Айра Левин
Бебето на Розмари (20)

Десета глава

Тръгна по Парк авеню към Осемдесет и първа улица, където видя телефонна будка. Набра номера на доктор Хил. В будката беше много горещо.

Обади се секретарката му. Розмари каза името си и остави телефонния номер на будката.

— Моля ви, накарайте го да ми се обади веднага — каза тя. — Случаят е спешен. Обаждам се от телефонна будка.

— Добре — отвърна жената и затвори.

Розмари също затвори, но веднага пак вдигна слушалката и натисна с пръст кукичката. Тя залепи слушалката до ухото си, като че слуша, за да не дойде някой и да я помоли да освободи телефона. Бебето риташе и се движеше в нея. Цялата беше мокра от пот. „Бързо, моля ви, доктор Хил. Обадете ми се. Спасете ме.“

Всичките. Всичките без изключение. Всички заедно бяха срещу нея. Гай, доктор Сейпърстайн, Мини и Роман. Всички те бяха магьосници. Като в заглавието на книгата. Използваха я, за да им роди дете, което да използват и… „Не се притеснявай, Анди или Джени, готова съм да ги убия, но няма да им позволя да те докоснат!“

Телефонът звънна. Тя веднага дръпна пръста си от кукичката.

— Да?

— Мисис Удхаус? — Пак беше секретарката.

— Къде е доктор Хил? — нетърпеливо попита Розмари.

— Правилно ли съм записала името ви? — попита жената. — Розмари Удхаус ли се казвате?

— Да! — почти изкрещя тя.

— И сте пациентка на доктор Хил?

Тя набързо обясни за единствения преглед още през есента.

— Моля ви, много ви моля — извика тя. — Трябва да говоря с него! Много е важно! Моля ви се, кажете му да ми се обади.

— Добре — отвърна жената.

Розмари натисна отново кукичката и избърса челото си с опакото на ръката. „Моля ви, доктор Хил“. Открехна вратата да влезе малко въздух, но веднага пак я затвори, защото към будката се приближи някаква жена и зачака Розмари да освободи телефона.

— О, не знаех — каза Розмари в слушалката с пръст върху кукичката. — Нима? И какво каза той?

Потта се стичаше по гърба й и под мишниците. Бебето се търкаляше и преобръщаше в нея.

Сбърка, че използва този телефон, така близо до кабинета на Сейпърстайн. Трябваше да отиде до Медисън или до Лексингтън авеню.

— Но това е чудесно — каза тя в слушалката. — И какво друго каза?

Може би в този момент той бе излязъл да я търси и нямаше ли най-напред да провери в най-близката телефонна будка? Трябваше веднага да вземе такси и да се махне далеч от тук. Тя се обърна с гръб към улицата, от която той би дошъл, ако тръгнеше да я търси. Жената отвън се отдалечи, слава Богу.

По това време и Гай щеше да се прибере. Щеше да види, че куфара го няма и да се обади на доктор Сейпърстайн, като си мисли, че тя е в болницата. Скоро и двамата щяха да тръгнат да я търсят. Също и другите, семейство Уийс, семейство…

— Да? — веднага отвърна тя, още преди телефонът да престане да звъни.

— Мисис Удхаус?

Беше доктор Хил, докторът Спасител, Избавител, който приличаше на Килдеър, чудесният Хил.

— Благодаря ви — рече тя. — Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Мислех, че сте заминали за Калифорния — каза той.

— Не — каза тя. — Отидох при друг лекар; наши приятели ме изпратиха при него, но той не е добър, доктор Хил. През цялото време ме лъжеше и ми даваше някакви съмнителни напитки и капсули. Бебето трябва да се роди във вторник… помните ли, вие ми казахте, на двайсет и осми юни?… Искам вие да помогнете при раждането му. Ще ви платя колкото кажете, все едно, ме съм идвала през цялото време.

— Мисис Удхаус…

— Моля ви, нека да говоря с вас — отчаяно каза тя, защото усети, ме той се готви да й откаже. — Нека ви разкажа как стоят нещата. Не мога дълго да остана на мястото, откъдето ви се обаждам. Съпругът ми и онзи лекар и хората, които ме пратиха при него, всички те участват в нещо като… като заговор. Зная, че ви звучи налудничаво, докторе, и сигурно си мислите: „Божичко, тая напълно е изперкала“, но аз говоря сериозно, докторе, кълна ви се във всичко свято, че не съм побъркана. Понякога наистина са възможни заговори срещу някого, нали?

— Да, предполагам, че е така — отвърна той.

— В случая заговорът е срещу мен и моето бебе — каза Розмари. — Ако ми позволите да дойда и да говоря с вас, всичко ще ви разкажа. Не ви моля да правите нищо нередно или необичайно. Единствено ви моля да ме запишете в болница и да помогнете в раждането на бебето ми.

— Елате в кабинета ми утре след… — започна той.

— Сега — твърдо каза тя. — Сега, веднага. Те ще ме търсят.

— Мисис Удхаус, — започна той — в момента не съм в кабинета си, а у дома. Не съм мигнал от вчера сутринта и…

— Моля ви — каза тя. — Умолявам ви.

Той замълча.

— Ще дойда при вас и ще ви обясня — каза тя. — Не мога да остана тук.

— Елате в кабинета ми в осем часа — каза той. — Така добре ли е?

— Да — рече тя. — Да. Благодаря ви. Доктор Хил?

— Какво има?

— Съпругът ми може да ви потърси и да пита дали съм се обаждала.

— Няма да разговарям с никого — успокои я той. — Смятам да поспя.

— Бихте ли предали същото и на секретарката си? Да не казва, че съм се обаждала? Докторе?

— Добре. Ще й кажа.

— Благодаря ви — рече тя.

— Значи в осем часа.

— Да. Благодаря.

Някакъв мъж, който стоеше с гръб към будката, се обърна щом тя излезе. Но не беше доктор Сейпърстайн, а някакъв друг човек.

Розмари стигна до Лексингтън авеню и продължи към центъра до Осемдесет и шеста улица. Влезе в едно кино, отиде в дамската тоалетна и после седна вцепенена в хладния мрак на салона, докато на екрана вървеше някакъв цветен филм. След малко стана и отиде с куфара си до една телефонна будка, откъдето с поръчка се обади на брат си Брайън. Никой не се обади. Върна се с куфара в киносалона и седна на друго място. Бебето не помръдваше, сигурно спеше. Филмът свърши и започна друг.

В осем без двайсет тя излезе от киното и взе такси до кабинета на доктор Хил на Западна Седемдесет и втора улица. Сигурно не бе опасно да влезе вътре, помисли тя. Сигурно щяха да я търсят в къщата на Джоан или на Хю Елиз. Но не и в кабинета на доктор Хил в осем часа вечерта, особено ако секретарката му им е казала, че тя не се е обаждала. Все пак, за да е сигурна, тя помоли шофьора да изчака, докато влезе във входа на къщата.

Никой не я спря. Доктор Хил сам отвори вратата и я посрещна по-любезно, отколкото тя очакваше, съдейки по неохотата му да я приеме. Беше си пуснал мустаци, руси и едва забележими, но все пак приличаше на доктор Килдеър. Беше облечен в спортна карирана риза в синьо и жълто.

Влязоха в стаята за консултации, два пъти по-малка от тази на доктор Сейпърстайн, и там Розмари му разказа историята си. Тя седеше, опряла ръце на облегалките на стола, с кръстосани глезени и говореше тихо и спокойно, защото знаеше, че и най-малкият признак на истерия можеше да го накара да не й повярва и да я помисли за луда. Разказа му за Ейдриън Маркато, за Мини и Роман, за болката, от която бе страдала месеци наред и за билковата напитка и пастите, за Хъч и за книгата „Всички те са магьосници“, за билетите за „Вълшебства“, за черните свещи и за вратовръзката на Доналд Баумгарт. Опитваше се всичко то да звучи свързано и последователно, но не успяваше. Все пак успя да му разкаже всичко, без да прояви и най-малък признак на истерия. Накрая му каза за грамофона и доктор Шанд, за това как Гай беше изхвърлил книгата и за неволното разкритие на мис Ларк.

— Може би комата и слепотата са били просто съвпадения — каза тя накрая, — а може би те наистина имат някаква телепатична способност да вредят на хората. Но не това е важното. Важното е, че те искат бебето. Сигурна съм, че това е целта им.

— И на мен ми се струва, че е така — каза доктор Хил. — Особено като се има предвид интереса, който са проявили към вас от самото начало.

Розмари затвори очи и се опита да не заплаче от облекчение. Той й вярваше. Не я мислеше за луда. Тя отвори очи и го погледна спокойно и сдържано. Той си записваше нещо. Дали всичките му пациенти го обичаха? Дланите й бяха мокри. Тя ги плъзна по страничните облегалки на стола и ги притисна към роклята си.

— Казвате, че името на този лекар е Шанд, така ли? — попита той.

— Не, доктор Шанд е просто един от групата — отвърна Розмари. — Един от сборището им. Името на лекаря е Сейпърстайн.

— Ейбрахам Сейпърстайн?

— Да — смутено отвърна Розмари. — Познавате ли го?

— Срещал съм го един-два пъти — каза доктор Хил и продължи да пише.

— Ако го види — каза Розмари — и даже ако разговаря с него, човек никога не би си помислил, че той…

— Да, по никой начин — съгласи се доктор Хил и остави писалката. — Именно затова се казва, че не бива да съдим за хората по тяхната външност. Искате ли да постъпите в болница „Синай“ още сега, тази вечер?

— Много бих искала — усмихна се Розмари. — Възможно ли е?

— Ще се наложи да използвам връзките си — каза доктор Хил.

Той стана и се приближи към отворената врата на стаята за преглед. — Сега най-добре да легнете и да си починете — каза той и протегна ръка към тъмната стая зад себе си. Тя се освети от студено сини луминесцентни лампиони. — Ще видя какво мога да направя и после ще ви прегледам.

Розмари се надигна от стола, взе си чантата и отиде в стаята за прегледи.

— Съгласна съм да ме настанят където и да е — каза тя. — Даже и в някой килер.

— Сигурен съм, че ще успея да уредя нещо по-добро — каза доктор Хил. Той влезе след нея в стаята и включи климатичната инсталация на прозореца със сини завеси. Беше доста шумна.

— Да се съблека ли? — попита Розмари.

— Не, не още — каза докторът. — Сигурно ще се наложи поне половин час да говоря по телефона. Легнете да си починете.

Той излезе от стаята и затвори вратата.

Розмари отиде до кушетката в другия край на стаята и тежко се отпусна върху нея. Остави чантата си на един стол.

Бог да благослови доктор Хил.

Цял живот щеше да му бъде благодарна.

Събу си сандалите и блажено се отпусна по гръб. Откъм климатичната инсталация полъхваше приятен хлад. Бебето бавно и мързеливо се преобърна, като че го усещаше.

„Сега вече всичко е наред, Анди или Джени. Скоро ще бъдем в хубаво чисто легло в болница «Синай», няма да приемаме посетители и…“

Ами пари. Тя седна на кушетката, отвори си чантата и преброи парите на Гай, които беше взела от чекмеджето. Имаше сто и осемдесет долара и още шестнайсет и нещо нейни пари. Те със сигурност щяха да бъдат достатъчни, ако трябва да плати нещо предварително. Ако й трябваха още пари, Брайън щеше да й изпрати или Хю и Елиз щяха да й дадат на заем. Или Джон. Или Грейс Кардиф. Имате достатъчно хора, на които да разчита.

Тя извади шишенцето с капсулите, прибра парите и затвори чантата. Остави капсулите и чантата на стола до себе си и пак се отпусна по гръб на кушетката. Ще даде капсулите на доктор Хил, реши тя. Той щеше да ги анализира, за да се увери, че в тях няма нищо вредно. Не можеше да има. На тях бебето им трябваше здраво, нали така, за безумните им ритуали?

Тя потрепери.

Чудовища такива.

И Гай също.

Ужасно, ужасно.

Кръстът я заболя от поредната контракция, най-силната досега. Тя задиша учестено, докато болката премина. Тази беше третата за този ден.

Щеше да каже на доктор Хил.

 

 

Живееше с Брайън и Доди в голямата модерна къща в Лос Анжелис, а Анди тъкмо беше проговорил, (макар че беше само на четири месеца), когато доктор Хил надникна през вратата и тя отново се озова в стаята за прегледи, легнала на кушетката сред хладния въздух от климатичната инсталация. Тя заслони с ръка очите си и му се усмихна.

— Май съм задрямала — каза тя.

Той разтвори широко вратата и се отдръпна. Влязоха доктор Сейпърстайн и Гай.

Розмари седна на кушетката и свали ръка от очите си.

Те се приближиха и спряха близо до нея. Лицето на Гай беше студено и безизразно. Той гледаше стената, само стената, а нея не погледна нито веднъж.

— Ела с нас, Розмари, и не вдигай шум — каза доктор Сейпърстайн. — Недей да спориш и да правиш сцени, защото ако кажеш още само една дума за вещици и магии, ще бъдем принудени да те отведем в приют за душевно болни, а там условията за раждане на бебето ти съвсем няма да бъдат най-добрите. Ти не искаш това, нали? Хайде, обуй се сега.

— Ние само ще те отведем у дома — каза Гай, като най-сетне я погледна. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Нито пък на бебето — допълни доктор Сейпърстайн. — Обуй се.

Той взе шишенцето с капсулите, погледна го и го прибра в джоба си. Тя си обу сандалите, а той й подаде чантата. Тръгнаха да излизат. Доктор Сейпърстайн я държеше за ръката, а Гай едва докосваше лакътя на другата. Доктор Хил вдигна куфара и го подаде на Гай.

— Тя вече е добре — каза доктор Сейпърстайн. — Просто ще я заведем у тях да си почине.

— Точно това й е нужно — усмихна се доктор Хил. — При подобни случай сънят оправя нещата.

Тя го погледна и не каза нищо.

— Благодаря ви за грижите, колега — каза доктор Сейпърстайн.

— Жалко, че се е наложило да идвате чак дотук и… — започна Гай.

— Радвам се, че можах да помогна, сър — каза доктор Хил на доктор Сейпърстайн и им отвори входната врата.

Бяха дошли с кола. Караше я мистър Гилмор. Розмари седна между Гай и доктор Сейпърстайн на задната седалка.

Никой не проговори.

Колата потегли към Брамфорд.

Човекът, който обслужваше асансьора, се усмихна на Розмари, когато тръгнаха през фоайето към него. Казваше се Диего. Усмихна се, защото я харесваше, предпочиташе я пред другите наематели.

Усмивката му й напомни за нейната индивидуалност, пробуди нещо в нея, оживи я.

Тя тихичко отвори чантата си, пъхна пръст в халката на ключодържателя и, когато съвсем наближиха вратата на асансьора, преобърна чантата, като изсипа всичко от нея, освен ключовете. Червилото, монети, изпомачканите десетачки и двайсетачки на Гай, всичко. Тя глупаво погледна надолу. Гай и доктор Сейпърстайн започнаха да събират нещата, докато тя стоеше омаляла и неспособна да се наведе заради корема си. Диего излезе от асансьора и се наведе да помогне, като загрижено цъкаше с език. Тя влезе заднишком в асансьора, за да не им пречи и без да ги изпуска от поглед, натисна с крак голямото кръгло копче на пода. Плъзгащата се врата започна да се затваря. Розмари дръпна вътрешната решетка.

Диего се опита да задържи вратата отворена, но тя заплашваше да му премаже пръстите и затова той заблъска по външната врата.

— Хей, мисис Удхаус!

„Съжалявам, Диего.“

Тя дръпна ръчката и кабината с клатушкане се понесе нагоре.

Щеше да се обади на Брайън. Или на Джоан, на Елиз, на Грейс Кардиф. На който и да е.

„Още не е свършено с нас, Анди!“

Тя спря кабината първо на деветия, после на шестия, после почти подмина седмия и накрая успя как да е да отвори двете врати и пристъпи в коридора на седмия етаж. Тръгна по разклоненията му колкото можеше по-бързо. Пак усети контракция, но продължи да върви без да й обърне внимание.

Индикаторът на асансьора за поръчки примига от четири на пет и тя разбра, че Гай и доктор Сейпърстайн се качваха с него, за да й пресекат пътя.

Сега пък, естествено, ключът не искаше да влезе в бравата.

Най-сетне го завъртя и се озова в апартамента, като затръшна вратата в момента, в който се отвори вратата на асансьора и окачи веригата, тъкмо когато ключът на Гай влезе в ключалката. Тя спусна резето, но ключът на Гай веднага го върна обратно. Вратата се отвори и се блъсна във веригата.

— Отваряй, Роз — извика Гай.

— Върви по дяволите — изкрещя тя.

— Няма да ти сторя нищо лошо, скъпа.

— Ти си им обещал бебето. Махай се.

— Нищо не съм им обещавал — каза той. — Не разбирам за какво говориш. На кого да съм го обещал?

— Розмари — му тя гласа на доктор Сейпърстайн.

— И вие също. Махайте се.

— Само си въобразяваш, че срещу теб има някакъв заговор.

— Махайте се — извика тя, затръшна вратата и спусна резето.

Този път то остана на мястото си.

Тя се отдръпна назад без да го изпуска от поглед и после отиде в спалнята.

Беше девет и половина.

Не помнеше наизуст номера на Брайън, а тефтерчето й беше долу в преддверието или в джоба на Гай. Наложи се телефонистката да потърси номера му в Омаха. Когато най-сетне я свърза, все още никой не отговаряше у тях.

— Искате ли след двайсет минути да опитам пак? — попита телефонистката.

— Да, ако обичате — каза Розмари. — Ако може след пет минути.

— Не мога след пет минути — обясни телефонистката, — но ще опитал след двайсет, ако желаете.

— Да, моля ви — каза Розмари и затвори.

Обади се на Джоан, но нея също я нямаше.

Номерът на Елиз и Хю беше… не, не го знаеше. Измина цяла вечност, докато й дадат номера им от информацията. Най-после го набра и се обади портиерката на къщата им. Бяха заминали за уикенда.

— Мога ли да им се обадя там? Много е спешно.

— Вие секретарката на мистър Дънстан ли сте?

— Не. Аз съм тяхна близка приятелка. Много е важно, трябва да говоря с тях.

— Те са на Файър Айлънд — каза жената. — Да ви дам ли номера им?

— Моля ви.

Тя го запомни, благодари на жената и тъкмо се готвеше да го набере, когато дочу стъпки и шепот откъм коридора. Розмари се изправи.

В спалнята влязоха Гай и мистър Фонтейн.

— Миличка, нищо лошо няма да ти направим — каза Гай, а зад него се появи доктор Сейпърстайн със заредена спринцовка. Иглата й сочеше нагоре и от нея се стичаха капчици, а палецът му леко натискаше буталото. След тях идеха доктор Шанд, мисис Фонтейн и мисис Гилмор.

— Ние сме твои приятели — каза мисис Гилмор.

— Няма от какво да се страхуваш, Розмари. Говоря ти съвсем искрено — каза мисис Фонтейн.

— Това е само леко успокоително — каза доктор Сейпърстайн. — Ще ти отпусне нервите и хубавичко ще се наспиш.

Тя се намираше между леглото и стената и беше твърде едра, да се качи на леглото и да им избяга.

Те се приближиха към нея.

— Знаеш, че няма да позволя никой да те нарани, Роз — каза Гай. Тя посегна към телефона и го удари със слушалката по главата. Той я хвана за китката, а мистър Фонтейн улови другата й ръка и телефонът падна на земята, когато той грубо я дръпна с изненадваща за възрастта си сила.

— Помогнете ми, по… — изпищя тя, но някой натика в устата й кърпа и я притисна с малка, но силна ръка.

Завлякоха я далеч от леглото, за да може доктор Сейпърстайн да застане пред нея със спринцовката и тампон памук. Тогава усети контракция, по-силна от всички досега, като че гигантски клещи притискаха кръста й и тя стисна очи от болка. За миг престана да диша, после пое дъх през ноздрите си, като трепереше от болка. Усети как една ръка сръчно опипа корема й, като лекичко натискаше с върховете на пръстите.

— Чакайте, чакайте — каза доктор Сейпърстайн. — Май дойде време да раждаме.

Тишина. После някой в коридора прошепна новината:

— Болките започнаха!

Тя отвори очи и се втренчи в доктор Сейпърстайн, като жадно поемаше дъх през носа, понеже болката беше поутихнала. Докторът й кимна окуражително и внезапно хвана ръката й, която държеше мистър Фонтейн, докосна я с памучето и я прободе с иглата.

Тя изтърпя инжекцията без да се опитва да помръдне, прекалено уплашена и зашеметена.

Той изтегли спринцовката и разтри мястото първо с пръст, после и с памука.

Тя видя, че жените разпъваха и приготвяха леглото.

Тук ли?

Нима тук?

Не трябваше ли да роди в болница! В модерно обзаведена болница със сестри, с всички удобства и всичко да е чисто и стерилно!

Тя се замята безпомощно, но отвсякъде я държаха.

— Всичко ще бъде наред, миличка — говореше Гай в ухото й. — Кълна се в Бога, че ще се оправиш! Повярвай ми, нищо лошо няма да ти се случи! Недей така да се мяташ, Роз, моля те, недей! Давам ти честната си дума, че ще се оправиш!

И после още една контракция.

И после я положиха на леглото, а доктор Сейпърстайн й постави нова инжекция.

И мисис Гилмор бършеше запотеното й чело.

И звънна телефонът.

И Гай каза „Не, няма нужда, отменете го, моля.“

И още една контракция, но този път слаба, толкова слаба, като че ли не нейното тяло я усещаше. Всичко около нея се завъртя.

Значи е било безсмислено да прави упражненията. Всичките й усилия са били напразни. Това изобщо не беше естествено раждане. Тя не помагаше на бебето, даже престана да вижда.

„О, Анди, Анди или Джени, съжалявам, милото ми! Прости ми!“