Айра Левин
Бебето на Розмари (15)

Пета глава

Около девет и половина изглеждаше, като че никой няма да дойде. Гай сложи още въглища в камината, разбута ги с машата и избърса ръце в носната си кърпа. Розмари се появи откъм кухнята и застана неподвижно, измъчена от болката, с току-що направена коса и роклята от кафяво кадифе. Барманът бе застанал до вратата на спалнята и подреждаше резенчетата лимон, салфетките, чашите и бутилките. Беше италианец, казваше се Ренато и създаваше впечатление, че се занимава с напитките само за развлечение и че ще си тръгне, ако се отегчи повече, отколкото досега.

Първи дойдоха семейство Уендъл — Тед и Карол, а минута след тях пристигнаха Елиз Дънстан и съпругът й Хю, който накуцваше. После влезе Алън Стоун, агентът на Гай, заедно с красива цветнокожа манекенка, която се казваше Рейн Морган; после Джими и Тайгър, Лу и Клодин Комфърт и братът на Клодин, Скот.

Гай метна палтата им върху леглото, Ренато бързо размеси напитките, отчасти загубил отегчения си вид, а Розмари се зае да представи гостите: „Джими, Тайгър, Рейн, Алън, Елиз, Хю, Карол, Тед… Клодин и Лу и Скот.“

Боб и Теа Гудман доведоха със себе си още едно семейство, Пеги и Стан Кийлър.

— Естествено, че няма проблеми — каза им Розмари. — Не ставайте смешни. Колкото повече хора, толкова по-весело ще бъде!

Семейство Кан дойдоха без връхни дрехи.

— Какво пътешествие! — пошегува се мистър Кан. — Един автобус, три влака и накрая и ферибот! Тръгнали сме преди пет часа!

— Мога ли да разгледам апартамента? — запита Клодин. — Ако всичките стаи са хубави като тази, ще се пръсна от завист.

Майк и Педро дойдоха с букети яркочервени рози. Педро, докато прегръщаше Розмари, промърмори:

— Накарай го да те храни по-добре, рожбо. Станала си като вейка.

Розмари продължи да представя гостите: „Филис, Бърнард, Пеги, Стан, Теа, Боб, Лу, Скот, Карол…“

Тя отнесе розите в кухнята. При нея влезе Елиз с чаша и цигара без никотин, понеже се мъчеше да ги откаже.

— Имаш страхотен късмет — каза тя. — Това е най-прекрасният апартамент, който съм виждала. И кухнята е чудесна. Добре ли си, Роузи? Изглеждаш ми малко уморена.

— Благодаря ти, че се изрази така меко — рече Розмари. — Не се чувствам много добре, но ще се оправя. Бременна съм.

— Не може да бъде! Колко хубаво! И кога ще се роди бебето?

— На двайсет и осми юни. В петък влизам в петия месец.

— Прекрасно! — рече Елиз. — Как ти се стори доктор Хил? Не е ли мечта за всяка жена?

— Да, но аз не ходя при него — отвърна Розмари.

— Не ходиш при него!

— Моят лекар се казва Сейпърстайн и е доста по-възрастен.

— И защо така? Не може да е по-добър от Хил!

— Доста е известен, освен това е близък на едни наши приятели.

Гай надникна в кухнята.

— Моите поздравления, татенце — каза му Елиз.

— Благодаря ти — отвърна Гай. — Моите заслуги са нищожни. Искаш ли да сервирам соса, Роз?

— Да, ако обичаш. Виж какви красиви рози! Майк и Педро ми ги подариха.

Гай взе подноса със солени бисквити и едната купа с бледорозов сос от кухненската маса.

— Ще донесеш ли и другата? — помоли той Елиз.

— Разбира се — тя взе втората купа и го последва.

— Ей сега идвам — извика след тях Розмари.

Ди Бертийон доведе актрисата Порша Хейнс, а Джоан телефонира и съобщи, че тя и гаджето й се забавили на друго парти и щели да дойдат след половин час.

— Ах ти, потайна хитрушо! — възкликна Тайгър, прегърна я и я целуна.

— Бременна ли? — попита някой.

— Да, Розмари е бременна — каза друг.

Розмари постави едната ваза с рози на рамката на камината, а другата на тоалетката в спалнята.

— Моите поздравления — каза й Рейн Морган. — Разбрах, че сте бременна.

Ренато й подаде чаша уиски със сода.

— Първите ги направих по-силни — каза й той. — Да ги развеселя. Следващите ще са по-леки.

Майк й помаха над главите на другите и я поздрави отдалеч. Тя му благодари с усмивка.

— Тук са живели сестрите Тренч — каза някой.

— Ейдриън Маркато също е живял тук. И Кит Кенеди — обади се Бърнард Кай.

— И Пърл Еймс — добави Филис Кап.

— Сестрите Трент ли казахте? — попита Джими.

— Не, Тренч — поправи го Филис. — Хранели се с дечица.

— Не просто са се хранели — обади се Педро, — ами направо са ги изяждали!

Розмари затвори очи и за миг престана да диша, защото болката й се усили. Може би от алкохола, помисли тя и остави чашата.

— Добре ли си? — попита я Клодин.

— Да, нищо ми няма — отвърна тя с усмивка. — Просто получих лек спазъм.

Гай разговаряше с Тайгър, Порша Хейнс и Ди Бертийон.

— Още е рано да се каже — обясни той. — Репетираме само от шест дена. Но на сцена изглежда много по-добре, отколкото като сценарий.

— Едва ли би могло да бъде по-лошо от сценария — рече Тайгър. — Ей, случайно да знаеш какво стана с другия? Още ли е сляп?

— Не зная — отвърна Гай.

— С Доналд Баумгарт ли? — попита Порша. — Знаеш ли кой е той, Тайгър? Онзи, който живее със Зуи Пайпър.

— О, той ли бил? — учуди се Тайгър. — Значи го познавам.

— В момента пише страхотна пиеса — рече Порша. — Или поне първите две сцени са чудесни. Наистина изпепеляващ гняв, както при Осбърн.

— Още ли е сляп? — запита Розмари.

— Да — отвърна й Порша. — Вече не се надяват да се оправи. Ужасно му е трудно да свикне с това. Но затова пък тази чудесна пиеса се дължи на състоянието му. Диктува я на Зуи.

Пристигна и Джоан. Оказа се, че приятелят й е над петдесетте. Тя хвана Розмари за ръката и я дръпна настрана с уплашен вид.

— Какво ти е? — попита тя. — Какво не е наред?

— Нищо ми няма — уморено каза Розмари. — Просто съм бременна, това е.

 

 

Двете с Тайгър бяха в кухнята и Розмари разбъркваше салатата, когато влязоха Джоан и Елиз и затвориха вратата след себе си.

— Как каза, че се казвал твоят лекар? — попита Елиз.

— Сейпърстайн — отвърна Розмари.

— И той е доволен от състоянието ти? — попита Джоан.

Розмари кимна.

— Клодин ми каза, че преди малко си получила спазъм.

— Мъчи ме една болка — обясни тя. — Но тя скоро ще престане. Това не е толкова необичайно.

— Каква болка? — попита Тайгър.

— Ами… болка. Остра болка, това е всичко. Защото тазът ми се разширява, а ставите ми не са достатъчно гъвкави.

— Роузи, това ми се е случвало на два пъти. Продължи само няколко дни и беше нещо като силна мускулна треска из цялата коремна област — обясни Елиз.

— При всеки е различно — каза Розмари, като повдигаше салатата с две дървени лъжици и отново я пускаше в купата. — Всяка бременност е различна.

— Но не чак толкова различна — възрази Джоан. — Приличаш на Мис Концентрационен лагер 1966-та. Сигурна ли си, че този лекар знае какво върши?

Розмари се разхлипа, тихо и безпомощно, забравила лъжиците в салатата, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Боже мой — уплаши се Джоан и се озърна за помощ към другите.

— Хайде, Розмари, недей да плачеш, мила — успокояваше я Тайгър и я прегърна през раменете.

— Нека си поплаче — каза Елиз. — Това е най-доброто. Цяла вечер е напрегната като… и аз не знам като какво.

Розмари продължаваше да хлипа и по бузите й потекоха черни вадички. Елиз я настани на един стол, а Тайгър взе лъжиците от ръцете й и премести купата със салата на другия край на масата. Някой се опита да отвори вратата, но Джоан изтича до нея и я затисна. Беше Гай.

— Хей, пуснете ме да вляза — каза той.

— Съжалявам — отвърна Джоан. — Пускаме само жени.

— Искам да говоря с Розмари.

— Не може. Заета е.

— Виж какво, трябва да мия чаши.

— Иди в банята — каза тя и се облегна на вратата.

— По дяволите, няма ли да отворите!

Розмари продължи да плаче с наведена глава.

Раменете й конвулсивно потръпваха, а ръцете безсилно лежаха в скута й. Елиз клекна пред нея и започна да бърше сълзите й с хавлиена кърпа. Тайгър я галеше по главата и раменете. След малко сълзите секнаха.

— Толкова ме боли — промълви тя и вдигна поглед към тях. — И така ме е страх, че бебето може да умре.

— Прави ли той нещо за теб? — попита Елиз. — Дава ли ти някакво лекарство, лекува ли те изобщо?

— Нищо, нищо.

— А кога започна това? — попита Тайгър.

Розмари отново захлипа.

— Кога започна тая болка, Роузи? — настоя Елиз.

— Преди Деня на благодарността — отвърна тя. — През ноември.

— През ноември ли! — възкликна Елиз.

— Какво? — извика Джоан от вратата.

— Тебе те боли още от ноември и той не предприема нищо? — извика Тайгър.

— Казва, че ще спре.

— Не е ли извикал друг лекар да те прегледа? — попита Джоан.

— Той е много добър лекар — каза Розмари. — Много е известен. Участвал е в „Оупън Енд“.

— От това, което чувам, той е някакъв откачен садист, Розмари — възмути се Тайгър.

— Такава болка е предупреждение, че нещо не е както трябва — намеси се Елиз. — Съжалявам, че те притеснявам, Роузи, но трябва да отидеш при доктор Хил. При който и да е, освен този…

— Този откачен — допълни Тайгър.

— Не може да е прав, щом те оставя да страдаш така — каза Елиз.

— Няма да правя аборт — каза Розмари.

Джоан се наведе напред и прошепна:

— Никой не те кара да правиш аборт! Просто иди при друг лекар и това е!

Розмари взе кърпата от Елиз и я притисна към едното, а после и към другото си око.

— Той ми каза, че така ще стане — каза тя, като разглеждаше следите от грим върху кърпата. — Че приятелките ми ще смятат, че тяхната бременност е била нормална, а моята не е.

— Не те разбирам — каза Тайгър.

— Каза ми да не слушам какво ми говорят приятелките — каза Розмари и я погледна.

— И все пак сега ще ме слушаш! Що за идиотски съвет, и то от лекар? — ядоса се Тайгър.

— Ние само ти казваме да отидеш да се посъветваш и с друг лекар — рече Елиз. — Според мен никой почтен човек не би имал нищо против, щом това ще помогне за душевното спокойствие на пациента му.

— Иди непременно — каза Джоан. — Още в понеделник сутринта.

— Добре — съгласи се Розмари.

— Обещаваш ли? — настоя Елиз.

— Обещавам — кимна Розмари и се усмихна на трите. — Чувствам се много по-добре. Благодаря ви.

— Да, но изглеждаш по-зле — каза Тайгър и отвори чантата си. — Оправи си очите и не само тях.

— Тя наслага по масата пред Розмари големи и малки кутийки с грим и няколко тубички.

— О, роклята ми! — възкликна Розмари.

— Ще я оправим с навлажнена кърпа — каза Елиз, взе пешкира и отиде до умивалника.

— Забравих чесновия хляб! — извика Розмари.

— Да го вадя ли или да го слагам във фурната? — попита Джоан.

— Слагай го — каза Розмари и посочи с четчицата на спиралата към двата хляба, увити във фолио и оставени върху хладилника.

Тайгър се захвана да бърка салатата, а Елиз почистваше роклята на Розмари.

— Следващия път като решиш да плачеш — каза й тя, — недей да носиш кадифе.

Влезе Гай и ги изгледа една по една.

— Разкриваме си тайните на красотата — каза му Тайгър. — Искаш ли и ти да ги чуеш?

— Добре ли си? — обърна се той към Розмари.

— Да, нищо ми няма — отвърна тя с усмивка.

— Олиото от салатата й изпръска роклята — обясни Елиз.

— А може ли кухненският персонал да получи по едно питие, как мислиш? — попита го Джоан.

 

 

„Чупе“-то се хареса на всички, а също и салатата. (Тайгър се наведе към нея и тихичко прошепна: „Без сълзите нямаше да има този вкус“.)

Ренато отвори виното, одобри го според етикета и тържествено го сервира.

Седнал в бъдещата детска стая с чиния върху коленете, братът на Клодин, Скот разказваше:

— Казва се Алтицър и живее в Атланта, ако си спомням добре. Та той твърди, че смъртта на Бога е историческо събитие, което се е случило сега, в наши дни. Че Бог буквално е умрял.

Семейство Кан, Рейн Морган и Боб Гудман ядяха и го слушаха.

— Ей, вижте, заваля сняг! — извика Джими, застанал до единия от прозорците във всекидневната.

Стан Кийлър разказа няколко полски мръсни вица, на които Розмари се смееше високо.

— Внимавай с алкохола — промърмори Гай, застанал до рамото й. Тя се обърна и му показа чашата си през смях.

— Това е само джинджър ейл^[1]!

Възрастният приятел на Джоан беше седнал на пода до креслото й, говореше й нещо настойчиво и я галеше по глезените. Елиз разговаряше с Педро. Той кимаше и гледаше към Майк и в другия край на стаята. Клодин започна да гледа на ръка.

Скочът беше на привършване, но всичко друго беше наред.

Тя сервира кафето, изпразни пепелниците и изплакна чашите с помощта на Тайгър и Карол Уендъл.

По-късно седна в един от еркерите с Хю Дънстан, пийваше от кафето си и гледаше едрите влажни снежинки, които бавно се спускаха надолу. От време на време някоя заблудена снежинка се залепваше на стъклото и се плъзваше, стапяйки се, надолу.

— Всяка година решавам да напусна този град — каза Хю. — Да избягам от престъпността, от шума и всичко останало. И всяка година или завалява сняг или „Ню Йоркър“ организира фестивал на Хъмфри Богарт и аз все си стоя тук.

— Затова толкова исках този апартамент — каза усмихнато Розмари, загледана пред прозореца. — За да седя тук и да гледам снега, а зад мен да гори камината.

— Хващам се на бас, че все още четеш Дикенс — каза Хю.

— Разбира се, че го чета — отвърна тя. — Никой не се отказва от Дикенс, щом веднъж го е прочел.

Гай се приближи към тях.

— Боб и Теа си тръгват — каза й той.

 

 

Към два часа всички гости си бяха отишли и двамата с Гай бяха сами във всекидневната, осеяна с мръсни чаши, използвани салфетки и препълнени пепелници. (На тръгване Елиз й беше прошепнала: „Да не забравиш!“. Едва ли можеше да забрави.)

— А сега най-добре да се поразмърдаме — каза Гай.

— Гай.

— Какво има?

— Ще отида при доктор Хил. В понеделник сутринта.

Той я гледаше без да продума.

— Искам той да ме прегледа — продължи тя. — Доктор Сейпърстайн или лъже или е… ох, не знам, сигурно е побъркан. Такава болка е сигнал, че нещо не е както трябва.

— Розмари…

— И няма да пия повече питието на Мини — прекъсна го тя. — Искам витамини на хапчета, като всички други. Вече от три дни не го пия. Карах я да ми го остави и после го изхвърлях.

— Ти си…

— Направих си напитка по моя рецепта.

Той събра всичката си изненада и гняв и като посочи през рамо към кухнята, изкрещя:

— С това ли ти напълниха главата онези кучки в кухнята? Това ли е поредната им версия? Да отидеш при друг лекар?

— Те са ми приятелки — каза тя. — Не ги наричай кучки.

— Те са едни проклети тъпи кучки, които би трябвало да си гледат собствената шибана работа!

— Те само казаха да се прегледам и при друг лекар.

— Ти имаш най-добрия лекар в Ню Йорк, Розмари. Знаеш ли какво е този твой доктор Хил? Господин Никой, това е той!

— Писна ми да слушам колко велик е доктор Сейпърстайн — каза тя и се разплака. — След като толкова ме боли още от ноември и единственото, което той прави е да ми повтаря, че болката щяла да спре!

— Няма да ходиш при друг лекар — каза Гай. — Ще трябва да плащаме на Сейпърстайн, а сега и на Хил. И дума да не става.

— Но аз не смятам да ходя при друг лекар — възрази Розмари. — Просто ще помоля доктор Хил да ме прегледа веднъж и да си каже мнението.

— Няма да ти разреша — сопна се Гай. — Не е… не е честно спрямо Сейпърстайн.

— Не било честно ли?… Ама ти чуваш ли се какво приказваш? А изобщо помислил ли си за мен?

— Искаш мнението на друг, така ли? Добре тогава. Кажи го на Сейпърстайн. Нека той да реши при кого да те изпрати. Появи поне толкова уважение към най-добрия специалист в тази област!

— Искам при доктор Хил! Ако не искаш да платиш, аз ще си… Внезапно тя млъкна и застана неподвижно, като парализирана. Само една сълза се стичаше бавно към брадичката й.

— Роз, какво ти е?

Болката бе престанала. Беше изчезнала. Като развален клаксон, който най-сетне е бил поправен. Като всяко нещо, което има край и изчезва и то завинаги; и което никога няма да се върне, слава Богу! Отиде си, край и о, колко добре можеше да се почувства тя, стига да успее да си поеме дъх!

— Роз, какво има? — каза Гай и разтревожено пристъпи към нея.

— Престана — каза тя. — Вече ме не боли.

— Не те боли? — недоверчиво попита той.

— Току-що — каза тя и се опита да му се усмихне. — Престана. Просто така. — Тя затвори очи и дълбоко си пое дъх, и пак, още по-дълбоко. Имаше чувството, че не е можела да диша така свободно от години. Или от преди Деня на благодарността.

Когато отвори очи Гай все така я гледаше с тревога в погледа.

— Какво си слагала в тази твоя напитка? — попита той.

Сърцето й спря за миг. Беше умъртвила бебето. С шери. С развалено яйце. Или с комбинацията от съставките. Бебето беше мъртво, болката беше престанала. Болката беше бебето и тя го беше убила с високомерието си към чуждите съвети.

— Едно яйце — започна тя. — Мляко. Сметана. Захар. — После примигна, избърса с ръка бузата си и го погледна. — И шери — завърши тя, като се стараеше последното да звучи безобидно.

— Колко шери — попита той.

Нещо помръдна в нея.

— Много ли?

И пак същото движение, където преди нищо не беше помръдвало. Съвсем лек, приятен натиск. Тя се изсмя нервно.

— За Бога, Розмари, кажи колко?

— Живо е — каза тя и пак се изкикоти. — Мърда. Всичко е наред. Не е мъртво. Движи се. — Тя погледна надолу към корема си, сложи ръце върху него и лекичко натисна. Сега вече мърдаха две неща, две ръчички, едното тук, другото там.

Тя протегна ръка към Гай без да го поглежда и нетърпеливо щракна с пръсти, търсейки ръката му. Той се приближи и протегна ръка. Тя я притисна отстрани на корема си и я задържа. Движението послушно се повтори.

— Усети ли? — попита тя и го погледна. — Ето пак; усещаш ли?

Все още блед, Гай отдръпна ръката си.

— Да — отвърна той. — Усетих.

— Няма от какво да се страхуваш — засмя се тя. — Няма да те ухапе.

— Чудесно е — каза той.

— Нали? — Тя пак обгърна с ръце корема си и го погледна. — Живо е. И рита. Там си е, вътре.

— Ще взема да поразчистя — каза Гай и взе един пепелник и две чаши.

— Е, добре, Дейвид или Арманда! — каза Розмари. — След като ни уведоми за присъствието си, бъди така любезен да се укротиш, да може мама да поразтреби. — Тя пак се разсмя. — Боже мой, толкова е енергичен! Това значи, че е момче нали? Ей, ти, успокой се! Има още цели пет месеци, така че пести си силите. Кажи му нещо, Гай. Ти си му баща. Кажи му да не бъде толкова нетърпелив.

Тя се смееше, смееше и плачеше, обгърнала корема си с две ръце.