Майкъл Маршал Смит
За подмяна (18)

Глава 18

Ниърли и Виналди все така висяха на дърветата — бяха сами и им нямаше нищо. Оказа се, че не са били заковани, а само завързани. Освободих ги, приех мълчаливата благодарност на Виналди, чиято първа работа бе да ми подаде ръка, но облекчението им ми донесе малко удоволствие.

Ниърли изглеждаше изплашена и вероятно очакваше прегръдка, но аз не бях в настроение да ѝ я предложа. Бях смазан. Дръпнах се настрани, седнах на един камък и запалих цигара. Ръцете ми трепереха неудържимо, а очите ми виждаха само лицето на Суедж, миг преди да я порази оранжевата светкавица.

Не чух стъпките зад себе си и долових приближаването на Ниърли, едва когато ме обхвана с ръце през кръста. Понечих да се дръпна, но тя бе по-настойчива, така че след кратка съпротива се предадох и се оставих да бъда прегърнат.

— Ние видяхме — каза ми тя. — Джек, вината не е твоя.

Освободих се от нея и се отдръпнах на няколко крачки, без да вдигам поглед от земята. Не бях сигурен дали ще издържа погледа ѝ, а състоянието ми не позволяваше да се досетя, че и Ниърли може да има нужда от утеха. Защото и тя харесваше Суедж, нещо повече — обичаше я много.

— Може би така е било писано — тихо продължи тя. — Кой знае дали така не е по-добре. Разбери — щом някой толкова силно е искал да я има, обяснението е, че е била нужна за части.

— Знаеш ли къде са другите? — делово попитах аз. — Дейвид, Джени?

— Джени вече е използвана — проговори Виналди и когато най-сетне вдигнах поглед, видях, че стои на няколко метра от нас. Дясната страна на лицето му беше сериозно ожулена, а и позата му бе малко странна. Досетих се, че двамата с Ихандим са „дискутирали“ противоречията си. Той продължи да говори с тона на човек, който знае, че носи лоши новини, и иска колкото може по-бързо да приключи с това: — Ихандим ни каза. Успели да запазят близнака ѝ жив, докато я намерят, и веднага я оперирали — в деня, когато Мал бил убит. Нищо не останало от нея. Онзи… Дейвид — него го отвели в друга Ферма. Не знам къде точно. Изгорили тялото на Мал. Останалите двама резервни са мъртви. Собствениците им не пожелали да платят поискания откуп, така че Ихандим просто ги убил. Личеше си, че много го е яд.

Не съм сигурен дали чух добре последните изречения. Не знаех какво да кажа, какво да мисля, къде да отида и какво да направя. Не ми идваше наум по какъв начин да изразя безсилието си и да дам отдушник на онова, което ставаше в главата ми. Само преди седмица бяхме избягали от Фермата, вярно, резервните бяха изплашени, но едновременно с това бяха и пълни с надежди, че ги очаква живот на „нормални хора“. Бях извел на бял свят пет и половина същества от утробата на Фермата, и ето че всички бяха мъртви — може би с изключение само на Дейвид, откаран Бог знае къде и захвърлен обратно в тунела, където да чака ножа.

Това им бях дал. Това им беше донесло приятелството с Джек Рендал. Макар че бях правил всичко само с най-добри намерения. Навремето мои познати казваха, че Иисус ме обичал — хм, склонен съм да го повярвам. Имал съм и по-странни взаимоотношения… или поне също толкова странни. Помня например колко гадно се държеше баща ми с мен понякога. Но не чак толкова, а, от друга страна, хубавите моменти си ги биваше. Може Иисус да ме обича, но ми се струваше, че е време всеки от нас да поеме по пътя си.

Що се отнася до другия — Бог, — с Него вече имах истински проблем. Крайно време беше някой да Му каже да внимава как ни кара по пътя.

— Джек, не се обвинявай за това — обади се Виналди. Казвам ти го отчасти защото просто е глупаво да търсиш в себе си вината за всичко, но най-вече защото, ако сега изперкаш, това няма да ни помогне, а ситуацията, в която все още се намираме, е… как да кажа?… далеч от идеалната.

— Не мога да разбера как така си жив — изразих недоумението си аз. — Защо Ихандим не те пречука?

Виналди сви рамене.

— Не знам, но предполагам, че нашите хора тотално са се объркали. Когато направиха прехода и ме хванаха, първо се опитаха да заловят и теб — между другото ще ти призная, че съм впечатлен от скоростта, с която си способен да се придвижваш, когато ти се наложи — после ме доведоха тук и ме завързаха за това дърво. Разменихме кротко по няколко приказки как аз съм се махнал тогава от Междината, а те неуспели, след това понапляскаха Ниърли, ама някак неохотно, сякаш го правят, защото им е такава ролята, и толкова.

— По-голямата част от времето прекарваха сгушени в групичка ей там — намеси се Ниърли. — Много се караха.

— Нищо ли не ти направиха? — попитах я аз.

— Не. Мисля, че сексът не е най-важното в живота за Ихандим, ако разбираш какво искам да ти кажа. Седяха си там и изглеждаха доста ядосани.

— Може Максен да ги е преебал — предположих аз.

Виналди кимна.

— В малкия им, но побъркан колектив, нещата отиват на зле. Ако питаш мен, сделката е включвала и твоето пленяване.

— Защо? — обърна се към мен Ниърли. — Всички резервни са били в ръцете им. Защо ти има зъб този човек?

— Джек знае — подметна Виналди. — Нали, Джек?

Изгледах го гневно и отбягнах погледа на Ниърли. Корабът бавно кръжеше над поляната, предоставяйки ми по-удобен обект за наблюдение. Ратчет плавно приземи в центъра и извади две телескопични стойки, за да го задържи в право положение.

Виналди го изгледа и изненадващо се изсмя — звук, рядко чуван в Междината. После поклати глава с възхищение.

— Ще си призная, че донякъде очаквах да се видим пак, Джек, при това скоро, а не в бъдеще неопределено, но… бога ми, ти надмина дори себе си! Как успя да намериш боен кораб, да го ремонтираш и — това вече наистина е върхът! — да полетиш с него?

— Знаеш основния ми метод на действие — скромно обясних аз. — Тъп, щур късмет.

Виналди в никакъв случай не изглеждаше убеден, но аз не му предложих друго обяснение.

— И какво ще правим сега? — зададе главния въпрос Ниърли. — Искам да кажа, всичко наистина беше страхотно, но честно казано, иска ми се да се махна веднага.

— Нямам идея — охладих я аз. — Можем да останем тук и да прекараме ужасно, а можем да отидем на друго място и да прекараме кошмарно. Кое от двете ли? Ще ви призная, че ми е абсолютно безразлично.

— Джек — обади се глас. Гласът на Ратчет, кой друг. Изгърмя през външния говорител на кораба, използван по правило само за да бъдат информирани селяните, че предстои да бъдат пратени по дяволите.

Досега не бях обвинил дори с намек Ратчет за случилото се. Постарах се да запазя гласа си спокоен.

— Да?

— Аз мога да ви изведа — тихо съобщи той.

— Какво? Как?

— Корабът е съоръжен с установка за частичен фазов преход. Това е стандартно оборудване… нали разбираш: в случай че висшите офицери трябва да се измъкнат по спешност.

— Ясно — изсумтя Виналди зад гърба ми. — Как иначе?

— Не е мощна — предупреди ни Ратчет, — но ако знаете в коя точка сте дошли, вероятно ще можем да се измъкнем пак оттам.

— И нямаме нужда от стационарната установка за прехвърляне?

— Не. В мен е програмирана способност да симулирам котка. Съвсем условно и във висша степен приблизително, разбира се — точно затова трябва да намерим място, където неотдавна е бил извършван преход. Трябва да опитаме колкото може по-скоро.

— Какво чакаме тогава? — нетърпеливо извика Ниърли и започна да се катери по стълбичката. Виналди я последва без забавяне, но аз се задържах отвън.

— Съжалявам, Джек — прошепна Ратчет.

— Вината не е твоя — отговорих аз. — Това е само малък фрагмент от голямата издънка. — Отместих поглед встрани за момент, загледах се в дърветата, в синята светлина, в странния свят край нас и отново се изненадах, че не виждам съществена промяна. Всъщност имаше: чувствах тъга, бях депресиран, бях бесен, но… за пръв път не ме беше страх! Сякаш не бе останало място за повече страх в главата ми.

— Финалът не бе какъвто очакваше — изненада ме той. — Но мисля, че така трябваше да стане. Ти направи всичко по силите си за резервните, Джек. Само че понякога това не е достатъчно.

— Благодаря ти, но защо ми казваш тези неща точно в този момент? — намръщих се аз. — Ще има да ги преживяме цял живот.

— Не — възрази ми той. — Няма да стане така. Ще трябва да пилотирам този кораб до последната секунда. Така че този път ще се разделим завинаги.

Страхотно, помислих си аз и изморено се качих по стълбичката. С това темпо след ден-два вече нямаше да има кого да губя.

 

 

Последен полет през гората, през безкрайната светлина, между вечните дървета, заровени дълбоко под небе, което така и не бях успял да зърна. Оставих Виналди да седи на пилотската седалка, а аз се наместих до Ниърли на последната редица. И двамата нямахме желание да говорим, така че гледахме през илюминаторите или право напред, през предното стъкло, към еднообразния пейзаж, който стремглаво се носеше срещу нас.

След малко извадих ръка от джоба си, напипах ръката на Ниърли и я стиснах. Тя ме погледна изненадано, после на свой ред стисна моята.

Не знаех какво искам да ѝ кажа и важно ли е то. Може би не беше нищо съществено, но така се чувствах по-добре.

Когато Ратчет ни каза, че приближаваме района, където бяхме влезли, станах и се приближих до пулта за управление. Посочих мястото. Не беше трудно да се намери: тук все още се виждаше бледата сянка, хвърляна от камиона в другия свят.

Ратчет обърна кораба, пресметна точния курс и изчисли момента, в който трябваше да задейства фазовия транслатор. Седнах на седалката на помощник-пилота и се пристегнах с колана.

— Успех — пожела Ратчет, а Виналди и Ниърли му пожелаха същото. Аз не се сбогувах.

Защото в секундата, в която корабът прекоси граничната линия, се стрелнах напред и извадих чипа от отделението с надпис IQ.

Беше ми писнало да изпускам контрол над нещата.

 

 

Лице в снега. Болка в слепоочието. Тих стон наблизо до мен.

— Прехвърлихме се — неразбрано избърбори Виналди.

Бавно седнах и се огледах. Намирахме се на дъното на оврага под Фермата, непосредствено до останките от камиона на Виналди. Стъмваше се. Погледнах часовника и установих, че е пет следобед. Бяхме прекарали в Междината двайсет и четири часа, колкото и невъзможно да звучеше това.

Подхвърлих компютърния чип няколко пъти в ръката си, усмихнах се, пуснах го на сигурно място в джоба си и отидох да помогна на Ниърли. Беше просната с разтворени крака в снега и роптаеше като дете, събудено много по-рано, отколкото се налага.

— И къде, по дяволите, сме сега? — раздразнено попита тя, изтръсквайки снега от гънките на дрехите си. — Канзас?

— На около половин миля северно от Ковингтън Фордж — отговорих ѝ.

— Пак вкъщи? Колко забавно беше само. Следващия път дали да не отскочим до Детройт? А! — възкликна тя изненадано, забелязвайки камиона на Виналди: — С този ли камион се пренесохте? — Капакът на двигателя беше толкова плътно обвит около дървото, че за момент в главата ми блесна образ от Междината. Изглеждаше като че ли дървото бе порасло на това място, превръщайки се в част от машината.

— Да — отговори ѝ Виналди, бръкна някъде отзад и извади пистолет. Изглежда, Ихандим му бе отнел предишния. — Но се съмнявам, че ще ни помогне и в обратния път.

— Не съм се и надявала. Вие, момчета, сте големи любители да правите нещата по най-трудния начин. На нас ни бе достатъчно да последваме една най-обикновена котка.

— Почакай тук — наредих ѝ аз се изкатерих по склона.

Котката се гушеше в бившата командна зала на Фермата. Шмугна се в тъмнината под масата, като ме видя, така че се наложи да се наведа и да протегна според мен подканващо ръка към нея. Докато чаках да се реши, забелязах купичката ѝ за храна до стената. По-точно купичката, в която някога бе имало храна. Накрая котката събра смелост, приближи се, подуши пръстите ми и реши, че е малко вероятно те да я изненадат неприятно. Не знам как тези същества вземат такива решения, но най-често те са правилни.

Разкопчах каишката на врата ѝ, вдигнах мършавото животно в ръцете си и тръгнах към изхода. По пътя си видях нещо до една от стените.

Беше някакъв машинен блок — с големината на автомобилен двигател, но толкова фино изработен, че изглеждаше като умален модел на нещо много по-голямо. Работеше и отговаряше на въпроса как Максен бе успял да осъществи връзка с Междината и да намери път към нея. По някакъв начин бе успял да се снабди с оригинално устройство за фазов преход. Мислех, че всички са били унищожени, но военните май не са такива хора. Остане ли на тях, те ще приберат и пурите си в кутията на Пандора.

Внимателно оставих котката на пода и тя съобразително избяга. Извадих пистолета си, заредих го с нов пълнител и го изпразних в машината. Когато заглъхна и последният рикошет и Виналди тичешком нахълта да види какво става, вече беше пределно ясно, че устройството повече никога няма да заработи. Чувствах огромно облекчение и с наслаждение чух тежката врата с глух звук да се захлопва зад нас.

Ниърли чакаше клекнала пред входа и галеше котката. Трепереше от студ. Отидох до нея и отново вдигнах котката в ръце.

— Някой е взел колата на Жуаджи — отбеляза Виналди. — Май Ихандим и другите са успели да се прехвърлят преди нас.

— Мисля, че е най-добре да тръгнем пеша — казах аз.

— Ти… какво? Шегуваш ли се? — Ниърли ме изгледа, кокетно наклонила глава на една страна. — Ха-ха!

— Не. И внимавай какво ще кажеш, за да не те накарам да носиш котката.

Тръгнахме по пътя през съвсем прясно навалелия обилен сняг. Невъзможно е да се опише разликата между ходенето в Междината и тук. Това е като да излезеш на разходка след тежък изпит, та макар и светът — говоря най-общо — да не гледа на теб с възхищение.

Завихме към запуснатото шосе и поехме по него, подминавайки полуразрушените бензоколонки и отдавна забравената поляна за пикник. Ниърли мрачно мърмореше. Погледнах към изгнилите маси, но както можеше да се очаква, там нямаше и следа от жива душа.

— Случило се е нещо, нали? — стресна ме с въпроса си Виналди.

— Да — потвърдих аз.

— Вие, момчета, просто продължавайте да си говорите с гатанки — окуражи ни Ниърли. — Не, наистина, страшно е приятно. Забавлявайте се на воля. На мен ми стига да си вървя през шибания сняг.

Когато излязохме на главния път, вече се бе стъмнило и съвсем се бях вкиснал. Не можех да изхвърля лицата от мислите си. И противно на очакваното, фактът, че се бях измъкнал от Междината цял-целеничък, само правеше нещата да изглеждат още по-лоши. Чувствах се сякаш съм бил изправен срещу най-противния си страх, а след като се бях спасил и върнал в света на живите, съм открил, че всички мои близки са умрели, докато ме е нямало. Дори пейзажът изглеждаше като стара снимка: лишен от смисъл, смачкан, мъртъв.

Но имаше и нещо друго, нещо, което се надигаше вътре в мен. Вътрешна необходимост, на която знаех, че няма да мога да се противопоставя. Нужда да отмъстя по най-радикален и краен начин.

Повървяхме може би неколкостотин метра. Виналди не сваляше вдигнатия си палец, въпреки факта, че досега не бяхме видели нито една кола. Дори гледката на най-видния „бизнесмен“ на Ню Ричмънд, опитващ се да продължи на автостоп, не беше в състояние да подобри настроението ми. Ниърли, изглежда, го почувства, защото спря да се оплаква. Вървеше малко зад мен и встрани, съвестно предложи да поноси и тя котката, но усещах, че от време на време ме поглежда внимателно. Надявах се да не ме попита нищо, защото нямах никакво желание да говоря.

Не след дълго най-сетне ни подмина някаква кола, но шофьорът мъдро устоя на изкушението да спре заради трима съмнителни пешеходци, излезли да се разхождат на гъза на географията посред зима. Десет минути по-късно ни настигна нова кола, която поне намали, но после рязко ускори, като отнесе със себе си комфортната жълта светлина на фаровете си и ни остави насаме със скърцането на снега под краката ни.

Третата кола обаче спря. Пътуваше в обратна посока, но все пак отби, когато се изравни с нас. Мощен тътен на кънтри се изливаше отвътре, а четирима пияници се люшкаха нестабилно на седалките. До един бяха едри мъже в карирани ризи от микровлакно. Трима от тях се бяха издокарали с онези бради, които те правят да изглеждаш като че ли си залепил енот на лицето си. Четвъртият беше толкова грозен, че дори брада не би могла да го поразкраси. Шофьорът успя да фокусира погледа си върху нас, изхили се радостно и размени няколко приказки със седящия до него. После отвори вратата и слезе.

— Ей! — извика той, след като някак успя да се закрепи на широко разтворените си крака. — Какво прави момиче като теб в компанията на тези двама нещастници в нощ като тази?

— Благодаря на Бога, че не съм в колата с вас — сряза го Ниърли с уникалния си талант за дипломатичност.

— Странно, че го казваш — усмихна се мъжът, — защото точно това имахме предвид. Помислихме си, че може би ще ти хареса да те посгреем. — Вратата зад него се отвори и голобрадият заби ботуша си в снега. Междувременно приятелят му бе насочил вниманието си към Виналди и мен. — Вие, господа, можете да се дръпнете, макар че ако държите, може и да ви нацепим гълъбарниците. — Той се обърна за подкрепа към останалите двама в колата. — Мисля, че постъпваме справедливо, нали момчета?

— Повече от справедливо — изръмжа голобрадкото. — Никой няма да ни укори.

— Хм — обади се кротко Виналди. — Малко съм затруднен. Този въпрос е доста трудничък за нещастник като мен, а в този студ мозъкът ми е замръзнал почти като вашите.

Настъпи миг на мъртва тишина.

— Какво? — не повярва на ушите си основният ни събеседник.

Виналди щракна с пръсти като че ли озарен от идея.

— Ей — извика той ентусиазирано, — хрумна ми друга възможност, която искам да съгласувам с вас.

— Какви ги дрънкаш, да те шибам? Каква възможност?

— Ами тази да ти проектирам лицето върху тила — отговори Виналди и избухна за действие с непостижима за окото скорост. Главното лайно направи жалък опит да парира първите два-три удара, но нямаше никакъв шанс. Юмруците на Виналди действително се движеха прекалено бързо, за да ги проследя, така че преди останалите да осъзнаят какво става, типът беше на земята, а от носа му шуртеше кръв. Голобрадко вече бе успял да се полуизмъкне от колата, но аз ритнах вратата в лицето му, а когато се дръпна вътре, я стоварих върху стърчащия му крак.

— Освен това — внесох аз своята лепта в разговора, извадих пистолета си и забих дулото в едното му око, — ние имаме големи пистолети. Така че защо не вземете да излезете от шибаната си кола?

Избутахме ги от пътя, Ниърли се качи на задната седалка, аз седнах зад волана, а Виналди се настани до нея, защото предната седалка изглеждаше като че ли някой бе правил дисекция на лос. Направих обратен завой и Ниърли весело помаха на карираните ризи, когато минахме покрай тях. Пред нас денят угасваше. В далечината вече се забелязваха светлинните на Ковингтън Фордж, а аз усещах, че онова, което става в главата ми, отива на зле.

 

 

Когато излязохме на магистрала 81, главата ми се цепеше от болка и аз стисках волана с все сили, за да не се види, че ръцете ми треперят. Нямаше какво друго да правя, освен да следя пътя, а никакъв разговор не можеше да заглуши онзи, който водех със себе си.

— Какво има между теб и Максен? — тихо попита Ниърли. Не ѝ отговорих. — Защото ми се струва, че той май страшно те мрази.

— Няма нищо — казах аз и извадих цигара. Трябваше Виналди да кара. Запалих чак от третия път.

— Мамка му — въздъхна с измамно спокойствие Ниърли. Тонът ѝ обаче ясно издаваше, че и на нея ѝ се е насъбрало, така че няма да спре просто така. — Искаш да кажеш, че не ми е работа.

— Да — потвърдих с напрегнат глас. — Точно това исках да ти кажа.

— Защото аз пък ще ти кажа, че ми влиза в работата — изкрещя Ниърли, давайки изблик на онзи гняв, който жените развиват с изключителна лекота. — Имам право да знам. Някакви психари нахлуват в живота ми, отвличат ме отвъд Зоната на здрача, унищожават обувките ми, а ти ми заявяваш, че не ми било работа!

— Никой няма право да знае за живота ми неща, които аз не искам да бъдат известни — парирах изблика ѝ аз, изговаряйки думите бавно и отчетливо.

— Дори хора, които те харесват? — попита тя с много по-различен тон.

— Особено те.

— Те ти помогнаха, нали? — неочаквано се намеси от тъмнината на задната седалка Виналди.

— Не знам за какво говориш?

— Знаеш, разбира се. Децата. Те ти помогнаха да намериш кораба.

— Какви деца? — поинтересува се Ниърли.

— Ти не си ги видяла, защото не си била там последния път. Може би просто защото не знаеш за тях или защото Джек и аз носим в себе си толкова много от Междината. Мисля, че имам право да се изразя така, Джек, може ли?

— Защо не си затвориш устата, Джони?

— Какви деца? — настоя Ниърли.

— Когато онази малката… Суедж, нали Суедж беше — падна, видях нещо… — Установих, че слушам Виналди, въпреки че не исках. Мислех, че онова последно видение е било запазено само за мен, вярвах, че е продукт на моя страх и нещастие. — Около нея стоеше голяма група деца, деца на Междината, само че нещо не изглеждаха съвсем наред. Те ти показаха къде е корабът, нали, Джек? — Не отговорих и Виналди прие това за „да“. — Ти знаеш какво са били те, нали, Джек? Знаеш ли защо изглеждат странно? Видя ли белезите по тях? По шиите им?

— Джони, моля те, не разказвай това! — Цялото ми тяло се тресеше. Светлината на фаровете по тъмната магистрала пред мен беше като комбинация от бели и червени петна на черен фон в стил Джексън Полок.

— Ще го кажа, Джек, и знаеш ли защо? Защото ти си пълен с фалш. Защото през цялото време вдигаш кръвното на околните с това колко си виновен и как си се самопрецакал. Държиш се като че ли всички са покварени и че сякаш си направил нещо, което е преебало целия свят. И прекарваш цялото си време, казвайки си: „Провалих си този живот, така че сега ще седя тук и ще чакам да дойде следващия“. Е, дойде време да ти съобщя новината: няма такова нещо! Цялата тази каша е забъркана от Арлонд Максен и не е твоя вината, че той те мрази. А те мрази, защото си направил нещо, което е благородно, само че заради това нещо умряха онези резервни, загина Мал и най-вероятно ще си отидеш и ти.

— Какво?! — изкрещя Ниърли и после попита по-тихо: — Какво? Джони, какво говориш?

Знаех, че няма как да го спра, така че продължих да държа волана и се опитах да не слушам онова, което ѝ разказа.

 

 

Това се случи два месеца преди отказа от войната в Междината. Мал и аз бяхме част от отряд, изпратен дълбоко в зоната. Понятията север и юг тук нямаха особен смисъл, но ако приемем, че повечето хора бяха на юг, ние бяхме толкова на север, че стрелката на компаса не ни „хващаше“. Нямам представа как Виналди бе чул за тази история. Според него било слух. Не знам, сигурен съм, че нито аз, нито Мал сме споделяли с някого. Надявахме се, че никой няма да повярва.

Според мен по онова време за всички вече бе известно, че ако изобщо някой може да спечели тази война, това няма да сме ние. Селяните се бяха оказали изненадващо корави и дяволски неотстъпчиви. На тяхна страна беше и Междината, а колкото повече се отдалечавахме от точката на влизането ни тук, толкова по-непонятни и по-ужасни ставаха нещата. Изглеждаше като че ли всеки от нас затъва все повече и повече в самия себе си, в места, които не бяха предназначени за чужди очи. Някои от момчетата в отряда вече си бяха приготвили пластмасови бутилки с разтвор на рапт и смучеха от тях без прекъсване.

Заповедите ни бяха да вървим напред и ние ги изпълнявахме. Пълзяхме, залитахме, бягахме, влачехме се — общо взето в приблизително една и съща посока, все по-далеч и по-далеч от това, което възприемахме като нормално. Говореше се, че сме щели да се слеем с друга бойна единица, изпратена приблизително в нашата посока, но май по-голямата част от нас бяха загубили надежда това някога да се случи. От един момент нататък вече бяхме неспособни да кажем дори какъв е цветът на въздуха — бяхме в плен на комбинация от наркотик и странностите на околната среда, която унищожаваше малките ни шансове да направим нещо смислено и целенасочено. Единственото, на което все още бяхме способни, бе да се грижим един за друг. Това бе единственият ни нормален инстинкт, който се бе съхранил. След като всичко в този свят се опитваше по някакъв начин да ни ликвидира, всеки от нас смяташе за най-важно да опазим колкото се може повече хора живи.

Въпросния ден си пробивахме път през най-гъстата гора, в която някога бяхме навлизали. Дърветата бяха толкова наблизо, че дънерите им почти се докосваха, така че пред нас имаше едва ли не плътна стена и понякога се налагаше да вървим по половин миля покрай нея, преди да намерим местенце, през което да се вмъкнем. Клоните бяха така здраво преплетени, че ни се премрежваше погледът само като ги гледахме. Мислите ни спираха, сякаш градивните тухли на мисълта ставаха прекалено тежки, за да може мозъкът да ги премести. Беше непоносимо горещо, а носехме на носилка двама тежко ранени. Бяхме им бинтовали устите, за да не крещят, но сред нас едва ли имаше дори и един, който да не чува агонията им в главата си. Миришеха на изпражнения, кръв и кожно лепило „СкинФикс“, а единият имаше червеи в раната на крака си. Преди да му вържем устата обясняваше, че чувствал как го ядат. Може и така да беше, но ние не направихме нищо, за да ги махнем, защото те поне изяждаха гангрената, която иначе щеше да го довърши по-бързо от раните му. Всички без изключение бяхме изподраскани, порязани, съсечени, но бяхме решили временно проблемите си с набързо направени шевове, които приличаха на паяжина, полепнала по кожата ни. Не бяхме яли от четири дни, но по-лошото бе, че бяхме свършили цигарите. Дори раптът привършваше и лейтенантът започваше да се паникьосва. Той прекрасно разбираше, че никой от нас не би могъл да издържи още дълго, но за нещастие се намирахме на стотици мили от където и да е. Вече не бяхме дори зомбита, бяхме зомбита на зомбитата. Не ни пукаше кой печели войната. Съдбата, която ни очакваше, бе да се бием, докато паднем, и тогава нещата просто и тихо щяха да приключат веднъж и завинаги.

Мал и аз вървяхме по средата на редицата, носехме едната от носилките и поради това не бяхме сред първите, видели селото. Мал накуцваше лошо от шрапнела в бедрото си, а момчето на носилката беше съвсем зле. Имаше рана в главата и изтичащият му мозък се виждаше. Аз самият бях в състояние близко до делириум от недояждане, изтощение и никотинен глад, така че когато чух някой да просъсква, че пред нас имало село, бях склонен да го отдам на масова халюцинация.

Доста скоро се разбра, че селото наистина си го има и тогава спряхме. Естествената ограда от дървета се издигаше на около двеста крачки пред нас и бе толкова гъста, че дори с биноклите не видяхме нищо през нея. Струваше ни се, че през гъстия и лениво преместващ се въздух към нас долитат някакви викове или може би пеене.

Работата бе там, че селяните в Междината не пеят. Просто не го правят. Не са от веселите.

Лейтенантът реши да остави един постови при ранените, а останалите тръгнахме да проверим каква е ситуацията. Направи ми знак да водя. Имаше този навик.

Запълзяхме по земята, като се криехме зад храстите и се плъзгахме зад купчини шепнещи листа. Свръхчовешката предпазливост се бе превърнала в наша втора природа. От всичко на света най-много искахме да видим хора от нашата раса, а най-малко — да се бием пак. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно се чуваше пеенето и накрая дори бяхме способни да разпознаем мелодията — беше от популярна песен, заляла света малко преди да ни хвърлят в Междината, макар думите да изглеждаха различни.

Както и да е, тези хора, изглежда, бяха наистина от нашите, така че скочихме на крака и извървяхме прави останалата част от пътя. Мал и аз бяхме острието на отряда. Не знам за какво мислеше Мал — за супа фиде сигурно, — но аз си фантазирах за цигари. Буквално усещах сладкия им дим в дробовете си. Бях сигурен, че като се добера до тях, ще запаля пет наведнъж.

Селото бе разположено на голяма поляна и от четиридесет крачки разстояние видяхме войници, облечени в окъсани бойни униформи. Не правеха нищо особено, всъщност изглеждаше, че се разхождат като препарирани, със замаяни погледи. Имаше нещо странно в тях и аз вдигнах предупредително ръка на останалите зад нас, за да им съобщя, че трябва да бъдат тихи и да не се показват веднага.

Никой не желаеше по-силно от мен да влезе в селото, но аз продължавах да имам това странно чувство. Така че вместо да се приближа открито и направо, поведох групата покрай стената от дървета и по този начин внимателно заходихме към селото от друг ъгъл. С приближаването си започнахме ясно да различаваме нов звук — един регистър под гърленото пеене и виковете. Наподобяваше плач или по-скоро изглеждаше като че ли много хора плачат едновременно съвсем тихо.

В Междината сълзите са рядкост. Хората са или мъртви, или са доволни да бъдат още живи. Погледнах Мал, после двамата се обърнахме към лейтенанта, но той сви рамене — случаят определено бе извън неговата компетентност. И тогава влязохме в селото.

Първото, което видяхме, беше малко момиченце. И двете ѝ крачета бяха отсечени под коленете, а телцето ѝ беше завързано за дъска, подпряна на стената на една от къщите. Детето плачеше тихо, а замъгленият му поглед минаваше през нас, за да проникне може би в друг, невидим свят. Докато другите я гледаха изумени, аз наведох глава и надникнах в къщата. И едва не повърнах от гледката, макар да смятах, че вече съм видял всичко.

Когато се измъкнах навън, светът ми изглеждаше променен и имах чувството, че никога няма да бъде предишният. Направих знак с ръка на Мал и двамата се отправихме по-нататък по пътеката, дишайки с широко отворена уста, като единствено спасение от вонята. Виждахме другите войници да обикалят полуголи някои от къщите по-нататък, но не това ни интересуваше.

Земята бе осеяна с телата на деца на Междината, захвърлени пречупени на две по пътеката или проснати през первазите на прозорците, някои почти бебета, други — малко над десетте. Имаше такива, които явно бяха умрели съвсем скоро, но се виждаха и телца, спукани от газовете на разлагането. Повечето трупчета бяха с прерязани гърла. Пътеката бе покрита с кафява коричка от засъхналата им кръв.

Приближихме се до кошара, в която клечаха десетина деца. Сред тях се виждаха такива с отсечени крайници и набързо обгорени чуканчета. На други кръвта им изтичаше, докато останалите безутешно гледаха към небето. Всички трепнаха, като ни чуха да се приближаваме — дори ослепените.

След секунди ни настигна и останалата част от отряда. Момчетата спряха като вкопани от ужасяващата гледка. Докато гледахме в изумление, се разнесе вик — беше един от войниците, който ни сочеше с пръст. Стоеше в центъра на поляната и от поведението му можеше да се заключи, че наблизо до него има и други. Изоставихме кошарката и се приближихме към него, минавайки покрай стени, изплескани с кръв. На десет метра от него спряхме и ето какво видяхме: около десетина войници, повечето голи и плувнали в пот, а няколко омотани с парцали; малка купчинка детски телца, направили поляната червена с останките си; три живи деца — две момченца и едно момиченце, — заключени в грубо сковани специално за тях дървени клетки, които ги принуждаваха да стоят на колене; а в центъра на всичко това, клатейки глава в такт с песента, която пееха войниците, стоеше техният лейтенант — той единствен от всички бе с някакво подобие на униформа, макар че гащите му бяха събути до глезените. Беше извадил члена си и го мушкаше в разрязаното гърло на петгодишно момиченце, което услужливо му държаха на нужната височина. Главичката ѝ бе дръпната назад, така че да вижда очите му, докато „работи“. По някакво чудо на чудесата момиченцето още беше живо.

Останахме така за момент, неспособни да помръднем, а войниците от другия отряд ни гледаха. Сякаш светът около нас бе спрял.

А после тръгна, понеже застрелях лейтенанта в главата.

 

 

Оттогава не мога да забравя този момент. Имам чувството, че всяка секунда от съществуването ми е пропита с него. Той е факт от живота ми, както е факт, че имам мускули, както са факт сезоните, както е факт цветът на косата ми. Колкото повече мисля за него — и може би не си го внушавам, а така си е било наистина, — толкова по-ясно си представям гладкото насочване на пушката, плавното дръпване на спусъка и абсолютната убеденост, че куршумът ще се забие в желания от мен атом на шибаната му глава, сякаш самата ми душа го насочваше в полета му.

Този изстрел е моят живот, защото в онзи момент аз за миг се почувствах като ангел, полетял към дома си. Не, не говоря за изкупление, не беше възможно да получа изкупление за нищо, най-малко за себе си. Но тогава… тогава сякаш съдбата се стовари върху мен от небето и ме сплеска на земята. Понякога се събуждам нощем и се питам какво ме е стреснало — в такива случаи си мисля, че е ехо от онзи изстрел и от онзи вълшебен миг, и се питам ще има ли това някога край.

 

 

Ниърли тихо плачеше на задната седалка. Исках да мога да посегна и да я погаля, да я успокоя, че всичко това се е случило много отдавна. Доволен бях, че Виналди не описа, а може би и не знаеше, какво бяхме намерили в онова село. Останките. Направихме каквото можахме с бинт и лепило, но не беше много. И далеч не бе достатъчно. После оставихме войниците там, зарязахме ги ей така в гората.

Виналди най-сетне замълча, чух щракване, последвано от дълбоко вдишване — беше запалил цигара.

— Още една подробност — проговори той след малко. — Онзи, когото Джек застрелял, лейтенантът… Той бил по-големият брат на Арлонд Максен. Воювали в един и същи отряд, само че Арлонд се измъкнал.

Ниърли подсмръкна и погледна през прозореца. Умно момиче. Беше се досетила сама. Видях в огледалцето за обратно виждане над главата си очите ѝ — гледаше ме. После ми зададе любимия си въпрос:

— И какво ще правиш сега?

Чух я, но не ѝ обърнах внимание, защото в същия този миг прозрях втората цел на Фермите, които съвсем не бяха създадени само заради резервните части. Групата, която ги обикаляше нощем — тези хора не се промъкваха. Един от тях владееше всичко, а на операторите се плащаше единствено, за да мълчат. Питах се защо никога не бяха дошли в моята Ферма. Нали бях назначен под фалшиво име. Нямаше начин да знаят, че съм точно аз.

Това нямаше значение. Отговорът на въпроса на Ниърли автоматично изплува в главата ми:

— Ще убия Максен.

— И какъв проблем ще реши това? — тъжно попита тя. — Ще съживи ли някого?

— Не ме разбра, няма да го правя с надеждата да реша нещо — отговорих ѝ аз. — Ще го направя, защото го искам.