Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Розмари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rosemary’s Baby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015)

Издание:

Айра Левин. Бебето на Розмари

Американска. Първо издание

Превод: Ралица Ботева

Библиотечно оформление: Симеон Кръстев

Редактор: Правда Панова

Формат: 32/108/84

Печатни коли: 14

Печат: ИПК „Родина“

ИК „Ирис“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Не дойде нито същата вечер, нито на следващия ден. И на по-следващия. Розмари се движеше внимателно, пристъпваше леко, за да не изпусне онова, което може би се беше вкопчило вътре в нея.

Да поговори с Гай? Не, това можеше да почака. Всичко можеше да почака.

Тя чистеше, пазаруваше, готвеше и дишаше внимателно. Един ден при нея се отби Лора-Луис да я агитира да гласува за Бъкли. Розмари й обеща, за да се отърве от нея.

— Дай си ми четвъртинката — каза й Гай.

— Млъкни — сопна се тя и го тупна по рамото с опакото на ръката.

Запази си час при един гинеколог и отиде в кабинета му в четвъртък, на двайсет и осми октомври. Казваше се доктор Хил. Беше й го препоръчала една нейна приятелка, Елиз Дънстан, която беше родила две деца с негова помощ и сляпо вярваше в него. Кабинетът му се намираше на Западна Седемдесет и втора улица.

Оказа се по-млад, отколкото Розмари очакваше — може би на възрастта на Гай или дори по-млад. Заприлича й малко на един лекар, доктор Килдеър, герой от телевизионен сериал. Хареса го. Задаваше въпросите си бавно и с внимание, прегледа я и я изпрати в една лаборатория на Шестдесета улица, където една сестра й взе кръвна проба.

Той се обади на другия ден следобед в три и половина.

— Мисис Удхаус?

— Вие ли сте, доктор Хил?

— Да. Моите поздравления.

— Сигурно ли е?

— Съвсем.

Тя се отпусна на ръба на леглото и се усмихна на себе си. „Сигурно, сигурно, сигурно, сигурно“.

— Чувате ли ме?

— И какво трябва да правя сега? — попита тя.

— Не много. Ще дойдете пак да ви прегледам другия месец. Купете си „Наталин“ на хапчета и започнете да го вземате. По едно на ден. И трябва да попълните някои формуляри, които ще ви изпратя по пощата. Те са за болницата. По-добре е да направите резервация възможно най-скоро.

— А кога е терминът?

— Ако последният ви цикъл е бил на двайсет и първи септември, — каза той — излиза, че бебето ще се роди на двайсет и осми юни.

— Господи, след толкова много време.

— Да, няма да е скоро. А, и още нещо, мисис Удхаус. От лабораторията поискаха още една кръвна проба. Ще можете ли да се отбиете там утре или в понеделник, за да ви вземат кръв?

— Да, разбира се — каза Розмари. — Но защо?

— Просто сестрата не е взела колкото трябва.

— Но съм бременна, нали?

— Да, това са го установили със сигурност — увери я доктор Хил. — Но аз обикновено ги карам да правят и други изследвания — кръвна захар и прочие. Сестрата не е знаела и е взела кръв само колкото да се установи бременността. Няма защо да се притеснявате. Вие сте бременна. Давам ви честната си дума.

— Добре — каза тя. — Ще отида пак утре сутрин.

— Помните ли адреса?

— Да, пазя картичката, която ми дадохте.

— Ще ви изпратя формулярите по пощата и ще дойдете отново на преглед при мен… да кажем през последната седмица на ноември.

Уговориха се прегледът да бъде на двайсет и девети ноември в един часа и Розмари затвори телефона с чувството, че нещо не е наред. Сестрата в лабораторията имаше вид на човек, който много добре знае какво върши и затова безцеремонността, с която доктор Хил говореше за нея не звучеше никак убедително. Дали пък не се опасяваха, че са сбъркали нещо? Може би по невнимание са смесили кръвта в стъклениците или пък са им залепили погрешно етикетите? Дали пък не съществуваше възможност изобщо да не е бременна? Но тогава доктор Хил щеше да й обясни как стоят нещата и нямаше да бъде толкова категоричен.

Опита се да пропъди тези мисли. Естествено, че беше бременна. Не можеше да бъде другояче, след като цикълът й толкова закъсняваше. Тя отиде в кухнята, където имаше стенен календар и в квадратчето на следващия ден написа „Лабораторията“, а в квадратчето на двайсет и девети ноември — „Доктор Хил — 1.00“.

Когато Гай се прибра, тя отиде при него и без да каже нито дума пъхна в ръката му четвърт долар.

— За какво ми го даваш? — попита той, но после веднага се сети. — О, това е чудесно, мила! — възкликна той. — Просто чудесно! — После я притегли към себе си и я разцелува.

— Нали? — каза тя с грейнал поглед.

— Прекрасно! Толкова съм щастлив.

— Татенце.

— Мамичка.

После тя изведнъж стана сериозна и го погледна в очите.

— Слушай, Гай. Нека за нас това бъде едно ново начало, какво ще кажеш? Да бъдем откровени и по-често да разговаряме. Защото преди не си казвахме всичко. Ти беше толкова погълнат от пиесата и телевизионния сериал, от шансовете, които се откриват пред тебе… Не казвам, че не трябва да е така. Не би било естествено, ако не беше такъв. Но аз заради това заминах в онази къща, Гай. За да си дам сметка какво не върви между нас. И точно това беше причината и все още е: липсата на откровеност. Също и от моя страна. И двамата сме виновни за това.

— Вярно е — каза той, като я държеше за раменете и в погледа му се четеше искреност. — Права си. И аз го почувствах. Може би не чак толкова силно като теб. Но аз съм такъв ужасен егоист, Роз. Оттам идват всички проблеми. Предполагам, че затова съм избрал тази идиотска шантава професия. Но ти знаеш, че те обичам, нали? Така е, Роз. Ще се опитвам да ти го казвам по-често, отсега нататък, кълна се. Ще бъда максимално откровен…

— Вината е толкова твоя, колкото и…

— Глупости, само аз съм крив. Аз и моят егоизъм. Нали ще се опиташ да ме изтърпиш, Роз. Ще се опитам да се поправя.

— О, Гай — простена тя, обзета от угризения, любов и готовност всичко да му прости. Той я целуна и тя горещо отвърна на ласките му.

— Бива ли така да се държат двама родители? — пошегува се той.

Тя се засмя през сълзи.

— Знаеш ли, мила, какво ми се иска да направя сега? — каза той.

— Какво?

— Да кажа на Мини и Роман. Зная, зная какво ще кажеш — че трябва да го пазим в пълна тайна. Но аз споделих с тях желанието ни за дете и те бяха толкова доволни. Знаеш как е с такива стари хора… — Той безпомощно разпери ръце. — Ако го крием от тях прекалено дълго, може и никога да не разберат.

— Добре, кажи им — каза тя с любов.

Той я целуна по върха на носа.

— След две минути съм тук — каза той и тръгна към вратата.

Като го гледаше така забързан, тя разбра, че Мини и Роман бяха станали много важни за него. Това никак не бе чудно. Собствената му майка беше бъбрива и заета единствено със себе си. Никой от бащите му не се беше държал като такъв. Семейство Кастивът задоволяваха някаква негова вътрешна нужда, за която той може би не подозираше. Тя им беше благодарна и щеше да бъде по-мила с тях за в бъдеще.

Тя отиде в банята, напръска очите си със студена вода, среса се и си сложи червило. „Бременна си“ каза тя на отражението си в огледалото. („Обаче от лабораторията искат още една кръвна проба. За какво?“).

Когато излезе от банята те вече влизаха през входната врата. Мини беше в домашна рокля, Роман носеше с две ръце бутилка вино, а зад тях, усмихнат и с пламнало лице, идеше Гай.

— Ей на това му викам добра новина! — каза Мини.

— Моите поздравления! — Тя се наведе над Розмари, хвана я за раменете и я млясна шумно по бузата.

— Приемете най-добрите пожелания и на двама ни, Розмари — каза Роман, докосвайки с устни другата й буза. — Нямам думи да изразя колко сме щастливи. У дома нямаше шампанско, но мисля, че този „Сен Жулиен“ от 1961 е подходящ, за да вдигнем тост.

Розмари благодари и на двамата.

— Кога го очаквате, скъпа? — попита Мини.

— На двайсет и осми юни.

— Ще бъде толкова вълнуващо — каза Мини. — Имам предвид през времето, което остава дотогава.

— Ще ви помагаме в пазаруването — каза Роман.

— О, не — отвърна Розмари. — Не бива.

Гай донесе чаши и тирбушон, а Роман му помогна да отворят бутилката. Мини хвана Розмари под ръка и двете влязоха във всекидневната.

— Лекарят ви добър ли е, скъпа?

— О, да. Много добър.

— Един от най-добрите гинеколози в Ню Йорк е наш близък приятел. Той е евреин. Казва се Ейб Сейпърстайн. По принцип, той е лекар на богаташите, но ако го помолим, ще помогне при вашето раждане. При това ще ви вземе евтино и така ще спестите на Гай парите, които той печели с толкова труд.

— За Ейб Сейпърстайн ли става дума? — попита Роман от другия край на стаята. — Той е един от най-добрите гинеколози в нашата страна, Розмари. Не сте ли чували за него?

— Мисля, че да — отвърна Розмари, припомняйки си името от някаква статия във вестник или списание.

— Аз със сигурност съм го чувал — намеси се Гай.

— Не участва ли той в предаването „Оупън Енд“ преди една-две години?

— Точно така. Той е един от най-добрите гинеколози в страната — повтори Роман.

— Какво ще кажеш, Роз? — попита Гай.

— Ами доктор Хил?

— Не се притеснявай. Все ще измисля какво да му кажа — успокои я Гай. — Нали ме познаваш?

Розмари си спомни доктор Хил, толкова млад и толкова приличен на Килдеър, за лабораторията, от която искаха още кръв, понеже сестрата беше сбъркала, или лаборантката беше сбъркала и изобщо някой беше направил грешка, която й костваше толкова грижи и притеснения.

— Няма да ви пусна да ходите при никакъв доктор Хил, за когото никой не е чувал! — решително каза Мини. — Вие ще имате най-доброто, млада госпожо, а най-доброто е Ейб Сейпърстайн!

Розмари се усмихна с благодарност и кимна в знак на съгласие.

— Ако сте сигурни, че може да ме приеме — каза тя. — Може би е прекалено зает.

— Как няма да ви приеме — каза Мини. — Ей сега ще му се обадя. Къде е телефонът?

— В спалнята — каза й Гай.

Мини отиде в спалнята, а Роман наля вино в чашите.

— Той е чудесен човек — обясни Роман. — Притежава чувствителност, типична за своя толкова изстрадал народ. — Той подаде чашите на Розмари и Гай. — Да почакаме Мини.

Те стояха неподвижни с пълни чаши в ръце.

— Седни, мила — предложи Гай загрижено, но Розмари поклати глава и остана права. От спалнята се чу гласът на Мини.

— Ейб? Мини се обажда. Добре сме. Виж сега, една наша близка днес е разбрала, че е бременна. Да, нали? Сега ти се обаждам от апартамента й. Казахме й, че ти с удоволствие ще се погрижиш за нея и че няма да й искаш твоите безбожни такси за богаташи. — Тя помълча малко и после каза — Би ли почакал за миг? — После извика от спалнята: — Розмари? Можеш ли да отидеш да те прегледа утре сутрин в единайсет?

— Да, удобно ми е — извика Розмари в отговор.

— Видяхте ли? — каза Роман.

— Единайсет е добре, Ейб — продължи Мини. — Да. И на теб също. Не, ни най-малко. Да се надяваме. До скоро.

— Ето че всичко се уреди — каза тя като се върна.

— Ще ви напиша адреса му преди да си тръгнем. Кабинетът му е на Седемдесет и девета улица, на ъгъла с Парк авеню.

— Хиляди благодарности, Мини — каза Гай, а Розмари добави — Просто не знам как да ви благодаря. И на двамата.

Мини пое чашата си от ръцете на Роман и каза:

— Много е лесно. Просто правете всичко, което Ейб ви каже и родете едно хубаво здраво бебе. Това е единствената благодарност, на която се надяваме.

— Да пием за хубавото здраво бебе — вдигна чашата си Роман.

— Точно така! Браво! — каза Гай и всички пиха — Гай, Мини, Розмари и Роман.

— Ммм — доволно изсумтя Гай. — Хубаво вино.

— Нали? — каза Роман, — при това изобщо не е скъпо.

— Боже мой! — възкликна Мини. — Нямам търпение да кажа добрата новина на Лора-Луис.

— О, моля ви, недейте. Не казвайте на никого. Още е много рано — помоли Розмари.

— Тя е права — подкрепи я Роман. — Винаги има време за добрите вести.

— Какво ще кажете за малко сирене и солени бисквити? — попита Розмари.

— Не ставай, миличка — спря я Гай. — Аз ще ги донеса.

Тази нощ Розмари беше твърде развълнувана и радостна, за да заспи лесно. Вътре в нея, под ръцете й, положени внимателно върху корема, кротуваше яйчице, оплодени от мъничко семенце. И о, чудо! То щеше да порасне и да се превърже в Андрю или в Сюзан. (За името „Андрю“ беше категорична, а „Сюзан“ е беше съвсем сигурно — щяха да го обсъдят с Гай.) Как ли изглеждаше Андрю или Сюзан сега? Сигурно като главичка на топлийка. А, не, трябва да бе порасъл. Нали тя вече беше във втория месец? Наистина. Значи сигурно вече беше станал колкото попова лъжичка. Ще трябва да намери някаква таблица или книга, в която месец по месец да бъде описано какво точно се случва. Доктор Сейпърстайн щеше да я осветли по въпроса.

Чу се писък от пожарникарска кола. Гай се размърда и промърмори нещо, а зад стената проскърца леглото на Мини и Роман.

През следващите месеци щеше да има много неща, за които да се притеснява — пожари, падащи предмети, коли, изпуснати от водачите си — опасности, на които досега не беше обръщала внимание, но сега трябваше да се пази от тях. Сега, когато Андрю или Сюзан вече съществуваше и беше жив. (Да, жив!) Естествено, щеше да се откаже от цигарите, които пушеше съвсем нарядко. И трябваше да попита доктор Сейпърстайн за коктейлите.

Ах, защо вече не можеше да се моли! Колко хубаво би било да прегърне отново разпятието и да вярва, че Бог ще се вслуша в молитвите й. Щеше да го помоли предстоящите осем месеца да преминат гладко. Без шарки, моля, и без разни новооткрити лекарства, които вредят на плода. Само осем прекрасни месеца, Господи, пълни със слънце, мляко и богати на желязо храни.

Тя ненадейно си спомни за амулета, който носеше щастие, за топчицата с корени от танис. Колкото и глупаво да беше, прииска й се, не, изпита необходимост да я сложи на врата си. Измъкна се тихо от леглото, отиде на пръсти до тоалетката, извади я от тенекиената кутийка и разви обвивката от фолио. Миризмата й се бе променила — беше все така силна, но вече не я отвращаваше. Тя нахлузи верижката на врата си.

С топчето между гърдите си, тя се върна на пръсти в леглото. Придърпа одеялото, положи глава на възглавницата и затвори очи. Задиша дълбоко и скоро заспа с ръце, положени върху корема да закрилят плода.