Айра Левин
Бебето на Розмари (22)

Втора глава

Живо беше.

И беше в апартамента на Мини и Роман.

Там го държаха, хранеха го с нейното мляко и, моля ти се, Господи, се грижеха за него, защото, доколкото си спомняше от книгата на Хъч, първи август за тях беше голям празник. Наричаха го „Ламас“ или „Лемас“ и го отбелязваха със специални маниашки ритуали.

Или може би го държаха, докато Мини и Роман се завърнат от Европа. За да получат и те своя дял.

Но то все още беше живо.

Престана да взема хапчетата, които й даваха. Скриваше ги в гънката между палеца и дланта си, преструваше се че ги гълта и по-късно ги натикваше възможно най-навътре между дюшека и матрака.

Почувства се по-силна и по-бодра.

„Дръж се, Анди! Идвам!“

Беше си извлякла поука от случая с доктор Хил. Този път няма да разчита на никого, няма да очаква никой да й повярва и да я спаси. Нито полицията, нито Джоан или семейство Дънстан или Грейс Кардиф, нито дори Брайън. Гай беше прекалено добър актьор, доктор Сейпърстайн беше прекалено известен лекар. Под тяхно въздействие дори и той, Брайън, би си помислил, че тя страда от някаква лудост, вследствие загубата на бебето. Този път щеше да се оправи сама, ще отиде там и сама ще си го вземе, като се въоръжи с най-дългия и остър кухненски нож, за да предпази себе си и бебето от тези маниаци.

Освен това тя имаше едно предимство пред тях. Защото тя знаеше, а те не знаеха, че тя знае, че има таен път от единия до другия апартамент. Онази вечер веригата на вратата беше спусната. Беше абсолютно сигурна в това. И все пак те бяха нахлули тук. Значи трябваше да има и друг начин, освен пред входната врата.

И този път беше през килера за бельо, барикадиран от покойната мисис Гардиния, чиято смърт сигурно е била причинена от същата магия, парализирала и убила горкия Хъч. Килерът е бил построен там, за да раздели големия апартамент на два по-малки и ако мисис Гардиния е принадлежала към сборището — тя беше давала на Мини от билките си, нали Тери беше казала така? — Тогава какво по-естествено от това да се отвори задната част на килера по някакъв начин и да се минава от единия в другия апартамент, като от една страна се спестява пътя по коридора, а от друга семейство Брун и Дюбен и Де Вор не знаят за движението между апартаментите?

Не можеше да не е през килера за бельо.

В един отдавнашен сън я бяха пренесли през него. Но това не беше сън, а знак от небето, божествено послание, което да запази и да си спомни за него сега и то да й вдъхне сили в момент на изпитание.

„О Господи, прости ми, че се съмнявах! Прости ми, че се отвърнах от теб, милостиви Боже, и ми помогни, помогни ми сега, когато имам нужда от помощ! О, Исусе, помогни ми да спася невинната си рожба!“

Разбира се, хапчетата щяха да свършат работа. Тя пъхна ръка под дюшека и ги извади едно по едно. Бяха осем, съвсем еднакви малки бели таблетки с резки по средата, за да се разделят наполовина. Каквото и да беше лекарството, три хапчета от него я правеха отпусната и покорна. А осем наведнъж сигурно щяха здравата да приспят Лора-Луис или Хелън Уийс. Тя изчисти хапчетата от полепналите прашинки, уви ги в парче хартия, откъснато от списание и ги пъхна на дъното на кутията със салфетки на нощното шкафче.

Сега се преструваше на покорна и отпусната. Ядеше всичко, каквото й даваха, разглеждаше списания и изстискваше млякото си.

Беше ред на Лиа Фонтейн да дежури, когато всичко беше готово. Тя влезе в спалнята, след като Хекън Уийс бе излязла с млякото и каза:

— Здравей Розмари! Досега позволявах на другите момичета да се радват на приятните посещения при теб, но сега дойде моят ред. Тук си имаш нещо като частен кинотеатър! Тази вечер ще дават ли нещо хубаво?

Двете бяха сами в апартамента. Гай беше излязъл да се види с Алън, който трябвало да му обясни някои договори.

Гледаха някакъв филм с Фред Астер и Джинджър Роджърс и в една от паузите Лиа отиде до кухнята и се върна с две чаши кафе.

— Май нещо огладнях — каза й Розмари, след като Лиа остави чашите на нощното шкафче. — Нали мога да те помоля да ми направиш един сандвич със сирене?

— Разбира се, веднага, скъпа — рече Лиа. — Как го искаш, с маруля и майонеза ли?

Тя пак излезе, а Розмари извади увитите хапчета от кутията със салфетки. Сега таблетките бяха единайсет. Изсипа ги всичките в чашата на Лиа, разбърка кафето със собствената си лъжица, която после избърса със салфетка. Взе своята чаша, но ръката й така трепереше, че се наложи да я остави.

Когато Лиа се върна с готовия сандвич, тя вече се бе успокоила и с удоволствие отпиваше от кафето си.

— Благодаря ти, Лиа — рече тя. — Сандвичът изглежда чудесно. Кафето е малко горчиво. Предполагам, че е престояло повечко.

— Да сваря ли ново? — попита Лиа.

— Не, не е чак толкова лошо — каза Розмари.

Продължиха да гледат филма и след още две паузи главата на Лиа клюмна и тя стреснато я вдигна. Тя остави чашата и чинията на нощното шкафче. Беше изпила две трети от кафето. Розмари изяде последната хапка от сандвича си и продължи да гледа Фред Астер и още двама мъже, които танцуваха върху гигантски грамофонни дискове в някакъв ярко осветен увеселителен парк.

По време на следващата част на филма Лиа заспа.

— Лиа? — повика я Розмари.

Старата жена похъркваше, отпусната на стола си, с брадичка опряна на гърдите, а ръцете й почиваха в скута й с дланите нагоре. Перуката й с цвят на лавандула се беше килнала напред, а на тила й стърчаха редки бели коси.

Розмари се измъкна от леглото, обу си чехлите и облече пеньоара в синьо и бяло, който си беше купила за болницата. Тя тихичко излезе от стаята, затвори плътно вратата зад себе си, отиде до входната врата на апартамента и пусна резето и веригата, без да вдига шум. После отиде в кухнята и измъкна от едно чекмедже най-дългия и остър нож — почти нов нож за разрязване на месо с извито стоманено острие и тежка кокалена дръжка, украсена с месинг. Като го държеше с насочено надолу острие, тя излезе от кухнята и тръгна по коридора към вратата на килера за бельо.

Щом я отвори, разбра че не е сбъркала. Полиците бяха спретнати и подредени, но съдържанията на две от тях бяха разменени. Хавлиите за баня и кърпите за ръце бяха на мястото на зимните одеяла и обратно.

Тя остави ножа на прага на банята и извади всичко от килера, с изключение на нещата от най-горния рафт, който беше неподвижен. Постави кърпите и чаршафите на пода и махна четирите полици, покрити с карирания памучен плат, който беше подредила преди толкова време.

Задната част на килера под най-горния рафт представляваше голям плот, боядисан в бяло и обрамчен с бели гипсови орнаменти. Като застана по-близо и се наведе, за да не пречи на светлината, идеща от коридора, Розмари забеляза, че между плота и орнаментите боята беше напукана. Натисна първо едната страна на плота, сетне другата. После натисна по-силно и плотът се отвори навътре, окачен на някакви невидими панти, които силно скърцаха. От другата страна имаше друг килер, потънал в тъмнина. Виждаше се само едно светло петно, ключалката, а на пода проблясваше метална закачалка за дрехи. Отвори плота широко, пристъпи в другия килер и се наведе. През ключалката на килера, на около шест метра разстояние, се виждаше малък антикварен скрин в една от нишите на коридора в апартамента на Мини и Роман.

Опита да отвори вратата и тя поддаде.

Затвори я. Върна се през двата килера и взе ножа. После отново мина през тях, пак погледна през ключалката и предпазливо отвори вратата.

После я отвори по-широко, като държеше ножа на височината на раменете си с насочено напред острие.

Коридорът беше празен, но откъм всекидневната се чуваха гласове. Банята се намираше от дясната й страна. Вратата й беше отворена, а вътре беше тъмно. Отляво беше спалнята на Мини и Роман, осветена от една нощна лампа. Вътре нямаше кошче, нямаше го и бебето.

Тя тръгна предпазливо по коридора. Вдясно подмина една заключена врата, после отвори една врата отляво, която се оказа, че води към килер за бельо.

Над антикварния скрин висеше малка, но много реалистична картина с маслени бои, изобразяваща църква, обхваната от пламъци. Преди на същото място беше видяла само по-светло петно на стената и кукичка. А сега тази смайваща картина. Църквата приличаше на „Св. Патрик“; жълти и оранжеви пламъци извираха през прозорците й и се виеха над порутения покрив.

Къде преди беше виждала такова нещо? Църква в пламъци…

В съня си. В онзи сън, в който я бяха пренесли през килера за бельо. Гай и още някой. „Вдигнали сте я прекалено високо“ беше казал този някой. И я бяха отнесли в някаква бална зала, където гореше църква. Където гореше именно тази църква.

Но как беше възможно?

Нима наистина я бяха пренесли през килера и тя бе видяла картината, когато са минали покрай нея?

Намери Анди. Намери Анди. Намери Анди.

С високо вдигнат нож, тя последва извивките на коридора, първо наляво, после надясно. Мина покрай други заключени врати. Видя още една картина — голи мъже и жени, които танцуваха в кръг. Пред нея беше антрето и входната врата, а сводът отдясно водеше към всекидневната. Сега гласовете се чуваха по-силно.

— Не и ако още чака самолета, това е невъзможно! — каза мистър Фонтейн и всички останали се разсмяха. После настъпи тишина. В балната зала от съня първо беше разговаряла с Джаки Кенеди, после тя си беше отишла и тогава всички те се бяха събрали около нея, цялото сборище; бяха голи, пееха и обикаляха в кръг около нея. Нима всичко това наистина се беше случило? Роман, в черната си копринена мантия беше рисувал фигури по тялото й, а доктор Сейпърстайн му подаваше чаша с червена боя. Червена боя? Или кръв?

— О, по дяволите, Хаято — чу тя гласа на Мини. — Ти просто ме занасяш! Тук казваме „майтапиш се с мен“.

Мини? Върнала се е от Европа? А сигурно и Роман? — Но нали едва вчера беше получила картичка от Дубровник, в която пишеше, че възнамеряват да останат още!

А може би изобщо не бяха заминавали?

Сега беше точно до входа на всекидневната. Виждаше полиците с книги, шкафовете за картотеки и масите за бридж, отрупани със списания и купчини пощенски пликове. Явно сборището беше в другия край на стаята. Чуваше се смях, тихи разговори, звъненето на леда в чашите.

Розмари хвана ножа по-здраво и пристъпи напред. Застана неподвижно, вторачена в групата.

В другия край на стаята, в големия еркер на прозореца имаше черно бебешко кошче. Цялото беше черно, но стените му се диплеше черна тафта и имаше нещо като гюрук с волани от черна коприна. На гюрука беше забодена с карфици черна панделка, на която висеше някакво украшение от сребро.

Мъртво ли е? Но не, още докато си мислеше това, видя как коприната потрепна, а сребърното украшение се заклати.

Той беше там вътре. В онова украсено с чудовищна перверзност от магьосниците кошче.

Сега видя, че сребърното украшение всъщност представлява обърнато разпятие. Черната панделка беше завързана на възел около глезените на Исус.

Мисълта, че бебето й лежи само и безпомощно сред кощунство и ужас я докара почти до сълзи и внезапно изпита копнеж да не прави нищо. Искаше й се само да падне на колене и да заридае, да се предаде пред това огромно и невъобразимо зло. Все пак устоя на това желание, стисна очи, за да спре сълзите, каза бързо наум една молитва и събра цялата си решителност и омраза. Омраза към Мини, Роман, Гай, доктор Сейпърстайн — към всички онези, които искаха да й отнемат Анди и да го използват за гнусните си ритуали. Тя избърса потните си длани в пеньоара, отметна косите от лицето си, хвана по-здраво дебелата дръжка на ножа и пристъпи напред, така че всички те да могат да я видят и да знаят, че е дошла.

Колкото и да беше безумно, те не я забелязваха. Продължиха да си приказват, да пият, очевидно чудесно се забавляваха, като че тя беше някакъв призрак или пък си беше в леглото и сънуваше всичко това. Мини, Роман, Гай (договора значи!), мистър Фонтейн, двамата Уийс, Лора-Луис и някакъв млад очилат японец с прилежен вид — всички те се бяха събрали под един портрет на Ейдриън Маркато, който висеше над камината. Единствено той я виждаше. Изпепеляваше я с поглед, неподвижен, могъщ и все пак безпомощен, нарисуван.

Сега я видя и Роман, остави чашата си и докосна ръката на Мини. Настъпи тишина и онези, които седяха с гръб към нея се обърнаха с изненадани лица. Гай понечи да стане, но отново седна. Лора-Луис притисна ръце към устата си и заскимтя.

— Бързо в леглото, Розмари! Знаеш, че не бива да ставаш и да се движиш — викна Хелън Уийс, която или беше луда, или опитваше някакъв психологически метод.

— Това майката? — запита японецът и когато Роман кимна утвърдително, изсъска нещо и заразглежда Розмари с интерес.

— Тя е убила Лиа — извика мистър Фонтейн и се изправи. — Убила е моята Лиа. Казвай къде е тя? Ти ли уби моята Лиа?

Застанала неподвижно, Розмари ги гледаше, гледаше Гай. Той се изчерви и сведе очи.

— Да — отвърна Розмари и хвана ножа по-здраво. — Убих я. Намушках я с ножа. После го изчистих и ще убия всеки, който се приближи. Кажи им колко е остър, Гай!

Той не отвърна. Мистър Фонтейн седна с ръка на сърцето. Лора-Луис продължи да вие.

Без да ги изпуска от поглед, Розмари прекоси стаята и се приближи към кошчето.

— Розмари… — започна Роман.

— Млъквай — сопна се тя.

— Преди да погледнеш…

— Млъквай — повтори ря. — Ти си в Дубровник. Не те чувам.

— Остави я — рече Мини.

Тя продължи да ги гледа, докато не стигна до кошчето, което беше обърнато към тях. Със свободната си ръка тя хвана покритата с черно дръжка в долния край на кошчето и бавно и нежно го завъртя към себе си. Тафтата прошумоля, а краката на кошчето изскърцаха.

Сладко заспал, мъничък и с розови бузки, Анди лежеше увит в меко черно одеяло, с малки черни ръкавички с един пръст, завързани с панделки около китките му. Косицата му беше оранжево-червена, необичайно гъста за бебе, сресана и мека като коприна. „Анди! О, Анди!“ Тя протегна ръка към него, без да изпуска ножа от другата. Устните му се нацупиха, той отвори очи и я погледна. Очите му бяха златистожълти, целите златистожълти, без бяло, без ириси; целите златистожълти с вертикални черни цепки вместо зеници.

Тя го гледаше.

Той също я гледаше със златистия си поглед, после се загледа в разлюляното, обърнато наопаки разпятие.

Тя се обърна към другите, които не откъсваха погледи от нея, и с ножа в ръка изпищя.

— Какво сте му направили на очите?

Те се размърдаха неспокойно и погледнаха към Роман.

— Той има очите на баща си — отвърна той.

Тя го погледна объркано, погледна и към Гай, който беше закрил с ръка очите си и после пак към Роман.

— Не разбирам за какво говориш — рече тя. — Очите на Гай са кафяви и са нормални! Какво сте му направили, маниаци такива?

Тя се отдалечи от кошчето, готова да ги убие.

— Сатаната е Негов Баща, а не Гай — каза Роман.

— Сатаната е Неговия Баща, който дойде тук от Преизподнята и създаде дете от смъртна жена! За да отмъсти за неправдите, сполетели верните Му последователи и причинени от поклонниците на Бога!

— Слава на Сатаната! — извика мистър Уийс.

— Сатаната е Неговия Баща, а името Му е Ейдриън! — извика Роман с горд и плътен глас. Сега целият се бе преобразил. Изглеждаше силен и уверен.

— Той ще сломи властта на силните и ще опустоши храмовете им! Той ще избави унижените и ще отмъсти за загиналите сред огън и мъчения!

— Слава на Ейдриън — извикаха всички. — Слава на Ейдриън. Слава на Сатаната. Слава на Ейдриън. Слава на Сатаната.

— Не — каза Розмари и поклати глава.

— Той избра теб измежду всички жени на света, Розмари — каза Мини. — От всички жени по целия свят Той избра теб. Той доведе теб и Гай в този апартамент, Той накара онази глупачка, как й беше името, Тери да загуби ума и дума от страх и затова се наложи да променим плановете си. Той нагласи всичко както трябва, защото искаше именно ти да станеш майка на единствения Му Син.

— Мощта Му е безмерна — каза Роман.

— Слава на Сатаната — извика Хелън Уийс.

— И властта Му ще трае вечно.

— Да зивее Сатаната — извика японецът.

Лора-Луис махна ръце от устата си. Гай се осмели да погледне Розмари.

— Не — каза тя — не. — И безсилно отпусна ножа.

— Не, невъзможно е. Не.

— Иди и виж ръчичките Му — каза Мини. — И крачетата.

— И опашчицата — рече Лора-Луис.

— И напъпилите рогца — добави Мини.

— О Господи — простена Розмари.

— Бог е мъртъв — каза Роман.

Розмари се обърна към кошчето, пусна ножа на пода и пак погледна към групата, която я наблюдаваше.

— О Божичко! — извика тя и закри лицето си с ръце. — Боже мой! — И вдигна нагоре юмруци и изпищя — О Господи! Господи! Господи!

— Бог е МЪРТЪВ! — прогърмя гласът на Роман.

— Бог е мъртъв, да живее Сатаната! Годината е Първа, лето сатанинско първо! Годината е Първа, с Господа е свършено! Година Първа, Ейдриън се роди!

— Да живее Сатаната! — извикаха всички. — Да живее Ейдриън! Да живее Ейдриън! Да живее Сатаната!

Тя отстъпи назад.

— Не, не. — Продължи да отстъпва, докато се озова между две от масите за бридж. Зад нея имаше стол. Тя се блъсна в него и седна, като продължаваше да ги гледа. — Не.

 

 

Мистър Фонтейн бързо излезе от стаята и забърза по коридора. Гай и мистър Уийс го последваха.

Мини се приближи към кошчето, наведе се с пъшкане, вдигна ножа и го отнесе в кухнята.

Лора-Луис също отиде до кошчето, залюля го и започна да прави смешни муцунки на бебето, като хвърляше ревниви погледи към Розмари. Черната тафта зашумоля, краката заскърцаха.

Розмари седеше на стола и се взираше пред себе си, без да вижда.

— Не — повтори тя.

Сънят. Сънят. Беше се оказал истина. Припомни си големите жълти очи, които беше видяла тогава.

— О, Господи — простена тя.

Роман се приближи към нея.

— Клер просто се преструва — рече той, — че много му е мъчно за Лиа. Не смятам, че страда особено. Всъщност никой не я обичаше. Тя беше ужасно стисната, както в емоционален, така и в материален смисъл. Защо не ни помогнеш, Розмари. Искам да бъдеш истинска майка на Ейдриън. А ние ще уредим нещо, за да избегнем наказанието за убийството на Лиа. Изобщо никой няма да разбере. Не е нужно да станеш като нас, щом не искаш. Просто бъди майка на своето бебе. — Той се наведе към нея и прошепна: Мини и Лора-Луис са прекалено възрастни. Не е редно.

Тя го погледна.

— Помисли си, Розмари — каза той и се изправи.

— Не съм я убила — каза тя.

— О, така ли?

— Само й дадох хапчета — обясни тя. — В момента спи.

— Значи така.

На входната врата се позвъни.

— Извини ме — каза той и тръгна да отвори. — Все пак си помисли — подхвърли той през рамо.

— О, господи — пак простена тя.

— Стига с това „О, Господи“, защото ако не млъкнеш, ще те убием — каза Лора-Луис, като люлееше кошчето. — Ще минем и без твоето мляко.

— Ти млъквай — каза Хелън Уийс, като се приближи към Розмари и пъхна една навлажнена носна кърпа в ръката й. — Розмари е Негова майка, независимо от това как се държи. Не забравяй това и се дръж както подобава.

Лора-Луис промърмори нещо под носа си.

Розмари избърса лицето си с хладната кърпичка. Японецът, седнал на възглавница в отсрещния край на стаята, срещна погледа й, ухили се и кимна с глава. В ръцете си държеше отворен фотоапарат и го зареждаше с филм. После го насочи към бебешкото кошче, като кимаше и се усмихваше. Розмари наведе глава и се разплака, като бършеше с кърпичка очите си.

Влезе Роман, хванал под ръка як хубав мъж, с много тъмен загар, облечен в снежнобял костюм и бели обувки. Мъжът носеше голяма кутия, увита в светлосиня хартия с нарисувани мечета и захарни пръчки. От кутията се разнасяше някаква мелодия. Всички се събраха да го посрещнат и да му стиснат ръката. През плач, Розмари дочу „безпокояхме се“ и „колко се радвам“ и „летището“ и „Ставропулос“. Лора-Луис отнесе кутията при бебето, показа му я, разклати я, за да чуе бебето мелодията и я остави на перваза на прозореца. Там имаше още много кутии в подобни опаковки, а някои от тях бяха увити в черна хартия и привързани с черни панделки.

— Точно след полунощ на двайсет и пети юни — каза Роман. — Това прави половин година след… нали се сещаш? Не е ли чудесно?

— Но защо си толкова изненадан? — засмя се новодошлият и разпери ръце. — Нали Едмон Лотреамон предсказа датата двайсет и пети юни още преди триста години?

— Точно така — усмихна се Роман. — Но сбъдването на поне едно от предсказанията му може да се сметне за новост!

Всички се разсмяха.

— Елате, приятелю — каза Роман и поведе госта към кошчето. — Елате да Го видите. Елате да видите Младенеца.

Всички заобиколиха кошчето, където усмихната стоеше Лора-Луис, все едно че предлагаше някаква стока, и с безмълвно възхищение се загледаха в бебето. След няколко секунди новодошлият коленичи.

Влязоха Гай и мистър Уийс, но изчакаха до входа на всекидневната, докато новодошлият се изправи. После Гай се приближи към Розмари.

— Тя ще се оправи — рече той. — Ейб остана при нея. — Беше свел поглед към Розмари и смутено бършеше ръце в панталоните си. — Обещаха ми, че нищо няма да ти се случи. А всъщност и досега нищо лошо не е станало. Представете си, че бебето наистина беше умряло при раждането. Нямаше ли да бъде същото? А толкова много получаваме в замяна, Роз.

Тя остави кърпичката на масата и го изгледа. После го заплю с всичка сила. Той се изчерви и се обърна, като бършеше сакото си. Роман го хвана за ръка и го представи на новодошлия, Аргирон Ставропулос.

— Сигурно сте много щастлив — каза Ставропулос, като стисна с две ръце ръката на Гай. — Нима онази жена е майката? Но защо по… Роман го дръпна настрана и му зашепна нещо на ухото.

— Ето — каза Мини и поднесе на Розмари голяма чаша горещ чай. — Изпий го и ще се почувстваш по-добре.

Розмари погледна първо чашата, а после вдигна очи към Мини.

— Какво има в чая? — попита тя. — Може би пак корени от танис?

— Абсолютно нищо, освен захар и лимон — каза Мини. — Най-обикновен черен чай. Хайде, изпий го.

И тя остави чашата на масата до носната кърпичка.

 

 

Единственото, което можеше да направи, бе да го убие. Очевидно. Да изчака, докато всички седнат в другия край на стаята, после да изтича до кошчето, да блъсне Лора-Луис, да го грабне и да го хвърли през прозореца. А после и тя да скочи. „Майка убива бебето си и се самоубива в Брамфорд“, представи си тя вестникарските заглавия.

Да спаси света от Бог знае какво. Или от Дявол знае какво.

Значи имаше опашка! И напъпили рогца!

Имаше желание да се разпищи, да умре.

Готова беше да го направи, да го хвърли и да скочи след него.

Сега всички обикаляха наоколо. Приятен коктейл. Японецът непрекъснато снимаше; Гай, Ставропулос, Лора-Луис, гушнала бебето.

Тя се извърна. Не искаше да ги гледа.

Ами очите му! Като на животно, като на тигър, нечовешки очи!

Разбира се, той не беше човешко същество. Беше… някакъв хибрид.

А колко миличък и сладък беше преди да отвори тези жълти очи! Мъничката му брадичка толкова й напомняше на тази на Брайън, сладките му устенца, и прелестната рижа косица… Щеше й се пак да го погледне, само да можеше да не отваря тези жълти животински очи!

Отпи от чашата. Наистина беше чай.

Не, не можеше да го хвърли през прозореца. Той беше нейно дете. Не я интересуваше кой е баща му. Трябваше да отиде при някого, който би я разбрал. Да се изповяда. Да, така щеше да постъпи. Ще отиде при свещеник. Църквата трябваше да се занимае с този въпрос. Папата и всичките му кардинали, а не глупавата Розмари Рейли от Омаха.

Грешно е да убиваш, независимо кого.

Пийна още чай.

Той започна да хленчи, защото Лора-Луис люлееше прекалено бързо и затова, разбира се, идиотката го разлюля още по-бързо.

Издържа, доколкото можа. После стана и отиде до кошчето.

— Махай се оттук! — викна Лора-Луис. — Не смей да се приближаваш към Него. Роман!

— Много бързо го люшкаш — каза Розмари.

— Сядай там! — сопна се Лора-Луис и се обърна към Роман — Разкарай я оттук. Върни я, където й е мястото.

— Тя го люлее много бързо. Затова плаче — обясни Розмари.

— Гледай си работата! — каза Лора-Луис.

— Дай на Розмари да Го люлее — каза Роман.

Лора-Луис го погледна смаяно.

— Хайде — продължи той, застанал зад гюрука на кошчето. — Сядай там при другите. Остави Розмари да Го люлее.

— Но тя може да…

— Сядай там при другите, Лора-Луис — заповяда той.

Тя изпухтя намусено и се отдалечи.

— Люшкай Го — усмихна се Роман на Розмари и побутна кошчето към нея.

Тя не помръдна. Само го гледаше.

— Ти се опитваш… да ме накараш да бъда негова майка — каза тя.

— А нима не си Негова майка? — попита той. — Хайде. Само Го полюлей, докато спре да плаче.

Тя усети черната дръжка в дланта си и сключи пръсти около нея. Известно време двамата заедно люлееха кошчето, после Роман го пусна и тя продължи сама, бавно и леко. Погледна бебето, видя жълтите му очи и извърна поглед към прозореца.

— Трябва да смажеш металните части — каза тя. — Това скърцане сигурно също го притеснява.

— Ще ги смажа — обеща Роман. — Видя ли? Спря да плаче. Знае коя си.

— Не ставай глупав — каза Розмари и пак погледна бебето. И то я гледаше. Всъщност, очите му не бяха чак толкова лоши, след като вече беше подготвена какво ще види. Одеве се беше разстроила от изненадата. Дори бяха красиви по свой начин.

— Как изглеждат ръцете му? — попита тя, без да престава да го люлее.

— Много са красиви — увери я Роман. — Има дълги нокти, но те са съвсем мънички, като бисерчета.

Сложихме Му ръкавички само за да не се издраска, а не защото ръцете Му не са хубави.

— Изглежда, че нещо го тревожи — каза тя.

Към кошчето се приближи доктор Сейпърстайн.

— Тази вечер се струпаха доста изненади — каза той.

— Махай се, защото иначе ще те заплюя в лицето — каза Розмари.

— Махай се, Ейб — каза Роман.

Докторът кимна и се отдалечи.

— Не се карам на теб — каза Розмари на бебето.

— Ти не си виновен. Сърдя им се на тях, защото ме изиграха и ме лъгаха. Не се мръщи така. Нищо лошо няма да ти направя.

— Той знае — каза Роман.

— Ами тогава защо се мръщи така? — рече Розмари. — Горкичкото. Я го виж.

— След минутка — каза Роман. — Трябва да се погрижа за гостите. Ей сега се връщам. — И той се отдалечи и я остави сама с бебето.

— Честна дума, нищо лошо няма да ти направя — каза му тя. Наведе се и разхлаби дрешката на вратлето му. — Лора-Луис го е завързала много стегнато, нали така. Сега ще го разхлабим и ще ти е по-удобно. Имаш много сладка брадичка, знаеш ли? Очичките ти са жълти и странни, но брадичката ти е много сладка.

Тя завърза връзките на ризката по-хлабаво.

Горкичкото.

Не можеше да бъде изцяло лош, просто не можеше. Дори и да беше наполовина Сатана, не беше ли и неин? Наполовина добър, обикновен, разумен човек? Ако тя действа срещу тях, ако му влияе добре, напук на тяхното лошо влияние…

— Ти си имаш своя стая, знаеш ли? — каза тя нежно, като разпови одеялцето му, което също го обвиваше прекалено стегнато. — Тя е с тапети в бяло и жълто и креватче с жълти крачета. Там няма нито едно петънце от това грозно черно, което те заобикаля. Ще ти я покажа, когато си готов за следващото хранене. А ако искаш да знаеш, аз съм дамата, от която иде млякото, с което се храниш. Бас държа, че досега си мислел, че млякото идва от бутилки, нали така? Не, не е така. Млякото го дава мама и аз съм твоята майка. Точно така, нацупени господинчо. Но май теб това не те вълнува особено.

Възцарилата се тишина я накара да се огледа. Всички се събираха около нея и я наблюдаваха от известно разстояние.

Усети, че се изчервява и отново се наведе да подпъхне одеялцето около бебето.

— Остави ги да гледат — каза тя. — Не ни интересуват, нали? Само искаме да ни е топличко и уютно, харесва ли ти така? Ето така. По-добре ли е?

— Аве Розмари — извика Хелън Уийс.

После и другите го подеха. „Аве Розмари“. „Аве Розмари“. Мини, Ставропулос и доктор Сейпърстайн. „Аве Розмари“ извика и Гай. Лора-Луис само беззвучно помръдна устни.

— Аве Розмари, майка на Ейдриън!

— Аве Розмари, майка на Ейдриън! — каза Роман.

Розмари вдигна поглед от кошчето.

— Името му е Андрю — каза тя. — Андрю Джон Удхаус.

— Ейдриън Стивън — настоя Роман.

— Виж какво, Роман — започна Гай.

— Толкова ли е важно името? — намеси се и Ставропулос, като докосна ръката на Роман.

— Важно е. Много е важно — настоя Роман. — Името Му е Ейдриън Стивън.

— Разбирам защо искаш да го кръстиш така — каза Розмари, — но съжалявам, няма да се съглася. Името му е Андрю Джон. Той е мое дете, а не ваше и по този въпрос няма смисъл да спорим. За името и за дрехите. Не може през цялото време да носи черно.

Роман понечи да каже нещо, но Мини го спря, като извика „Слава на Андрю“, като го гледаше право в очите.

Всички останали запригласяха „Слава на Андрю“, „Аве Розмари, майка на Андрю“ и „Слава на Сатаната“.

— Не ти харесваше „Ейдриън“, нали? — запита нежно Розмари, като гъделичкаше бебето по коремчето. — Сигурна съм, че не. „Ейдриън Стивън“! Ама че име! И моля те, престани да се мръщиш. — Тя го натисна по нослето. — Знаеш ли вече да се усмихваш, Анди? Кажи знаеш ли? Хайде, мъничък Анди, знаят ли смешните очички да се усмихват? Хайде, Анди, усмихни се на мама. — Тя разлюля сребърното украшение. — Хайде, Анди — рече тя. — Само една мъничка усмивчица. Хайде, сладичък Анди.

Японецът се промъкна напред с фотоапарата си, клекна и бързо направи няколко снимки една след друга.