Майкъл Маршал Смит
За подмяна (6)

Глава 6

Задържах се в офиса на Хауи, преглеждайки личните Файлове на Мал за убийствата с обезобразявания на лицето. Опитах се да подхвана нещата от самото начало, като започнах с докладите от огледа на сцената на местопроизшествието, но скоро загубих нишката на главното. Мал беше задълбал навътре, много по-дълбоко, отколкото изискваше служебното му положение, и делата за убийствата бяха като непроницаеми кристали от плътно споени подробности. Накрая вдигнах ръце, извлякох адресите на жертвите и ги разпечатах на компютъра.

Прибрах диска на Мал в джоба си и отидох в склада. Суедж седеше на пода, опряла гръб на няколко сандъка със суровини за лютив мексикански доматен сос. Опитваше се да чете женско списание.

— Не си ги намерил — веднага разбра тя.

— Не още. Търся ги, но първо трябва да разбера кой е убил Мал. Не мисля, че са хората, които притежават Фермата. — Направих кратка пауза и уточних: — А има и някои други неща, за които трябва да се погрижа.

— „Трябва“?

Погледнах я внимателно. За човек, прекарал живота си в тунел, тя беше доста проницателна.

— Необходимо е.

Тя задържа погледа си върху мен, преди да ми зададе следващия въпрос:

— Тук в безопасност ли сме?

— Толкова, колкото бихме били и на друго място — отвърнах и излязох. Спомних си, че най-лесният начин да се държиш лошо, е да го правиш бързо. В момента, в който вратата се затвори зад мен, се обърнах и замислено я изгледах. Нямах представа какво щях да правя с нея. Всъщност нямах представа какво щях да правя по отношение на каквото и да било и особено ме дразнеше, че единственият разследващ смъртта на Мал бях аз. Имах чувството, че постъпвам стереотипно, сякаш живея в клише, а това ми беше крайно неприятно. Защото така винаги знаеш какво ще ти се случи, само че когато нещата започнат да се случват, лъжицата се оказва препалено голяма за устата ти.

Хауи седеше на една маса в ъгъла на бара, затрупан както обикновено с купища документи. Кимнах му и влязох в конфузна дискусия с дроида на бара, който настояваше да ми сервира онова, което смяташе за моя любима напитка. Истината бе, че всеки път, когато отворехме темата за моите предпочитания, на мен бързо ми писваше и за да се отърва, си поръчвах уиски — факт, който го бе накарал да сметне, че именно уискито е предпочитаното от мен питие. Дроидът ми напомни, че според него аз винаги съм му поръчвал „Джек Даниелс“ и че вероятно така ще постъпя и сега. Казах, че желая бира. Дроидът предпазливо отбеляза, че сигурно бъркам, и изказа опасението, че файлът с моите предпочитания може би е повреден. Накрая извадих пистолета си и го насочих срещу него. Той ми сервира бирата, доста ловко обръщайки спора ни в шега.

— Смятам да се отърва от него — прокоментира случилото се Хауи, когато седнах на неговата маса. — Ти как мислиш?

— Отърви се — съгласих се аз. Замислих се колко хубаво се е живяло по времето, когато единственият достъпен за компютрите начин да ти развалят настроението е бил да ти съобщят, че няма свободен принтер, на който да ти разпечатат файла. Днес те бяха станали толкова интелигентни, че можеха да объркат целия ти живот.

Хауи подбутна обедния информационния бюлетин към мен. Прегледах късите новини и видях, че „Минимарт“-ът при Портала бил подпален със запалителна бомба само преди час. Натиснах с пръст иконата с надпис „Подробности“, листът се изчисти за момент и после се появиха детайлите. Не бяха много: черно-бяла снимка и шест реда текст. Ставаше дума за същия „Минимарт“, в който бях пазарувал, и понеже не успели да намерят собственика, приели го за мъртъв. Никакви свидетели естествено. Произшествието беше попаднало в бюлетина само защото парче шрапнел от бомбата бе счупило предното стъкло на колата на случайно минаващ оттам баровец. Бях казал на Хауи, че съдържателят ме е познал снощи. Но и той не бе знаел онова, което се казваше едва в последния ред на новината: собственикът в миналото бил близък познат на Джони Виналди.

— Не съм аз. — Сметнах, че трябва да поясня.

— Не съм и помислял, че може да си ти — каза Хауи, макар да бе повече от ясно, че подобна мисъл му е минала през ума. — Това само показва, че проблемите на Виналди се усложняват — добави той, опитвайки се да не влага във Фразата никакъв подтекст. Знаеше, че ми е известна далечната му връзка с Виналди, за която бях решил, че няма нужда да му натяквам. Имаше други хора, най-вече онези, рекетиращи дребните бизнесмени, които можеха да погледнат на този факт по различен от мен начин.

— Да, и Мал подметна нещо подобно. Също без да навлиза в подробности. — Не знаех дали се опитвам да завъртя разговор, или да го приключа набързо. Да чуя това име от Мал беше едно нещо, но в устата на друг ми звучеше много по-различно. И събуждаше в мен сложна смес от трудно удаващо ми се спокойствие и безмълвна ярост, с която не знаех какво да правя.

Хауи, изглежда, бе склонен да говори по темата.

— През последните пет седмици бяха убити петима от най-близките сътрудници на Виналди. Изобщо не включвам в това число онова плашило от „Минимарт“-а. Говоря за типове, които въртят работата по етажите с номера 30 и 40. Последният случай е от снощи. — Кимнах, понеже си спомних, че бях мярнал съобщението за смъртта в сутрешния бюлетин. — Той веднага си намира нови хора, но едва ли му е безразлично. Освен това на новите им трябва време да подхванат нещата. На мен ми се струва, че някой силно го притиска по всички фронтове. Провалят се сделки, агенти по наркотиците не го оставят на мира — знаеш как се прави.

— Значи някакъв друг нещастник се опитва да му изземе рекета. Виналди може да се справи с тези неща. — Знаех от опит колко умело може Виналди да смазва опитите за външна намеса и не исках да дискутирам тази тема.

Но Хауи поклати глава.

— Изглежда добре координирано. С тези хора има една истина — всичко е наред, докато не загубят доверие в теб. Тогава плъховете са готови да скачат на първия кораб, който се появи на хоризонта.

— И кой, по дяволите, би могъл да се справи с него? — Аз бях опитал с всички ресурси на полицията в Ню Ричмънд зад гърба ми и животът ми никога нямаше да бъде същият.

— Точно това бих искал да науча. Нали знаеш: дължа му двайсет процента даже от онова, за което отивам в тоалетната, така че съм повече от заинтересован. Убеден съм, че и той би искал да разбере.

— Добави тук Джек Рендал и ставаме трима — казах аз. — Няма да се охарчи, ако вземе та купи по една пура за всички ни.

— Извинявай, Джек — виновно се усмихна Хауи.

— Изобщо не искам да говоря за това — отсякох аз, довърших бирата си на една глътка, станах и напуснах бара.

 

 

В четири часа бях на 54-ти и нетърпеливо чуках на третата си врата за този следобед. От другата страна на издрасканата плоскост се разнасяше пеене, което ми казваше, че има някой. Петдесет крачки по-надолу по коридора се беше събрала групичка момчета, така че не исках да се задържам отвън по-дълго, отколкото се налагаше. Вече бях загубил достатъчно време с 63-ти и 38-и етажи. Последното място се бе оказало вече ограбено и никой от живеещите наблизо не пожела да си признае, че е чувал за жертвата. Бях се върнал при асансьорите, усещайки парещите им погледи в гърба си, и се бях поздравил с късмета да напусна това място цял-целеничък. На 63-ти бях разговарял с родителите на втората жертва — и двамата все още не на себе си от изживения шок. Не се сетиха да поискат да видят значката ми, нито се поинтересуваха дали мисля, че убиецът на дъщеря им ще бъде заловен. Не знаеха нищо за приятелите, за работата и за живота ѝ. Признаха ми, че се връщала и излизала някой път рано, друг път късно, докато най-сетне една вечер изобщо не се появила.

Стандартни отговори, нито по-добри, нито по-лоши от даваните обикновено в такива случаи. Не очаквах да намеря нещо по-различно на 54-ти, но от инат продължавах да блъскам по вратата. Накрая тя се отвори и на прага се показа жилаво чернокожо момиче малко над двайсетте.

— Коя си ти? — попитах я направо.

Очите ѝ се присвиха, а едно мускулче на бузата ѝ издайнически затрептя. Тя бавно спря да си тананика и без да бърза, разчлени въпроса ми на съставните му части, после каза:

— Я се шибай! Аз живея тук. А ти кой си?

Главният ми въпрос бе получил отговор: друсана беше, но не чак дотолкова, че да не си заслужава да изслушам малкото, което можеше да ми каже. Стига, разбира се, да пожелаеше да ми каже каквото и да било. Не изглеждаше много корава, но бузите на овалното ѝ лице бяха започнали да хлътват, а наркоманите по правило не вярват на никого.

— Трябва да поговоря с теб за смъртта на Лаверн Латоя — казах аз. — Може ли да вляза? — Погледнах към коридора. Момчетата на ъгъла още не се бяха разпръснали. Не приближаваха — стояха и наблюдаваха внимателно. Или познаваха жената, с която разговарях, или се бяха качили на оглед от по-долните етажи и сега обмисляха дали си струва да ни нападнат и двамата. Нещо в поведението им ме караше да мисля, че по-скоро бе последното и че единственото, което засега ги възпира, е опасението да не се окажа полицай.

Жената примирено въздъхна.

— Вече разказах за Върн — каза тя, но все пак отстъпи и ме пусна да вляза. — Казвам се Шели… Върн ми беше сестра.

Дневната изглеждаше ужасно. Вътрешната половина беше натъпкана с вещи, покрити на височината на човешки ръст с мръсни чаршафи. Знаех защо — преди шест дни тялото на Лаверн бе разстлано върху всичко в равен слой с дебелина един пръст. Шели си беше устроила бивак върху едно малко свободно петно на пода, за което свидетелствуваха купчина нахвърляни дрехи, недопита бутилка евтино вино и небрежно скрита спринцовка.

— Сигурно сте живели заедно?

— Не, аз съм тук от два дни — поклати глава Шели. — Намерих я случайно — бях дошла да ѝ поискам пари назаем. Тогава още не живеех с нея. Дойдох тук, понеже загубих апартамента си, тъй като не работя в момента. Аз съм танцьорка — допълни тя услужливо, явно желаейки да ми бъде в помощ. После довърши с нещастен глас: — Като Върн.

Погледнах я. И сега танцуваше — по един нещастен и достоен за съжаление начин. Опитваше се да стои изправена, но краката не я слушаха. Подгънеше ли се единият, тя се опитваше да компенсира с другия и в резултат непрестанно пристъпваше. Склонен бях да приема, че някога е била танцьорка, при това даже добра, защото знаех, че в нейното състояние изобщо не бих могъл да се изправя на крака. За миг се поколебах дали да не я раздрусам за раменете и да изтръгна онова, което можеше да ми каже, но не ми изглеждаше като човек, който крие големи тайни. Размислих и ѝ предложих цигара.

Започнах с лесния въпрос:

— С кого си разговаряла?

— С двама. После дойде трети.

— Този, последният, по-различен ли беше от другите?

— Даа… — кимна Шели. — Беше свестен. Изглеждаше… — Тя се поколеба, сякаш сама не вярваше в това, което се канеше да каже: — Стори ми се, че иска да разбере кой го е направил.

— Наистина е било така — съгласих се аз. — Той ми беше приятел. А какво можеш да ми кажеш за другите?

— Бяха от полицията. — Тя сви рамене с безразличие. Знаех какво има предвид. Бяха дошли при нея, защото така трябва, после бяха повикали други, които да приберат тялото, и след това си бяха тръгнали, без дори да се опитат да създадат впечатление, че някой ще направи нещо, за да заловят онзи, който е накълцал сестра ѝ.

— Бяхте ли добри приятелки с Лаверн? — попитах аз. Въпросът ми не беше случаен. Минаването през предишните два адреса ми бе помогнало малко по малко да си припомня как се правят тези неща.

Шели сякаш се смали. Отказа се от мъчението да стои права и се отпусна на единствения чист стол. Ръкавът на роклята ѝ се дръпна нагоре и видях множество следи от дупчици. Сигурно това бе причината да загуби работата си, но ако бе така, тя сигурно бе играла в някое действително прилично място. Защото в повечето заведения много не се интересуват от следите на иглата, стига да си склонна да свалиш всичко от себе си и да се раздрусаш в правилната посока.

— Да — каза тя накрая и наведе глава.

И последва история, която и сам бих могъл да съчиня.

Две момичета, израсли от 40-ия до 50-ия. Едното станало жертва на сексуално извращение, другото само просто редовно го пребивали. Лаверн често се опитвала да спести боя на сестра си. Майката се отървала от проклятието на мизерията — намерила избавление в смъртта, а дъщерите скоро след това избягали два етажа по-нагоре и станали стриптийзьорки. Лаверн била и по-добрата танцьорка, и по-добрата проститутка, Шели просто се влачела след нея, обречена да остава в сянка.

Преди месец Лаверн се запознала с някого. Шели не знаеше името, разбрала само, че е паралия и че сестра ѝ го срещнала, танцувайки над 130-ия. Двете започнали да се виждат съвсем нарядко и сигурно по тази причина Шели постепенно бе затънала в онези навици, от които сестра ѝ неясно как съумявала дотогава да я възпира: наркотици и разни измами, за да намери пари за наркотиците. Слушах и ми беше ясно, че Шели е разбирала, че стъпва по много стръмна наклонена плоскост. Знаех и че тя просто не е била способна с нищо да се противопостави на това развитие на нещата. Преди седем дни пропуснала смяната си, изхвърлили я, останала без пари и потърсила Лаверн, за да ѝ поиска двайсет долара назаем. Вместо сестра си намерила кървавата каша и едва не побягнала веднага обратно.

Нещо я накарало да се задържи: сигурно е била разкъсвана между ужаса и осъзнаването, че никой друг, освен нея не би се обадил да съобщи за убийството. И докато размисляла, видяла портмонето на Лаверн до стената. Вътре намерила цели двеста долара.

— Това не беше споменато в доклада от огледа — подметнах аз. Шели се разплака и я изчаках да се успокои, за да може да ме чуе. — Тя би искала да ги задържиш — допълних успокояващо.

Шели вдигна поглед, търсейки опрощение. Очите ѝ се бяха съхранили най-добре от цялото ѝ тяло — бяха големи, чисти и кафяви. Прииска ми се да видя бащата на това момиче, да се доближа до него и да му предам един съдържателен урок по семейни истини.

— Наистина ли мислиш така? — с надежда в гласа попита тя.

— Е, нали ти е била кака? — казах. Видях я да отмества погледа си и ми стана ясно, че след време това момиче ще забрави угризенията си. От една страна, бях доволен, от друга — съзнавах, че в момента искам само да спечеля доверието ѝ, за да получа интересуващата ме информация. Е, не бих казал, че се възхищавах на себе си. Никога не съм мислил, че е честно да се постъпва така. Но такава ми беше работата.

Накрая естествено се оказа, че няма какво друго да се научи. Шели се обадила в полицията, те дошли и си отишли. Задали проформа въпросите си и повече не ги видяла. Но ето че вчера се появил Мал и това вече било съвсем различно. Той се опитал да разбере всичко и не бил доволен от отговорите на Шели. Проблемът бил, че тя наистина не знаела много. Достатъчно беше да я погледна и веднага ставаше ясно, че не знае почти нищо. Също като при мен, може би като с всички, половината от програмата на нейния живот беше написана преди тя да е пораснала достатъчно, за да разбере какво изобщо става наоколо. Така че сега само ѝ оставаше да стои и да гледа как редовете с инструкциите на тази програма се изпълняват сами, без външна намеса.

Станах. Шели седеше на ръба на стола, поклащаше се и гледаше, без да вижда. Не изглеждаше в настроение да запее пак този следобед.

— Останаха ли ти от двестате? — поинтересувах се аз.

Тя леко се усмихна, без да вдига поглед от полупразната бутилка вино. Извадих портфейла си и измъкнах банкнота от сто долара.

— Помисли какво би ти казала Върн да направиш с тези пари — казах ѝ на прощаване. — Нещо за добрите неща и за лошите неща. — Сложих банкнотата на рафта в коридора и излязох.

 

 

92-ри също се оказа загубено време: апартаментът бе празен, а на вратата му имаше надпис: „Дава се под наем“. Съседът отдясно бе стар мърморко — според него жертвата била слуга на Дявола и изпълнявала някаква административна роля, например отваряла и затваряла Портите на нечестивия. Същият човек твърдеше, че бил на 180 години, така че най-вероятно бе безнадеждно луд. На вратата му имаше надпис на захабена жълта лента: „Детско страдание“. Не разбрах дали това беше зов за съчувствие или чистосърдечно желание. Съседът от другата страна поиска да му се легитимирам, преди да отговори на каквито и да било въпроси, но на мен ми трябваше само един поглед в чистите му безизразни очи, за да разбера, че от него не мога да науча нищо, което вече да не е казал на Мал. Желанието му да види полицейската ми значка беше друг начин да ми каже, че е готов да съобщи на властите всичко, което му е известно, при това в най-големи подробности и навярно с няколко повторения.

Минаваше 6 часът, когато се качих на 104-ти. Започвах да ожаднявам. Казах си, че свърша ли с последния адрес, веднага ще сляза някъде долу, за да пийна нещо. Може при Хауи, а може и на друго място, където да поседя и да помисля. Пресякох символичната разделителна линия на стотния етаж по необичаен начин, който ми струваше 100 долара. Нормално това се прави след изваждане на пропуск, но аз нещо не бях в настроение за такива работи, не на последно място защото не желаех полицията на Ню Ричмънд да разбере със сигурност, че съм тук.

Правех всичко възможно да запазя самообладание, защото знаех, че единственото нещо, което със сигурност може да подплаши свидетел, е изправянето му очи в очи с някой, който изглежда готов да го удари. А изплашеният свидетел или си глътва езика, или го удря на лъжа. Но и аз бях под напрежение, защото всяка моя втора мисъл бе за Джени, Дейвид и останалите, отвлечени и затворени някъде в Ню Ричмънд. Знаех, че всяка изтекла минута изкопава за тях все по-дълбок гроб. Обадих се на Хауи от уличен автомат, но научих само онова, което той вече бе предсказал: никой от информаторите му не бе надушил нищо интересно. Разбрах също, че Суедж се интересувала къде съм и кога ще се върна.

Колкото по-високо се качваш в Ню Ричмънд, толкова по-рядко са населени етажите. Абсурдът е постигнат при етажите от 200 нагоре: те всички са собственост на едно семейство. 104-ти е най-ниският етаж-парк — четиридесет процента от неговата площ са покрити със специален вид трева и художествено подкастрени дървета. Тук не можеш да хвърлиш тухла, без да удариш някой самозван акварелист, захванал се да увековечи уникална гледка. Казвам това, защото понякога ти се приисква да хвърлиш тухла просто така, за да се разтушиш. По периферията на етажа има наниз от бистра средна категория и магазини за дрехи, забили толкова еднакви цени на стоките, че няма как да не се изсмееш. Сградите в центъра се надпреварват да предлагат ателиета под наем на амбициозни млади професионалисти.

Апартаментът на Луела Ричардсън се намираше в малък блок в непосредствена близост до експресния асансьор. Бяха я намерили тази сутрин и понеже живееше от добрата страна на стотния етаж, позадържах се отвън преди да вляза. Имаше вероятност някой полицай още да се навърта, опитвайки се да създаде измамното впечатление, че властите се интересуват. Петнайсет минути по-късно — време, през което не бях забелязал никой съмнителен — влязох, изкачих се по безукорно белите стъпала и намерих вратата ѝ. Не беше запечатана и с това приличаше на вратите на останалите жертви. Изчаках от приличие няколко минути след като почуках, но никой не ми отвори. Вратата на съседния апартамент беше в непосредствена близост. Табелката под звънеца ме информираше, че тук живее Никлас Голсън. Сложих палец на бутона и го оставих така известно време. Бях се отказал, когато вратата се отвори.

— Господи, човече… ако искаш да събудиш покойник по този начин, губиш си времето.

Обърнах се и видях хлапак малко над двайсетте с немирен кичур кестенява коса и дрехи, внимателно подбрани така, че да създават впечатление за двойно по-скъпи, отколкото бяха. Зад него се виждаше жена, застанала пред огледало в спалня — оправяше си червилото. Чаршафите на леглото носеха следи от скорошно въргаляне. Младият Никлас явно си падаше по забавленията.

— Не е зле — похвалих го аз, — но трябва да го кажеш така, че да не проличи колко дълго си го репетирал.

Хлапето ме изгледа за момент, после се ухили. Жената излезе в коридора и Голсън се отдръпна встрани, за да ѝ даде да мине.

— До скоро, Джаки — намигна ѝ той.

— Сенди — коригира го тя, извъртайки очи. После, явно бясна, врътна задник и заситни към стълбището.

— Карай — махна той небрежно и отново насочи вниманието си към мен. — Сега, дълги, казвай какво има.

Апартаментът на Голсън изглеждаше по-подреден, отколкото бях очаквал, сигурно защото мама плащаше на прислужничка да се грижи за това. А може би и защото някой, посветил толкова голяма част от времето си в убеждаване на същества от другия пол да съблекат дрехите си, бе разбрал колко е важно те да могат бързо да ги намират след това. Мебелите бяха бели, мокетът червен — изглеждаше точно като вътрешността на нечия уста. Три от стените на дневната бяха накачени с видеопанели с изгледи, всички до един показващи крайбрежна ивица. В стаята се чуваше шум на разбиващи се вълни, синхронизиран с действителното движение на вълните по екраните. Картината доста наподобяваше нещо, което помнех от детството си. Само че онази от моя спомен беше идеализирана, а това означаваше, че нищо не може да ми каже.

На четвъртата стена висеше някакво странно изглеждащо спортно съоръжение — нещо като прът за овчарски скок от фибростъкло. Попитах Голсън какво е това — не че ме интересуваше, исках да го накарам да се поотпусне.

— А, прът за скачане от стена — отговори ми той с неочакван ентусиазъм. — Купих си го вчера.

Спомних си, че бях чул нещо в тази връзка по новините.

— Това май е последния крясък на модата?

— Да, тази седмица е страхотно. Грабваш си пръта и скачаш през прозореца. Свобода, човече — нали се сещаш за какво говоря?

— Не мисля. Колко добре познаваше Луела?

Голсън ритна края на леглото си, задействайки вградения дроид. От двете страни се показаха тънки телескопични ръце и започнаха да оправят постелките.

Голсън ми намигна:

— Човек никога не знае какво може да му се случи в следващия миг. — Усмихнах се вежливо, но не казах нищо, давайки му да разбере, че продължавам да чакам за отговора. Той въздъхна: — Не чак толкова добре. Е, малко. Срещахме се, нали разбираш? Вече разказах на полицаите за това.

— Да. Но не си го разказвал на мен.

— Луела беше… готина. Веднага разбрах, че с нея няма да ми е лесно. Стискаше краката… Господи, как ли не опитвах, а аз обикновено бързо стигам до целта. Какво да се прави, мина известно време и реших, че няма да я чукам. Така и се разделихме — като приятели.

— Имаш ли някаква представа кой може да я е убил?

— Божичко, никаква! Искам да кажа… знаеш ли как изглеждаше? — Той се пресегна към лавицата с книги и свали от нея кутия. Сложи я на масата, отвори я и започна да рови из може би стотината течнокристални пластинки с фотографии на жени. След няколко секунди извади снимката на момичето, с което току-що се бе разделил. Показа ми задната страна: на нея съвсем ясно бе написано „Сенди“. — Трябва да се опитвам да ги помня — каза той, видимо притеснен от гафа, който бе направил.

— Луела — късо му напомних аз.

— А, да. Ето я. — Взех снимката, която ми подаде. На нея бе запечатана Луела Ричардсън в цялото ѝ великолепие: богата, красива, интелигентна. В начина, по който бе позирала, имаше необичайно достойнство, сякаш точно нейните предци не бяха изпълзели от блатото, а бяха слезли от такси. Голсън сви рамене. — Да похарчиш такова създание е проява на висш егоизъм. Нали разбираш — ако не можеш да я имаш за себе си, бъди почтен да я оставиш на другите — всеки има правото да изпробва шанса си, прав ли съм?

Някъде по средата на думите му си спомних, че вече не съм полицай и следователно не съм длъжен да се държа вежливо с всеки, живеещ над стотния етаж. Въпреки това леко се поусмихнах и не го ударих.

— Кажи ми нещо — започнах аз.

— Какво?

— Ами с какво се занимаваше тя през последната седмица, с кого може да се е виждала?

— Ха, че тя се виждаше с всички! Нали знаеш как е?

— Не, нямам представа — твърдо казах аз и съжалих, че Мал не бе идвал тук, не бе провел този мъчителен разпит вместо мен и не ми бе оставил паметна бележка. — Как си изкарваше прехраната?

— Ами, беше пазарен консултант — каза той и аз кимнах. Богаташите, които понякога не могат да намерят оправдание за купуването на нещо, което искат да имат, наемат хора, които да им го измислят. Понякога тези консултанти са на редовна работа към даден магазин и са на разположение да окажат помощ при закупуването и на най-незначителната дреболия, а в други случаи са на свободна практика и биват наемани при изключителни обстоятелства — когато става дума за необичайно екстравагантна приумица. Оказа се, че Луела била от последните и имала клиентела от 160-ия етаж нагоре. Така че във въздухарския свят на Голсън тя наистина се виждала с всекиго. Е, стига да си е струвало парите.

— А иначе? Не професионално? — настоях аз. — С кого излизаше например?

— С приятелите си естествено — отговори ми Голсън, видимо озадачен. Проверих ресурсите си от търпение и установих, че са на изчерпване. Трябваше ми съвсем малко и щях да се захвана с него сериозно.

— Окей. С кого по-точно, по дяволите?

— Ами… с Манди, Вал, Заз, Нес, Дел, Джо и Кейт.

Да, това беше прекалено.

— Помниш ли имената на някои мъже?

— А, не. Ама на кой му пука, нали така? — Почувствал по някакъв начин, че търпението ми е стигнало критичната си маса, Голсън реши да ми подхвърли нещо заслужаващо си. — Чакай… през последните две седмици започна да посещава онзи нов клуб. Това е, което знам. Бил съм там само веднъж… беше малко…

Не го изчаках да завърши. Не ме интересуваше как точно щеше да го окачестви.

— Как се казва?

— Клуб „Мръсник“. Но не мога да си спомня къде се намира, защото бях яко надрусан.

Голсън ме изпрати до вратата — дърдореше ми за скачането от стени. Опитвах се да не го обвинявам в себе си за похабената ДНК и дори му оставих номера на Хауи — ако стане нещо необикновено и в по-малко вероятния случай, че успее да си спомни нещо по-съществено от номера на сутиена на Сенди.

В мига, в който затвори вратата, видях, че носи по един дебел сребърен пръстен на всеки пръст от лявата си ръка, и се запитах колко ли щеше да изкара Латоя с парите, които тези пръстени струваха. После се отправих право към редицата асансьори и поех надолу към света, който разбирах.

 

 

Към девет часа нещо в ръждясалия ми мозък прещрака. Отначало не обърнах внимание на това необичайно събитие и го отдадох на наближаващото опиянение. Защото конкретните обстоятелства сочеха недвусмислено в тази посока. Но мисълта се оказа настойчива и се улових, че започвам да се вслушвам в нея, макар все още да преглеждах бележките на Мал. Зачаках вътрешния си глас да се изрази по-ясно. Но засега имах само впечатлението, че съм пропуснал да забележа нещо важно и доста очевидно.

От няколко часа се намирах в „Идеалния мавзолей“. „ИМ“ се бе оказал точно онова, от което имах нужда. Вътре цареше полумрак, разнасяше се грохотът на стара музика, а в дъното на заведението имаше редица терминали, давани под наем за връзка с Матрикс. Когато пристигнах, наредих на бармана да ми донесе всичкия „Джек Даниелс“, с който разполага барът, взех бутилките с мен и потънах в мрака. Два от терминалите бяха повредени, а на третия някакво хлапе проверяваше съдържанието на групата alt.seal-culling^[1], но аз го посъветвах да зареже тази работа.

Извадих от джоба си диска на Мал и го включих. Докато терминалът преговаряше с главния компютър, отпих голяма глътка „Джек Даниелс“ и се огледах в полумрака. Бях запомнил това място като вертеп и установих, че си е останало такова. Можех спокойно да се обзаложа, че никой от хората около мен не би бил в състояние да произнесе правилно собственото си име по букви от пръв опит. Ако влезеше скучаещ полицай, той спокойно можеше да арестува половината от присъстващите за пласьорство и всички останали — за притежаване на наркотици. За щастие никой вече не прилагаше закона по този начин — обстоятелство, което правеше бара идеалното място, в което да се завреш: постоянните посетители бяха прекалено похабени да се занимават с нещо, способно да привлече нежелателно внимание.

— Господи… какъв бардак!

— А ти как разбра? — поинтересувах се аз, насочвайки вниманието си към екрана, на който вече бе изобразено работното поле на Мал. Въпросът ми не беше заяждане, понеже тук бе толкова тъмно, че аз самият не можех да кажа какъв е цветът на пода.

— Терминалът гъмжи от вируси — осведоми ме профилът на Мал. — Донесъл си ме на чудесно място.

— Ще се справиш. Някакви новини?

— Трупът още не е идентифициран, онези още не знаят, че Мал е мъртъв, а работните дела още са блокирани. Моят съвет е да не опитваш нищо сериозно от този терминал, защото половината от вирусите най-вероятно отклоняват потока данни към хакери. О-о… я се разкарай!

Загледах се как компютърът смачква ситен нахален вирус, опитал да се прокрадне към оперативната му памет.

— Имам нужда само от онова, което се намира на диска на Мал — казах аз, когато схватката завърши. — Ще удържиш ли монголските орди за около час?

За миг звукът се смени с писклив вой:

— Гаден космат тъпунгер!

Секунда по-късно профилът на Мал се върна. Веднага се разбра, че е силно раздразнен.

— Поредният досадник — ненужно обясни той. — Малкият шибаняк вече е покойник, разбира се. На твоя въпрос: да, ще се справя, но гледай да не се заиграеш.

Компютърът се захвана да мачка творенията на покварени детски мозъци, а аз се концентрирах върху файловете на Мал.

Неговият архив с големи подробности бе документирал една от основните истини при разследването на убийства.

Истинските убийства никога не биват разкривани.

Нека обясня. Има два вида убийства. Съществуват такива, при които залавяш някого на местопрестъплението, сдобиваш се по някакъв начин с видеозапис, изравяш петнайсет свидетели и откриваш оръдието на престъпното деяние. Никакъв проблем. С една малка особеност: подобни случаи са редки.

Защото останалите убийства са от другия вид. От тях едно на всеки десет може да се приближи към разкриване: щастливо откриване на отпечатък, малко вероятно идентифициране, благодарение анализ на ДНК или поява в последната минута на свидетел на престъплението. Така бива разкривано едно на десет от втория вид убийства. Понякога.

Не и останалите.

Те се превръщат в криминални загадки — неразрешими убийства, част от палитрата на живота, класифицирани като злодеяния, просто защото така сме решили. Хората често казват, че идеалното престъпление е нещо практически неосъществимо, но това са глупости. Идеалното — в смисъл на „неразрешимото“ — престъпление е нещо, което се случва стотици пъти всеки божи ден. Файловете на Мал бяха като квинтесенция на неговото съзнание: личността му, предадена с думи. Търпелив, изчерпателен, ясен. В тези документи бяха запечатани три такива идеални убийства. Никакви свидетели. Никакви оръдия на престъплението. Никакви съдебномедицински находки, които да бъдат полезни. Той можеше да продължава да чопли тези дела до Второто пришествие, а убиецът щеше да си остане неизвестен, лудуващ на воля, надсмиващ се в безопасност от сянката на неизвестността, която винаги щеше да го скрива от погледа на останалите. Нямаше никакви веществени доказателства, които да свързват трите убийства, освен начина, по който бяха извършени: садистично обезобразяване на женско тяло, последвано от вземане на очите. Очите можеха да имат някакво значение — но можеха и да нямат — и да помогнат да се стесни кръгът на заподозрените до примерно неколкостотин души. Може би това бе дело на Светлоок. Мал явно бе допускал подобна възможност и сигурно именно това го бе накарало да се заинтересува от точно тези убийства. От друга страна, това не се връзваше добре с явното желание на полицията в Ню Ричмънд да затрудни бездруго не особено енергичното разследване на тези случаи. Защото полицейското управление не питаеше особена любов към Светлооките и определено не бе готово да си мръдне пръста, ако това би затруднило някого в инкриминирането на някой от тях. Не биваше да се забравя, разбира се, и фактът, че избождането на очи бе типично за начина на действие при откачените, някои от които се задържаха неоткрити години наред. Честно казано, това можеше да бъде работа на всекиго.

Прекарах два часа в напъни да открия нещо между редовете на тези документи, подпомаган от редовни глътки уиски и разсейван от ругатните на отбиващия вирусните атаки компютър. Не намерих нищо, никакъв намек за теория, достойна за проверка. Жените нямаха общ приятел, нито настоящ, нито бивш, нямаха обща работа, нямаха общ любим наркотик, дори бяха от различни зодии. Бяха живели на пет различни етажа, започвайки от 38-и и свършвайки със 104-ти. Най-правдоподобната ми хипотеза бе, че жертвите са избрани именно поради отсъствието на нещо общо между тях, което би означавало, че убиецът е дяволски пресметлив и отчайващо организиран.

Наближаваше десет часът, когато двете полуизречения, блуждали дотогава без посока из главата ми, се сблъскаха едно с друго в царящата там нощ. Над регулярните морски маршрути се бе спуснала алкохолна мъгла и беше истински късмет, че изреченията се бяха намерили.

— Ей — обърнах се аз към екрана. — Можеш ли да ми отделиш минута?

В този момент профилът се забавляваше с генерирането на анимирана история на историческите си победи над вирусите. Не можех да отрека очевидната артистичност, но тонът ѝ ми се стори прекалено епичен.

— Да — срамежливо се обади той. — Какво искаш?

— Клуб „Мръсник“ — казах аз. — Разкажи ми за него. — Един от дремещите на екрана агенти се втурна към някаква база данни и аз се възползвах от паузата, за да всмукна нова бърза глътка от уискито. Изведнъж осъзнах, че изразявам гласно онова, в което безуспешно се бях вслушвал до момента, и бях толкова уверен в догадката си, че вече посягах успокоено към цигарите, когато получих нужната ми информация.

Тя ми подейства като гръм от ясно небе. Вгледах се в екрана, прочетох името на последния ред, изтръгнах диска от терминала и изхвръкнах навън.

 

 

54-ти беше тъмен и тревожен, повечето от лампите на тавана бяха счупени, а на всеки ъгъл имаше групички пласьори. Изскочих от асансьора и хукнах по втория коридор, надявайки се да заваря Шели в дома ѝ. Нуждаех се от едно-единствено нещо: потвърждение. Пресрещнаха ме хлапетиите, дошли тук от 40-и етаж, така че се наложи да се поразкопчая, за да им покажа какво държа в кобура върху гръдния си кош. Не че това е кой знае каква заплаха в този квартал, още повече че повечето от тях сигурно бяха по-тежко въоръжени и от мен, но нали никой не иска да умира, ако не е абсолютно наложително.

Едва не се спънах, когато завих в нужния коридор — някакво животно се навря под краката ми. Обърнах се да видя какво е, но то вече бе изчезнало зад ъгъла. Беше ми се сторило, че е белезникаво и странно на външен вид, но най-вероятно това бе игра на полусенки. Сигурно беше бездомна котка, въпреки че по-скоро се шмугна, отколкото избяга. Този път зад вратата на Шели не се пееше и никой не ми отговори, когато заблъсках с юмрук по нея. Дадох ѝ цяла минута да реагира, след което извадих пистолета и разбих вратата с ритник.

Коридорът щеше да е непрогледно тъмен, ако от вратата в дъното не идваше потрепваща оранжева светлина. Изтичах натам и видях да догаря свещ, забучена в центъра на мрака, а около свещта се бе свило слабо кафяво тяло. В бедрото ѝ стърчеше игла. От свещта бе останал един пръст. Обърнах я по гръб и видях, че очите ѝ са извъртени нагоре под клепачите. На устата ѝ имаше засъхнала струйка повърнато, стекла се донякъде по бузата.

Шели Латоя бе мъртва по начин, който е невъзможно да бъде надминат, надживяна от евтина свещ, образувала мръснобяла локвичка парафин върху мокета. С бучаща глава, размътено от уискито зрение и изгарян от огъня в корема ми, аз прекарах ръце по пода около нея и намерих малкото пликче станиол, което търсех. Беше празно, но ми трябваше само да близна, за да бъдат потвърдени подозренията ми: рапт. За миг по езика ми пробяга тъмна искра и изчезна веднага, позволявайки ми да се върна към застиващото до мен тяло и осъзнаването на факта, че съм останал без така необходимото ми потвърждение.

Поднесох пакетчето към пламъка на свещта и прочетох на гърба му името на клуба: „Клизмата на съсела“. Може би ако просто се бях съсредоточил върху информацията, с която вече разполагах, щях да се досетя по-рано. Или ако не бях бленувал така силно за глътка алкохол, докато говорехме с Голсън, щях да му обърна по-сериозно внимание. А може би не. Бях планирал този ден да обиколя жилищата на убитите и да прегледам документите на Мал. Откъде можех да знам, че двете половинки изречения са щели да ми бъдат достатъчни и че само съм си размътвал мозъка с разравянето на цялата тази ненужна информация?

Лаверн Латоя бе излизала с човек, когото бе срещнала в клуб на 130-и етаж. Окей, там наистина сигурно имаше стотици клубове, но клуб „Мръсник“, в който Луела Ричардсън бе прекарвала свободното си време през последните няколко седмици от живота си, се намираше на 135-и. Това бе място, посещавано както от амбициозни младежи от етажите малко над стотния, така и от баровци, решили се да слязат от висините на 140-те. От базата данни бях разбрал още, че там играят танцьорки, а след полунощ има стриптийз.

Пласьорите на рапт не са много. Този наркотик просто не е толкова популярен. Усещанията, които осигурява, са малко тежки за възприемане. „Клизмата на съсела“ и клуб „Мръсник“ бяха собственост на различни хора, но точно това бе важното: ако продаваш наркотик в своя клуб, едва ли ще го опаковаш в пликче, надписано с неговото име. По-вероятно е да откраднеш опаковки от конкуренцията и да продаваш в тях, разчитайки полицията да ги намери.

Бях дошъл да видя дали клуб „Мръсник“ говори нещо на Шели. Онова, което бях намерил, едва ли щеше да свърши работа в съда, но представляваше отговор, достатъчно ясен за мен. Не че имаше макар и минимална вероятност това някога да стигне до съд. Две жени бяха умрели след като бяха посещавали един и същи клуб. Компютърът ми бе дал името на неговия собственик и сега в главата ми като в комикс бе пламнала ярка крушка, казваща ми какво да направя.

Първо свалих един чаршаф от мебелите в полумрака зад мен и го метнах връз тялото, после духнах свещта и останах за миг в тъмнината. Бях пиян и гневен, но не и толкова глупав, че да пропусна да забележа един прост факт. Нямаше нужда да търся кого да обвиня за смъртта на Шели. Едно-единствено нещо бе довело до нея — стодоларовата банкнота, оставена ѝ от човек, решил, че прави нещо добро.

Не знаех как да се самонакажа за това, така че трябваше да го направи някой друг.