Майкъл Маршал Смит
За подмяна (15)

Глава 15

Раптът ме удари, докато бягах, и в следващия миг „ме нямаше“. Не знам къде се пренесох. Мога да кажа само следното: Хена обичаше да ми разказва за цветята — техните имена, индивидуалните им предпочитания към вода и слънце, откъде са пренесени. Независимо дали вървяхме по коридорите на 72-ри, или бяхме на екскурзия из Вирджиния, съществуваше постоянен информационен фон, един несекващ поток данни от вътрешния свят на Хена. В началото се преструвах, че ми е интересно, после се научих да я игнорирам, сега… не знам. Тя ми разказваше и за случилото ѝ се през деня — и всичко това, защото ме обичаше. А аз, понеже не бях способен да намеря място за тези неща в живота си, ги бях оставил да минат покрай мен и да угаснат в небитието.

Неща, които бих могъл да съхраня, но бях оставил да изтекат през пръстите ми и да изчезнат завинаги.

Не знам с колко жени съм спал, докато бях женен за Хена. Не казвам, че са били много, просто не съм им водил сметка… макар че това може би е още по-лошо. Не започнах веднага — минаха три години брак, преди да си го позволя, но от този момент спиране нямаше. Имаше случаи, когато бях пиян, друг път надрусан с рапт, но понякога бях трезв като кукуряк. Не бих могъл да потърся оправдание в някаква упойваща субстанция — всичко беше в главата ми. Предполагам, че съм бил програмиран да изневерявам.

Не търся и извинение — това е непростимо. Но нали точно такава е същността на пороците — независимо дали става дума за алкохолизъм, пристрастявания или обикновена лакомия. Те трябва да бъдат непростими. Душата отпочва война срещу самата себе си и дава разрешения за неща, които смята за нередни — предполагам изтънчена форма на наказание за престъпления, които дори не си спомняме. Така че това, което правим, няма как да не е лошо — какъв би бил смисълът иначе? И какво можеш да направиш със себе си, когато осъзнаваш, че си започнал да правиш неща, за които се презираш? Отговорът е прост: продължаваш да ги правиш. Най-лошото идва, когато хората са склонни да ти простят прегрешенията, легитимизирайки по този начин малката ти частна гражданска война. Мислят си, предполагам, че нямаш избор, че за всичко е виновно нещастното ти детство или че страдаш от някакъв изтънчен културен недъг. Вината е навсякъде другаде, само не в теб. Понякога това е истина, но по-често причината е, че си най-обикновен задник.

За един полицай няма по-лесно от това да изчука нещо свежо. Винаги ще се намери самотна жена, имаща нужда от утеха след обира на апартамента ѝ, или момиче, което намира за страхотно възбуждащо да легне с човек, който би трябвало да бди навън и да лови престъпници… или може би да си бъде у дома при жена си и дъщеря си. Всяка връзка продължаваше по няколко седмици, най-много до месец, след което просто изчезвах. Последваше период, през който бях добър, преструвах се на щастлив, а след това нещата се повтаряха.

Запознах се с Хена благодарение на Мал, когато бях още на двайсет и две и малко след като бях станал полицай. Мал бе направил същото година преди мен и доколкото можех да преценя, харесваше му. И двамата бяхме Светлооки — единствените оцелели от нашия отряд. Бяхме пристигнали в Ню Ричмънд малко след като ни бяха извели — две момчета, пълни с тайни и жадуващи за някакъв живот. Мал бе роден в Роноук, но не желаеше да се връща там. Аз пък просто нямаше къде да се върна. Майка ми вече бе починала от рак, а баща ми бе приключил дребната си сметка с живота по най-достойния за съжаление начин — чрез самоубийство. Никой от градовете, през които бяхме минали, не означаваше нещо повече за мен от останалите, така че отидох в Ню Ричмънд с надеждата да превърна това място в свой дом.

И двамата не можехме да се похвалим с някакво по-специално образование и нямахме семейства, които да ни избутат над престижната граница на 100-ния, но не ни пукаше. Няколко години опитвахме най-различни неща, надявайки се някое от тях да ни спечели за себе си. Бяхме омаяни от града с всичките му възможности, макар дотогава той да се бе отнасял към съществуването ни с пълна апатия. За нас той бе като къща с много стаи и аз исках да вляза във всяка от тях и да я оставя отворена за следващо посещение. Вместо да търся работа, бродех по булевардите, шмугвах се из най-скритите улички, за да почувствам в един момент, че бих могъл да живея тук до края на дните си.

Един ден Мал прецени, че няма какво повече да прави, следователно може да постъпи в полицията. Наблюдавах го през първата година, виждах как работата му все повече го поглъща и накрая заключих, че онова, което прави той, може да бъде интересно и за мен. Може би дори по-интересно, при това по няколко линии, защото познанството с боклуци и отрепки, връзките с побъркани и проституиращи, контактът с кръв и насилие, изглежда, докосваха директно някаква част от вътрешната ми същност. Обещаваше да бъде забавно. Междината бе променила Светлооките по различни начини, а в моя случай аз сякаш бях разцъфтял там. Изтеглянето ми бе въздействало като отнемането на хранителна среда — не нещо, което може да те убие, но чиято липса променя цвета на листата ти. Бях се научил да живея сред страх. Мисълта да стана полицай гъделичкаше тази моя страна едновременно с желанието да не се превръщам в част от обществото. Исках да мога да го наблюдавам отстрани. Така че отидох в Управлението, доказах на практика, че съм в състояние да напиша поне едно от имената си без грешка, и получих в замяна значка и пистолет.

Няколко месеца по-късно се запознах с Хена. Стана по време на едно парти на 110-и. Мал бе уредил да ни поканят — резултат от срещите му по служба с група живеещи над простосмъртните, — така че се облякохме малко по-прилично, скочихме на експресния и се понесохме в търсене на забавление. Не бих казал, че началото на вечерта ми донесе кой знае какви приятни изживявания. Спомням си, че в един момент ми се стори, че сме се натикали в скапан апартамент на лоша улица на 38-и. Може би си внушавах, но реших, че са поканили двама ни с Мал като екзотични плашила. Реагирах по възможно най-конструктивния начин — натрясках се до козирката.

Към десет вечерта бях официално свален на по-ниско стъпало от еволюционната стълбица. Появи се някакъв тип в костюм, изслуша напъните ми да свържа две-три разпознаваеми думи в смислени изречения, отхвърли без замисляне правата ми да бъда причислен към Homo Sapiens и ме рекласифицира като низша растителна форма. Трябваше да попълня необходимите формуляри — беше безкрайно унизително.

Тогава забелязах Хена, заговорих я и в крайна сметка вечерта беше спасена. Тя бе висока и стройна, с хладни зелени очи, приятно дългокрака и независимо от моето състояние нямаше как да не забележа, че е едновременно интелигентна и красива. На свой ред тя бе склонна да игнорира както обидчивостта ми, така и уискито по вратовръзката ми, да намери поне част от онова, което казвах, за по-скоро интересно, отколкото агресивно. В края на партито си тръгнах залитайки с телефонния ѝ номер в джоба си.

Месец по-късно тя се пренесе от 102-ри в новия апартамент, който наехме заедно на 61-ви — финансиран в началото основно благодарение на нейната заплата. Преживяхме кризисния първоначален период, установихме, че се харесваме, и две години по-късно се оженихме. Мал бе кумът. Дойдоха родителите на Хена, държаха се вежливо — по-късно реших, че са били ледено вежливи — и ми трябваха години, за да науча с каква омраза са посрещнали вестта, че дъщеря им ще се омъжва за мен. Бях беден, бях неопитен полицай и със сигурност не идвах от над линията. Всичко това си беше техен проблем, а не мой, но все мак те бяха майка и баща на Хена. Една нощ, не много преди да бъде убита, Хена случайно ми разкри колко силно са мразили своя зет и тогава разбрах колко голяма жертва е направила тя, за да бъде с мен, и колко малко ѝ бях дал в замяна. За миг, за един кратък миг, осъзнах в какво съм се превърнал, но след това изхвръкнах от апартамента, за да прекарам следващите няколко часа при жената, с която бях започнал да спя.

Първите три години от брака ни бяха щастлива мъгла. Хена твърдеше, че е доволна и че ме обича, и дните се изтъркулваха един след друг. Открих, че имам нюх за полицейската работа и че тя е важна за мен. Правех всичко по силите си, за да ме назначат в отдел „Убийства“. Хена се примиряваше с все по-честите ми закъснявалия, с отсъствията ми за по цяла нощ, дори с тревогата, че след някоя от тези нощи мога и да не се върна. Говорехме си, усмихвахме се, излизахме и вършехме много неща заедно. От време на време се скарвахме за нещо, спорехме кратко и яростно, но общо взето живеехме добре.

Истината бе, че аз не бях влюбен в Хена достатъчно, поне до момента, когато стана много късно. Грижех се за нея, не ми беше безразлична, обичах я, но не чувствах в сърцето любов, дори в деня, когато ѝ направих предложение.

Мислех, че съм изпитал истинската любов още на осемнайсет години. Казваше се Фий и бяхме прекарали две години заедно, преди връзката ни да се разпадне. Тя имаше усмивка като котка пред камината и още помня ужаса от мисълта, че може да ме напусне. Представляваше неудържима природна стихия — крясък на съществуването с гъста медночервена коса и огромни кафяви очи. Гъвкава неуморима жена, която вечно се носеше нанякъде и ме подканваше да я настигна. Кожата ѝ беше веднъж гладка, друг път грапава, а косата ѝ висеше на миши плитчици почти до кръста. Любенето с нея можеше да се оприличи на прелестна пътна катастрофа, която те оставя изумен и без дъх. За нея това не бе упражняване на секса, а функция на съществуването ѝ, физическа реакция, неудържима като кихване и първична като страха.

Няколко седмици след раздялата ни се озовах в Междината — бях гневен, нещастен и не виждах къде другаде бих могъл да отида. Прекарах там над две години и този период от живота ми ме промени завинаги. Когато се върнах, Фий вече я нямаше. Видях я само веднъж след това, и то много години по-късно.

Понякога ми е трудно да повярвам, че съм оставил бракът ми да се скапе заради някаква идеализирана първа любов — за нещо, умряло много преди това — но има една тъжна истина в живота и тя е, че невинаги можем да се учим от грешките си, защото от времето, когато сме ги направили, правилата на играта силно са се променили.

Така че аз остарявах, преследван все по-силно в мислите си от видението на идеалната жена, която вярвах, че не мога да не срещна. Във всичките си връзки виждах само какво липсва и не можех да се отърся от това. Понякога ми се струваше, че виждам тази жена, че я докосвам, дори подушвам. Знаех точно как трябва да изглежда, как ще говори и как ще се държи.

Знаех също, че макар да се женя за Хена, тя не е онази жена, макар че би следвало да бъде. Ожених се за нея все пак. Направих го, защото тя искаше и защото я обичах достатъчно силно, за да не я разочаровам. Не, не искам да добивате впечатление, че ми е било тежко. Хена играеше билярд ужасно, беше много мила с мен и когато изчезна от живота ми, установих, че страшно ми липсва. Смееше се като побъркана, не ме вземаше на сериозно и имаше възможно най-очарователната брадичка. Нищо лошо нямаше в Хена, нито ѝ липсваше нещо съществено — просто тя не беше онази жена и ми се случваше да отида на среща с нея и да очаквам да видя друга. Другата. Онази, която би ме накарала да се страхувам.

Помня взаимно противоречащите си импулси на вина и възбуда, усещането на чужди устни върху моите, когато би трябвало да съм на друго място, и мисля, че онова, което търсех, се криеше някъде в междината посред тези две емоции.

Така и не го намерих. В крайна сметка се появи Анжела и след това нещата се промениха. Все по-рядко се връщах да спя вкъщи, а когато го правех, ме водеше противен прагматизъм. Обичах Анжела с цялото си сърце и част от обяснението бе в това, че виждах толкова много от Хена в нея. Усещах нещо странно: сякаш имаше версия на живота ми, в която не се налагаше да бъда женен, не бе необходимо да упражнявам задължаващата връзка мъж-жена — можех просто да обичам. Анжела не беше дефектната версия на някаква въображаема жена — тя беше идеалната ми дъщеря. В по-голямата си част любовта ни към хората зависи от това как те ни карат да възприемаме самите себе си, и в това отношение Анжела ме караше да се чувствам достоен за обич. Тя имаше навика да застава пред мен, да ме поглежда и внезапно да се хвърля с всичка сила, разперила ръце, очакваща да я хвана. Притисках я до гърдите си, гъделичках я с нос по лицето, с някаква периферна част на съзнанието си усещах, че Хена е наблизо и ми се струваше, че долавям част от нейното щастие и облекчение.

Можех да седя, да ги наблюдавам и да ги слушам как си говорят. В такива моменти се чувствах по-близо до щастието от всеки друг път. Един следобед излязохме на разходка покрай магистралата Блу Ридж до Лексингтън и Анжела намери охлюв, пълзящ върху камък. „Виж“ — извика тя и Хена погледна и ѝ разказа как охлювите носели къщичките си на своите гърбове. Анжела се захласна и тогава някак почувствах, че този разказ тя няма да забрави никога през живота си и на свой ред ще го разкаже на своята дъщеричка, когато му дойде времето.

Онзи ден се почувствах наистина заедно с тях навън на слънцето, в истинския свят, а не в другия — в главата ми. Не знам защо не се промених тогава и защо така и не създадох нещо достойно да се назове живот. Сега ми се струва, че не можах да се преборя с нежеланието си да се обвържа с едно толкова окончателно решение. А може би не знаех как да го направя.

Две неща ми попречиха и първото от тях бе Фий.

Седях една вечер в бара до Портала (Анжела беше на четири годинки) в търсене на информация за убийство по сексуални причини, при което бе умрял някой от 138-и. Вечерта едва започваше и аз бях едва пийнал, когато ме тупнаха по рамото. Обърнах се и видях лице, което ми беше познато.

Жената се усмихна и тогава ми светна: пред мен беше по-възрастната версия не на коя да е, а на самата Фий. Всъщност самата тя. За миг загубих дар слово, а после от главата ми излетяха всички въпроси, които бях дошъл да задам на наркоманите в бара.

Забравих за Хена, за Анжела, за настоящето… за всичко. Три часа аз и Фий стояхме един до друг, докосвахме ръцете и коленете си, надпреварвахме се кой ще си спомни повече епизоди от миналото, онова минало, което и двамата знаехме, че няма как да се върне, но това като че ли нямаше значение за нас. Чувствах, че пелената на годините пада, както пада мръсотия в канализацията, измита от сода каустик, и че тръбите в главата ми за пръв път от толкова време насам са отпушени и чисти.

В десет часа купихме две бутилки за навън, качихме се в колата ми и поехме напосоки из пустошта, за да се озовем незнайно как на брега на езерото Ратклиф. Паркирах до водата и двамата слязохме на разходка, без да спираме да говорим, докато не видяхме малко островче. Добрахме се до него през плитката ледена вода, изследвахме го, изкатерихме се на каменистия му бряг и започнахме да си показваме неща и да им се радваме, както бяхме правили преди много години.

Обиколихме брега, качихме се на по-високо, намерихме малка пещера, по-скоро вдлъбнатина в гръдта на островчето, заслонена от двете страни от каменни издатини. Седнахме там, запалихме по цигара и всеки отпи от своята бутилка вино. Продължихме да говорим за общите ни познати, за събитията от онова време, за прекрасния начин, по който луната обстрелва с лъчите си малките вълнички.

Лежахме и говорехме — тя бе сложила глава на гърдите ми, а аз я бях прегърнал през раменете. Неизбежното се случи бавно и неочаквано и ние го проследихме да приближава, докато накрая устните ни се докоснаха предпазливо, ръцете ни вече не така случайно се срещнаха пак, после лицата и накрая телата ни. Малко озадачени — все пак бяхме стари приятели — ние се любихме без задръжки, след това се отпуснахме един до друг голи и топли — пак приятели. След малко, с нов ентусиазъм, повторихме всичко, смеейки се и бъбрейки, както го бяхме правили винаги, и после заспахме изнемощели под скалния навес.

Събудихме се час по-късно от първите капки дъжд. Дъждът се засили, но ние останахме под него прегърнати, смеейки си и шепнейки вече не помня какво.

На сутринта преджапахме водата обратно ръка за ръка и това беше всичко. Видях Фий няколко пъти след това все в Ню Ричмънд, но вече бяхме само приятели и никога не говорихме за онази нощ. Е, понякога замълчавахме и съм сигурен, че мислехме за едно и също, но взаимната ни лоялност беше над всичко. Нещата си останаха такива, за да се стигне до розата, която сложих върху капака на ковчега ѝ, запечатан, защото прекрасната ѝ глава беше пръсната на парчета от мина, изстреляна по ресторанта, в който се бе хранила, при атака срещу главатар на местна банда, за чието съществуване тя така и не бе подозирала.

Краят на историята за мен дойде, когато се качих в един публичен дом на 67-и, за да забия три куршума в главата на мъжа, платил атаката. Макар че сигурно бъркам, историята не отшумя толкова бързо — ехото от нея се долавяше във всичките неща, които така и не казах на Хена, в събужданията ми по места, в които нямах спомен как съм попаднал, и във факта, че в крайна сметка дори Анжела се оказа безсилна да съхрани брака ми или да върне смисъла в живота ми.

Втората интервенция беше случаят Виналди, отнел по-голямата част от последната ми година като полицай. Тогава вече бях лейтенант и не мога да кажа, че се занимавах с неща, които ми бяха работа. Това ми е, така да се каже, стар навик. Мисля, че се захванах с Виналди, защото изпитвах нужда да бъда прав в нещо, да върша дело, благословено с моралност и добропорядъчност — понятия, нямащи нищо общо с целия ми останал живот.

В онези дни Виналди беше от надигащите глава бандити и още бе много далеч от това да бъде обявен за кръстник, както се бе случило, докато бях във Фермата. Издигането му обаче бе необяснимо метеоритно поне за мен и можеше да бъде възможно само ако голяма част от полицията директно го подкрепяше. Реших, че ще разкрия пред всички, пред целия град, какво точно се върши в Ню Ричмънд. Тогава, мисля, бях стигнал до фазата, когато не вярвах на града, точно така, както не вярвах и на сърцето си. Фий бе мъртва от три години, а бракът ми с Хена се бе вкаменил в смес от вежливост и топлина. С други думи, не беше чак толкова зле, но не и достатъчно добре за мен. Вече не помнех мечтите си и със сигурност не знаех защо съм нещастен с онова, което имах. Според мен най-сетне бях осъзнал, че съм женен.

Кампанията срещу Виналди бе като заместител на истинския живот — нищо повече — и аз се захванах за нея с фанатизма на прокълнат.

По-точно казано, опитах се да създам втора полиция в полицията, действаща под прикритието на официалната. Вербувах за идеята малкото колеги, на които знаех, че мога да се доверя без уговорки. Името на Мал бе сред първите в списъка. Той беше сержант с тясна специалност убийствата на проститутки с обезобразявания на тялото. Беше се преситил от гадостите в Междината, така че без проблем ги понасяше в реалния свят, и бе безкомпромисен, когато опреше до преследване на виновник. А след като стана един от „посветените“, оказа се, че има невероятната дарба да открива кой в полицията помага на Джони Виналди да извърши по-бързо прехода от дребен уличен гамен до криминален барон. Другите докладваха на него, а той докладваше на мен. Аз не докладвах никому — нито в участъка, нито никъде. Поддържах високо ниво на разкриваемост на убийствата, така че никой не си пъхаше носа, за да се осведоми с какво се занимавам в свободното си време, още повече че вече бях станал поклонник на рапта, поради което началниците ме смятаха за напълно безобиден.

След излизането от Междината бях вземал рапт много нерегулярно, но през последните години нещата бяха позагрубели и аз отчаяно търсех нещо, което да ми изчисти главата — достатъчно силно, за да ми помогне да спра навреме. Специално аз бях пристрастен към рапта, заради чувството на страх, което той вселяваше в мен, но малко по малко, съвсем незабелязано, се оказа, че се нуждая от все повече и повече. Живот без страх не е живот, а в сърцето на моя живот — там, където стоеше Хена, — нямаше нищо, от което да се страхувам.

За сметка на това разследването, поне докато вървеше, ми даде предостатъчно поводи да се страхувам. Постепенно осъзнах, че става нещо крайно необикновено. Оказа се, че някои полицаи наистина са на заплата при Виналди, но броят на тези хора бе недостатъчен, за да обясни страхотния му възход. Събирайки информацията късче по късче, разбрах, че образно казано, „клубът на неговите почитатели“ започва от върха на полицейската пирамида, а това вече не можех да си обясня. В добрия стар Ню Ричмънд нещата се бяха закротили в едно русло вече маса години и аз просто не можех да разбера по каква причина полицейските началници ще заложат съдбите си с тази на един конкретен бандит.

Мал и аз продължихме да ровим и според мен малко по малко приближавахме към истината, до онази последна седмица преди пет години. Краят дойде в момент, когато интуицията ми казваше, че случаят Виналди е пред разрешаване. При нормални обстоятелства моите интуитивни прозрения не си заслужават хартията, на които са написани, но тогава знаех, че е по-различно. Усещах приближаването на кулминацията като засилваща се вибрация под пръстите и прекарах практически цялата седмица или в офиса, или на улицата, почти забравил за Хена и Анжела.

Последния ден излязох от нас много рано, и все пак недостатъчно рано за Анжела, която изхвръкна от спалнята си и ме прехвана на път към вратата. Хвърли се, както обичаше, срещу мен, успях да я хвана в последния момент, малко непохватно, и едва тогава осъзнах колко отдавна не го бяхме правили. Причината отчасти бе в малкото време, което прекарвах у дома, но също и в това, че тя бе порасла и бе позабравила стария си навик. Изплаших се, наистина се изплаших. Изправен бях пред реалната опасност да изпусна последния период на нейното детство и какво щеше да ми остане тогава?

Пуснах я на пода с целувка по челото, извиках довиждане на Хена през вратата на спалнята и заминах. Не знам, може би и тя беше излязла секунди по-късно в дневната, за да ме целуне и да ми пожелае успешен ден. Никога няма да разбера дали се бе опитала да го направи, защото повече не я видях жива.

Едно е ясно — някой бе разкрил с какво се занимавах и сигурно бе разбрал колко близко съм до истината. Издали бяха присъда и същия ден бяха изпратили някой в апартамента ми, за да разчлени жените, които обичах. Който и да бе той, беше го направил по начин да ми подскажат, че знаят всичко за мен, като се започне от нещата, които бях виждал в Междината, и се свърши със страховете, които живееха в сърцето ми. Последните пет години бях убеден, че е човек, нает от Виналди, а сега вярвах, че не е.

И все пак някой го бе извършил. Бяха ме унищожили, но най-ужасният щрих върху картината бях сложил аз самият.

По времето, когато бяха убивали Хена и Анжела, аз не бях на работа. Не бях и по работа. Можех спокойно да съм си и у дома, но всъщност бях с друга жена и я чуках. Казваше се Файета — същата, която по-късно ме бе открила в склада, където трябва да съм избягал след като намерих труповете на моите най-близки. В момента, в който Хена е била убивана, аз бях целувал гърдите на Файета, а когато са довършвали Анжела, сигурно съм стигнал до пъпа ѝ. Не съм напълно сигурен за времето, но е много вероятно да е било точно така. Е, може би наистина няма значение.

Колко дълго следва да чакаш нещо, което може и да не се случи? Цял живот ли трябва да търсиш Оз? Съществува ли наистина, или е само дело на майсторите в „МаксУърк“ и следователно не е нищо повече от начин за приятно прекарване на времето?

Петте години във Фермата не ми бяха помогнали да разбера нещата по-добре. Не знам, може би не съм замесен от тестото на онези, които са способни да дават отговори, и най-вероятно съм продукт на неудачен житейски опит и лоши съвети. Спомням си един момент от детството ми. Бях на четиринайсет и баща ми беше в крайно необичайното за него благодушно настроение. Седеше в кухнята и гълташе яденето, което майка бе приготвила. Тя пък миеше чиниите в умивалника. Забравил съм в чия къща бяхме — те се сливат в съзнанието ми като една, — но за сметка на това съвсем ясно си спомням как баща ми остана загледан в изморения гръб на шетащата ми майка и отпуснатите ѝ рамене. Накрая се обърна и ми каза следното:

— Запомни, Джек. Мастурбацията не е заместител на другите жени по света.

Макар да обичах майка си и конкретно в онзи момент да намразих баща си по-силно от всеки друг път — преди или след случая, — опасявам се, че в крайна сметка възприех това му „кредо“. Какво да се прави: не е задължително най-добрите и най-правилни неща да оказват решаващо въздействие върху подрастващия мозък. Всяка дреболия, включително собствената ни слабост, допринася с няколко реда към кода на нашата програма. Дори лошите неща могат да бъдат истина, а не е изключено някой път да настръхнеш срещу добър съвет.

Вече не ям сладолед толкова често, колкото преди, но винаги съм се опитвал да се придържам към думите на онзи възрастен човек. Опитах се да моделирам сам своя свят и винаги се борех да не се примирявам с по-малко от онова, което смятам, че искам. Старал съм се сам да пиша моите редове при всяка възможност. Старецът ми бе дал съвета си с най-добри намерения, но бе пропуснал да ми спомене, че понякога най-добрите чувства и най-щедрите действия не са достатъчни. Той така и не ми каза, че светът просто е по-силен и е по-вероятно той да те пречупи, отколкото ти него, както и че през по-голямата част от времето ти сам ще му помагаш да го стори.

И още нещо не спомена той: че ще има неизбежни моменти на объркване и загуба на правилната посока, както и че очакваната помощ може така и да не дойде.

Бях направил живота си ужасен. Сам си го бях направил. Но докато „ме нямаше“, мисля, започнах да осъзнавам, че може би все пак има нещо, което бих могъл да сторя, за да го спася.