Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Розмари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rosemary’s Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015)

Издание:

Айра Левин. Бебето на Розмари

Американска. Първо издание

Превод: Ралица Ботева

Библиотечно оформление: Симеон Кръстев

Редактор: Правда Панова

Формат: 32/108/84

Печатни коли: 14

Печат: ИПК „Родина“

ИК „Ирис“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

От магазин „Боние“ пристигна пакет, подарък от Хъч. В него имаше висок съд за лед от тиково дърво с яркооранжева вътрешна страна. Розмари веднага се обади да му благодари. Той беше виждал апартамента след пребоядисването, но не и откакто тя и Гай се бяха нанесли. Тя му разказа как столовете, които поръчали, закъсняват вече цяла седмица, и как трябвало да чакат цял месец новото канапе.

— За Бога, още недей да мислиш за приеми! — каза Хъч. — Разкажи ми как вървят нещата.

Розмари му разказа, без да пести подробностите.

— А съседите изобщо не изглеждат ненормални — каза тя. — Освен може би нормално ненормални като хомосексуалисти, например. Имаме двама такива, а точно срещу нас живее възрастна двойка, на име Голд. Те имат някакъв имот в Пенсилвания, където отглеждат персийски котки. Казаха ни, че ще ни дадат, стига да искаме.

— Много се скубят — вметна Хъч.

— Има и друго семейство, с което всъщност още не сме се запознали. Те са приели едно момиче, което преди е било пристрастено към наркотици. С нея се запознахме. Те са я излекували напълно и скоро ще я записват в школа за секретарки.

— Всичко това звучи така, все едно че сте се преселили в някакво благотворително дружество — каза Хъч. — Възхитен съм.

— Сутеренът е малко зловещ — каза Розмари. — Всеки път, като слизам долу, те проклинам.

— За Бога, защо мен?

— Заради историите ти.

— Ако имаш предвид онези, които пиша, и аз самият се проклинам. Ако имаш предвид онези, които ти разказах, със същото основание можеш да проклинаш сигнала за пожар вместо огъня или службата за прогноза на времето вместо тайфуните.

— Но отсега нататък няма вече да бъде толкова лошо — кратко каза Розмари. — Онова момиче, което споменах, ще слиза долу с мен.

— Очевидно, вие двамата сте оказали здравословно влияние, както предположих и къщата вече не е развъдник на ужасии. Дано съдът за лед ви служи добре и поздрави Гай от мен.

Появиха се и семейство Кан от апартамент . И двамата бяха доста едри, около тридесет и пет годишни и имаха двегодишна любопитна дъщеричка, на име Лиза.

— Как се казваш? — запита Лиза, седнала в количката си. — Изяде ли си яйцето? Изяде ли си Капитан Хрус? Кой е той?

 

 

В петък вечер на седемнайсети септември Розмари и Гай заедно с още две двойки отидоха на предпремиерата на пиесата „Мисис Дали“ и после на гости у един фотограф, Ди Бертийон, в студиото му на Западна Четиридесет и осма улица. Между Гай и Бертийон възникна спор по повод политиката на Професионалния съюз на актьорите да възпрепятства наемането на актьори чужденци — Гай я считаше за правилна, а Бертийон беше на противното мнение. Въпреки че останалите гости потушиха кавгата в поток от шеги и клюки, Гай и Розмари се измъкнаха скоро след това около дванайсет и половина.

Нощта беше топла и благоуханна и те тръгнаха пеша. Когато наближиха високия тъмен силует на Брамфорд, забелязаха на тротоара пред сградата група от около двадесет души, образуваща полукръг отстрани на една паркирана кола. Две полицейски коли блокираха пространството от двете страни, а сигналните им лампи светеха в червено.

Розмари и Гай ускориха крачка хванати за ръце и изпълнени с лоши предчувствия. По улицата колите забавяха ход, а в Брамфорд със скърцане се отваряха прозорците и се появиха глави измежду орнаментите на улуците. Нощният портиер Тоби излезе от къщата, понесъл едно светлокафяво одеяло, което един от полицаите пое от ръцете му.

Покривът на колата, която беше Фолксваген, беше смачкан от едната страна. Предното стъкло бе силно напукано. „Мъртва е“ каза някой, а друг добави „Погледнах нагоре и помислих, че това е някаква гигантска птица, спускаща се надолу като орел…“

Розмари и Гай се повдигнаха на пръсти и проточиха шии над раменете на събраните хора. „Сега моля да се отдръпнете“ каза един полицай в центъра на групата. Стената от рамене се раздели, някакъв мъж пред тях, облечен в спортна риза се отдръпна. На тротоара лежеше Тери, едното й око бе вперено в небето, а половината от лицето й представляваше червена каша. Метнаха върху й светлокафявото одеяло. Веднага щом я покри, върху него изби червено петно, после още едно.

Розмари се извърна, затворила очи, и машинално се прекръсти. Беше стиснала здраво устни от страх да не повърне. Гай трепна и пое дълбоко дъх.

— О, Боже — простена той. — Боже мой!

— Моля, отдръпнете се! — каза им един полицай.

— Ние я познаваме — каза Гай.

— Как се казва? — обърна се към тях друг полицай.

— Тери.

— Тери коя? — Беше около четиридесетгодишен и се потеше. Очите му бяха сини и хубави с гъсти черни мигли.

— Роз? Как се казваше тя? Как й беше фамилията? — запита Гай.

Розмари отвори очи и преглътна.

— Не си спомням — каза тя. — Италианско име, започва с Д. Доста дълго. Тя се шегуваше с правописа му. Че и тя не можела да го напише.

— Тя гостуваше на семейство Кастивът от апартамент — каза Гай на синеокия полицай.

Приближи се друг полицай с лист бледожълта хартия за писма в ръка. Зад него вървеше мистър Миклъс със стиснати устни. Беше облечен в шлифер направо върху раираната си пижама.

— Кратко и ясно — каза полицаят на синеокия и му подаде жълтия лист. — Залепила го е с лейкопласт на рамката на прозореца, за да не го издуха вятърът.

— Там има ли някой?

Другият поклати отрицателно глава. Синеокият полицай прочете съдържанието на бележката, замислено прехапал долната си устна.

— Тереза Джонофрио — каза той. Произнесе го като италианец.

Розмари кимна утвърдително.

— В сряда вечерта човек не би допуснал, че я занимават някакви тъжни мисли — каза Гай.

— Нищо друго освен черни мисли — каза полицаят, докато прибираше листа в бележника си.

— Познавахте ли я? — обърна се мистър Миклъс към Розмари.

— Съвсем бегло — отвърна тя.

— О, естествено, — каза мистър Миклъс — вие също сте на седмия етаж.

— Хайде, мила, да се прибираме — обърна се Гай към Розмари.

— Имате ли някаква представа къде можем да намерим семейство Кастивът? — попита ги полицаят.

— Абсолютно никаква — отговори Гай. — Ние изобщо не ги познаваме.

— По това време обикновено са си вкъщи — намеси се Розмари. — Чуваме ги през стената. Спалните ни са една до друга.

Гай сложи ръка на рамото й.

— Хайде, миличка. — Те кимнаха на полицая и на мистър Миклъс и пристъпиха към входа на сградата.

— Ето ги, прибират се — каза мистър Миклъс. Розмари и Гай спряха и се обърнаха. Откъм центъра на града, откъдето те самите бяха дошли, идеха висока едра белокоса жена и слаб висок мъж, който си тътреше краката.

— Семейство Кастивът? — запита Розмари и мистър Миклъс кимна.

Мисис Кастивът бе облечена в светлосиня пелерина, а ръкавиците, шапката, чантата и обувките й бяха снежнобели. Подобно на медицинска сестра, тя придържаше лакътя на съпруга си. Той беше ослепителен — с пъстро лятно сако, червени широки панталони, розова папионка и сива мека шапка с розова панделка. Беше на седемдесет и пет години, а може би и повече. Жена му беше на шестдесет и осем или и девет. Те се приближиха с лица, изразяващи младежко любопитство и с любезни напрегнати усмивки. Полицаят пристъпи напред да ги посрещне. Усмивките им станаха несигурни, а сетне угаснаха. Мисис Кастивът разтревожено каза нещо. Мистър Кастивът се намръщи и поклати отрицателно глава. Широката му уста с тънки устни беше толкова розова, все едно че си бе сложил червило. Лицето му бе тебеширено бяло, а очите му бяха малки и блестящи, разположени дълбоко в кухините. Тя имаше голям нос и нацупена плътна долна устна. Носеше очила с розови рамки на верижка, която се спускаше иззад семплите й перлени обици.

— Вие ли сте семейство Кастивът от седмия етаж? — запита полицаят.

— Да — отвърна мистър Кастивът с дрезгав глас, който едва се чуваше.

— При вас ли живее млада жена на име Тереза Джонофрио?

— Така е — каза мистър Кастивът. — Какво има? Нещо лошо ли е станало?

— Пригответе се да чуете доста неприятна новина — каза полицаят. Той замълча и погледна първо него, после нея и добави — тя е мъртва. Самоубила се е. — Той повдигна ръка с палец, насочен назад. — Хвърлила се е от прозореца.

Те го гледаха, но изразът на лицата им не се промени, като ме нищо не бе казал. После мисис Кастивът се наведе настрана и погледна зад полицая към одеялото с червени нетна, отново се изправи и го загледа в очите.

— Това е невъзможно — каза тя със същия висок глас и със същия акцент, който Розмари и Гай бяха чували през стената. — Сигурно грешите. Някой друг лежи там под одеялото.

— Арти, пусни тези хора да погледнат — каза полицаят, все така загледан в нея.

Мисис Кастивът мина покрай него с окаменяло лице.

— Знаех, че ще се случи — каза мистър Кастивът без да помръдне от мястото си. — На всеки три седмици тя изпадаше в дълбока депресия. Забелязах го и предупреждавах жена ми, но тя не ми обръщаше внимание. Тя е оптимист и отказва да приеме, че нещата невинаги се оказват такива, каквито тя иска.

Мисис Кастивът се върна.

— Това не значи, че се е самоубила — каза тя. — Тя беше много весело момиче и нямаше никакви причини да се самоубива. Трябва да е било злополука. Сигурно е миела прозорците и е загубила равновесие. Тя все се опитваше да ни изненада като чисти и ни помага в домакинството.

— Не може да е миела прозорци в полунощ — каза мистър Кастивът.

— Защо пък не? — ядосано каза мисис Кастивът. — Според мен е напълно възможно!

Полицаят извади от бележника си жълтия лист и им го подаде.

Мисис Кастивът се поколеба, после го взе, огледа го от двете страни и го прочете. Мистър Кастивът наведе глава над рамото й и също го прочете, като мърдаше тънките си розови устни.

— Това нейният почерк ли е? — попита полицаят.

— Да. Сигурен съм — каза мистър Кастивът, а жена му кимна.

Полицаят протегна ръка и мисис Кастивът му подаде листа.

— Благодаря — каза той. — Ще се погрижа да го получите обратно, щом си свършим работата.

Тя си свали очилата, пусна ги на верижката и закри очи с ръцете си в бели ръкавици.

— Не вярвам — каза тя. — Просто не мога да повярвам. Тя беше толкова щастлива. Всичките й тревоги бяха забравени.

Мистър Кастивът сложи ръка на рамото й, сведе поглед и поклати глава.

— Знаете ли името на някой неин роднина? — попита полицаят.

— Тя нямаше роднини — отвърна мисис Кастивът. — Беше съвсем сама. Нямаше си никого, само нас.

— Нямаше ли брат? — запита Розмари.

Мисис Кастивът си сложи очилата и я погледна. Мистър Кастивът вдигна поглед и хлътналите му очи проблеснаха изпод периферията на шапката.

— Така ли? — запита полицаят.

— Каза ми, че имала брат — добави Розмари. — Във флотата.

Полицаят погледна към семейство Кастивът.

— Това е ново за мен — каза мисис Кастивът, а съпругът й допълни — и за двама ни.

— Знаете ли какъв чин има или къде е разквартируван? — попита полицаят.

— Не, не зная — отвърна Розмари и се обърна към семейство Кастивът. — Тя спомена, че имала брат онзи ден в пералното помещение. Казвам се Розмари Удхаус.

— Ние сме в апартамент — добави Гай.

— Разбирам чувствата ви, мисис Кастивът — каза Розмари. — Тя изглеждаше толкова щастлива и пълна с надежди за бъдещето. И каза наистина чудесни неща за вас и за съпруга ви. Колко благодарна е и на двама ви за помощта, която й оказвате.

— Благодаря ви — каза мисис Кастивът, а съпругът й добави — Много мило от ваша страна, че ни го казвате. Това ще ни помогне да понесем бедата.

— Значи не знаете нищо друго за този неин брат, освен че е във флотата? — запита полицаят.

— Само това — отвърна Розмари. — Не мисля, че тя държеше много на него.

— Сигурно няма да ви е трудно да го откриете — каза мистър Кастивът — с тази рядка фамилия Джонофрио.

Гай отново прегърна Розмари и се отправиха към къщата.

— Просто съм потресена, толкова съжалявам — каза Розмари на семейство Кастивът, а Гай добави:

— Толкова е жалко, толкова…

Мисис Кастивът им благодари, а мъжът й каза някаква дълга фраза с шиптящ глас, от която те единствено разбраха думите „последните й дни“.

 

 

Качиха се до горе с асансьора („Боже мой!“ повтаряше нощният портиер Диего „Боже мили!“), погледнаха унило към добилата призрачен вид врата на апартамент и тръгнаха по разклонението на коридора към собствения си апартамент. Мистър Келог от подаде нос иззад вратата си, заключена с верига и ги запита какво става долу. Казаха му.

Седнаха на ръба на леглото си за няколко минути, замислени за причината, подтикнала Тери към самоубийство. Съгласиха се, че само ако някой ден разберат от семейство Кастивът съдържанието на бележката, ще научат истинската причина за жестоката й смърт, на която почти бяха станали свидетели. А дори и да знаеха какво пише в бележката, твърдеше Гай, пак можеше да не разберат цялата истина, защото част от нея сигурно е била непонятна и за самата Тери. Нещо я е подтикнало към наркотиците, нещо я е подтикнало към смъртта. А какво е било това нещо, вече бе прекалено късно да се разбера.

— Помниш ли какво каза Хъч? — запита Розмари. — Че в тази сграда стават повече самоубийства, отколкото в други къщи.

— О, Роз, — възкликна Гай — това са глупости, скъпа, тази история за „опасната зона“.

— Хъч е убеден в съществуването й.

— И въпреки това са глупости.

— Представям си какво ще каже, когато разбере всичко това.

— Ами не му казвай — каза Гай. — Той по никой начин няма да научи от вестниците.

Същата сутрин работещите в нюйоркските вестници бяха обявили стачка и се носеха слухове, че са готови да я продължат цял месец, че и повече.

Те се съблякоха, взеха си душ, продължиха една прекъсната игра на анаграми; после се любиха и намериха в хладилника бутилка мляко и чиния студени спагети. Тъкмо преди да угасят лампите в два и половина, Гай се сети да прослуша телефонния секретар. Оказа се, че е получил роля в една радиореклама за вино „Креста Бланка“.

Той скоро заспа, но Розмари лежеше будна до него, а пред погледа й бе само обезобразеното лице на Тери и единственото й око, вторачено в небето. След малко обаче, тя се озова в католическото училище „Дева Мария“. Сестра Агнес размахваше юмрук под носа й и я лишаваше от длъжността й на отговорник на учениците от втория етаж. „Понякога се чудя как изобщо е възможно да те изберат за отговорник на каквото и да било!“ — крещеше тя. Събуди я удар по стената и тя чу гласа на мисис Кастивът „И моля те не ми казвай какво разправяла Лора-Луис, защото това не ме интересува!“ Розмари се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата.

Сестра Агнес беше бясна. Малките й прасешки очички бяха присвити и наподобяваха две цепки, а ноздрите й се издуваха, както винаги в подобни моменти. Заради Розмари се наложи да зазидат всички прозорци и сега „Дева Мария“ бе изключено от конкурса за най-красиво училище, организиран от фондацията „Уърлд Хералд“. „Ако ме беше послушала, изобщо нямаше да се наложи да постъпим така!“ продължи да грачи сестра Агнес със среднозападен акцент, „Щяхме да бъдем напълно готови за действие вместо да започваме от нулата.“ Чичо Майк се опита да я усмири. Той беше директор на училище „Дева Мария“, което беше свързано посредством коридори с козметичния му магазин в Южна Омаха. „Предупреждавах те, че нищо не бива да й казваме предварително“ продължи сестра Агнес малко по-тихо, а свинските й очички злобно святкаха към Розмари. „Предупредих те, че тя няма да го приеме. Нямаше нужда да бързаме да я посветим в тайната.“ (Розмари беше казала на сестра Вероника за зазиданите прозорци и сестра Вероника беше оттеглила кандидатурата на училището от конкурса. В противен случай никой нямаше да забележи и те щяха да спечелят. И въпреки всичко, добре направи, като й каза. Едно католическо училище не биваше да си служи с мошеничества, за да победи.) „Която и да е! Всяка може да бъде!“ каза сестра Агнес. „Единственото, което се иска от нея, е да бъде млада, здрава и да не е девствена. Няма нужда да е наркоманка и курва от бордеите. Не ти ли го казвах още в началото? Която и да е. Щом е млада, здрава и не е девствена.“ Но това не й говореше нищо. Още по-малко пък на чичо Майк. Затова Розмари отново се обърна на другата страна и вече беше събота следобед и тя, Брайън, Еди и Джийн се намираха пред сергията с бонбони в театър „Орфей“ и после влязоха вътре да гледат Гари Купър и Патриша Нийл в „Изворът“, само че на живо, а не на кино.