото реших, че е станало по грешка и че убийците са го сбъркали с мен.

Виналди сърдечно се засмя.

— Помислил си, че съм аз, така ли? Кажи ми, за какво да го правя? Ти си нищо. Не си заплаха за мен, ако изобщо някога си бил. Вече не си дори шибано ченге. Защо ще си прахосвам парите, за да те премахвам?

— Те не са дошли заради мен. Мал разследваше серия убийства — казах аз, следейки внимателно реакцията му на думите ми. — Който и да го е направил, сторили са го, за да го спрат.

— И кои са убитите?

— Пет жени. Убити по определен начин.

— Ние не убиваме жени, Рендал. Дори ти знаеш това.

— Лаверн Латоя и Луела Ричардсън.

Ако не го бях наблюдавал толкова внимателно, сигурно нямаше да забележа. Клепачът на Виналди едва доловимо потрепна. Той се обърна към бодигарда си.

— Джаз, ти чувал ли си за тях?

— Не — послушно отговори Джаз и заби твърдия си поглед в лицето ми.

Виналди отново се обърна към мен.

— Любопитно — обадих се аз. — Луела редовно се е появявала в клуб „Мръсник“ през последните две седмици… но може би тя наистина не е била от твоя тип. Предполагам, че е можела да чете. За Лаверн мисля, че е била една от танцьорките ти. Мога да проверя това по-нататък, но ти вече ми даде отговора си. Между другото, намерих сестра ѝ преди около час, изстиваща след свръхдоза рапт в опаковка от „Клизмата на съсела“. Ти продължаваш да пласираш рапт, нали, Джони? Питам се дали понякога не подхвърляш тук-там по някоя чиста доза, за да си сигурен, че никой няма да свърже името ти с някаква мъртва жена.

Виналди беше започнал да диша малко по-тежко.

— Махай се — заповяда ми той.

— Лаверн и Луела са били разчленени. Някой е изчовъркал очите им — невъзмутимо продължих аз. Едно от момичетата в басейна тихо ахна и сложи ръка върху устата си. — Звучи ли ти познато? — И тогава, без да се замисля, казах напосоки — просто първото нещо, което се материализира в главата ми: — Къде е жена ти? Тя не е ли част от компанията ви край басейна?

Вбесен, Виналди направи крачка към мен. Вените на шията му се бяха опънали като въжета.

— Тя е там, където иска на майната си да бъде, ако това изобщо ти влиза в работата.

— Хм, напуснали са те? На мен ми се струва унизително.

— Не по-унизително, отколкото ще бъде за твоите приятели, ако все още имаш такива, които ще трябва да те извадят от канализацията.

Помислих, че ще се нахвърли върху мен, но той се овладя със самоконтрол, на който аз не бих бил способен, пое тежко въздух и разтърси глава.

— Ти си един жалък нещастник, Рендал — каза той накрая. — Виждам в очите ти, че не си се надрусал, преди да се довлечеш тук, и предполагам, това те кара да си мислиш, че можеш да контролираш живота. Но за мен един човек, който наистина мисли така, никога няма да дойде тук, за да ми досажда. Не съм плащал никому, за да пречуква теб, Мал или когото и да било. Известни са ми по-добри начини да харча парите си. Ето за Сиобхан например — и той кимна към скъпо изглеждаща блондинка, изтегната в един от шезлонгите. От шията надолу тя бе олицетворение на представата на някой пластичен хирург за много влажен мъжки блян, но дългите часове, прекарани под глеморайзера^[1], бяха моделирали чертите на лицето ѝ така, че то изглеждаше като изваяно от лед. — Нейната издръжка ми струва достатъчно скъпо.

— Вярвам ти напълно — отговорих аз. — Сега си тръгвам. Но ще ти кажа нещо на раздяла: шевовете не издържат. — Обърнах се и се отправих към ниската вратичка. Нищо повече не можех да направя, поне тази нощ. Нямах пистолет, нямах план… нямах дори мозък.

Виналди остана като закован.

— Какво означава това?

— Трябва да се безпокоиш не само за убийствата, Джони. Долу са плъзнали слухове. Говори се, че контролът ти се изплъзва.

— Че какво ме интересува какво се говори долу?

— Какво наистина? — свих аз рамене и отворих вратичката. Погледнах назад за момент. Беше като жива картина: бандит, заобиколен от човешки… аксесоари. Двамата типове при масата се споглеждаха. Хората му отлично разбираха за какво говоря. Техният бос — също. Бях извървял половината път по пътеката, когато той извика зад гърба ми:

— Рендал! Миналото си е минало, ясно ли ти е? — Гласът отекна над грижливо окосените морави. — С него е свършено веднъж и завинаги!

Стигнах до портата, без повече да се обръщам. Нямаше смисъл: Виналди бе интелигентен мъж. Той прекрасно разбираше, че това е невъзможно.

 

 

Слязох на 72-ри с треперещи крака, но просто трябваше да го направя. Юмрукът ми още бе изтръпнал от дискусията с окото на полицая при асансьора, но петдесетте долара бяха обратно в джоба ми, правейки компания на пистолета. Чувствах се като че ли пропадах по спирала, без надежда някога да изпълзя нагоре. Беше същото като вечер след много бири, когато, от една страна, разбираш, че вече няма спиране, а от друга, знаеш, че онова, което ти предстои, е още по-лошо. Мисълта да купувам камион ми изглеждаше все по и по-смехотворна и вече ми се струваше, че идеята е била абсурдна още в самото начало.

72-ри беше жалка картина. Но той никога не е бил ослепителен. Беше си обикновено предградие, разпределено в множество коридори. В миналото тук бе имало хотели от веригата средна класа на „Мегамол“ и няколко малки магазина, но в останалата си част представляваше място за живеене. По времето, когато бях живял тук, хората все още се стараеха и се преструваха, че им е все едно дали живеят под или над стотния етаж. Това бе квартал на нископлатени служители: малко полицаи, малко старци бохеми и дори двама-трима учители. Нямаше градини, но сандъчетата до входните врати бяха засадени с борещи се за светлина цветя. Понякога — стига да успееш да забравиш, че не си на открито — не бе изключено да ти се стори, че се разхождаш през пролетта из тучни морави.

Е, вече не беше така. Излязох от асансьора и спрях, загледан в дългия коридор точно пред мен. Навремето един апартамент отляво изгоря. Сега изглеждаше като обитаем отново, но макар някой да се бе постарал да го позакърпи, пораженията още личаха. Мокетът беше с пет години по-мръсен, боята по стените изглеждаше като че ли по тях се бяха изпикали поне хиляда пияници, насмукали се с най-невероятни бълвочи. Повечето лампи по тавана все още светеха, но с някакво напрегнато съскане, като че ли си запазваха правото всеки момент да се откажат от непосилната си задача. Не се виждаха никакви сандъчета с цветя.

Подминах врати, зад които може би все още имаше хора, които познавах. Не почуках на нито една. Не знаех кое би било по-лошото: да открия, че всички са напуснали, или че още са тук. Завих в познатия страничен коридор, извеждащ до периферията. Макар и второстепенни, тези коридори бяха широки почти колкото главния и точно в това бе тайната на този етаж да изглежда така просторен. Сега обаче ми изглеждаше пуст.

Забелязвах някои промени, но нищо съществено, преди да завия на 31-ви и 5-и. Колкото по-надалеч отивах по 31-ви, толкова по-зле ставаше. Тук вече светеше само по една лампа на всеки три, при това с потрепваща призрачна светлина, от която коридорът не ставаше по-приветлив. С наближаване на периферията на етажа се увеличаваше броят отворени врати, които подминавах. Апартаментите зад тях бяха празни, мебелировката — отдавна изнесена. Самият живот се бе изнесъл от 72-ри етаж, а този ъгъл изглеждаше напълно забравен. И не защото бе по-занемарен, напротив — съвсем необяснимо той ми се струваше по-запазен от местата, все още обитавани на този етаж. Не се забелязваха и следи от вандализъм — просто тук вече не живееше никой.

На стотина крачки преди края осветлението на тавана се бе предало окончателно. Виждах накъде отивам само благодарение на слабата лунна светлина, проникваща през напукания прозорец във външната стена. Някаква буца в гърлото ми се надигна застрашително, а космите на тила ми настръхнаха. Чух едва доловим шум и се обърнах да погледна в отворената врата, покрай която минавах. Не видях никого, но ми се стори, че забелязвам да помръдват някакви сенки. Направих крачка навътре със сърце, готово да изхвръкне.

Едно изплашено момче се бе свило в тъмнината с широко отворени очи. Беше прилично облечено и не ми изглеждаше да е избягало от къщи. Някой бе вчесал косата му тази сутрин и се бе погрижил да е облечено в чисти дрехи, но от друга страна, то не трябваше да закъснява до толкова късно само навън.

— Моля те… — с треперещ глас каза то, — не ми прави нищо лошо.

— Няма — успокоих го аз. — Аз не причинявам зло на хората. — То ме погледна внимателно и като че ли се поотпусна. В стаята цареше почти непрогледен тъмносин мрак и то ми изглеждаше като купчина съзаклятничещи сенки, увенчани с малко, но интелигентно лице. — Какво правиш тук?

— Идвам понякога… да поседя. Искам да бъда смел. А ти защо си тук?

— Едно време живеех тук, в самия край — отговорих аз и запалих цигара.

Момчето недоумяващо ме изгледа.

— Защо? Тук наистина е страшно.

— Тогава не беше — казах му, но се замислих, че кварталът, в който навремето бях израсъл, сега наистина се бе превърнал в място, което можеше да постави момчешката смелост на изпитание. Направих усилие да се усмихна. — Значи децата идват тук, за да докажат, че не ги е страх, така ли?

— Не — каза то, — само аз. Баща ми… баща ми мисли, че мъжете трябва да са смели. Той не вярва, че аз съм смел, защото другите момчета все ме бият в училище.

— Знае ли, че идваш насам? — Момчето поклати отрицателно глава и аз пак се усмихнах. — Не му казвай. Запази го в тайна и така винаги ще знаеш за себе си нещо, за което той и не подозира. А след като той не знае всичко за теб, значи не може да бъде прав във всичко, което ти казва, нали така?

Момчето се замисли над думите ми, схвана логиката в тях и също ми се усмихна.

— Знаеш ли, тук наистина има духове — каза то с ентусиазъм. — Когато едно време тук живеели хора — преди две години, — понякога виждали един малък човек да ходи из коридорите. Ти вярваш ли в духове?

— Да — казах му и почувствах как вратът ми изстива.

— Има и още някой, който понякога идва тук. Не знам кой е. Аз се крия. Мъж, ама не толкова висок, колкото си ти. Отива до края и остава там известно време. След това си тръгва. — Изведнъж, с импулсивността на малките деца, то скочи на крака и каза: — Трябва да си вървя.

Мина покрай мен и ми подаде ръка. Раздрусах я развеселен. Миг по-късно вече го нямаше. Изтича в коридора и след малко топуркането на крачетата му заглъхна в далечината. Когато излязох от апартамента, от него нямаше и следа.

Отидох до края на коридора. Сърцето ми биеше бавно и силно. Погледнах вратата отляво. Беше затворена. От двете ѝ страни видях единствените сандъчета за цветя в тази част на етажа. Растенията, чиито имена без никакъв успех ми бяха набивани в главата години наред, отдавна бяха изсъхнали, просто се бяха стрили на прах до самата почва. Протегнах ръка и докоснах вратата до ключалката, там, където дървото, макар да беше напукано, все още изглеждаше ново, сякаш недокоснато от времето. Хванах дръжката и я натиснах.

Апартаментът беше тъмен, мракът бе по-гъст от онзи, който преди малко бях напуснал. Отдясно беше кухнята. Потърсих с ръка ключа в тъмнината, намерих го, щракнах го, но естествено не се случи нищо. На слабата светлина, проникваща през малкото квадратно прозорче в самия край, видях, че в кухнята все още има вещи. Тенджери до умивалника, три чинии до печката, ножове по плота и на пода. Натюрморт и тишина. Извърнах се, преди да съм забелязал повече подробности.

Останах за малко в банята, загледан в отражението си в огледалото. Тук беше почти непрогледно тъмно, но аз бях доволен. Не исках да виждам колко много или колко малко съм се променил.

Дневната. Лавици от едната страна: книги за готвене и градинарство, натрупани до евтини романи с меки корици и учебници по съдебна медицина. Другата стена, представляваща почти изцяло прозорец, беше нашата гордост. Можехме да живеем и няколко етажа по-високо, но предпочетохме да останем на 72-ри, защото само тук можехме да си позволим да наемем външен апартамент. Харесваше ми да си мисля, че Анжела ще може да вижда нещо повече от Ню Ричмънд, а в ясен ден погледът ѝ ще стига до планините. Само че тази нощ ми беше трудно да различа дори облаците навън, защото стъклото на прозореца — както впрочем повечето стени и мокетът — беше изплескано със засъхналата кръв на моята съпруга и моята дъщеря.

Не влязох в спалнята. Опрях гръб в стената и бавно се плъзнах надолу. Седнах и обхванах коленете си с ръце.

 

 

Бях се прибрал в девет, както обикновено закъснявайки за вечеря. И пак както обикновено, макар и в тези ужасни последни дни, Хена бе сготвила и в кухнята миришеше на нещо вкусно. Натъпкан с рапт до козирката, бях нахълтал в апартамента и бях възприел миризмата като цвят — необичаен тъмночервен нюанс. На всичко отгоре бях пиян и се бях отбил, решен да не се бавя повече от десетина минути, макар Хена да не знаеше за намерението ми. Случаят Виналди най-сетне се бе помръднал от мъртвата точка и възнамерявах да се върна на работа веднага щом изпълнех възможно най-формално задълженията си на съпруг и баща, както бях започнал да правя напоследък.

В апартамента беше тихо, което ме изненада. В девет беше любимата програма на Анжела — някакъв анимационен сериал за глупава котка. Въпреки ступора, в който се намирах, тишината ме накара да поспра за няколко секунди, преди да вляза намръщен в дневната.

В първия момент си помислих, че раптът е освободил цялата си сила в мозъка ми точно сега и че червената миризма от кухнята е проникнала в стаята, заливайки всичко. В следващия разбрах, че не е така, и изкрещях толкова силно, че гърлото ми се оказа неспособно да изтръгне звук.

Анжела и половината Хена бяха в стаята. Анжела бе разчленена: всеки неин крайник бе отсечен от тялото ѝ и натрошен на ситно. Кожата на лицето ѝ беше одрана и беше залепена на екрана със засъхващата кръв. Първоначално не видях къде е главата ѝ. Торсът на жена ми беше поставен прав в любимото ѝ кресло, а вътрешностите ѝ се бяха изсипали от отсечения край. Долната ѝ половина беше на леглото в спалнята, положена с широко разтворени крака. Главата ѝ бе хвърлена в кошчето за боклук, заедно с тази на Анжела. Не можах да намеря очите на Анжела.

Видях тези неща и следващият ми спомен е от две седмици по-късно. Намерили ме в изоставен склад на 12-и етаж. Бил съм облечен все в същите дрехи и не съм успял да разпозная онази, която ме открила, въпреки че я познавах много добре. За това време бях успял да се превърна от умерено пристрастен към рапта наркоман в същество, чийто организъм не може да оцелее без него. Не ме бяха заподозрели в убийствата, но се бях простил с работата си. Последният факт ми беше абсолютно безразличен, понеже почти бях успял да забравя, че съм имал работа. Пет години по-късно продължавах да нямам ни най-малка представа какво се е случило с мен през това време и не желаех да знам, точно както не исках да мисля, че съм се оказал способен да се обърна и да изляза от апартамента си онази нощ, изоставяйки телата на двете най-любими за мен същества.

Знаех, че някъде в Ню Ричмънд има снимки — вероятно полароидни, — направени от убиеца като доказателство, че е свършил работата си, за да му бъде изплатен хонорарът. Вярвах, че току-що съм разговарял с човека, платил за тези снимки — същия, когото никой в полицията не искаше да арестува. Истинските тела отдавна бяха изнесени и унищожени, така че сега бяха останали само кървавите петна по пода, креслото и вероятно леглото.

Но всичко останало си беше тук, включително кръвта по прозореца и по екрана на телевизора. Седях, без да имам сили да помръдна, гледах безмълвно тези неща и се вслушвах напрегнато в тъмнината за… смеха на Анжела и въздишките на Хена. Не чувах нищо, така че след малко бръкнах в джоба си, извадих изгарящото кожата ми пликче и инжектирах съдържанието му в ръката си.