Айра Левин
Бебето на Розмари (5)

Пета глава

Следващия понеделник сутринта Розмари тъкмо изпразваше голям плик с покупки, когато на вратата се позвъни. Погледна през шпионката и видя мисис Кастивът, чиято бяла коса бе навита на ролки и покрита със синьо-бяла кърпа за глава. Тя гледаше сериозно право пред себе си, като че ли всеки момент ще я фотографират за паспорт.

— Здравейте. Как сте? — поздрави Розмари като отвори вратата.

— Добре — отвърна мисис Кастивът с измъчена усмивка. — Мога ли да вляза за минутка?

— Разбира се. Моля, заповядайте — каза Розмари, отстъпвайки назад да отвори широко вратата. Усети слаба, но остра миризма, докато мисис Кастивът мина покрай нея, и тя позна мириса на сребърния амулет на Тери, пълен с порестото зеленикавокафяво вещество. Мисис Кастивът носеше много тесни панталони, които никак не й отиваха. Хълбоците и бедрата й бяха масивни и покрити с тлъстини. Панталоните бяха яркозелени, а нагоре бе облечена в синя блуза. От задния й джоб стърчеше отвертка. Тя се спря в коридора между вратите на кухнята и бъдещата детска, сложи си очилата и се усмихна на Розмари. За миг Розмари си спомни някакъв сън, който бе сънувала преди една-две нощи — как сестра Агнес я ругаеше за зазиданите прозорци. Тя го пропъди и вежливо се усмихна, очаквайки да чуе каква е целта на посещението на мисис Кастивът.

— Дойдох просто да ви благодаря — каза мисис Кастивът — за добрите думи, които ни казахте онази нощ. Че горкичката Тери е споделила с вас колко ни е благодарна за онова, което сторихме за нея. Не можете да си представите колко утешително е да чуете подобно нещо в такъв тежък момент. Защото тогава и двамата си мислехме, че може би по някакъв начин сме й изменили и сме я подтикнали към смъртта, макар че от бележката стана съвсем ясно, че го е сторила по собствена воля. Така или иначе, за нас бе много важно да чуем тези думи, казани по такъв начин от човек, на който Тери се е доверила тъкмо преди края.

— Моля ви, няма нужда да ми благодарите — каза Розмари. — Аз просто повторих думите й.

— Много хора не биха си направили труда — отвърна мисис Кастивът. — Просто биха отминали, защото смятат, че не си струва усилието да си отворят устата. Когато станете на моите години, ще разберете, че подобни прояви на добронамереност все по-рядко се срещат в този наш свят. Затова приемете искрената ми благодарност, както и тази на Роман. Роман е мъжът ми. Розмари кимна с разбиране, усмихна се и каза:

— Моля, няма защо. Радвам се, че съм ви помогнала.

— Вчера сутринта я кремирахме без никаква церемония — продължи мисис Кастивът. — Тя искаше така. А сега трябва да забравим и да продължим да живеем някак. Никак няма да е лесно. Беше ни много приятно да е около нас, понеже нямаме свои деца. А вие имате ли?

— Не — отвърна Розмари.

— О, колко стилно! — възкликна мисис Кастивът, хвърляйки поглед към кухнята. — Харесва ми как сте окачили тигана на стената. И много интересно сте разположили масата.

— Видях го в едно списание.

— И бояджиите са си свършили добре работата — продължи мисис Кастивът, като опипваше преценяващо касата на вратата. — Управата на къщата ли ги наема? Сигурно сте били много щедри с бояджиите. У нас не се представиха толкова добре.

— Просто дадохме по пет долара на всеки — обясни Розмари.

— О, само толкова ли? — мисис Кастивът се обърна и надникна в бъдещата детска стая. — Ах, колко хубаво! Тук ли гледате телевизия?

— Това е само временно — каза Розмари. — Или поне се надявам да е така. Това ще бъде детската стая.

— Бременна ли сте? — погледна я мисис Кастивът.

— Не още — отвърна Розмари. — Но се надявам да стане, щом се настаним.

— Това е чудесно — каза мисис Кастивът. — Вие сте млада и здрава и трябва да имате много деца.

— Искаме три — каза Розмари. — Искате ли да разгледате и другите стаи?

— С удоволствие — каза мисис Кастивът. — Любопитна съм да видя как сте го променили. Преди идвах тук почти всеки ден. Жената, която живееше тук преди вас, беше моя близка приятелка.

— Зная — каза Розмари, като мина покрай мисис Кастивът, за да й показва пътя. — Тери ми каза.

— О, така ли — изненадано каза мисис Кастивът, докато я следваше. — Изглежда вие двете сте водили дълги разговори долу в пералното помещение.

— Само един — отвърна Розмари.

Мисис Кастивът беше смаяна, когато видя всекидневната.

— Боже мой! — възкликна тя. — Просто не мога да я позная! Толкова светло е станало тук! Ах, и столът! Много е красив.

— Пристигна едва в петък — каза Розмари.

— И колко платихте за такъв хубав стол?

— Не съм сигурна — смутено отвърна Розмари. — Мисля, че беше около двеста долара.

— Нали нямате нищо против, че така ви разпитвам? — каза мисис Кастивът и посочи носа си. — Затова носът ми е толкова голям, защото си го пъхам навсякъде.

Розмари се засмя и отвърна.

— Не, не се безпокойте. Нямам нищо против.

Мисис Кастивът разгледа внимателно всекидневната, спалнята и банята и я разпита за колко синът на мисис Гардиния им е продал килима и тоалетката, откъде са купили нощните лампи, на колко години е Розмари и дали електрическите четки за зъби наистина са по-добри от обикновените. Розмари усети, че тази непресторена и пряма жена започва да й харесва с гръмкия си глас и нетактичните си въпроси. Предложи й кафе и сладкиш.

— С какво се занимава мъжът ви? — запита мисис Кастивът, седнала на кухненската маса, докато небрежно преглеждаше етикетите с цените на консервите със супа и стриди. Розмари й каза и постави пред нея салфетка.

— Знаех си! — възкликна мисис Кастивът. — Вчера казах на Роман: „Толкова е хубав! Бас държа, че играе в киното!“ Нали знаете, че още трима или четирима колеги на мъжа ви живеят в тази къща? В кои филми е участвал?

— Той не играе в киното — отвърна Розмари. — Играл е в две пиеси „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“. Освен това работи за телевизията и радиото.

Изпиха кафето си в кухнята, защото мисис Кастивът не позволи на Розмари да разнася приборите до всекидневната само заради нея.

— Слушайте, Розмари, — каза тя, като си хапваше от сладкиша. — У дома съм сложила да се размразява парче говеждо филе, дебело пет сантиметра. Половината от него ще отиде на вятъра, защото само ние двамата с Роман няма да можем да го изядем. Защо не дойдете двамата с Гай у дома на вечеря, какво ще кажете?

— О, не, неудобно е — отвърна Розмари.

— Естествено, че е удобно. Защо да не е?

— Не, наистина. Сигурна съм, че вие не искате…

— Ще ни помогнете много, ако се съгласите — каза мисис Кастивът. Тя сведе поглед към скута си, после погледна Розмари с тъжна усмивка. — Снощи поканихме приятели на гости, а също и в събота — каза тя. — Но тази вечер за пръв път ще бъдем сами след… онази нощ.

— Ако сте сигурни, че това няма да ви създаде грижи — съчувствено каза Розмари.

— Миличка, ако ми костваше грижи, нямаше да ви поканя — каза мисис Кастивът. — Повярвайте ми. Аз съм непоправима егоистка.

— Тери твърдеше обратното — усмихнато каза Розмари.

— Ами — възрази мисис Кастивът, доволно усмихната. — Тери не е знаела какво приказва.

— Ще трябва да попитам Гай, — каза Розмари — но мисля, че може да разчитате на нас.

— Измислих! — каза въодушевено мисис Кастивът. — Кажете му, че ако откаже, страшно ще се обидя! Освен това, искам да мога да се хваля пред хората, че го познавам!

Те допиха кафето си и разговаряха за вълненията и рисковете в актьорската професия, за новите телевизионни постановки и ниското им качество, за продължаващата стачка на работещите във вестниците.

— Шест и половина рано ли е за вас? — запита мисис Кастивът вече на вратата.

— Съвсем удобно е — отговори Розмари.

— Роман не обича да вечеря по-късно — обясни мисис Кастивът. — Той има проблеми със стомаха и ако яде по-късно, няма да може да заспи. Нали знаете къде сме? В седем „А“ в шест и половина. Ще ви чакаме. О, ето и пощата ви, скъпа. Ще ви я подам. Реклами. Е, по-добре, отколкото да не получиш нищо.

 

 

Гай се прибра в два и половина в лошо настроение. Беше разбрал от агента си, че опасенията му се бяха оправдали и човекът с нелепото име Доналд Баумгарт бе получил ролята, която той за малко щеше да получи. Розмари го целуна и го настани в новия му фотьойл с чаша бира и сандвич с топено сирене. Беше чела пиесата и не я харесваше. Сигурно ще я снемат след няколко представления каза тя на Гай, и повече няма да чуе и думичка за Доналд Баумгарт.

— Дори и да слезе от сцената — каза Гай — ролята е такава, че ще го забележат. Ще видиш. Веднага след нея ще му предложат нещо друго. — Той намръщено погледна сандвича си и започна да яде.

— Мисис Кастивът се отби тази сутрин — каза Розмари. — Да ми благодари за това, което им казах онази вечер. Че Тери им била благодарна. Но мисля, че всъщност дойде да разгледа апартамента. Това е най-любопитната жена, която съм виждала. Представяш ли си? Даже ме разпита за цените на мебелите.

— Без майтап? — каза Гай.

— Пристига тук и си признава, че е любопитна и затова някак си ти става смешно, вместо да те дразни. Даже погледна и в шкафчето с лекарствата.

— Просто така?

— Просто така. А познай как беше облечена.

— В широка бохча за дебелани.

— Не, носеше впити панталони.

— Впити панталони?

— При това яркозелени.

— О, богове!

Коленичила на пода между двата еркерни прозореца, Розмари начерта линия с креда върху амбалажна хартия, а после с помощта на сгъваем метър измери ширината на местата за сядане в еркерите на прозорците.

— Тя ни покани на вечеря у тях тази вечер — каза тя, поглеждайки към Гай. — Казах й, че първо трябва да те попитам, но че ти вероятно няма да имаш нищо против.

— О, по дяволите, Роз, — избухна Гай — всъщност нямаме желание да ходим там, нали?

— Мисля, че се чувстват самотни — каза Розмари — заради Тери.

— Миличка, — започна Гай — ако започнем да се държим приятелски с възрастни хора като тях, после никога няма да можем да се отървем. Живеем на един етаж, което значи, че ще цъфват тук поне по шест пъти на ден. И особено щом тя е любопитна.

— Казах й, че може да разчита на нас — каза Розмари.

— Мислех, че си й казала, че първо ще попиташ мен.

— Да, и все пак почти й обещах — Розмари безпомощно погледна Гай. — Тя толкова държеше да отидем.

— Все пак тази вечер не съм настроен да се държа любезно с грижовните мама и татко — отвърна Гай. — Съжалявам, мила, обади й се и кажи, че не можем да отидем.

— Добре — съгласи се Розмари и начерта още една линия с кредата и метъра.

— Няма нужда така да се цупиш — каза Гай, когато дояде сандвича си.

— Не се цупя — отвърна Розмари. — Добре разбирам какво имаш предвид, като казваш, че живеем на един етаж. Това е съвсем основателно и ти си напълно прав. Изобщо не се цупя.

— О, по дяволите — каза Гай. — Ще отидем.

— Не, не, защо пък? Не сме длъжни. Напазарувах за вечеря преди тя да дойде, така че това не е проблем.

— Ще отидем — каза Гай.

— Не сме задължени, щом не искаш. Може би ти звучи фалшиво, но аз наистина мисля така, честно.

— Ще отидем. Това ще ми бъде доброто дело за днешния ден.

— Добре, но само ако искаш. И ще им покажем съвсем недвусмислено, че това посещение е еднократно, а не началото на някаква връзка, нали така?

— Точно така.