Айра Левин
Бебето на Розмари (9)

Девета глава

— Хей, минава девет часът — каза Гай и я побутна по рамото. Тя отблъсна ръката му и се обърна по корем.

— Само пет минутки — каза тя, заровила лице във възглавницата.

— Не — каза той и лекичко я дръпна за косата.

— В десет трябва да бъда у Доминик.

— Закусѝ навън.

— Как не! — възкликна той и я шляпна по дупето през одеялото.

Сега вече си припомни всичко: сънищата, напитките, шоколадовия мус на Мини, папата и онзи ужасен момент, когато реши, че това не е сън. Тя пак се обърна по гръб, подпря се на ръце и погледна към Гай. Той палеше цигара, беше подпухнал от сън и леко брадясал. Беше по пижама, а тя беше гола.

— Колко е часът? — попита тя.

— Девет и десет.

— В колко си легнах? — каза тя и седна на леглото.

— Към осем и половина — отвърна той. — Но не си легна, миличка. Ти просто падна като посечена. Отсега нататък ще пиеш или коктейли, или вино, но не и двете.

— Ако знаеш какво сънувах — простена тя, като затвори очи и разтри челото си. — Президента Кенеди, Папата, Мини и Роман… — Тя отвори очи и видя драскотини по лявата си гръд. Две успоредни тънки червени ивици, които стигаха до зърното. Бедрата също я боляха. Тя отметна одеялото и видя още драскотини, може би десетина, по цялото си тяло.

— Не ми се карай — каза Гай. — Вече ги изпилих.

— И той й показа изрязаните си изпилени нокти.

Розмари го гледаше изумено.

— Не исках да пропусна нощта за бебето — обясни той.

— Искаш да кажеш…

— Имах няколко нащърбени нокътя.

— И без аз да усещам нищо?

Той кимна и се ухили.

— Беше някак приятно — обясни той. — Чувствах се като някакъв некрофил.

Тя извърна поглед и дръпна одеялото да скрие бедрата си.

— Сънувах, че някой ме… изнасилва — каза тя. — Не знам кой. Не беше човешко същество.

— Много ти благодаря — иронично каза Гай.

— Ти беше там, и Мини и Роман, имаше и други хора… Беше някаква церемония.

— Опитах се да те събудя — каза Гай. — Но ти нищо не усещаше.

Тя му обърна гръб и спусна крака от нейния край на леглото.

— Какво ти е? — попита Гай.

— Нищо — отвърна тя, седнала на леглото без да се обръща. — Предполагам, че просто не съм в особен възторг от това, че си го направил по този начин, без да усещам нищо.

— Не исках да пропусна момента.

— Можеше да го направим тази сутрин или довечера. Снощи не е бил единственият възможен момент за целия месец. И дори и да беше така…

— Мислех, че ти искаше да го направя — каза той и прокара пръст нагоре по гърба й.

Тя се отдръпна.

— В това нещо трябва да участваме и двамата, не единият да е буден, а другият заспал — каза тя. И след малко: — О, предполагам, че се държа глупаво. — Тя стана и отиде до дрешника за халата си.

— Съжалявам, че съм те одраскал така — каза Гай. — И аз бях доста пийнал.

Тя приготви закуска, а когато Гай излезе, изми съдовете от предната вечер и оправи кухнята. После отвори прозорците във всекидневната и спалнята, понеже още се усещаше слабо миризмата на дим от предишната вечер. След това оправи леглото и си взе душ, първо горещ, а после студен. Дълго остана под душа, неподвижна под шибащите струи, в очакване съзнанието й да се проясни и да подреди мислите си.

Наистина ли снощи, както се изрази Гай, е била нощта на бебето? Наистина ли тя в този момент беше бременна? Колкото и да беше странно, това не я интересуваше. Чувстваше се нещастна, независимо дали бе глупаво от нейна страна. Гай се бе възползвал от нея без нейно знание, беше я любил като някакво безмозъчно тяло („Било му приятно, като на някакъв некрофил“) вместо като цялостна съзнателна личност. И при това беше го направил с някакво необуздано удоволствие, оставяйки следи от одрасквания, смъдяща болка и един кошмар, толкова истински, че тя почти видя по корема си фигурите, нарисувани от Роман с потопения в червено жезъл. Тя енергично се насапуниса, като че искаше да измие следите от миналата нощ. Вярно, че го бе сторил с възможно най-добрата умисъл, с цел да създаде дете. А също бе вярно, че и той беше пил колкото нея. Но на нея и се искаше да не съществува причина, която да го накара да се възползва от нея по такъв начин. Да има само тялото без душата, собственото й аз, женствеността й — или каквото и да било, което обичаше у нея. Сега, като си припомняше последните седмици и месеци, тя с безпокойство забеляза различни дребни признаци, на които не бе обръщала внимание, признаци на недостатъчна любов към нея, на разминаване между думите и чувствата му. Той беше актьор. Може ли изобщо човек да е сигурен кога един актьор е искрен и не играе някаква роля?

Един душ не стигаше да пропъди тези мисли. Тя спря водата и притисна с длани слепоочията си.

Когато тръгна да пазарува, тя звънна на вратата на семейство Кастивът да върне чашките от муса.

— Хареса ли ви, скъпа? — попита я Мини. — Май му бях сложила повечко какао.

— Много вкусно беше — отвърна Розмари. — Трябва да ми дадете рецептата.

— С удоволствие. На пазар ли отивате? Ще ми направите ли една мъничка услуга? Шест яйца и един пакет юфка. Ще ви дам парите после. Мразя да излизам само за едно-две неща, а вие?

 

 

Сега между нея и Гай съществуваше някаква отчужденост, но той изглежда не я забелязваше. Репетициите на пиесата започваха на първи ноември. Заглавието й беше „Не се ли познаваме отнякъде?“. Той беше зает с изучаването на ролята, учеше се да ходи с патерици и скоби на краката, които ролята изискваше и обикаляше Бронкс в района на Хайбридж, където се развиваше действието на пиесата. През повечето вечери се хранеха навън с приятели. Когато оставаха у дома, водеха престорено непринудени разговори за мебелите, за стачката в пресата, която щеше да приключи всеки момент и за поредния телевизионен сериал. Ходиха на предпремиерата на един нов мюзикъл и на първата прожекция на един нов филм, на гости и на откриването на изложбата на техен приятел, който работеше с метални конструкции. Струваше й се, че Гай изобщо не спира погледа си на нея. Или четеше сценарии, или гледаше телевизия, или гледаше към други хора. Лягаше си и заспиваше преди нея. Една вечер пак отиде у семейство Кастивът да слуша поредните разкази на Роман за театъра. Тя си остана у дома да гледа телевизия.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим за това? — попита тя на другата сутрин по време на закуска.

— За какво?

Тя го погледна. Изглежда той наистина не разбираше.

— За начина, по който разговаряме — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти изобщо не ме поглеждаш.

— Не разбирам за какво говориш. Гледам те както винаги.

— Не е вярно.

— Как да не е вярно. Какво има, мила? Какво ти е?

— Нищо. Не ми обръщай внимание.

— Не, не ми отговаряй така. Какво има? Какво те притеснява?

— Нищо.

— О, недей така, мила. Зная, че съм доста зает с ролята, с патериците и всичко останало. Това ли те мъчи? Хайде, Роз, знаеш, че това е много важно, нали? Това, че не те следя с обезумял от страст поглед не значи, че не те обичам. Знаеш, че понякога трябва да се занимавам и с делови въпроси.

Говореше някак стеснително, но изглеждаше искрен и мил, като в ролята на каубоя от „Автобусната спирка“.

— Няма нищо — успокои го Розмари. — Съжалявам, че се държах така ужасно.

— Ти — ужасна? Не можеш да бъдеш, дори и да искаш.

И той се наведе през масата и я целуна.

 

 

Хъч притежаваше малка дървена къща близо до Брустър, където прекарваше понякога уикендите. Розмари му се обади и го попита дали може да отиде там за три-четири дни, а ако е възможно и за цяла седмица.

— Гай навлиза в новата си роля — обясни тя. — И си мисля, че може би е по-добре да не му преча.

— Къщата е твоя — лаконично каза Хъч и Розмари отиде до апартамента му на ъгъла на Лексингтън авеню и Двадесет и четвърта улица да вземе ключа.

Преди това се отби в магазина за полуготова храна, където се познаваше с продавачките от времето, когато тя самата живееше в този квартал и после се качи в малкия тъмен апартамент на Хъч, в който той поддържаше идеален ред. На стената висеше снимка с посвещение от Уинстън Чърчил. Друга забележителна мебел беше малко диванче, принадлежало някога на мадам Помпадур. Тя завари Хъч бос, седнал между две маси за бридж, върху всяка от които имаше по една пишеща машина и купчина хартия. Обикновено той пишеше по две книги едновременно, като се заемаше с втората, когато първата му се опъваше и се връщаше на първата, когато имаше проблеми е втората.

— Наистина го очаквам с нетърпение — каза Розмари, седнала на диванчето на мадам Помпадур. — Изведнъж си дадох сметка, че през целия си живот никога не съм била сама. Искам да кажа, за повече от няколко часа. Мисълта за три-четири дни ми се струва божествена.

— Възможност да седнеш на спокойствие и да разбереш коя си, откъде идваш и накъде си се запътила.

— Точно така.

— Добре. А сега зарежи тая пресилена усмивка — каза Хъч. — Да не те е ударил с лампа по главата?

— С нищо не ме е удрял — каза Розмари. — Ролята наистина е много трудна. Играе един сакат младеж, който дава вид, че се е примирил с инвалидността си. Трябва да свиква с патерици и скоби на краката и, естествено, е напълно погълнат от работата си и… и, ами разсеян.

— Разбирам — каза Хъч. — Ще сменим темата. Онзи ден във вестник „Нюз“ четох чудесна обзорна статия за всички произшествия, които бяхме пропуснали поради стачката. Защо не си ми казала, че във вашия Дом на Щастието е станало поредното самоубийство?

— О, не ти ли казах? — попита Розмари.

— Не — отвърна Хъч.

— Всъщност ние я познавахме. Онова момиче, за което ти говорих, че е била наркоманка и за лечението й са помогнали семейство Кастивът, които живеят на нашия етаж. Сигурна съм, че ти разказах за тези неща.

— Момичето, което слизаше с теб в сутерена.

— Точно така.

— Изглежда не са успели особено в помощта си. Тя у тях ли живееше?

— Да — отвърна Розмари. — Всъщност, откакто това се случи, станахме доста близки с тях. Гай им ходи на гости от време на време да слуша разни стари истории за театъра. Бащата на мистър Кастивът бил режисьор някъде в началото на века.

— Струва ми се странно, че Гай проявява подобен интерес — каза Хъч. — Доколкото разбрах, те са доста възрастни.

— Той е на седемдесет и девет, а тя е около седемдесетгодишна.

— И фамилията им е необичайна — каза Хъч. — Как точно се пише?

Розмари му каза.

— Никога не съм срещал подобна фамилия — каза той. — Изглежда не са тукашни.

— Напротив — рече Розмари. — Той е роден в Ню Йорк, а тя — в някакво градче в Оклахома, което, колкото и невероятно да ти звучи, се казва Бушихед.

— Боже мой! — възкликна Хъч. — Това име непременно ще го използвам в книгата. Даже знам къде точно ще го сложа. Кажи как смяташ да стигнеш до къщата? Нали знаеш, че не може без кола?

— Ще взема под наем.

— Защо? Вземи моята.

— О, не, Хъч. Не ми е удобно.

— Моля ти се — настоя Хъч. — Само я местя ту от едната, ту от другата страна на улицата. Моля те. Ще ми спестиш ненужни грижи.

— Е, добре — усмихна се Розмари. — Ще ти направя услуга и ще взема колата ти.

Хъч й даде ключовете от колата и от къщата, нарисува й как да стигне дотам и й обясни как да борави с водната помпа, как да включи хладилника и как да действа, ако се случи нещо непредвидено. После си сложи обувки и сако и я изпрати до колата, стар светлосин олдсмобил.

— Документите на колата са в жабката — каза той. — Моля те, не се притеснявай и стой там колкото поискаш. Нямам намерение да използвам скоро нито колата, нито къщата.

— Сигурна съм, че няма да остана повече от седмица — каза Розмари. — Може би Гай няма да иска да остана дори и толкова.

Когато тя седна в колата, той се наведе към прозореца и каза:

— Мога да ти дам колкото поискаш добри съвети, но обещах да си гледам собствената работа, дори ако трябва да пукна заради това.

— Благодаря ти — каза Розмари и го целуна. — За това, за другите неща, изобщо за всичко.

 

 

Тя замина в събота сутринта на шестнайсети октомври и прекара в къщата пет дни. През първите два изобщо не се сети за Гай — достойно отмъщение за лекотата, с която той прие заминаването й. Наистина ли имаше вид на човек, който се нуждае от почивка? Добре тогава, тя ще си я позволи, ще замине за дълго и изобщо няма да мисли за него. Правеше си разходки из гората, обагрена в ослепително жълто и оранжево, лягаше си рано и ставаше късно, четеше „Полетът на сокола“ от Дафни дю Морие и си готвеше обилни обеди и вечери на газов котлон. Без изобщо да се сети за него.

На третия ден, обаче, започна да мисли за него. Той беше суетен, егоцентричен, повърхностен и неискрен. Беше се оженил за нея, за да има публика, а не съпруга. (Малката мис току-що пристигнала от Омаха, каква глупачка беше само! „О, аз познавам много актьори. Живея тук вече повече от година“. И само дето не бе заприпкала из студиото с вестника му между зъбите.) Ще му даде една година време да се оправи и да стане добър съпруг. Ако това не стане, ще го зареже без каквито и да било религиозни скрупули. А през това време ще се върне на предишната си работа и ще си възвърне самочувствието и независимостта, от които едно време толкова искаше да се отърве. Ще бъде силна и горда, готова да си отиде ако той не успее да отговори на изискванията й.

Прекалено многото и тежка храна — консерви с говежда яхния и чили кон карне^[1] — започна да не й понася. На третия ден леко й се повдигаше и затова яде само супа и сухи бисквити.

На четвъртия ден още като се събуди усети, че той много й липсва и се разплака. Какво правеше тук сама в тази студена и запусната къща? Какво толкова ужасно беше сторил Гай? Беше се напил и я беше любил, без да попита дали може. Ама и това беше едно непростимо престъпление, няма що. В момента той се изправяше пред най-голямото предизвикателство в кариерата си, а тя, вместо да е при него да му помага, да му подава репликите и да го окуражава, се беше свряла някъде на края на света, ядеше храна, от която й прилошаваше и не вършеше нищо друго, освен да се самосъжалява. Вярно, че е суетен и егоцентричен, но нали все пак е актьор? Сигурно и Лорънс Оливие е суетен и егоцентричен. Да, случваше се и да послъгва от време на време. Но не беше ли точно това, което я бе привлякло у него и още я привличаше — свободата и безгрижието му, така различни от нейната затвореност и пуританско възпитание?

Тя отиде с колата до Брустър да му се обади по телефона. Обади се една от секретарките в студията, по-любезната:

— О, здравей, миличка! Върна ли се вече от провинцията? Гай го няма, скъпа. Може ли той да ти се обади? Не? Значи ти пак ще му се обадиш в пет. Добре, ще предам. Времето е чудесно, тъкмо за почивка. Добре ли се чувстваш там? Радвам се.

В пет часа още го нямаше и не бяха му предали съобщението й. Тя вечеря в един малък ресторант и отиде на кино в единствения кинотеатър в градчето. В девет часа пак го нямаше, а гласът, който чу насреща беше непознат и механично й предаде, че трябвало да го потърси преди осем на другата сутрин или след шест вечерта.

На следващия ден тя стигна до някаква по-разумна и реалистична преценка на положението. Явно, че и двамата грешаха. Той, защото беше небрежен и погълнат в себе си, а тя, защото не бе успяла да изрази и да му обясни недоволството си. Едва ли можеше да се очаква от него да се промени, докато тя не му покаже, че се нуждае от подобна промяна. Тя просто трябваше да обясни… или не, и двамата трябваше да поговорят откровено, защото може би и той таеше някакво недоволство, за което пък тя не подозираше. Нещата не можеше да не се оправят. Подобно на много други душевни терзания, и това беше предизвикано от мълчание и липсата на честен и открит разговор.

На другия ден отиде до Брустър още в шест часа, обади му се и този път го намери.

— Здравей, мила — каза той. — Как се чувстваш?

— Чудесно, а ти?

— Добре съм, но ми липсваш.

— И ти много ми липсваш — каза тя усмихната. — Утре се прибирам.

— Това е чудесно — каза той. — Тук се случиха най-различни неща. Отложиха репетицията за януари.

— О, така ли?

— Не са намерили актриса за ролята на момиченцето. Това обаче ми дава други шансове. Ще участвам в пробни серии другия месец. Комедия от половинчасови серии за телевизията.

— И как стана така?

— Просто ми падна от небето, Роз. Изглежда наистина ще има успех. В Ей Би Си^[2] одобриха идеята. Сериалът се казва „Гринуич вилидж“ и ще се снима там. Аз играя някакъв писател ексцентрик. Всъщност това е главната роля.

— Това е прекрасно, Гай!

— Според Алън, изведнъж съм постигнал голям успех.

— Чудесно!

— Виж какво, сега трябва да се обръсна и да взема душ. Алън ще ме води на някаква прожекция, на която щял да присъства Стенли Кубрик. Кога точно ще се прибереш?

— Към обяд, може и по-рано.

— Ще те чакам. Обичам те.

— И аз те обичам!

После Розмари позвъни и на Хъч, но той беше излязъл. Тя остави съобщение на телефонния секретар, че ще върне колата на другия ден след обяд.

На следващата сутрин почисти къщата, затвори всички прозорци и я заключи. После потегли с колата към града. По пътя се натъкна на задръстване заради някаква катастрофа и чак към един часа паркира колата близо до автобусната спирка пред Брамфорд. Извади от багажника малкия си куфар и забърза към къщи.

Човекът, обслужващ асансьора не беше видял Гай да излиза, но каза, че имал почивка от единайсет и петнайсет до дванайсет часа.

Гай обаче си беше у дома. Беше пуснал някаква плоча със симфонична музика. Тя отвори уста да го повика, когато той се появи откъм спалнята с току-що огладена риза и вратовръзка, понесъл празна чаша от кафе към кухнята.

Целувката им беше нежна и дълга.

— Добре ли прекара? — попита той.

— Ужасно. Отвратително. Толкова ми липсваше.

— Иначе как си?

— Добре. Как беше Стенли Кубрик?

— Изобщо не дойде, мръсникът.

Пак се целунаха.

Тя внесе куфара си в спалнята и го отвори на леглото. Той донесе две чаши кафе от кухнята, подаде й едната и седна на столчето пред тоалетката, докато тя разопаковаше багажа. Тя му разказа за оранжево-жълтата гора и за тихите нощи. Той й разправи подробно за „Гринуич вилидж“, каза й кои актьори участват, кой е продуцентът, сценаристите и режисьорът.

— Наистина ли се чувстваш добре? — запита той, докато тя закопчаваше празния куфар.

Тя го погледна без да разбира.

— Цикълът ти — уточни той. — Трябваше да започне във вторник.

— Така ли?

Той кимна.

— Нищо, закъснява само два дни — каза тя сухо, като че ли сърцето й не препускаше като лудо. — Може и да е от смяната на климата, от храната и водата там.

— Преди никога не е закъснявал — възрази той.

— Може би ще дойде тази вечер. Или утре.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Добре.

— На четвърт долар.

— Окей.

— Ще загубиш, Роз.

— О, млъквай. Караш ме цяла да треперя. Това са само два дни. Сигурно ще дойде довечера.