Майкъл Маршал Смит
За подмяна (22)

Глава 22

Небето беше замръзнало по краищата, но синевата му подсказваше, че макар зимата още да не си е отишла, пролетта е на път. Харесваше ми и едното, и другото — дъжд или слънце, това е без значение, хубаво е дори само това, че има сезони.

Изчаках градът да се скрие от погледа ми, оставил на свое място съскащи кабели и пръскащи фонтани, после поех към Северна Флорида — майка ми и аз толкова много обичахме да ходим там. Два дни се разхождах без определена цел по брега и спях сред дюните на открито. После поех дълбоко дъх и намерих апартамента, в който бяха живели баба ми и дядо ми. Изглеждаше много по-стар и съвсем запуснат. Вече никой не живееше в него естествено, но аз си избрах една стая, която изглеждаше по-обитаема от останалите, и се настаних в нея.

Когато се почувствах готов, постъпих на работа в един бар в Сейнт Огъстин. Една вечер видях интересна новина на плоския информационен монитор — съобщаваше се за неуточнявано медицинско „заведение“ във Върмонт, което било атакувано от терорист. Никой така и не успял да разбере самоличността му — дори не се знаеше мъж ли е, или жена — и единственото сигурно бе, че е отвлякъл „пациент“, след което следите на двамата се губеха.

Първо се усмихнах, после гръмко се изсмях. Пристъпът ми продължи толкова дълго, че хората около мен се спогледаха и отдалечиха, така че в крайна сметка останах сам.

Пожелах на Суедж и Дейвид късмет с надеждата някой ден да ги видя заедно.

Вчера следобед пристигна Ниърли. Седях си край стария празен басейн откъм задната страна на блока и си спомних дните, когато тук имаше вода… и изведнъж тя се прокрадна зад гърба ми и ме фрасна по тила. Съвсем сериозно и доста силно.

Беше бясна от начина, по който се бях отнесъл с нея, но едновременно с това бе изпълнена със странна решителност. Разказа ми, че Суедж ѝ се явила насън и ѝ обяснила как да ме намери тук. Така че когато Ню Ричмънд кацнал за кратко в Сиатъл, тя слязла и изминала целия този дълъг път, за да ми даде да се разбера. Стоях онемял, докато крещеше и беснееше, а когато се изчерпи, я хванах за ръка и я поведох по старата дървена пътека към брега.

Разхождахме се, докато започна да се стъмва. Никаква светлинка не се забелязваше в старата изоставена сграда и човек трябваше да знае, че я има, за да различи тъмния ѝ силует в мрака зад дюните. Птиците кръжаха над бреговата линия както винаги, а ято объркани пеликани тежко прелетя над главите ни първо в една посока, после изплашено се върна в обратната.

Научих, че бизнесът на Хауи се развивал добре, както впрочем било и с Виналди, а „Мегамол“ все не спирал за дълго. Всеки път, когато Ню Ричмънд кацнел някъде, хората се опитвали да го привържат, за да могат да се качат, но Ратчет бил нащрек и никой не можел да му попречи да излети, когато сметнел, че трябва. Жителите на града нямали нищо против — всъщност били щастливи отново да летят.

Междините се затваряха.

Така и не разбрах каква част от случилото се беше идея на Ратчет, дали самият той не е бил променен преди години, когато е бил в Междината, или сам е сключил някаква сделка с децата още тогава, но вярвах, че ако някога някой отново поеме юздите на Ню Ричмънд, жителите му ще се почувстват много по-зле, отколкото сега, когато един малък чип се трудеше съвестно някъде дълбоко в него. Понякога е хубаво да приемеш подарък и Ратчет беше именно такова нещо. Ако трябва да избирам между някакъв неизвестен тип и Ратчет, бих предпочел да оставя съдбата си в неговите „ръце“.

Всъщност времето ще покаже кое е правилното. Винаги е така.

Ниърли още си позволява да ме удря, но сега го прави с усмивка. Преди две нощи се озовахме на брега в полунощ, пълни с вино и душевен покой.

— Добрее — проговори тя, облегната на мен така, че усещах меката кожа на рамото ѝ върху бузата си. — И какво ще правим сега?

Целунах я леко по устата и уж невинно я прегърнах през гърба.

— Това е прекрасно — усмихна се тя с лукавата си котешка усмивка, — но сигурен ли си, че можеш да си го позволиш?

— Честно ще ти кажа, че нямам кредитна карта — признах си аз.

— Как така нямаш? — престорено нацупи устни тя.

— Взеха ми я.

Тя ме погледна за момент.

— Ще приема налични.

— Каквото имам, твое е.

Тя въздъхна и обърна поглед нагоре, после се съгласи.

— Ами добре. — Обърна се към мен, обхвана ме през раменете и доближи лицето си плътно до моето: — Ще го направя, за да проведа едно малко изследване на някои интересни индивиди.

— Надеждата е вечна, така ли? — попитах я.

— Аз не искам повече.

Преди седмица Ниърли ми донесе стара книга, купена от антикварна книжарница в Сейнт Огъстин. В нея се разказва за растенията и от страниците ѝ можеш да научиш как се казват и откъде са донесени. Чета я съвестно и се опитвам да запомня имената. Когато излезем сред природата, винаги се оглеждам дали няма да намеря някое познато цвете.

И когато успея, го кръщавам посвоему — на Хена, на Ниърли и… на мое име.