Майкъл Маршал Смит
За подмяна (11)

Глава 11

Телефонът иззвъня в седем сутринта. Спях на дивана. Суедж се бе проснала върху по-голямата част от него, а Ниърли бе положила глава на рамото ми. Чувствах се доста неудобно, но не бих казал, че ми беше неприятно.

Виналди, изглежда, бе останал буден, защото вдигна слушалката веднага.

— А-а… обажда се Хауи — чу се глас, перфектно възпроизведен от свързаните към телефона външни говорители. — Джек там ли е?

— Да — отговорих аз и се надигнах. — Какво става, Хауи?

— Мисля, че трябва да дойдеш.

— Какво има?

— Сам ли си?

— Не — казах аз, въпреки че Суедж и Ниърли май още не се бяха събудили.

— Така и предположих. Трябва да ти покажа нещо. Има отношение към твоя приятел с лампичките в главата.

Станах от леглото, защото нещо в тона на Хауи ме разтревожи.

— Тръгвам.

— Чудесно. — В гласа му се долови облекчение. — И Джек… аз бих оставил момичетата там, ако се досещаш какво имам предвид.

Чу се изщракване. Погледнах Виналди.

— Ще дойда с теб — каза той.

— Не е необходимо.

— Необходимо е, дявол да го вземе — настоя Виналди. Изглеждаше свеж и съвсем спокоен, сякаш му бе стар свиден навик да прекарва нощите си, седнал на стол. — Всичко, което има нещо общо с Ихандим, има общо и с мен.

— Бих предпочел да останеш тук.

— Изобщо не ме интересува какво би предпочел, Рендал. Идвам.

Изгледах го за един дълъг момент. Снощи нещата се бяха променили, но сега вече беше ден. Накрая кимнах. Оставих бележка на Ниърли и двамата с него излязохме, тихо затваряйки вратата. Ключалката ни предупреди да внимаваме — съвет, който оцених по достойнство. Коридорът към асансьора беше мръсен и буквално задръстен с отпадъци от предишната вечер. Празни бутилки, счупени ампули, дори използван презерватив. Откъм далечината се разнасяше характерният шум от двигателя за въздушната възглавница на почистващия робот. През прозореца в края на коридора под ъгъл се процеждаше външна светлина. Оттук имах впечатлението, че днес по изключение навън най-сетне не вали.

В асансьора мълчахме. Мислех си колко странно се чувствам да стоя до първия злодей на Ню Ричмънд. Кой знае, може би и той в същия момент разсъждаваше над превратностите на съдбата, изправили го до един от големите неудачници на града. Дори да беше така, той нищо не каза. Сигурно също като мен се беше замислил чия ли глава ще ни покажат този път. Хауи се беше обадил на мен, а не на Виналди. Според мен това обстоятелство даваше някаква информация.

На 8-и беше още нощ. Избрах най-късия маршрут — както се оказа и най-шумния, — по Бон-Бон Стрийт, покрай барове, пълни със зяпачи, подканващи млади (и не толкова млади) дами да свалят дрехите си. Аз специално мога да участвам в подобно забавление само за съвсем кратко, преди да осъзная пълната му безпредметност — своеобразна pornui, — но постоянното присъствие из тези заведения явно страшно му се наслаждава. Виналди просто хвърли мрачен професионален поглед, вероятно колкото да прецени заслужава ли си да поеме контрол над някой от баровете. Бон-Бон ни отведе до плетеница от малки улички, където хората седяха, хранеха се, пиеха и изглеждаха доволни, че са се спасили от навалицата в ресторантите по булевардите. Виналди вървеше пренебрежително — изглежда, тези места бяха прекалено незначителни за играч от неговия калибър.

— Не бях слизал тук от години — неочаквано се обади той и със следващите си думи ме изненада: — Изглежда доста приятно.

— Само не ми казвай, че е по-забавно отколкото в „Мръсник“ — подметнах аз през рамо, влизайки в последния завой преди бара на Хауи.

— Как да ти кажа… Да ти пробият дупка в главата и да насипят мравки в нея е по-забавно от клуб „Мръсник“ — отговори ми той. — Какво разбират днешните младоци от забавления?

Чувствах, че собствените ми разбирания за забавление едва ли биха били споделени от всеки и поне за себе си знаех, че ако възраст означава зрялост, то аз сигурно още би трябвало да си смуча палеца. И тъкмо да споделя тези си виждания, установих, че Виналди го няма. Само допреди миг беше все още зад мен, а сега се бе изпарил. Реших, че е останал на предишната уличка, за да проследи технологията на забавлението, и влязох сам в заведението на Хауи. По целия път дотук си бях мислил, че ако ми предстои да видя нечия глава, тя ще бъде на половинката резервен, но знаех, че съдбата едва ли ще реши да ме глези. Ихандим досега бе действал с modus operandi, отдаващ предпочитание на жените, с единствено изключение предупреждението, което бе изпратил на Виналди. Дейвид и г-н Ту като нищо вече можеха да са се преселили на оня свят, но в подаръка на Ихандим до мен се долавяше нюанс на сексуалност. Това е неизбежно при подобна степен на обезобразяване, а този тип перверти остават верни на предпочитанията си.

— Здрасти, Джек — каза Хауи.

В салона цареше мъртва тишина.

— Позакършил си го с бизнеса — отбелязах аз.

— Затворихме тази сутрин. Слагаме новите витрини.

Кимнах — вече бях забелязал купчините натрошено стъкло, сметени в дъното на бара. Хауи изглеждаше някак потиснат, много по-различен от самия себе си, и аз му го казах.

— Да — въздъхна той измъчено, — трудни времена.

— Какво имаш да ми показваш?

— Насам — поведе ме той.

На масата в офиса му имаше кашон, точно като другите два, които вече бях видял. Приближих се с душа, свита на топка. Събрах всичките си сили.

— Кога пристигна?

— Преди около час — отговори Хауи. — С куриер.

Така или иначе, все щях да го отворя, затова го направих веднага. Развързах връвта. Кашонът леко се заклати, сякаш онова, което се намираше вътре, не бе закрепено достатъчно добре. Представих си как главата на Джени се търкаля, покрита със засъхнала кръв, и едва не реших, че реалността не ме интересува.

И все пак доразвързах възела. Това ми е навик — винаги държа лично да се убедя колко лоши са новините.

Връвта падна и аз подпъхнах пръсти под подгънатата хартия, усещайки горещия дъх на Хауи върху врата си. Кой знае защо, едва сега осъзнах, че съм направил предостатъчно, за да внеса отрицателни емоции в живота му, и реших да му поблагодаря за търпението, когато всичко това приключи. Поех дълбоко дъх и отворих кашона.

Нещо изскочи от дупката право към тавана — цвъркаща топка от движение и миризма, която ме накара неволно да отскоча.

— Ах, да го шибам… — възкликна Хауи и също отстъпи. Обектът влажно рикошира от тавана и полетя обратно надолу, преди да успея да схвана какво е това. Удари се в плота на масата, застина, обърна онова, което със закъснение осъзнах, че представлява глава, и се втренчи в мен. Трябваше ми известно време да спра да мигам и на свой ред внимателно го разгледах, очаквайки всеки момент да скочи отново.

Беше птица… до известна степен. Или по-скоро беше птица и котка — по малко и от двете. Нямаше пера и се издигаше на цяла стъпка височина върху тънките си като спици чупещи се крака, „лицето“ му беше птиче, но — също като тялото — от месо, а не само кожа, при това покрито с протрита, окапала на места оранжева козина. Две закърнели крила стърчаха от двете му страни под прав ъгъл и изглеждаха като безцеремонно ампутирани с ножици и после небрежно пришити обратно. По-голямата част от кожата на съществото се виждаше — неприятна бяла маса, по която на места бе избила някаква сълзяща течност. Тялото се повдигаше и отпускаше, като че ли създанието дишаше с мъка. Разнесе се миризма на прясна мърша. Погледът му се фокусира върху мен — веднага се разбра, че ме позна, и клюнът се полуотвори. Дупката изглеждаше не толкова като уста, колкото като рана с разкъсани краища. Злобният поглед в очите вече не бе така твърдо прикован в мен.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Хауи.

— Е, тук ме хвана натясно — отговорих му, въпреки че имах известни съмнения. Птицата направи опит да пристъпи към нас, но от усилието единият ѝ крак се счупи. Горната става се измъкна в ябълката и щръкна навън. Кожата се пукна като кора на презрял плод и от нея се изсипа нещо с миризмата на менструална течност и консистенцията на заквасена сметана.

Не, това в никакъв случай не беше приятно същество.

— Той знае — обади се насмешлив глас зад нас и аз поех дъх, без да се обръщам.

— Кой е този — попитах Хауи. Вече знаех, че съм попаднал в капан.

— Съжалявам, Джек — отговори той с нещастен глас. — Каза, че ще ме убие, ако не го сторя, и обеща да не те убива, ако го направя.

Обърнах се и видях един мъж зад нас в коридора. Беше онзи от бара снощи — същият, в чиято глава бяха забил куршум. Или казано по-иначе, един човек, който по никаква логика не биваше да стои зад мен, насочил револвер в главата ми.

— Е, излъгах те — отговори той на Хауи, без да го поглежда. — Вдигни ръце.

Подчиних се, още повече че забелязах рана върху дясното му слепоочие. Успокоително донякъде, защото само миг преди това се бях усъмнил в разсъдъка си.

— Кой си ти? — попитах го и сам се изненадах от спокойния си глас. Хауи продължаваше да ме гледа отстрани, измъчван от угризения на съвестта.

— Приятел на Ихандим — отговори ми мъжът и се ухили по патентования си начин. — Но ти го знаеш. Срещали сме се преди.

— Защо той не се покаже сам?

— Ами защото точно в това е работата, човече. Ихандим в момента е в дома на приятелката ти, за да вземе онова, за което сме дошли.

Трепването, изглежда, бе проличало на лицето ми, защото усмивката му стана още по-широка. От раздвижването на лицевите му мускули в отвора на раната в главата му изби капка лимфна течност или гной и се спусна надолу по бузата му.

— Първо трябваше да те примамим навън с помощта на милия господин Хауи, за да протече мисията ни успешно. Защото на теб ти се носи славата, че се вреш все където не трябва.

— Много умно — отбелязах аз. — И какво ще правите със Суедж?

— Ами нищо особено. Тя е собственост на другиго и ние само трябва да му я доставим. Но виж, за втората дама имаме нещо наум. Е, не за дълго. Ихандим бързо им се насища — той има проблем с хората с нормални очи.

— Какво направихте с другите? — Задавах въпросите си, без никакво намерение да печеля време, поне засега. Питах всичко, което ми дойдеше наум, както за да чуя отговорите, така и по друга причина. Пистолетът, насочен срещу мен, не потрепваше и това ми даде основание да се убедя какъв късмет съм имал снощи, за да се справя с този човек. Малкото време, което ми оставаше, едва ли надвишаваше минута — една бариера във времето, която едва ли щях да мога да преодолея.

— Това е без значение за теб — успокои ме онзи. — Няма да те има, за да се вълнуваш за съдбата им.

— Изненадан съм, че още живея — отговорих му аз. — Впрочем, както че и ти си жив. Тази дупка в главата ти поне не те ли боли? Или другата в шията и третата — в рамото?

— Ти нищо не разбираш — каза той с нотка на едва доловим гняв. — Ти се измъкна. Нямаш никаква представа.

— Ами защо тогава не ми обясниш? — предложих му аз с примирителен тон. — Явно ме държиш жив с някаква цел. Сам казваш, че съм бил там. Може би ще мога да разбера.

Мъжът рязко се изсмя, попарвайки всичките ми надежди. Изобщо не беше глупав. Беше си абсолютно и безвъзвратно луд. Внезапно осъзнах, че съм застанал на финалната линия на живота.

— Жив си, защото трябва да намерим друг — обясни той. — И мислим, че ти знаеш къде е той. Сега или ще ми кажеш, или ще те убия.

— За кого говориш? — попитах аз, макар че знаех.

— За Виналди — каза мъжът и се озъби, разкривайки ми омразата си. — Нямаш си представа колко ни се иска да се срещнем с тоя тип.

— Ама защо не го каза веднага — чу се глас и Виналди изникна зад мъжа. Той се извърна рязко към него и Виналди стовари в лицето му едно от столчетата пред бара с достойна за уважение математическа прецизност. Едно от крачетата се счупи, черепните кости на онзи се пукнаха като яйчена черупка и нещастникът рухна по очи на пода.

Виналди мрачно ми се усмихна и влезе при нас.

— Не си във форма, Рендал. Аз знаех, че това е капан. Точно затова настоях да дойда с теб. — Той прекрачи тялото и извади пистолет. Лицето му беше потъмняло от гняв и неумолимо.

— Не го застрелвай — извиках аз и на свой ред извадих пистолета си, доволен, че най-сетне ще намеря занимание за ръцете си.

Виналди вдигна поглед към мен.

— Какви ги дрънкаш? Разбира се, че ще го застрелям.

— Ако го направиш, аз ще застрелям теб — заплаших го аз и с твърда крачка се приближих до него. — Що се отнася до моята форма и твоите предчувствия, ще ти кажа само, че ако беше останал при Ниърли, нямаше нищо да им се случи. — Виналди се намръщи, но щракна обратно предпазителя на пистолета. Обърнах се към Хауи, който продължаваше да стои до стената, вероятно питайки се кой ли от нас представлява по-голяма заплаха за него. — Хауи, донеси малко скоч лента.

— Джек, аз…

— Да, знам. Няма проблем. — Той обаче не беше убеден. — Наистина, и аз на твое място бих постъпил по същия начин. Сега донеси скоч, ако обичаш.

Хауи изтича навън, а аз коленичих до мъжа и се вслушах в дишането му. Беше накъсано, но стабилно.

— Рендал, какво правиш? — Виналди видимо губеше остатъците от търпението си. — Този мислеше само как да те убие — впрочем и мен също, — а ти си се загрижил за правото му на живот. Бягай да търсиш своите момичета, забрави този боклук.

— Ихандим вече е отвлякъл Ниърли и Суедж — обясних му аз. — Сигурно се е вмъкнал там не по-късно от две минути след като сме излезли. Така че нашият човек може да ни съобщи къде ги е отвел. А може да знае и къде са останалите резервни. Дявол да го вземе, той може дори да е в течение какво става изобщо! Пръсни му лицето по стените и никога няма да научим. За твое сведение аз вече веднъж му пълних главата с олово, а той, както виждаш, си е на крака и е доста чевръст при това. Опасявам се, че вторият опит само ще го ядоса допълнително.

Хауи се появи с ролка скоч лента и аз обърнах тялото по очи. Бързо и без да жаля материала омотах ръцете и краката му. Бойната му униформа ми се стори по-мръсна и от снощи, а по подметките на ботушите му имаше полепнали листа. Докато работех, погледнах тила му и видях там ужасна изходна рана. Кръв и плът се бяха смесили с косата и бяха засъхнали в лепкава маса. Все пак дупката не изглеждаше толкова голяма, колкото мислех, че би трябвало да бъде, и повече от очевидно не му бе причинявала никакви неудобства. Кой знае, може би щастливо отражение на куршума от вътрешната стена на черепната кутия — ако такова нещо изобщо бе възможно. Даа, такива работи… А странната текстура на кожата му сигурно се дължеше на злоупотребата с големи количества крем против бръчки, нали така?

Убеден, че съм го обездвижил надеждно, го обърнах по гръб, изправих се и отпих голяма глътка от бутилката „Джек Даниелс“, с която Хауи си правеше инхалации. Ръцете ми се тресяха. Близостта до смъртта винаги има това въздействие върху мен. Ако мога да ви посъветвам, избягвайте това състояние.

— Как се казва? — попитах Виналди и му подадох бутилката. Той я погледна критично, прецени, че още няма осем сутринта, и напълни устата си със съдържанието ѝ. — И него ли сте оставили там?

Виналди неохотно кимна.

— Казва се Жуаджи — каза той и ми върна бутилката. — Налей малко от това и в неговото гърло.

Възползвах се от идеята. Жуаджи се закашля, задави се и се върна в света на светлината. Събра очи към кръвта, шуртяща от сплескания му нос. Поколебах се дали да не му избърша очите, после му теглих една майна наум и вместо това се наведох към него и заговорих с безкрайно отчетлива артикулация. Отново deja vu: както снощи, а защо не и при срещата с убиеца пред апартамента на Мал.

Но този път не трябваше да се издънвам.

— Имаш на разположение пет минути — казах му аз. — Това е максимумът, който мога да си позволя да те чакам. След това Хауи ще те пусне в шахтата на асансьора, за да видим колко високо ще отскочиш от дъното. Ясно ли е?

Гласът му беше дрезгав, поне така ми се стори след неуспешния му опит да ми отговори. Но разбрах, че ме е чул. Още по-ясно ми стана от начина, по който изплю окървавения си избит зъб в лицето ми.

— Чудесно — зарадвах се аз. — Имам четири въпроса. Отговори ми на тях и ще имаме някаква база за преговори. Спестиш ли си някой отговор — край на сделката и ще съжалиш защо не се чувстваш така прекрасно както в момента! Окей? Първо: къде е отвел Ихандим Суедж и другата жена? Второ: къде са останалите резервни? Трето: кой стои зад цялата тази дивотия? Четвърто: какъв му е шибаният проблем? Можеш да ми отговаряш в произволен ред, но побързай, защото лично аз нямам време, а май и твоето изтича.

Жуаджи ми се усмихна и аз вдигнах пистолета си. Жестът ми го развесели още повече и аз почувствах зад фалшивата ми фасада от спокойствие да се надига вълната на паника.

— Птиците са тук — неочаквано каза той. — Сигурно си ги видял.

Студена тръпка, но мисля, че я прикрих.

— И какво? Всъщност как така проникнаха тук?

— Ихандим има план и никой, ама никой, не знае какъв е той. Листата ще бъдат с него, човече. Той не мигна цяла нощ, разговаряше с момчетата. Нещата отиват към приключване.

— Установил съм — намеси се зад гърба ми Виналди с дълбокомислена забележка, — че откъсването с куршум на части от тялото на човек води към намаляване на неяснотата в отговорите му.

— Джони, благодаря ти за ценния съвет, но…

— Препоръчвам ти го напълно сериозно, а и Джаз — нека Бог му помогне да се измъкне от болницата като нормално функциониращо човешко същество — би потвърдил думите ми до последната буква в тях.

— Мислиш, че това ще изплаши някой, прекарал в Междината цялото това време? — поинтересувах се аз и дори се обърнах за по-убедително към него, но всъщност говорех заради Жуаджи. — Човек, изживял половината си живот в провинцията? На мен ми харесва как говориш, но не мисля, че това би впечатлило нашия човек.

Тактиката ми, изглежда, се оказа правилна. Когато пак се обърнах, Жуаджи беше концентрирал цялото си внимание върху моята особа. В думите, които отрони, се долавяше съвсем определено съжаление.

— Това е моят дом. И той ми липсва всяка секунда, човече. И короните вече не помагат.

Едва сега разбрах, че този не само е пълно куку, но и че няма да ни каже нищо, дори да издялкаме тялото му до последната кост. Всеки, на когото Междината му липсва, окончателно се е сбогувал с човешкото в себе си.

Протегнах ръка и леко завъртях главата на Жуаджи, за да видя входната рана на куршума. Дупката беше в кожата и в костта, но не по-дълбоко от това. Вероятно бе започнала да заздравява веднага. Освен това знаех със сигурност, че е бил в несвяст само за кратко, след като е могъл да избяга преди идването на полицията.

— Виждаш ли това? — Показах я на Виналди. Той кимна и видях в очите му мъничко страх, както впрочем и в очите на Хауи. От друга страна… в този момент раната ми изглеждаше по-зле от онова, което бях видял преди малко, когато в нея се бе образувала онази малка капка лимфна течност или гной! Оздравителният процес бе обърнал посоката на своя ход.

Реших да опитам още веднъж.

— Май няма да отговориш на въпросите ми, а?

— Умен пич си — изграчи той.

— Окей, тогава ще направим друго. Смених решението си: засега няма да те хвърляме в шахтата, защото така ще ти отнемем шанса да размислиш и да проговориш. Хауи ще те прибере и ще оставим някой да те наблюдава. Но умната! Само да се покажеш недружелюбен макар и за миг и той ще ти отреже краката. Виждам, че ти минава като на куче, приятелю, но предполагам, че без крака дори на теб ще ти бъде малко трудно да се правиш, че нищо ти няма. — Наблюдавах го внимателно и добавих, без да откъсвам поглед от лицето му: — Особено без дрога…

Леко трепване. Достатъчно за мен.

Изправих се и кимнах на Хауи.

— Кажи на Поли да го хвърли вътре — далеч от всякаква храна — и да седне на гърдите му. И да има трион подръка — не се шегувам за краката. И най-важното — да не го слуша.

— Поли е мъртъв — въздъхна Хауи.

— Съжалявам…

Хауи разсеяно кимна.

— Е, няма нищо. Може да го направи и Дат. Според мен даже ще му е приятно да го начука на тоя дрисльо. А какво да правим с този боклук?

Той посочи към масата. Междувременно се беше откачил и другият крак на птицата, а цялата ѝ задна част се бе вдлъбнала по неописуем начин. Виналди също погледна натам. Точно когато бях решил, че нещото, каквото и да бе то, е мъртво, главата на птицата рязко се дръпна, откъсвайки със себе си цялата предна половина. Използвайки рудиментарните чуканчета на крилете за гребла, тя се опита да изпълзи по плота на масата като влачеше вътрешностите си, оставяйки следа от смъкната кожа и козина.

— Събери остатъците и ги изгори — наредих аз. — Да горят, докато станат на пепел. Не обръщай внимание на приказките му. Това дори не е птица. Това е фрагмент от нещо друго.

— О, аз съм птица — изговори тя с глас, напомнящ за търкането на два ръждясали пирона един в друг. — И знам какво си направил. Ти ще бъдеш наказан, Рендал. Ще умреш…

— Да, да — успокоих я аз и я застрелях. Гръдният ѝ кош се пръсна, из стаята се разлетяха курешки, а главата ѝ тупна на пода.

— Това да не е дошло от Междината? — поинтересува се Хауи, загледан в конвулсивно тракащия клюн. — Защото май всичко сочи натам, а?

— Общо взето е така, но не и това. Това е от никъде. Нищо повече от сън. Било е създадено случайно някъде по периферията и е останало така по средата — нито тук, нито там. Материализирало се е от нищото, без заложен в него шанс за еволюция. И както сам видя, не можа да се задържи в едно цяло.

— О, бъркаш — възрази ми Жуаджи от пода. — Изобщо не си прав. Всичко много добре ще се задържи в едно цяло.

Обърнах се към него и насочих пистолета си в главата му. Търпението ми се беше изпарило само за миг.

— Ти ли застреля Мал?

Той бавно поклати глава.

— Ихандим. Той ще убие и теб, и Виналди. Особено Виналди!

Виналди с достойнство се изплю върху него, но Жуаджи само невъзмутимо се усмихна. Раната му изглеждаше съвсем зле.

— Е, ако смята да го прави, ще му дойде малко нанагорно — казах аз. — Трябва да помисли дали да не прехвърли част от работата на друг. Хауи, намери Дат и махнете този оттук, преди да съм му пръснал шибаната глава на парчета.

Преди да излезе, Хауи ми подаде лист от телефакс, на който се четеше името на Никлас Голсън.

— Каза, че ставало дума за нещо, което може би ще искаш да знаеш — обясни Хауи и сви рамене.

— Благодаря. Ти ще се оправиш ли?

— Да — успокои ме той. — Особено когато измислиш някакъв план. Не очаквам да действаш според него, но ще е хубаво да знам, че го има.

— Чудесно. Хрумне ли ми нещо, ти ще си първият, на който ще кажа.

 

 

Опитах се да използвам фалшивия си пропуск, за да се кача на 104-ти, въпреки че Виналди ми предложи да ме прекара като свой гост. Дежурният от охраната се оказа по-внимателен от обичайно, така че искам или не, оставих се в ръцете на Виналди. Лошото на гордостта е, че когато се наложи да забравиш за нея, изглеждаш по-голям глупак, отколкото ако си се държал по-смирено. Аз обаче бях на етап, на който не ми пукаше. Вече бяхме минали през 66-и и треперех от гняв и страх. Апартаментът на Ниърли бе заключен и никой не бе реагирал на ударите ми по вратата. Ключалката бе дала на късо и тихо тананикаше много стара песничка за дъгата. Виналди използва ключа, с който се бе сдобил по незаконен начин от предприемача, извършил ремонта на този етаж, но когато накрая все пак нахълтахме в жилището, го намерихме празно. Имаше известни следи от борба — съборени мебели, счупена чаша за кафе — но нищо, подсказващо за нечий фатален край. Успокоително, но само донякъде. Досега поне доникъде не бях стигнал в желанието си да открия Ихандим и да намеря отвлечените резервни. Хрумна ми, че сигурно са дошли повече хора, защото не си представях как Ихандим сам би могъл да се справи едновременно и с Ниърли, и със Суедж, още повече че Ниърли без съмнение беше крещяла като прасе на заколение. Ако беше така, то Жуаджи не бе единственият помощник на Ихандим.

Съгледвачите на Виналди не се бяха обаждали. Не ме изненадваше. Ихандим вече държеше в ръцете си всичко, което бе искал да има, така че сигурно щяхме да го видим пак две-три секунди преди да ни убие. От друга страна, не бе изключено и да съм му станал безинтересен — нали разполагаше със Суедж. Не знам, той може и да нямаше намерение да се занимава с мен, но аз не бях свършил с него. Стоях в апартамента на Ниърли и се чудех какво да предприема по-нататък, когато погледът ми падна върху събраните на куп в ъгъла пазарни торби на Суедж… о, как щях да се позанимавам с него!

Разбира се, след като го намерех.

— Защо си губим времето с този нещастник? — раздразнено попита Виналди, докато ме следваше на път за апартамента на Голсън. Не му отговорих и просто стоварих юмрука си върху вратата на жилището със сила, достатъчна да събуди разложен покойник. Беше едва девет сутринта, а Голсън не ми се бе сторил ранобудник.

След няколко минути вратата все пак се открехна и на прага се показа съненият Голсън, облечен в халат. Прескочих по стар навик формалностите, бутнах вратата и влязох вътре. Виналди беше като залепен за гърба ми.

— Хей, пич, какъв е проблемът? — изцвърча Голсън, докато ситнеше зад нас. Озовахме се в спалнята и естествено леглото не беше празно — в него се гушеше червенокоса девойка средна категория с големи кафяви очи.

— Здрасти, Джони — пропя тя. Държеше се като на пробни снимки.

— Вие да не се познавате? — обърнах се аз към него.

Джони сви рамене.

— Ами да — продължи с все същия тъничък гласец девойчето, подпъхвайки чаршафите около тялото си, като продължаваше да се кипри заради Джони. — Аз редовно ходя в клуб „Мръсник“.

— Обличай се и се изпарявай — казах ѝ аз. — Не вярвам да си толкова проста да ти се иска да бъдеш момиче на Джони точно сега. Те горките напоследък май страдат от скъсена продължителност на живота. — Виналди гневно ме погледна, така че се наложи да му изкрещя: — Да не вземеш сега да ме убеждаваш, че няма да намеря имената на Луела Ричардсън и Лаверн Латоя някъде из тефтерите ти? Защо, дявол да те вземе, мислиш, че Ихандим броди насам-натам и ги убива една след друга?

Момичето изскочи от леглото и се озова в банята още преди Виналди да отвори уста да ми отговори. Остана да ни прави компания само Голсън.

— Е, какво имаш за мен? — безцеремонно го подканих аз. — И побързай, защото нямам никакво време.

— Ами… не е много — призна той. — Нали ми поръча да ти се обадя, ако се случи нещо по-така… Ето го. — И той ми подаде малко картонче. Взех го и го огледах. Къс светлобежова пластмаса със златен кант и размера на кредитна карта. Не виждах в това нищо странно, дори не беше интересно.

— И какво е това? — признах безсилието си аз.

— Покана — обади се Виналди. — Виждам, че светският живот не те привлича.

— О, ходя на доста места — сопнах му се аз. — Без да ме канят. Е, защо не виждам нищо?

— Ами, настроена е на моята ДНК — обясни Голсън. Той сложи показалеца си върху единия ръб на картичката. На чистата дотогава повърхност изплува думата „Покана“, задържа се за няколко секунди, избледня и на нейно място се появи квадратче, в което се материализира видеокартина с образа на видимо опечалена петдесетинагодишна жена. Сдържано, потискайки мъката си, тя покани притежателя на картата в компанията на гост по негов избор на траурна церемония в памет на Луела Ричардсън.

— Добре де, ще я погребват — съгласих се аз. — Това ли е голямата новина?

— Не, не е това — отговори Голсън. — Става дума за следното: снощи бях излязъл с мои приятели и разбрах, че са поканени практически всички, които тя е познавала. Не казвам „близки“, говоря за всички, включително онези, чийто контакт с нея се е изчерпал с това да ѝ задържат вратата отворена някога и някъде преди пет години. Службата е вдругиден и е на много странно място.

— Къде? — зададох аз очевидния въпрос.

— На 203-ти! — не без злорадство хвърли бомбата си Голсън. — В частния параклис на Максенови.

Примигнах. Думата „странно“ беше много бедна. Семейство Максенови се държаха толкова дистанцирано, че едва ли имаше човек, който да знае колко наброяват. А покани за посещение над етаж 200… те бяха толкова редки, че според мен никой не бе чувал за такива. С незначителните изключения, когато някой Максен силно искаше нещо от някого. Погледнах да видя каква е реакцията на Виналди и се изненадах от крайно необичайната физиономия на лицето му. Реших, че не е сега моментът да го питам, така че се обърнах отново към Голсън, който крайно дразнещо чукаше с многобройните си пръстени по масата.

— И защо?

— Вал твърди, че Йоланда Максен била клиентка на Луела и ползвала консултантските ѝ услуги. Може би те всички са много съкрушени от случилото се.

— Глупости! — отсякох аз. — Семейство Ричардсън никога не е било в приятелски отношения с Максенови.

— И аз не съм чувал такова нещо. Всички знаят, че Максенови нямат приятели.

Не можех да преценя дали чутото променя нещата по някакъв начин, но определено бях изненадан.

— Наистина ли си мушкал Луела? — престраши се Голсън да попита Виналди, без да крие респекта си от мъжката му слава.

Нарочно или не, но гласът на Виналди издаде, че го е правил:

— Не е твоя работа, дрисльо, а освен това трябва да ти напомня, че не е прилично да говориш с такова неуважение за покойните. Не те ли е учил на тези неща баща ти, който и да е той, да го шибам?

— Ама чакай бе, чакай! — стресна се Голсън, вдигна примирително ръце и блесна с ортодонтска усмивка. — Аз… аз просто съм впечатлен. Тайната ти ще умре с мен.

И изведнъж ми прещрака. Ей така, както си седях, без никаква връзка със събитията, без интуиция, без нищо, което да ми подскаже нещо. Мозъкът просто превключва и изплюва данни. Понякога.

— Къде ти е конзолата? — попитах. Голсън ми я посочи и аз скочих през ъгъла на леглото, извадих диска на Мал от джоба си, треснах го в отвора и ударих бутона.

— Какво? — попита Виналди и се приближи зад гърба ми.

— Убиецът на Мал не е бил с рапърско яке — поясних аз и нетърпеливо забарабаних по повърхността на бюрото. — Е, сега може би ще научим защо.

— Здрасти, Джек — поздрави ме профилът на Мал. — Как я караш?

— Я ми дай снимката на онзи труп — заповядах му аз и тя моментално цъфна на екрана.

— Хил Тразин — реагира Виналди на секундата. — И той беше там.

— Окей, значи всички тези момчета идват от Междината. По някакъв начин. Получили са задача: да издирват и убиват заради „СейфтиНет“, но понеже без изключение ти имат зъб, половината от времето си прекарват в опити да ти го начукат. Един от тях, вероятно Ихандим, ако вярваме на Жуаджи, съвсем е откачил и не само пречуква помощниците ти, ами кара наред и през бившите ти любовници. Компютър, искам отново онази информация за „СейфтиНет“…

— Не, нещо не ми се връзва — възрази Виналди. — Че какво общо има всичко това с…

— Работните дела за убийствата и на петте жертви са засекретени от някой в самия връх на полицията в Ню Ричмънд, а това означава, че момчетата вършат работа за някой с повече власт и от Бог. Това лице е подсигурило безопасност за Ихандим, докато той търси резервните, един от които е важен за онзи.

— Фирмената информация за „СейфтиНет“ е пълна каша съобщи компютърът.

— Проследи всяка отделна компания, притежателка на нейни акции — наредих аз. — По цялата верига на прехвърляне на собствеността. Искам да знам дали някой притежава контролния пакет.

Дискът защрака, а аз запалих цигара. Голсън ми напомни колко вредно е това за мен, а аз му предложих да си го завре отзад.

— Ако се досещаш какъв може да бъде отговорът, кажи ми го с една дума — не се сдържа Виналди. — Това напрежение е непоносимо.

— Не съм сигурен — отговорих аз, но в този миг информацията се появи на екрана. Основният собственик на „СейфтиНет“ — макар и посредством безброй подставени фирми беше компания на име „Нюман Съблиниър“. На мен това нищо не ми говореше, но не беше така с Виналди.

— Това е компания на Максен — прошепна той. — Лично самият Арлонд Максен я ръководи.

Вече бях забелязал, че колкото по-сериозен е Виналди, толкова по-семпли стават изреченията му, което в случая беше странично потвърждение, че говори истината.

— Откъде знаеш?

— Знам — изпъшка Виналди. — Боже Господи…

— Момчета, някой да иска кафе? — услужливо попита Голсън, озадачен, но видимо доволен от неочакваното шоу. Дръпнах диска на Мал и станах от стола.

— Значи — уточних аз — зад „СейфтиНет“ стои Максен, което не е нелогично. По някакъв начин е успял да прехвърли онези момчета. Те сигурно се чувстват задължени пред него, защото иначе не ги виждам да му вършат мръсната работа. Междувременно тичат и след теб, понеже имат да ти връщат, а Луела Ричардсън най-вероятно става случайна жертва след като се оказва на пътя им в неподходящ момент. Максен разбира какво се е случило, обхващат го угризения и решава да хвърли маса пари за нейното погребение. — „Но и през ум не му минава да направи каквото и да било за Лаверн Латоя или някое от другите момичета, убити под 100-ния етаж“ — помислих си. — Максен е — той стои зад всичко.

— Ей, това е страхотно — жизнерадостно възкликна Голсън. — Защото ако е така, вие, момчета, здравата сте я загазили. Сигурни ли сте, че никой не иска кафе? Предлагам не какво да е, а…

— Млъквай! — изръмжахме едновременно двамата с Виналди.

— И сега какво? — попита след малко Виналди, предавайки ми инициативата за пореден път.

— Смятам да направим посещение при един човек, който мисля, че вече трябва да се гърчи от болка — казах аз и се обърнах към Голсън: — А ти наистина си дръж устата затворена за всичко, което има нещастието да чуеш, защото в противен случай… късата ти памет за женски имена ще се превърне в най-малката ти грижа.

— Вярвам — с подкупваща искреност отговори Голсън и отскочи от пътя ни, когато се втурнахме към вратата.