Майкъл Маршал Смит
За подмяна (4)

Глава 4

Телефонът в офиса на Хауи иззвъня и той се пресегна да вдигне слушалката. Беше ми отнело час да разкажа първата част. Суедж бе задрямала, сгушена в креслото. Докато Хауи слушаше, аз станах, съблякох палтото си и я завих. Тя неспокойно се размърда, но след малко отново заспа дълбоко. Клепачите ѝ потрепваха и това ме накара да се запитам какво ли сънува. Надявах се да е нещо хубаво.

Хауи затвори телефона и каза:

— Беше Дат. От трийсети етаж надолу никой нищо не знае.

— А Поли? Нещо от него?

— Той е навън в Портала — сви рамене Хауи. — Ще се обади, ако научи нещо.

После се облегна и зачака да му разкажа останалото.

 

 

Първото, което направих, бе да преопроводя комплекса на Фермата, понеже исках да имам втора алармена система. После с помощта на Ратчет изключих автоматичните релета, които биха се задействали, ако вратите на тунелите останат отворени за по-дълго от пет минути. И понеже тези релета щяха да включат и алармената индикация на контролните панели както в централата в Роноук, така и в главния офис на „СейфтиНет“, те бяха първата ми грижа, преди да пристъпя към изпълнението на основния план. Не можехме просто да ги повредим, понеже това би активирало друга алармена система.

Отворихме вратите едва когато се убедихме, че всичко е както трябва. Отсега нататък те щяха да останат отворени през цялото време, с изключение на случаите, когато се задействаше предупредителната сигнализация. Дадох възможност на резервните да влизат и излизат както им се прииска, макар понякога това да изглеждаше доста необичайно. Защото едва ли действа отпускащо на нервната система, когато се наведеш под масата и видиш там гол мъж с извадено око или момиче без крака.

Няколко дни не предприех нищо повече, защото исках да разбера дали свободата на придвижване може да се отрази отрицателно на някой от тях. Убедих се, че няма подобна опасност. Резервните, на които Ратчет и аз обръщахме по-особено внимание, скоро започнаха да предпочитат да са извън тунелите, макар че обикновено се връщаха там за спане. Останалите реагираха на придобивката по различен начин: от случайни екскурзии в главната зала до упорито нежелание да си покажат носа навън.

Тогава започнах обучението. Никога не бих могъл да направя сам онова, което сторих, ако не беше помощта на Ратчет. Бях изкарал една година в колежа, учейки история. Никога не бях имал нищо общо с неща като детска психология и възприемане на език, да не говорим, че нямах какъвто и да било педагогически опит. А ученици ми бяха деца на по над десет години и всички до едно за пръв път общуваха с човешко същество. Дори само това обстоятелство би следвало да се превърне в непреодолимо препятствие и знам, че ако бях останал на собствените си сили и умения, нямаше да постигна абсолютно нищо, макар и просто защото вече беше много късно.

Но Ратчет се оказа много повече от дроид чистач, за какъвто го бях смятал до нощта със свръхдозата. За начало той направи нещо на дроида медик. Това беше машина на компанията, проектирана и построена според спецификациите на „СейфтиНет“. Въпреки това през следващите пет години тя с нищо не показа намерение да съобщи за нас или поне да се оплаче, че ѝ се налага да препуска из цялата ферма в търсене на резервните, за да ги храни и да контролира състоянието им.

На второ място, и това според мен бе най-важното, с обучението се занимаваше Ратчет. Да, аз трябваше да седя сред тях, да ги уча да сядат, да им държа главите така, че да виждат буквите, които размахвах пред тях, и да следя дали чуват думите, които им повтарях и повтарях до втръсване в ушите. И, да, пак аз бях онзи, който стоеше зад тях, мушнал ръце под мишниците им, за да ги принудя да се научат да използват крайниците си както трябва. Мускулите им бяха абсолютно недоразвити, въпреки магията в храната на дроида медик. Сигурно именно това денонощно занимаване с резервните попречи на моето тяло да се съсухри и пречупи.

Но аз правех всички тези неща, говорех им, без да спирам, прегръщах ги, когато виждах, че са нещастни, макар този контакт да не бе от най-приятните ми изживявания. И все пак Ратчет вършеше истинската работа. Той бе настоял именно аз да остана на преден план, изхождайки от предпоставката, че резервните жадуват за човешко общуване. Точно това бе основната ми задача през следващите години: да създавам и дарявам топлина. Но освен това се опитвах да се досетя за нещата, от които имаха нужда, а когато след време най-сетне бяха в състояние да водят елементарен разговор, правех всичко по силите си да помогна на този крехък кълн на разума да се закрепи и да получи независимост. Но без явно дълбокото разбиране на Ратчет за пътищата, по които човешкият мозък може да бъде върнат към живот, аз едва ли щях да бъда способен на нещо повече от малката първа крачка. Той планираше уроците, аз ги провеждах.

След известно време проектът — предполагам, че нашето начинание можеше да се нарече така — набра собствена инерция. Вече зависех все по-малко от съветите на Ратчет. Оставях резервните да гледат телевизия и да слушат музика. Опитвах се да им обясня неща, които Ратчет не би могъл, като например какви закони управляват света навън. Но през цялото време чувствах до себе си Ратчет.

Често се питах откъде бе натрупал Ратчет цялото това познание и така и не успях да стигна до определен извод. Освен един, за който не съм сигурен, че имаше отношение към този въпрос. Питах се дали Ратчет не е повреден.

Измина дълго време преди тази мисъл да ме осени — все пак дроидът беше толкова способен в толкова много неща, че самата идея звучеше нелепо. Но бях започнал да забелязвам някои неща: резки промени в нивото на активността, моменти, когато сякаш застиваше или изпадаше в неутрално състояние, споделените с мен странни теории за единството между съзнателно и подсъзнателно, които така и не успях да проумея. И накрая… кафето.

Всеки ден от престоя ми във Фермата Ратчет правеше кафе, достатъчно да напои двойно повече хора, отколкото бяхме там. При всяко мое влизане в кухнята се озадачавах, после ми ставаше весело, накрая поглеждах с безпокойство огромните кафеварки на готварската печка, всяка от които неизменно биваше подменяна в мига, в който му се стореше, че течността в нея е поизстинала. Нямах ни най-малка представа дали има друго обяснение, освен това, че машината бе прекарала известно време на стаж в голям хотел като дроид, отговарящ за напитките.

Веднъж го попитах и той просто ми отговори, че така „трябвало“.

 

 

Годините минаваха и постепенно промените в резервните се затвърждаваха. Онези, с които бяхме прекарали най-много време — за нас те бяха „главните“, — вече разбираха какво им се говори. Те самите започваха да говорят, макар и след дълъг преходен период, по време на който някои от тях, особено Суедж, използваха странна амалгама от английски и онова, което аз наричах за себе си „тунелен жаргон“. Това представляваше нечленоразделна система от изсумтявания и шепот и аз не съм сигурен дали би могла да се класифицира като някакъв „протоезик“. Най-вероятно ставаше дума за форма на вербално утешаване. Но с времето те все по-често комуникираха на английски и естествено много от тях звучаха крайно досадно почти като мен, защото моите езикови навици бяха единствените, от които можеха да черпят. Оставях ги да гледат телевизия, за да научат повече за света отвън. Знам, че телевизията не е най-добрият учител, но от друга страна, виждал ли е някой онова, което днес наричат „реален живот“?

Почти никой от другите резервни не възприе нищо, макар че повечето редовно биваха внасяни в клас, а по-младите биваха окуражавани да им дават разни неща. Някои, в това число г-н Ту например, придобиха мъглява представа за форми и думи, така както котката се научава да отваря вратата. Повечето не научиха нищо и пълзяха из фермата през деня, за да се върнат в тунелите за храна и в очакване… на ножа.

Защото това продължаваше да се случва, разбира се. Линейките все така пристигаха. Понякога направо изглеждаше, че хората там вън, в „реалния свят“, изпитват удоволствие да живеят рисковано и безразсъдно, знаейки, че са застраховани. Така че от време на време мъжете идваха, осакатяваха някого и си отиваха. Нанюн загуби левия си крак, ръката си от китката надолу и дълга ивица мускул от предмишницата. Рагалд остана без ляв бъбрек в добавка към известно количество костен мозък, едната ръка и част от единия дроб. Към взетата ѝ за присаждане кожа от преди моето идване във фермата Суедж добави ивица стомашна мускулатура, ново парче кожа, този път от лицето, а половин година преди края остана и без яйчници. Когато това се случи, Суедж вече беше достатъчно просветена, за да разбере какво е загубила. Дейвид даде два пръста и някои други неща. Като цяло групата се отърва относително леко.

Най-лошото бе, че не се налагаше да бъде така. Щом учените бяха в състояние да клонират цели тела, защо не се опитаха да клонират крайници, когато възникнеше необходимост от това? Разбира се, това би било по-скъпо и не така удобно, а нали цената и удобството са новите богове в мудния ни век на разцвет в науката. И още нещо: започнеха ли да изработват „частите“ по поръчка, реалните хора щяха да чакат по-дълго, преди да са в състояние да държат отново чашката за вино с изящество. А така… резервните части бяха подръка и само чакаха.

Не ми трябваше много време, за да разбера в каква клопка се бях наврял сам. Когато санитарите изведоха за пръв път Нанюн от тунела, едва се сдържах да не се нахвърля върху тях и в последния миг съумях да превърна скока си в преструвка, че се опитвам да помогна — опит, който за щастие остана игнориран. Годините минаваха, а ситуацията се влошаваше, защото всъщност нищо не можеше да се направи. Буквално нищо. Осмелях ли се да създам проблеми, щяха да ме изхвърлят, без да им мигне окото. „СейфтиНет“ ме притежаваше. Те ми даваха подслон, те ме хранеха, те ми плащаха заплата. Дори моята ownCard на практика беше тяхна. Загубех ли работа, това би означавало начало на проблемите, но това бе най-малкото ми безпокойство.

Истината бе, че ако престанех да бъда оператор във Фермата Роноук, някой друг щеше да дойде на мое място. Някой, който нямаше да им помага, който пак щеше да ги затвори в тунелите и щеше да превърне вкуса от свободата, която им бях дарил, в най-горчивия спомен на живота ми. Това щеше да бъде човек, който щеше да заключи тунелите завинаги, но може би щеше да измъкне един следобед насила Суедж, Джени и някои от другите, да ги изнасили и да ги хвърли обратно върху телата на онези вътре. Защото човек никога не знае на какво са способни повредените малки мъжлета, оставени без контрол. Моралът във висша степен се крепи на това, че си под наблюдение — останеш ли сам, той е склонен да избледнява и да се изпарява без следа. Ратчет знаеше историята на един оператор, който в една дълга, студена и самотна нощ откачил и започнал да играе на руска рулетка с резервните. Дръпнал два пъти спусъка, когато пистолетът бил насочен към главите на двама от тях, но още първия път, когато трябвало да изпробва своя късмет, съдбата решила, че спусъкът трябва да удари на пълно. Говори се, че парче от куршума все още е забито в стената на единия тунел и че когато намерили тялото му, един от резервните дооблизвал останките във вече оглозгания череп.

И аз бях чувал за оплаквания от санитарите, че ръцете на някои резервни били останали без нокти, а пръстите им представлявали разръфани, окървавени чуканчета, че понякога вътрешните им органи били натъртени до степен да бъдат напълно неизползваеми, че по кожата им имало следи от рязания и изгаряния, необясними от гледна точка на официално разрешеното.

Може би трябваше да бъдат наемани специални екипи от професионалисти, които да се грижат както следва за резервните. Клиентите на „СейфтиНет“ несъмнено мислеха, че се постъпва точно така. Но как щеше да се отрази това на печалбата? Хората понякога са склонни да мислят, че когато дадени решения се вземат на основата на финансови съображения, това е своеобразна проява на обективна управленческа мъдрост. Не е така, разбира се. Защото подобна практика оставя вратата широко отворена за възникването на ужасни ситуации, които почти не се различават от умишлените прояви на безчовечност и жестокост.

Не знам, може би щях да се чувствам прекрасно, ако се бях ограничил да върша работата, за която ме бяха наели, а именно да си стоя мирно и да оставя дроидите да се грижат за добитъка. Но аз не го бях сторил и след като започнах другото, бе станало невъзможно да зарежа нещата ей така. Истината бе, че бях загърбвал шанса много пъти през живота си. Но всеки път, когато го направиш, част от теб остава там, отсечена от останалото ти същество. И тази част продължава да съзерцава миналото, гневно го гледа с надежда то така и да си остане, и разбираш, че моментът е безвъзвратно изгубен, едва когато настоящето започва да посивява и избледнява. Около теб се надига миризма, мека всепроникваща миризма, която именно заради това се изплъзва от вниманието ти. Но другите хора могат да я доловят и точно това обстоятелство ти пречи да разбереш какво всъщност става около теб. Така преставаш да разбираш настоящето. Веднъж и завинаги.

Когато Дейвид загуби пръстите си, аз му помогнах да седне и му обясних защо са му причинили тази мъка. Говорих и усещах аромата на „Джек Даниелс“ в дъха си. В един миг го погледнах и видях в очите му себе си, изкривения си образ, отразен в сълзите. За пръв път от половин година изпитах необходимост от рапт… от каквото и да било, стига да ми помогне да забравя онова, което болката в очите му събуди в душата ми. Аз бях най-близкият заместител на родителя, който му е било писано някога да има, и точно аз трябваше да му обяснявам защо е в реда на нещата някакви хора да идват, когато си пожелаят, и да режат от тялото му! Бях честен, стараех се да говоря спокойно и се опитах да му внуша, че съм на негова страна, но колкото повече говорех, толкова по-ясно си спомнях за моя баща.

През следващите три години в мен се бореха две неща или по-скоро се опитваха да се наместят едно в друго като две заспали котки в обща кошница. Първото бе сдържаното осъзнаване, че съм създал ситуация, чието разрешаване трябва да намеря, както заради резервните, така и заради мен самия.

Второто бе чувството на омраза към Фермите, към онзи, който ги притежаваше, и към всичко, което те олицетворяваха. Знаех, че нещо трябва да се направи, но нито аз, нито Ратчет имахме представа какво може да е то.

Накрая правото на решение ни бе отнето.

 

 

На 10 декември от петата година на пристигането ми във Фермата прекарах сутринта в контролната зала. Компания ми правеха няколко от резервните — те говореха, гледаха телевизия, някои дори се опитваха да четат. Други — в различна степен на напредък — бяха пръснати из комплекса, бродейки просто така или придвижвайки се всеки по начина, по който можеше. По обед направих инспекция на района. Дъхът ми образуваше пара пред лицето. Зимата се бе настанила на хълма като студ в стари кости и на фона на бледото небе щръкналите замръзнали дървета изглеждаха като черни пръчки, забучени върху грапава алуминиева повърхност. Беше ми приятно от време на време да излизам, защото това ми припомняше, че все още съществува и външен свят. Освен това така проверявах — не без надежда — дали няма да падне мъгла или да завали сняг. В няколко подобни случая, когато бях абсолютно сигурен, че никой не може да ни види от пътя, си бях позволил да пусна някои от резервните на разходка из двора.

Следобедът бавно се точеше в уютната топлина на Фермата. Помогнах на Суедж в урока ѝ по четене и показах на Дейвид още няколко упражнения за сила в ръцете. Аз самият правех лицеви опори и коремни преси, стараейки се да поддържам нещо като форма. Продължавах да копнея за рапт всеки божи ден, но от година не бях вземал. Комбинацията от упражнения и работа, съчетани с компанията на Ратчет, ми помагаха да се опазя. Взех душ, налях си кафе от вечно пълните кафеварки в кухнята и седнах с книга в контролната зала.

Оформяше се поредната спокойна вечер във Фермата и аз почти чувствах смисъл в живота си.

Точно в девет часа алармата иззвъня и сърцето ми се сгърчи от студ. „Защо точно днес? — помислих си с гняв, сякаш конкретният ден имаше някакво значение. — Защо просто не ни оставят на мира?“

Главните резервни ми помогнаха да приберем останалите в тунелите, след което изключих алармата, върнах се в контролната зала и зачаках докторите да дойдат.

Дано е някой от другите, молех се в душата си, съзнавайки колко несправедливо е това, и че точно подобно мислене бе довело до създаването на Фермите. Да защитим своите! Майната им на останалите!

Лекарите пристигнаха. Оказа се, че им трябва Джени.

Заведох санитарите във втори тунел, опитвайки се безуспешно да преглътна буцата в гърлото си. Знаех добре, че Джени не е там, но исках да отдалеча неизбежното колкото можех повече. След пет минути пантомима санитарят ме блъсна в стената и насочи пистолета си в корема ми.

— Къде е? — изръмжа той. Зад изненадващия изблик на гняв имаше нещо повече от вродена тъпота и аз започнах да се досещам, че Джени е близнак на явно доста важна личност.

Влязохме в първи тунел. Минах покрай Дейвид и Суедж, които стояха на известно разстояние един от друг, обърнати с лице към стената. Санитарят ритна Суедж в бедрото и после се пресегна да я стисне за гърдите. За миг видях врата му пред себе си, наведен в идеалното положение за нанасяне на смъртоносен удар. Не се възползвах. Не можех, колкото и да ми се искаше. Суедж се стегна за момент, после се обърна и го погледна с очи, толкова изпразнени от разум, че санитарят отскочи отвратен. Едва не се усмихнах: Суедж знаеше как да се държи. Беше го разбрала по-добре от Дейвид, който издаваше самоконтрола си, продължавайки упорито да гледа в стената. Бях раздал на главните резервни части от облеклото си и малко по малко те бяха свикнали с тях. Да си облечен не е най-близко до това как ни е създала природата, но за тях то бе белег за принадлежност към света извън синята мъгла.

Накрая разбрах, че нямам избор. Посочих Джени и санитарят внимателно я огледа, преди да я издърпа от тунела. Опипваше я с такова сладострастие, че се зарадвах на необичайната припряност на лекарите тази вечер.

Един от тях ни пресрещна на път за операционната и с жест, издаващ нетърпението му, ни подкани да побързаме. Опитах се да кажа скришом нещо на Джени, когато вратата се затваряше, и после се върнах по коридора със свити юмруци.

Минах покрай Ратчет. Дроидът, както обикновено в такива моменти, чакаше пред залата, в случай че след операцията има специални инструкции. Бяхме свикнали да разменяме по някоя реплика в тези ситуации, повече изразявайки безпомощността си, но онзи ден не си казахме нищо. Никой от двама ни не беше в настроение.

Върнах се в контролната зала, налях си уиски и зачаках новините — можеха да бъдат само лоши. През тези последни за мен минути във Фермата мозъкът ми обработваше алтернативите, а съзнанието ми рисуваше онези части, които можеха да вземат от Джени, без да я обезобразят до неузнаваемост. Става от пръст, може би. Сухожилие от по-маловажно място. „Само не очите — молех се в душата си, — те са толкова красиви!“

И изведнъж се разнесоха викове и звук от някакъв удар. Секунди по-късно дроидът медик изхвръкна през вратата на операционната в контролната зала и изскочи навън, без да ме погледне. Проследих го озадачено и инстинктивно се затичах натам. Когато стигнах до завоя, видях Ратчет да се носи на пълен ход по коридора към мен, влачейки Джени, която изглеждаше замаяна и ужасена. Вратата на операционната беше заключена и чух лекарите да блъскат по нея отвътре. Джени се спъна и залитна към мен, така че я подхванах.

— Какво стана? — попитах аз.

— Проговори — обясни ми Ратчет.

Джени страхливо се дръпна от мен. Опитах се да смекча изражението си и дори се усмихнах. Едва ли съм изглеждал много убедително.

— Вината не е нейна — бързо допълни Ратчет. Близначката на Джени била пострадала при пожар и имала поражения на вътрешните органи в добавка към обгарянията от трета степен, обхващащи осемдесет и пет процента от тялото ѝ. Джени нямало да преживее подобна операция. Щели да я използват на един път, да я… одерат и изкормят. Хирурзите набързо обсъдили как да го направят, а Джени, пристегната на масата, ги слушала. Те нито за миг не допускали, че е в състояние да разбере ако не подробностите, поне същността на онова, което си казвали. Операциите върху резервни никога не се правят под упойка и когато главният хирург се навел над нея, за да ѝ инжектира мускулен парализатор, Джени позволила на две думи да се изплъзнат през устните ѝ:

— Моля — казала тя. — Недейте!

Две къси думи, само дето не трябвало да е в състояние да говори. Ратчет — той подслушвал зад вратата — моментално нахълтал вътре, блъснал хирурга, сграбчил Джени и побягнал.

Също като мен разбирал отлично, че това е краят.

— Джек — проговори неочаквано дроидът и когато се обърнах, видях санитаря да тича към нас с пушка помпа в ръце. Дръпнах Джени и Ратчет в другия коридор. — Какво ще правим?

— Това — отговорих аз, изчаках секунда и излязох точно пред приближаващия се санитар. Той вдигна пушката, а аз го ударих в брадичката и главата му отскочи. Без да се бавя, нанесох втори удар в гърлото, сложих ръце върху раменете му и рязко вдигнах коляно. Носът му се счупи, той изпъшка и започна да се свлича към пода в безсъзнание. Преди да падне съвсем, улучих тила му с мощен ритник, който пречупи врата му.

Обърнах с крак тялото и издърпах пушката от още потрепващите ръце. Пресегнах се, изтеглих пистолета му от кобура и го пъхнах в колана си.

— Погрижи се да не излизат — наредих на Ратчет и за да не стане грешка, посочих вратата на операционната. Дроидът и резервната ме гледаха изумени. Избегнах погледите им и хванах Джени за ръката. „Милият чичо Джек разкрива истинските си умения“ — стрелна се през главата ми. Изпитвах чувство на безнадеждност.

За миг Джени се опита да ми се противопостави, после се отказа и се остави да я влача след себе си. Изтичахме до тунелите, където раздрусах Дейвид и Суедж, колкото да ги накарам да дойдат на себе си, след което ги избутах през контролната зала. Влязох в стаичката, където беше леглото ми, сграбчих дрехите, които ми попаднаха, хвърлих ги на резервните и им изкрещях веднага да се обличат. И докато те навличаха кой каквото докопа, откъм операционната се разнесоха първите изстрели. Явно поне един от хирурзите бе дошъл въоръжен и сега използваше оръжието си, за да разбият заключената врата. Лекарите на „СейфтиНет“ не са от онези любезни хора в бели престилки. Тяхното минало е доста разнообразно и поне някои от тях са бивши Светлооки. Резервните обърнаха глави към пукота. Лицата им бяха пребледнели, очите — широко отворени от пълното неразбиране. Направих им знак да побързат.

Сграбчих пътната си чанта от гардероба, където бе лежала забравена през последните пет години, и нахвърлях в нея дрехи, отдавайки предпочитание на най-дебелите пуловери, които имах. Натъпках две леки сгъваеми палта от изкуствена материя най-отгоре, подпрях за миг пушката на стената, докато си облека якето, и после се върнахме в контролната зала. Дроидът медик влезе, застина за секунди и изчезна обратно в коридора, откъдето бе дошъл. Понечих да го последвам, но в същия миг и Ратчет се появи на вратата.

— Всеки момент ще излязат, но аз не мога да ги убия — каза той простичко. Знаех, че и дроидът медик не би могъл. Така или иначе, те двамата си оставаха служители на компанията. — Върви.

— Ратчет… — започнах аз, без да знам как да продължа. Разбирах само, че той не може да дойде с нас, защото би ни издал — лесно биха могли да го открият по радиото от небето. Може би щях да му поискам съвет или да му благодаря. Но така и не направих нито едното, нито другото.

— Един от тях има мобилен телефон — каза Ратчет. — Върви, върви, върви! — Повтаряше думата със зловещата монотонност на алармена сирена. Откъм коридора нещо изтрещя. Изтичах при резервните и ги избутах навън: в коридора към операционната затрополяха крачки. За миг спряха — вероятно хората оглеждаха тялото на санитаря, — после с удвоена сила поеха все по-близо към нас — агресивни, целеустремени стъпки.

— В линейката — извиках на Дейвид, който ме гледаше все така глупаво. Знаеше какво е това микробус — беше виждал коли и камиони по телевизията. Виж, как точно се влиза в тях — това бе отделен въпрос, който определено не се разглежда в големи подробности по филмите. Има неща, които са в категорията на общоприетите. Така че той започна да блъска с ръце по една от вратите и безсилието му да се справи постепенно преминаваше в ярост.

Суедж също ме гледаше втренчено, готова да направи нещо, каквото и да било, стига да ѝ кажа, а Джени стоеше настрани и хванала Суедж за едната ръка, плачеше с наведена срещу вятъра глава. Изпълни ме сляпа омраза към самия себе си, че бях допуснал да се почувства виновна за онова, което ни се бе стоварило. В този момент парче от рамката на вратата експлодира в лицето ми.

Аз вярвам в идеята, че в човешкия живот има мигове, които се събират компресирани до максимум един в друг и че не искаме да приемем някои неща за случили се, защото сме в състояние да ги осъзнаем само в каданса на ретроспективното мислене. Не знам, може би именно тези мигове, тези секунди, проблеснали като искри и изпаднали от тъканта на нашия живот, се събират на друго място, за да образуват онова цяло, което остава завинаги отделено от нас. А може би са част от някакъв друг живот. Убиването на санитаря бе обикновен акт на жестокост. Но хирургът беше нещо по-различно — той просто изплува от празнотата, за да се фокусира за част от секундата.

В настъпилата оглушителна тишина бавно се обърнах и го видях как нахлува в контролната зала, как тялото му се уголемява, докато той тича към мен. Лицето му бе като издялано от камък, кожата бе опъната до скъсване върху изпъкналите му скули, в очните му орбити имаше два къса лед, а ръката му здраво стискаше пистолета. Устата му бе отворена и той явно крещеше нещо, но аз така и не го чух. Ръката ми автоматично вкара куршум в помпата, после също така автоматично стрелях от бедро и камерите в очите ми безстрастно проследиха ефекта, сякаш гледах от съвсем друго място, някъде далеч оттук. Куршумът го улучи право в корема. Изглеждаше като че ли дробовете и вътрешностите му спряха на място, докато останалата част от тялото му продължи скока си към мен.

Времето възобнови нормалния си ход, стовари се върху мен като тежък камион и аз залитнах навън в двора, а Ратчет продължаваше да повтаря безсмислената си подкана. В гласа му имаше нещо повредено и кухо и си помислих, че може би е ударен от куршум.

Дворът бе ярко осветен от прожекторите, монтирани в ъглите на заградения периметър. За по-малко от секунда разбрах къде бе отишъл дроидът медик при странното си бягство преди малко: да среже гумите на линейката. Предполагам, че след като не е знаел дали ще стигнем при нея първи и понеже това по никакъв начин не би могло да навреди на служителите на „СейфтиНет“, той бе направил всичко по силите си да им попречи да ни преследват. Добър ход от негова страна — а може би по-вероятно от страна на Ратчет, — но на този свят далеч не всичко се развива по начина, по който очакваш. И докато гледах безпомощно колата, без да знам какво да направя, зад мен се разнесе някакво изписукване. Обърнах се и видях на прага зъзнещия Рагалд. Нанюн се криеше зад него и се пулеше към бъркотията в залата. И двамата бяха чисто голи.

Едва се сдържах да не им изкрещя да влизат обратно вътре. Не го направих, понеже в този момент погледът ми попадна върху Ратчет. Намръщих се от шума, който Дейвид вдигаше с безсмислената си атака срещу линейката, после хвърлих сака си на Суедж и ѝ наредих да ги облече. След това сграбчих Дейвид за яката, дръпнах го от вратата, по която имаше вдлъбнатини от ударите му, и се затичах към портала. Надявах се Ратчет да удържи доктора далеч от мен поне за няколко минути.

Стрелях по веднъж в ключалката и в двете панти. Метачът се огъна и разцепи, но не съвсем. Двамата с Дейвид се захванахме да ритаме вратата и изведнъж зад гърба ни се разнесе ръмжене. Извърнах се с пушката в ръце и несъзнателно оголени зъби и само по чудо не пръснах г-н Ту на парчета. Когато видях, че е донесъл и нечие половин тяло, затворих очи и едва не натиснах спусъка съзнателно.

Суедж извади палто и две якета за новите попълнения към веселата ни дружина и нагласи половинката резервен във вече празния сак. Онова, което щеше да бъде достатъчно, за да опази четирима от студа, сега бе разпределено от тънко по тънко върху шестима и половина.

Вратата най-сетне се предаде, доубедена да го стори с още един куршум, аз извиках на резервните и те влудяващо бавно се затътриха към портала. Когато стигнаха до оградата, дружно спряха и надникнаха през зейналата дупка като котило новородени. За тях това бе прозорец към външния свят и те нямаха и грам представа какво да правят с открилите им се широки възможности.

 

 

Час по-късно бяхме на влак на „СайбТрак“ и пътувахме през покрайнините на Роноук към планината. „СайбТрак“ не би била първия ми избор при бягство. Като се замисля, нито вторият или дори третият. Аз не съм много по-различен от другите: когато някой ме преследва и бягам, естествено бих желал да се махна колкото се може по-бързо. Но да вземеш „СайбТрак“ в този случай, е като да се запишеш за участие в автомобилно рали с тротинетка. Защото тази транспортна компания по правило се занимава с превоз на трайни товари из пущинаците на провинцията. Без никакво съмнение аз лично бих се придвижил по-бързо, ако подтичвах. Но само няколко минути след като напуснахме комплекса разбрах, че имам друг приоритет пред скоростта: да заведа резервните някъде, където да мога да ги подслоня и да са ми под око — но скрити от очите на другите.

Те се стараеха, особено Суедж и Дейвид. Много добре помнех как седяха будни нощем и мечтаеха на глас за деня, когато щяха да излязат от другата страна на проклетата ограда. Бях долавял откъслечни фрази от тези им разговори, докато сам дремех над книгата в другия край на контролната зала. Не им бях пречил да си говорят, макар да знаех — мислех си, че съм знаел — колко неосъществимо е всичко това. Спасение от болката, безопасно убежище… Всеки има нужда от своята религия, от идеал, към който да се стреми.

В момента, в който ги бях извел навън, те се бяха стъписали. Шокът се бе оказал прекалено силен. Много, много по-силен, отколкото бях предполагал. Така че повечето бяха изпаднали в състояние подобно на ступор и мъчително бавно бяха започнали да осмислят новите неща едно по едно. А понеже тези нови неща бяха започнали с черната почва под краката им, простираща се до хоризонта във всички посоки, аз се досещах, че процесът ще им отнеме доста време. Единствен Рагалд правеше изключение: посрещаше всичко със сляпа и тревожна радост, която сякаш дърпаше крайниците му в различни посоки и заплашваше да го разкъса на парчета. Г-н Ту бе изпаднал в своеобразна медитация, която при него се изразяваше в това, че докато изкачвахме хълма, се въртеше в кръг и невнятно изговаряше думата „шпатула“ през равни интервали. Джени се бе изтеглила встрани и се стараеше да бъде колкото може по-незабележима.

Накрая успях да ги накарам да вървим, но това беше като да се грижиш за група деца при обиколка във фабрика за играчки. Всяка стъпка беше магическо изживяване.

На трийсет крачки нагоре по склона имаше Т-образно кръстовище. Не можех да си спомня накъде отиваха двете отклонения, така че неуверено погледнах първо в едната, после в другата посока. Реших, че единият път обикаля хълма и вероятно после се спуска към града, а другият ми се стори, че води към южния край на магистралата, отиваща към Блу Ридж. Ние не искахме да отиваме в Роноук — по дяволите, кой би пожелал такова нещо? — така че тръгнахме надясно.

Беше невъзможно. Наложи се да изкрещя, за да привлека вниманието на Дейвид и Суедж, но това бе всичко. Г-н Ту изглеждаше абсолютно неспособен да върви по права линия и вместо това обикаляше по окръжност с голям радиус, подобно на неспокойна котка. Нанюн продължаваше да се опитва да се скрие зад гърба на Рагалд и всеки път, когато той се извръщаше, за да огледа подробно нещо ново, тя се шмугваше зад него. Не след дълго двамата се отделиха от основната група. За себе си мога да кажа само, че със сигурност бих се придвижвал по-успешно, ако ходех заднишком на ръце. Беше тъмно като в рог, а температурата падаше като камък. Разкъсвах се между паниката и безумното спокойствие. Двете усещания взаимно се подхранваха, сливаха се и се смесваха в много по-осезаемата сплав на бързо надигащ се ужас.

В един момент пред нас се появиха жълтите очи на два Фара и аз сбутах резервните в канавката край пътя. Когато колата ни подмина, разбрах, че с вървене доникъде няма да стигнем.

Изминахме към половин миля по леко издигащата се магистрала и стигнахме до някакви дървета. Събрах не без усилие резервните в група, вкарах ги сред дърветата и успях да им внуша да си държат шибаните усти затворени поне за малко. Казах им, че е както когато са в тунелите и лекарите идват, само че много по-сериозно.

След това ги оставих. Когато се обърнах да проверя дали съм се отдалечил достатъчно, видях, че Рагалд ме е последвал. Върнах го при групата под надзора на Суедж и пак тръгнах. Знаех, че поне засега не ги грози никаква опасност… докато не се появяха копоите на „СейфтиНет“ с кучетата. Притиснал пистолета до гърдите си, болезнено съзнавайки, че са ми останали малко патрони, изтичах да видя какво мога да намеря.

Бях прекалено възбуден, за да почувствам онова, което изпитах на другия ден в депото на „СайбТрак“ — делириума на радостта от връщането ми в света. Вместо това се съсредоточих върху задачата да остана невидим и да опитам да измисля как да напуснем този район. Фактът, че пътят още не бе задръстен с коли на службата за сигурност на „СейфтиНет“ или на полицията в Роноук, ми изглеждаше невероятен. При всички положения разполагахме с много малко време за измъкване.

След десетина минути случайно се натъкнах на релсите на „СайбТрак“ и се върнах при групата. Те вече бяха успели да се ужасят до степен едва да могат да вървят, но с много усилия успях да ги заведа до релсите. Изчакахме и не след дълго се зададе влак. Пътуваше достатъчно бавно, така че можех да тичам и да помагам на всеки от резервните да се качи в натоварения с компютърни компоненти вагон.

Накрая и аз скочих, дръпнах плъзгащата се врата и така напуснахме Фермата веднъж и завинаги.

 

 

Хауи седеше все така загледан в ръцете си, както бе седял в продължение на почти цялата втора част от разказа ми. Погледите ни рядко се срещаха, а устата ми сякаш живееше отделен от мен живот. За пръв път от пет години разговарях с някой, който не бе нито дроид, нито резервен. Макар и да разказвах историята на една катастрофа, чувствах се добре. Едва в самия ѝ край осъзнах, че всичко това е истина и че на този свят има хора, които искат да ме накажат за случилото се.

Доразказах на Хауи и малкото останало: как бяхме слезли в едно депо на „СайбТрак“ тази сутрин, как Рагалд бе разрязан на две от два дроида на охраната, маскирали се като забравена навън, затрупана от сняг количка. После станах, разкърших си костите и си извадих поредната бира от хладилника.

Когато пак седнах до масата, Хауи най-сетне вдигна поглед и ме погледна. И бавно започна да клати глава.