Майкъл Маршал Смит
За подмяна (20)

Глава 20

Великите и добрите, талантливите и важните, каймакът на генния резерв в Ню Ричмънд.

Не, по-скоро нещо съвсем друго. Най-богатите. Макар че сигурно бяха поканени — и пуснати през страничните врати — също така и хора с истински достойнства, колкото да направят панихидата по-интересна за отразяващите я представители на медиите. Все пак на телевизионните журналисти твърдо бе отказан прекият достъп до събитието и сега те тревожно обсъждаха неочаквания развой на нещата във фоайето на етаж 200. Би било хубаво, ако това бе направено в знак на уважение към покойната, но предполагам в случая ставаше дума за ход, предназначен по-скоро да разбуди любопитството им. Камерите и реещите се във въздуха средства за наблюдение чакаха спокойно, но хората, които би трябвало да ги управляват, бяха готови всеки момент да експлодират от възбуда.

Всички останали бяхме помолени да се качим по гигантска спираловидна стълба чак до 203-ти етаж, където ни оставиха да чакаме в зала с размерите на малка европейска страна. Някой спомена, че това било преддверието на параклиса. Помещението бе високо два етажа, а таванът бе боядисан в стила на Сикстинската капела. Дело на най-големите майстори по Западното крайбрежие, историята възвеличаваше изпълненията на най-големия от всички герои — Бог. Религията никога не бе губила популярността си сред богатите, може би защото предлагаше най-лесния достъпен за тях начин да имитират смиреност. Всички около мен без никакво изключение, а те бяха сред най-обезпечените в Ню Ричмънд, стояха и полагаха максимални усилия да не им личи как си задават въпроса колко ли е струвал разкошът да поръчаш изографисването върху тавани на комикс с размер миля на миля. Залата би изглеждала полупразна дори и с пет хиляди души в нея, така че всеки в групичката от около четири-петстотин, които се бяхме сгушили в средата, бе обречен да прецени истинското си положение в обществото и да осъзнае нищожеството си пред човека, притежаващ всичко това.

Двамата с Голсън стояхме в края. Не че държах на компанията му — просто нямаше къде другаде да отида. Не разполагах с никакъв план. Чаках да видя какво мога да направя.

Хората непосредствено край мен шепнеха нещо в очакване. Голсън беше захласнат, но си позволяваше да хвърля погледи към тълпата знаменитости с почти религиозна богобоязлива почтителност. Виждах, че това наистина са неговите богове: сбръчкани старци и обаятелни младежи, всички несъмнено богати и четириизмерни с положението си в обществото. Нямаше човек без престижните интелигентни маркери с цена на ръкавите, тръбящи стойности, способни да поразят всеки, на когото му пука. Ако съдех по повечето изражения, имаше доста такива хора. Малцина бяха пренебрегналите това публично известяване на собствената състоятелност и останалите гости се чудеха дали обяснението е, че техните дрехи са малко по-евтини от тези на околните, или защото са много по-скъпи. Ако се съдеше по смръщените вежди на тези край мен, не бе никак лесно да се направи правилният извод. Аз специално нямах нищо против богатите, абсолютно нищо. Може би единственото ми възражение към тях беше, че са страшно скучни.

Не бях имал никакъв проблем с минаването през охраната. Имах известни опасения, че снимката ми е раздадена на когото трябва, но нито един не ме погледна втори път. Придружавах човек с истинска покана, бях мъртъв и следователно не можех да бъда заплаха. Голсън не беше особено щастлив от развоя на събитията, но аз се опитах да го успокоя, че моята компания не само няма да навреди на репутацията му, ами така ще има много по-голям шанс да забърше нещо завързано по време на приема след службата. Не беше много сигурен какво точно му казвам, но настроението му все пак се подобри.

Не видях в тълпата никой, който би могъл да се превърне в проблем за мен, но и не бях очаквал да видя. Бях помолил Виналди да не надига глава поне до следобеда, Максен едва ли щеше да се появи преди службата, когато се предвиждаше да произнесе траурно слово в памет на убитото момиче, а Ихандим и събратята му не бяха достатъчно представителни, за да бъдат допуснати в близост до централната сцена по време на подобно събитие. Нямах никакво съмнение, че те се навъртат наблизо, но докато бях под прикритието на тълпата, нямаше от какво да се опасявам. Засега.

След около половин час забелязах, че в далечния край на групата гости става нещо, и когато се взрях, установих, че Йоланда Максен съпровожда жената, чийто образ бях запомнил от поканата до Голсън. Това бе Форма Ричардсън, майка на покойната, и Йоланда я представяше на гостите. Запалих цигара, предизвиквайки раздразнението на близкостоящите, и проследих церемонията с поглед. Голсън се бе запилял някъде, явно тръгнал да огледа обстановката.

Нещо в лицето на Йоланда Максен ме накара да се вгледам по-внимателно: вместо очаквания триумф или поне някакво показно съчувствие, чертите ѝ изглеждаха мъртви и кухи. От своя страна госпожа Ричардсън явно не познаваше почти никой от хората, на които я представяха. Не скръбта, а Максенови бяха станали причина тук да дойдат хора, които искаха да се покажат, а не такива, които бяха имали някакво отношение към Луела Ричардсън. Когато забелязах една двойка на средна възраст да се обръща с погнуса след докосването до отпуснатата ръка на Форма — очевидно не желаеха нейното нещастие да им развали прекарването — не издържах и се загледах в тавана.

Точно над мен бе илюстрирано някакво библейско събитие. Не означаваше нищо за мен, а предполагам и за останалите. Тези неща бяха престанали да бъдат модерни. Религията все още означаваше нещо за нас, но сега имахме и кода — две неща, символи на събития, развиващи се в светове, съвсем близки до нашия. Едно време беззаветно вярвахме в невидимия Бог, сега повече вярвахме в потоците електрони, носещи се из пространства, прекалено малки, за да можем да ги видим с очите си. Подобно обръщане към неосезаемото доказваше, че в хората има нещо, което налага да държим необяснимото дълбоко в сърцето си и да се надяваме, че съществува неуловима сила, способна да оформя съдбите ни. Изглежда, винаги ще имаме нужда от места без път към тях.

Бог, код, нашите съзнания. Не знам дали просто най-сетне не трябва да прочетем инструкциите за работа.

Гледах тавана, докато той не започна да избледнява, и тогава на негово място в главата ми се появиха неканени образи. Лицето на Хена, после на Анжела и най-сетне това на Шели Латоя. Нейното като че ли избледня най-бавно и трябваше отново да изживея спомена от начина, по който ме бе погледнала, когато ѝ бях предложил лесното разрешение на угризенията от прибирането на парите на мъртвата ѝ сестра. На нейно място се появи момиче, което не бях виждал живо — Луела Ричардсън. Малко странно, но образът в главата ми бе по-различен от онзи на снимката, показана ми от Голсън, сякаш я виждах под различен ъгъл на светлината.

Накрая видях Суедж, но не бе тъжна — смееше се.

Нисък звук ме информира за разтварянето на двете огромни врати в дъното на необятната зала. Входът за параклиса, както и можеше да се очаква, бе максимално далеч от мястото, където чакахме, за да се подчертае за пореден път в колко голямо помещение се намираме. Изненадващо бе, че досега не ни бяха подложили на още едно-две унижаващи достойнството изживявания, като например хапки от силикон или умален модел на Млечния път, изработен от редки диаманти. А може би и на тези неща щеше да им дойде времето, примерно след службата. Ако беше така, аз никога нямаше да ги видя.

Защото когато тръгнах заедно с другите опечалени по дългия път през залата, знаех какво ще направя. Щях да дръпна воала от Максен, за да покажа на присъстващите, че дори хора, изтъкани от светлина, са способни на тежък грях.

Докато вървяхме, забелязах сред тълпата началника на полицията Маколи, който скромно се държеше по-назад. От всички поканени той единствен можеше да ме познае. За щастие беше прекалено зает да убеждава в нещо някаква знаменитост, за да има време да погледне към мен. Когато влязохме в параклиса, се позадържах и така седнах на крайно място на една от последните редици столове. Параклисът беше изненадващо малък и полутъмен. Капацитетът му бе горе-долу колкото да събере поканените. По временната суматоха отпред можех не толкова да видя, а по-скоро да се досетя, че гостите се надпреварват кой да заеме най-добрите места, но аз специално усещах странна дистанцираност. Съзнанието ми беше започнало да се изтегля обратно в главата ми, в онова вътрешно пространство, където цареше спокойствие.

Прибирах се у дома. Едва сега започвах да осъзнавам нещо, което сигурно винаги е било така: колко малко усилие е необходимо, за да разбереш, че си прекарал прекалено дълго живеейки изнесен пред себе си, пред мислите, и че всъщност е безкрайно лесно да разтвориш широко вратите към онази стая отзад и да се върнеш в нея, където винаги ти е било мястото. Чувствах, че съм взел правилното решение и че ако разчета действията си добре във времето, ще мога да свърша каквото трябва, преди да ме убият.

Чаках службата да започне и погледът ми обхождаше стените на параклиса, скрити под потъмняла от времето дървена ламперия. След дълги години на бягство бе някак изненадващо дори и за мен да се видя най-сетне попаднал на място, където цари такова спокойствие. Вътрешните колони бяха изработени от цели стволове на дървета и макар лакирани, бяха оставени нерендосани, за да изглеждат максимално естествени с грубостта си. Едва ли в тази зала имаше някой, който в момента да осъзнава, че този параклис няма нищо общо с християнството, а по-скоро символизира по един деликатен начин тайните, научени от Максен по времето, когато е бил войник в Междината. Да, вярно, че имаше разпятия и икони по местата, където бе редно да се сложат, но от друга страна, единственото осветление идваше от хилядите свещи, подредени в редици върху всяка открита и свободна повърхност и хвърлящи мека маслена светлина, която можеше да напомня за едно-единствено място. Липсваха само няколко сини лампи с индиректно осветление по ъглите и всичко щеше да бъде перфектно.

Гостите най-сетне заеха местата си и службата започна. Спомних си колко пъти се бях крил зад дърветата в минутите спокойствие преди избухването на огнените бури, настроил всяка фибра на тялото си към музиката на живота и смъртта. Малък църковен хор запя нещо старо и сантиментално, вероятно по избор на майката на Луела, и древните архаично звучащи фрази отекнаха в пространството на параклиса като изплашени птици, опитващи се да намерят гнездата си.

В този момент стана братът на Луела и се отправи към аналоя. Прочете кратко слово, акцентът на което бе върху това колко продуктивен член на обществото била сестра му. Благодарение на перфектно настроената озвучителна уредба думите му бяха чути в цялата зала. Една възрастна жена до мен се разплака и направи на нищо скъпоценния ръкав на роклята си. Не че имаше някакво значение, тя и без това едва ли щеше да я облече втори път. Никой не бе в състояние да ме убеди, че е познавала Луела. Започвах да съжалявам, че Ниърли не е с мен. Точно това се бях опитал да ѝ разкажа снощи — че понякога телата ни сами предприемат действие, тласкани от емоция, върху която нямаме контрол. Така и моето търпение бе започнало да се изчерпва. Реалният свят трябваше да научи как да се отнася към Междината, защото в противен случай всичко щеше безнадеждно да се обърка.

Хорът бе замлъкнал. Усетих някакво размърдване около мен. Погледнах отпечатаната програма на службата и разбрах причината: настъпваше великият момент, когато най-успешният претендент за бог сред жителите на Ню Ричмънд щеше да се появи, за да протегне ръка към нас и щедро да ни дари с винаги готовото си състрадание. Гостите се поизправиха на столовете и занадничаха напред в полумрака, а когато заглъхна и последната музикална нота на траурния църковен химн, една фигура се появи пред редиците столове и се отправи на свой ред към аналоя.

Подобно на всички останали първоначално стоях и гледах. Максен изглеждаше строг и недостъпен, но нали точно това са ни учили да харесваме. Всички ние, в по-голяма или по-малка степен, търсим своя татко, но бащите понякога не са мили и сърдечни. Максен беше среден на ръст, облечен бе в тъмен костюм, а сивата му коса над слепоочията бе вчесана назад. Благодарение на очилата очите му изглеждаха непрозрачни, сякаш макар и от плът, оставаха недосегаеми, като че ли той се намираше зад параван. Имаше някакъв гланц във властта и богатството му, забележим дори от моето място, и за миг се поколебах и се запитах дали наистина хора като мен могат да повлияят по някакъв начин на света, който той бе създал около себе си.

Станах и мигът, в който се изправих, ми напомни за нещо, сякаш ехото от онзи изстрел най-сетне се бе отразило от най-високите планини на света и се бе завърнало окончателно в главата ми, за да умре в нея. В първия момент хората, изглежда, помислиха, че става дума за част от службата, а след това сигурно решиха, че един от поканените си е загубил ума. Но аз тръгнах по централната пътека с високо вдигната глава и изправени рамене.

В параклиса настъпи мъртва тишина, нарушавана само от крачките ми, които звучаха като бавно чукане по масивна дървена врата. Бях изминал половината от пътя, когато започнах да чувам сподавен шепот и да различавам раздвижване из сенките в единия край на параклиса. Заложих на увереността си, че охраната едва ли ще рискува да стреля над главите на най-богатите хора в Ню Ричмънд, и продължих напред, без да свалям поглед от Максен, който също ме гледаше.

Когато стигнах на няколко метра от него, извадих пистолета си и атмосферата зад мен рязко се промени. Вече беше прекалено късно. С две бързи крачки застанах няколко стъпала под Максен и насочих дулото на пистолета право в челото му. Из ъглите на залата бе настанала суматоха: невидими до момента бодигардове се материализираха бог знае откъде. Стояха така, че да не ги виждат гостите, но усещах червените точки на лазерните им прицели върху гърба си. Можеха да ме застрелят, но чакаха сигнал. Максен ги беше тренирал отлично и те най-вероятно отчитаха, че ако стрелят, куршумите могат да преминат през тялото ми и макар и с много по-ниска скорост да нанесат тежки поражения на техния господар. Риск, който никой от тях не беше готов да поеме.

— Кажи им — заповядах аз на Максен. — Обясни им, че ако някой стреля, ще имам предостатъчно време, за да пръсна черепа ти по стената зад теб.

Максен ме гледаше невъзмутимо. Беше само пет години по-възрастен от мен, но изглеждаше като излят от тектонични плочи. Лицето му бе едновременно изморено и измъчено и с нещо ми напомни лицето на жена му.

— Ти така или иначе ще ме застреляш, Рендал — проговори най-сетне той. — Каква е разликата?

— Не — казах аз. — Няма да те застрелям. Дойдох с това намерение, но реших да направя нещо много по-лошо. Ще разкажа на тези хора една история и след това ще ти подаря живота.

— И ще умреш.

— Случва се — свих рамене аз.

Максен огледа периферията на залата, за да адресира посланието си, и вдигна ръце. Изкачих останалите стъпала, без да отмествам пистолета от челото му, и се обърнах с лице към конгрегацията.

Пред мен имаше петстотин чифта очи, все немигащи. Сграбчих Максен за врата и забих дулото на пистолета под брадичката му. Получи се много удобно, сякаш оръжието бе чакало точно този момент, откакто го имах. Може би всички ние — аз, Максен и пистолетът — бяхме чакали този момент. Откъм залата долетя леко ахване, но тълпата бе прекалено смаяна, за да е способна на нещо повече от тази неволна реакция. Главата ми се изпълни с бял шум, сякаш нервните вериги в нея бяха започнали да изгарят една след друга.

— Луела Ричардсън не е била убита при нещастен случай — заговорих аз, опитвайки се да бъда максимално ясен. Микрофонът подхвана гласа ми и го запрати из залата. — Била е убита за забавление от човек, нает от господин Максен.

Не знам какво очаквах да стане, но то не се случи. В залата цареше мълчание. Очите продължаваха да ме гледат, но изражението им с нищо не се промени. Максен стоеше неудобно извърнат на една страна и аз усещах избръснатата долна част на бузата му да се опира в ръката ми.

Започнах отново:

— Този човек е убил още четири жени, както и няколко мои приятели. Но Луела единствена от всички е живяла над стотния етаж, което обяснява вашето присъствие днес тук. Не защото на Максен му пука, а защото е виновен. И си мисли, че ако направи това, на което сме свидетели, то ще го оневини поне малко.

Все още никаква реакция. Гледах лицата и се питах дали не правя грешката да им говоря на чужд език. Никой не помръдваше. Никой не изглеждаше възмутен. Като че ли никой нищо не бе разбрал.

Озадачен, аз пуснах Максен и се облегнах на аналоя. Отворих уста, за да заговоря, но от нея излезе само една фраза и в главата ми блесна ослепителна бяла светлина.

— Преди пет години той нареди да бъдат убити моята жена и дъщеря ми.

Това беше, което казах, и спрях, защото осъзнах, че няма какво друго да им кажа.

— На никой не му пука, Джек — обади се глас и аз се обърнах да видя кой е проговорил. В самия край на шести ред седеше Джони Виналди. — Хена, твоите хора, всички под стотния етаж… за тези тук не означават нищо. — Този път конгрегацията реагира, макар че според мен никой от тях нямаше основание да бъде по-изненадан от мен самия. Виналди стана и поклати глава. — Всъщност от всички тук само Максен може би е загрижен за съдбата на Суедж. Тя все пак е резервата на неговата дъщеря. Точно затова той бе толкова загрижен да си я върне, а понеже истинската Суедж тази сутрин умря, Джек, ти като че си успял да си отмъстиш. Но както ти казах, с това малко изключение, никой тук не дава пет пари за нищо. Тези хора не са дошли като опечалени. Дошли са да боготворят този тип.

Неочаквано ми се изясни, че Максен не бе посещавал моята ферма нощем, защото резервата на дъщеря му е била там и му се е струвало, че това ще е неприлично. Осъзнах колко много стаички би трябвало да има в неговата глава, колко малки са те и колко страшни тайни стоят завинаги заключени в тях.

— А ти какво правиш тук? — тихо попитах аз, замаян от странна лекота в главата, дължаща се вероятно на чувството за нереалност. Знаех, че само изстрелите могат да ме върнат към реалността.

Виналди се усмихна без сянка от развеселеност.

— Онова, което трябваше да направиш ти — отговори той, вдигна ръка и застреля Максен в лицето.

Максен политна и още преди тялото да падне, Виналди доизпразни пълнителя в него. Очилата на Максен се плъзнаха по пода в тишината, а очите му впериха изцъклен поглед в нищото.

В следващия миг залата експлодира в блясъци от експлозии и над всички ни се спусна пелена от сълзотворен газ. От сенките изскочиха шестима от хората на Виналди и прескачайки телата на вече убитите телохранители на Максен, с дълги откоси поразиха повечето от останалите в охраната, заедно с част от гостите. Не знам, това може и да не бе съзнателен ход, но загинаха доста от поканените. Телата им падаха на пода като дървета в гора, непознаваща насилието, и зад тях изникваха призрачните лица на другите, на които бе писано да останат живи. Знаех, че поне част от тях завинаги ще запомнят деня, когато джунглата се бе надигнала, за да им отмъсти, но разбирах също, че това няма да промени нищо.

Виналди вече беше заобиколен от своите хора, образували жив човешки щит около него. Беше изпълнил мисията си. Трепкащата жълтеникава светлина на свещите бе изпълнена с дим. Залитнах без посока в хаоса, опитвайки да се ориентирам сред писъците и пламъците.

Неспособен да повярвам, че още съм жив, се отправих към най-плътната част на тълпата — подсъзнателно търсех прикритие сред изпадналите в паника гости. Бавно си проправих път в гората от свещи, притиснат от човешки същества, изживяващи най-ужасния ден в своя живот. Регистрирах присъствието им само подсъзнателно. Струваше ми се, че параклисът е обхванат от пожар. Зърнах за миг Голсън, но той не ме видя. Беше зает да утешава млада дама, която по странно стечение на обстоятелствата бе и доста привлекателна. Покрай мен тичаха хора с разкъсани и обхванати от пламъци дрехи. Погледът ми попадна върху маркер с цена, който стремително намаляваше изведената на индикация стойност на облеклото, постепенно унищожавано от огъня.

Когато най-сетне се озовах в необятното преддверие, там вече имаше поток от хора, спринтиращи към изхода. Отново се превърнах в част от тълпата, понесла се към изхода. Нямаше никакви изгледи някой да остане за предвидения прием.

Вместо да се насоча към експресните асансьори заедно с останалите, аз се измъкнах незабелязано и се върнах по един от коридорите, за да потърся резервното стълбище, предвидено точно за случаи като този. Знаех, че трябва да се намира на не повече от неколкостотин метра. Не очаквах друг да се сети — тук, на 203-ти етаж, рядко се налага да се спасяваш по този начин и едва ли бяха отработвали ситуацията с учение. Малко по-надолу по коридора се натъкнах на майката на Луела. Бяха я оставили сама. Ръцете ѝ трепереха, но лицето ѝ изглеждаше спокойно. Гледаше право напред и не личеше да ме е познала.

Никой не охраняваше вратата към стълбището — предполагам, понеже хората на Максен бяха ангажирани с хаоса на горните етажи. Хванах дръжката и се обърнах да се огледам.

И докато отварях вратата, една ръка се протегна и ме издърпа през нея.