Айра Левин
Бебето на Розмари (7)

Седма глава

На другата вечер след вечеря Гай отиде у семейство Кастивът. Розмари почисти и подреди кухнята и тъкмо се чудеше дали да шие възглавничките за сядане на еркерния прозорец или да легне да чете „Момчето в обетованата земя“, когато на входната врата се позвъни. Беше мисис Кастивът, а заедно с нея и още една жена, ниска, закръглена и усмихната, която носеше на ревера на зелената си рокля предизборна значка на кандидата за кмет Бъкли.

— Здравейте, миличка! Нали не ви притесняваме? — каза мисис Кастивът, щом Розмари отвори вратата. — Това е Лора-Луис Макбърни, моя близка приятелка, живее на дванайсетия етаж. Лора-Луис, това е съпругата на Гай, Розмари.

— Здравейте, Розмари. Добре дошли в Брамфорд!

— Лора-Луис току-що се запозна с Гай у нас и поиска да се запознае и с теб и затова се отбихме. Гай каза, че си тук и не си заета с нещо важно. Може ли да влезем?

Розмари безропотно ги покани във всекидневната.

— О, вие имате нови столове — каза мисис Кастивът. — Колко са красиви!

— Донесоха ги днес сутринта — каза Розмари.

— Добре ли сте, скъпа? Изглеждате уморена.

— Добре съм — отвърна усмихнато Розмари. — Днес е първият ден от цикъла ми.

— И вие сте на крак? — изненадано каза Лора-Луис и седна. — Когато на мен ми беше първи ден, толкова ме болеше, че не можех нито да се движа, нито да ям, нито нищо. Дан трябваше да ме пои с джин със сламка, за да успокои болката, а по онова време ние бяхме стопроцентови въздържатели, ако не се броят тези случаи.

— Днешните млади момичета по-лесно издържат болестите на крак, в сравнение с нас — обясни мисис Кастивът и също седна. — Сега те са по-здрави, отколкото бяхме ние и това се дължи на витамините и на по-доброто медицинско обслужване.

И двете жени бяха донесли еднакви зелени кошнички за шев и Розмари с изненада видя как ги отвориха и Лора-Луис извади плетка, а мисис Кастивът извади дрехи за кърпене и се приготвиха да прекарат вечерта в ръкоделие и разговори.

— Какви са тия неща там? — запита мисис Кастивът. — Калъфи за табуретки ли?

— Възглавнички за еркерния прозорец — отвърна Розмари и си каза „О, няма как, ще трябва“. Тя си взе ръкоделието и седна при тях.

— Просто невероятно сте променили апартамента, Розмари — похвали я Лора-Луис.

— О, преди да съм забравила — каза мисис Кастивът. — Това е за вас. От Роман и от мен. — Тя пъхна в ръката на Розмари малко пакетче, опаковано с розова тънка хартия. В него имаше нещо твърдо.

— За мен ли? — попита Розмари. — Не разбирам.

— Просто един малък подарък, нищо особено — каза мисис Кастивът, без да обръща внимание на изненадата й. — По случай идването ви в Брамфорд.

— Но, моля ви, нямаше нужда… — Розмари разгърна розовото пакетче. Личеше си, че опаковката бе използвана повторно. Вътре тя намери сребърната филигранна топчица — амулетът на Теди, заедно с верижката. Миризмата, идеща от нея, накара Розмари да извърне глава.

— Наистина е много стара — обясни мисис Кастивът. — На повече от триста години.

— Очарователна е — каза Розмари, като разглеждаше топчицата и се чудеше дали да каже, че Тери й я беше показала. Моментът да стори това отмина.

— Това зеленото вътре се нарича корен от танис — каза мисис Кастивът. — Носи щастие.

„Не и на Тери“ помисли си Розмари, а на глас рече — Прекрасна е, но не мога да приема…

— Вече го сторихте — прекъсна я мисис Кастивът, която замрежваше един кафяв чорап и не поглеждаше към Розмари. — Сложете си го.

— Ще свикнете с миризмата преди да се усетите — успокои я Лора-Луис.

— Хайде, сложете го — настоя мисис Кастивът.

— Благодаря ви — каза Розмари и несигурно нахлузи верижката през глава и пусна топчето в деколтето на роклята си. То се плъзна между гърдите й отначало студено и дразнещо. „Ще го сваля, когато си тръгнат“ реши тя.

— Един наш приятел изработи верижката на ръка — каза Лора-Луис. — Той е пенсиониран зъболекар и хобито му е да прави бижута от сребро и злато. Ще се запознаете с него у Мини и Роман някоя… в някоя от близките вечери. Сигурна съм, защото те често посрещат гости. Вероятно ще се запознаете с всичките им приятели, с всичките ни приятели.

Розмари вдигна очи от ръкоделието си и видя, че Лора-Луис се бе изчервила от смущение и затова бе изрекла последните си думи някак забързано. Мини беше заета с кърпенето и нищо не бе забелязала. Лора-Луис се усмихна и Розмари се усмихна в отговор.

— Сама ли шиете дрехите си? — попита я Лора-Луис.

— Не — отвърна Розмари, доволна от смяната на темата. — От време на време се опитвам, но все нещо не е както трябва.

Всъщност вечерта премина доста приятно. Мини разказа няколко забавни истории от детството си в Оклахома, а Лора-Луис даде на Розмари няколко полезни съвета относно ръкоделието й и разгорещено обясни как Бъкли, кандидатът за кмет на консерваторите, щял да спечели предстоящите избори въпреки значително по-добрите шансове на другата страна.

Гай се прибра в единайсет и бе необичайно тих и необщителен. Той поздрави всички, наведе се и целуна Розмари по бузата.

— Единайсет! — възкликна Мини. — Кога стана! Хайде, Лора-Луис.

— Елате ми на гости, Розмари — покани я Лора-Луис. — У дома съм по всяко време. Живея в 12Е.

Двете жени прибраха ръкоделията си и бързо си тръгнаха.

— И тази вечер ли ти беше интересно като вчера? — запита Розмари.

— Да — отвърна той. — А ти добре ли прекара?

— Поносимо. Свърших и малко работа.

— Виждам, харесва ми.

— Освен това получих подарък — и тя му показа амулета. — Беше на Тери. Подарък от тях. Тя ми го показа. Сигурно са им го върнали… от полицията.

— Може би тогава изобщо не е бил на врата й — усъмни се Гай.

— Сигурна съм, че е бил. Тя толкова се гордееше с него… все едно, че е първият и единствен подарък в живота й — Розмари свали амулета от врата си, задържа го на дланта си, полюшваше го и го разглеждаше.

— Няма ли да го носиш? — попита Гай.

— Мирише ми — обясни тя. — В топчето има нещо, което се нарича корени от танис. — Тя протегна ръка към Гай. — От прословутата зимна градина.

Гай го подуши и сви рамене.

— Не е толкова лошо — каза той.

Розмари отиде в спалнята, отвори едно чекмедже на тоалетката, където държеше ламаринена кутийка от чай, пълна с разни джунджурии.

— Някой да иска танис? — запита тя, загледана в отражението си в огледалото. После постави амулета в кутийката, затвори я и затвори чекмеджето.

— Щом си го приела, би трябвало да го носиш — каза Гай от коридора.

Същата нощ Розмари се събуди и видя Гай да седи до нея в леглото и да пуши в тъмното. Запита го какво има.

— Нищо — отвърна той — Просто безсъние, това е всичко.

„Историите на Роман за звездите от едно време“ помисли си Розмари „са му развалили настроението, защото го карат да мисли, че собствената му кариера напредва по-бавно от тези на Хенри Ървинг и Форбс-еди кой си. Тази вечер отиде пак там да слуша сигурно от мазохизъм.“ Тя го докосна по рамото и му каза да не се тревожи.

— За какво?

— За нищо.

— Добре — отвърна той. — Няма.

— Ти си най-великият — каза тя. — Нали знаеш, че си? И всичко ще бъде наред. Ще ти се наложи да учиш карате, за да се отървеш от фотографите.

Той се засмя и цигарата освети лицето му.

— Ще се случи всеки момент — каза тя. — Ще ти предложат нещо голямо. Нещо достойно за теб.

— Зная — каза той. — Хайде да спиш, миличка.

— Окей. Внимавай с цигарата.

— Ще внимавам.

— Събуди ме, ако не можеш да заспиш.

— Разбира се.

— Обичам те.

— И аз те обичам, Роз.

 

 

След един-два дена Гай донесе два билета за съботното представление на пиесата „Вълшебства“, които бил получил, както сам обясни, от Доминик, преподавателя му по сценична реч. Гай беше гледал пиесата преди години, още на премиерата. Розмари отдавна искаше да я види.

— Иди с Хъч — каза й Гай. — Така ще мога да поработя върху онази сцена от „Почакай до мръкнало“.

Хъч обаче също я беше гледал и затова Розмари отиде с Джоан Джелико, която сподели с нея, по време на вечерята им в ресторант „Бижу“, че тя и Дик решили да се разделят, тъй като между тях вече нямало нищо общо, освен адреса им. Розмари се натъжи от чутото. Напоследък Гай беше резервиран и прекалено зает. Занимаваше го нещо, което нито можеше да сподели, нито да забрави. Дали пък отчуждението между Джоан и Дик не бе започнало по подобен начин? Започна да се дразни от държането на Джоан, която беше прекалено силно гримирана и аплодираше прекалено шумно за такъв малък театър. Нищо чудно, че вече нищо не я свързваше с Дик. Тя беше шумна и груба, а той — сдържан и чувствителен. Според Розмари бракът им беше грешка.

Когато Розмари се прибра, Гай тъкмо излизаше изпод душа. Изглеждаше в добро състояние, а отсъстващият поглед бе изчезнал. Не го беше виждала такъв цяла седмица. И нейното настроение се подобри. Каза му, че представлението е било дори по-добро от очакванията й и му съобщи лошата новина за раздялата на Джоан и Дик. Всъщност те наистина бяха много различни, нали? Какво стана със сцената от „Почакай до мръкнало“? Чудесно. Не можеше да му се опре.

— По дяволите тези корени от танис! — възкликна Розмари. Цялата спалня миришеше на тях. Острата горчива миризма бе проникнала дори и в банята. Тя взе от кухнята парче алуминиево фолио и здраво уви амулета с три слоя, като подгъна краищата, за да не се чувства миризмата.

— Сигурно ще изветрее след няколко дни — успокои я Гай.

— Дано — каза Розмари, като пръскаше дезодорант във въздуха. — Иначе ще го изхвърля и ще кажа на Мини, че съм го изгубила.

Тази нощ се любиха. Гай бе необичайно буен и страстен. А по-късно през стената Розмари чу, че у Мини пак имаше гости. Пак същите монотонни немелодични гласове, които бе чула предишния път и приличаха на църковно песнопение, под съпровода на същата флейта или кларинет.

 

 

Гай запази повишеното си настроение през целия неделен ден. Направи етажерки и шкафчета за обувки в килера до спалнята и покани група актьори, които бяха участвали в „Лутер“ на освещаване на новия апартамент. В понеделник боядиса етажерките и шкафчетата и лакира една скамейка, която Розмари бе открила в един оказионен магазин. За целта Гай отложи уговорения си час при Доминик и цял ден очакваше да звънне телефонът, като вдигаше слушалката веднага след първия звън. В три часа следобед телефонът отново иззвъня и Розмари, която опитваше да подреди столовете във всекидневната по нов начин, го чу да възкликва:

— О, Господи, не. Горкият човек.

Тя се приближи към вратата на спалнята.

— Как е възможно? — продължи Гай.

Беше седнал на леглото със слушалка в едната ръка и кутия с разредител в другата. Не забелязваше присъствието й.

— И нямат никаква представа на какво се дължи това? — попита той — Боже мой, това е ужасно, просто ужасно. — После се заслуша и се изправи. — Да, свободен съм — каза той. А след малко — Да, съгласен съм. Съжалявам, че я получавам при такива нещастни обстоятелства, но… — Той пак се заслуша. — По този въпрос ще трябва да поговорите с Алън — каза той, (Алън Стоун беше агентът му) — но съм сигурен, че няма да има никакъв проблем, мистър Уайс, поне що се отнася до нас.

Беше я получил. Голямата роля. Розмари затаи дъх в очакване.

— Благодаря ви, мистър Уайс, — каза Гай. — Нали ще ме държите в течение, ако има нещо ново? Да, много ви благодаря.

Той окачи слушалката и затвори очи. Стоеше неподвижно с ръка върху телефона. Беше блед и приличаше на кукла, на восъчна фигура от Поп Арта с истински дрехи, с истински телефон и истинска кутия с разредител в ръце.

— Гай? — обади се Розмари.

Той отвори очи и я погледна.

— Какво е станало?

Той премигна и оживя.

— Доналд Баумгарт — каза той. — Ослепял е. Събудил се вчера и… нищо не вижда.

— О, не — прошепна Розмари.

— Тази сутрин се опитал да се обеси. Сега е в „Белвю“ и го тъпчат с успокоителни.

Двамата се спогледаха, поразени от новината.

— Получих ролята — продължи Гай. — Бога ми, начинът, по който стана това е отвратителен! — Той погледна кутията с разредител в ръката си и я остави на нощното шкафче. — Виж какво, трябва да изляза и да се поразходя. — Той се изправи. — Съжалявам. Трябва за малко да остана сам, за да обмисля всичко това.

— Разбирам те, излез — каза Розмари и му направи път.

Той тръгна, без да се преоблича, по коридора и през външната врата, като я остави сама да се захлопне подире му.

Тя влезе във всекидневната, замислена за горкия Доналд Баумгарт и за късмета на Гай. Всъщност за късмета, който имаха тя и Гай с хубавата роля, която щеше да привлече вниманието на критиците, дори и ако пиесата нямаше успех, и която щеше да доведе до други роли, може би и в киното, което означаваше и къща в Лос Анжелис, градина с подправки, три деца с разлика от по две години. Горкият Доналд Баумгарт с нескопосаното му име, което не беше сменил. Трябва да е бил добър, щом са го предпочели пред Гай, а сега се намираше в „Белвю“, сляп и готов на самоубийство, натъпкан с успокоителни.

Тя коленичи върху възглавничките на еркера и се загледа надолу към входа на сградата, в очакване да види как Гай излиза. Кога ли щяха да започнат репетициите, замисли се тя. Тя, естествено, ще го придружава, когато напуснат града. Колко интересно ще бъде! Може би в Бостън, или Филаделфия? А най-добре във Вашингтон. Тя никога не бе ходила там. Докато Гай бъде на репетиции, тя би могла да разгледа града. А вечер, след представление, целият екип ще се събира в някой ресторант или клуб да поклюкарстват…

Розмари чакаше, без да изпуска входа от поглед, но Гай не се появи. Сигурно бе излязъл през другия вход, откъм Петдесет и пета улица.

 

 

Сега, когато би трябвало да бъде щастлив, той бе навъсен и унил, седнал съвсем неподвижно. Само от време на време поднасяше цигарата към устните си. Очите му я следваха, където и да отидеше из апартамента с напрегнат поглед, като че в нея се криеше някаква опасност.

— Какво ти е? — за хиляден път го попита тя.

— Нищо — отвърна гой. — Днес нямаш ли час по скулптура?

— Не съм ходила от два месеца.

— Защо не отидеш?

И тя отиде. Навлажни старата глина, нагласи отново арматурата и започна отначало — с нов модел и сред нова група студенти.

— Къде се загубихте? — попита я преподавателят. Той носеше очила, адамовата му ябълка беше силно изпъкнала и докато говореше с нея, ръцете му моделираха миниатюрни женски фигурки.

— В Занзибар — отговори тя.

— Вече няма Занзибар — каза той с нервна усмивка. — Сега е Танзания.

Един следобед тя реши да пообиколи магазините и когато се върна, завари ваза с рози в кухнята и още една във всекидневната. Гай се появи откъм спалнята с роза в ръка и смутена усмивка, като че молеше за прошка. Същата усмивка бе виждала и преди, когато той репетираше пред нея ролята на Чанс Уейн от „Сладкогласната птица на младостта“.

— Ама и аз съм един задник — каза той. — Това е, защото по цял ден стоя тук и се моля Баумгарт да не възвърне зрението си. Чак се срамувам от себе си.

— Според мен е естествено — каза тя. — Логично е да си раздвоен по този…

— Слушай сега — прекъсна я той, като тикна розата под носа й. — Дори и това нещо да се провали, дори и да рекламирам виното на Чарли Креста Бланка до края на живота си, ще престана да си го изкарвам на тебе.

— Но ти не…

— Напротив, така беше. Толкова бях зает да си скубя косата, зает само с моята кариера, ме дори и за миг не помислих за твоята. Искаш ли да си имаме бебе? Нали щяхме да имаме три, за кога да чакаме?

Тя го гледаше без да продума.

— Бебе — повтори той. — Не разбираш ли? Гу-гу. Пелени. Ма-ма.

— Наистина ли искаш? — попита тя.

— Естествено, че искам. Даже проверих кога е най-подходящо да започнем. Следващият понеделник и вторник. Нарисувайте червени кръгчета на календара, моля.

— Ама ти съвсем сериозно ли искаш, Гай — пак попита тя, а очите й се наливаха със сълзи.

— Не, майтап си правя — сопна се той. — Естествено, че искам. Виж, Розмари, за Бога, недей да плачеш, нали няма? Моля ти се. Ужасно ще се разстроя, ако плачеш, затова моля те, спри. Нали?

— Добре — промълви тя. — Няма да плача.

— Май наистина съм попрекалил с розите, нали? — огледа се той наоколо. — Има още един букет в спалнята.