Айра Левин
Бебето на Розмари (21)

Първа глава

Светлина.

Таванът в спалнята.

И болка между краката й.

И Гай, седнал до леглото, загледан в нея с угрижена, несигурна усмивка.

— Здрасти — рече той.

— Здрасти — отвърна тя.

Болката беше ужасна.

И тогава си спомни. Всичко беше минало. Беше свършило. Бебето се беше родило.

— Добре ли е то? — попита тя.

— Да, много е добре — отвърна той.

— Какво е?

— Момче.

— Момче? Наистина ли?

Той кимна.

— И казваш, че е добре?

— Да.

Тя затвори очи и след малко пак ги отвори с усилие.

— Обади ли се в „Тифани“? — попита тя.

— Да — отвърна Гай.

Тя затвори очи и заспа.

 

 

По-късно си припомни неща. — Лора-Луис седеше до леглото и четеше „Рийдърс Дайджест“ с помощта на лупа.

— Къде е то? — попита Розмари.

— Божичко, скъпа! — Лора-Луис подскочи от изненада и притисна лупата към гърдите си. — Как ме стресна само! Отдавна ли си будна? Боже мой! — Тя затвори очи и задиша дълбоко.

— Бебето. Къде е? — пак попита Розмари.

— Почакай малко — рече Лора-Луис, като се изправи и затвори списанието. — Ей сега ще повикам Гай и доктор Ейб. Те са тук, в кухнята.

— Къде е бебето? — попита Розмари, но Лора-Луис излезе от стаята без да отговори.

Тя се опита да се изправи, но безпомощно падна назад. Ръцете й бяха омекнали и отказваха да се подчиняват. Болката между краката я прорязваше като с нож. Тя лежеше и чакаше и си спомняше последните събития едно по едно.

Беше вечер. Часовникът показваше девет и пет.

Най-после влязоха Гай и доктор Сейпърстайн със сериозни и решителни лица.

— Къде е бебето? — попита ги тя.

Гай заобиколи леглото, клекна до нея и я хвана за ръка.

— Скъпа… — започна той.

— Къде е то?

— Миличка… — опита се да каже още нещо, но не можа. Потърси помощ от доктора, застанал от другата страна на леглото.

Доктор Сейпърстайн гледаше надолу към нея. На белите му мустаци беше залепнало парченце кокосов орех.

— Имаше усложнения, Розмари — каза той, — но нищо, което да ти попречи да имаш още деца.

— То е… — започна тя, като го гледаше втренчено.

— Мъртво е — каза той печално.

Тя се обърна към Гай.

Той кимна.

— Плодът не беше разположен както трябва — каза доктор Сейпърстайн. — Ако бяхме в болницата, сигурно щях да успея да направя нещо, но просто нямаше време да те откараме там. Ако се бях опитал тук, щеше да бъде… прекалено опасно за теб.

— Можем да имаме други деца, мила, веднага щом оздравееш. Обещавам ти.

— Това е безспорно — увери я доктор Сейпърстайн. — Само след няколко месеца можеш отново да забременееш и мога да се закълна, че почти няма вероятност това да се повтори. Този нещастен случай беше едно на хиляда. Самото бебе беше абсолютно здраво и нормално.

Гай й стисна ръката и се усмихна окуражително.

— Веднага щом се оправиш — каза той.

Тя ги погледна, първо Гай, после и Сейпърстайн с парченцето кокосов орех на мустаците.

— Лъжете — каза тя. — Не ви вярвам. И двамата лъжете.

— Миличка… — започна Гай.

— Не е мъртво — извика тя. — Вие сте го взели. Лъжете ме. Вие сте магьосници. Лъжци! Лъжете! Лъжете! Лъжете! Лъжете!

Гай притисна раменете й към леглото, а доктор Сейпърстайн й постави инжекция.

 

 

След няколко дни, седнала в леглото си, тя ядеше супа и филийки бял хляб, намазани с масло. Гай седеше отстрани на леглото и също ядеше филийка.

— И беше полудяла — каза той. — Съвсем беше превъртяла, наистина. Това понякога се случва през последните седмици на бременността. Така каза Ейб. Даже ми каза името на болестта. Препаратум не знам си какво, нещо като истерия. От това страдаше, скъпа, и то здравата.

Тя не каза нищо. Само си гребна от супата.

— Виж какво — продължаваше той. — Знам защо си втълпи, че Мини и Роман са магьосници, но кое те кара да мислиш, че аз и Ейб също сме вътре?

Тя пак не каза нищо.

— Май е глупаво, че те питам — каза той. — Предполагам, че този препаратум и прочие не се нуждае от причини. — Той си взе нова филийка и я захапа.

— Защо сте си разменили вратовръзките с Доналд Баумгарт? — запита тя.

— Защо какво… ама, какво общо има това?

— Трябвало е да вземеш нещо негово — обясни тя, — за да могат те да направят заклинанието и той да ослепее.

— Миличка, — започна той, като я гледаше слисан. — За бога, не разбирам за какво говориш?

— Много добре разбираш.

— Ей да му се не види! — възкликна той. — Разменихме си вратовръзките, защото харесах неговата и не харесах моята, а той пък хареса моята и не харесваше собствената си вратовръзка. Не ти казах за това, защото после ми се стори малко кофти и не ми беше удобно.

— Откъде взе билетите за „Вълшебства“? — попита тя.

— Какво? — учуди се той.

— Каза, че Доминик ти ги е дал — каза тя. — Това не е вярно.

— Леле-мале! — извика той. — И това ли ме е направило магьосник? Даде ми ги едно момиче, Норма не знам коя. Запознахме се на едно прослушване и после седнахме да пийнем по едно. Ами Ейб? Той какво е направил? Да не би да си връзва връзките на обувките по неподходящ начин?

— Употребява корени от танис — рече тя. — С това нещо се нравят магии. Секретарката му ми каза, че понякога мирише на това.

— Може Мини да му е дала и на него амулет, както ти даде на теб. Нима искаш да кажеш, че само магьосниците използват тази билка? Не ми звучи много правдоподобно.

Розмари замълча.

— Хайде да си го кажем, скъпа — каза Гай — беше превъртяла и сега, като си починеш, всичко ще ти мине. — Той се наведе към нея и я хвана за ръка. — Зная, че това е най-лошото, което си преживявала досега, но оттук нататък всичко ще бъде цветя и рози. „Уорнърс“ са готови да направят още по-изгодно предложение, а скоро се оказа, че и от „Юнивърсъл пикчърс“ проявяват интерес. Нека получа още няколко хубави критики и ще зарежем този град, ще се преместим в красивия Бевърли Хилс, ще си имаме басейн, градина с подправки и всичките му салтанати. И деца също, Роз. Честна скаутска. Нали чу какво каза Ейб? — Той й целуна ръка. — А сега трябва да изчезвам и да стана известен.

Той стана и тръгна към вратата.

— Искам да видя рамото ти — каза тя.

Той спря и се обърна.

— Искам да видя рамото ти — повтори тя.

— Майтапиш ли се?

— Е — каза тя. — Дай да го видя. Лявото рамо.

— Добре — каза той, след като я изгледа. — Както кажеш, мила. Той разкопча яката на синята си риза с къси ръкави и я изхлузи през глава. Отдолу беше с бяла тениска.

— Обикновено предпочитам да го правя с музикален съпровод — каза той и съблече фланелката. Приближи се до леглото, наведе се и показа на Розмари лявото си рамо. Не беше белязано. Имаше само едва забележим белег от пъпка или цирей. Показа й другото си рамо, гърдите и гърба си.

— Толкова мога без подходящо осветление — каза той.

— Добре — каза тя.

— Сега въпросът е — ухили се той — дали да си облека ризата, или да изляза така и да направя такъв кеф на Лора-Луис, че да ме помни цял живот.

Гърдите й се пълнеха с мляко и се наложи доктор Сейпърстайн да й покаже как да ги изстисква с помощта на гумена помпа за кърма, която й напомняше на автомобилна тромба. Няколко пъти на ден Лора-Луис или Хелън Уийс, или изобщо който беше там й донасяше помпата, заедно с градуирана чашка, в която да събира кърмата. От всяка гърда изстискваше по шейсет-седемдесет грама рядка бледозелена течност, която съвсем леко намирисваше на корени от танис. Тази манипулация беше последното неопровержимо доказателство за липсата на бебето. Когато изнасяха помпата и чашката от спалнята, тя се облягаше на възглавниците и се чувстваше толкова съсипана и самотна, че нямаше сили дори да се разплаче.

Джоан, Елиз и Тайгър дойдоха да я видят и веднъж разговаря с Брайън по телефона. Пристигнаха много цветя — рози, карамфили и една жълта азалия в саксия от Алън, от Майк и Педро и от Лу и Клодин. Гай купи нов телевизор с дистанционно управление и го постави срещу леглото й. Тя гледаше телевизия, ядеше послушно и вземаше хапчетата, които й даваха.

Пристигна и едно съболезнователно писмо от Мини и Роман. И двамата бяха написали по една страница. Писмото беше от Дубровник. Постепенно шевовете престанаха да я болят.

 

 

Една сутрин, две или три седмици след раждането, й се стори, че чува бебешки плач. Тя изключи звука на телевизора и се заслуша. Плачът беше съвсем слаб и далечен. Или само си въобразяваше? Тя се измъкна от леглото и изключи климатичната инсталация.

Влезе Флорънс Гилмор с помпата и чашката.

— Не чуваш ли някакво бебе да плаче? — попита я Розмари.

И двете се заслушаха.

Да, сега се чуваше по-ясно. Бебето плачеше.

— Не, скъпа, нищо не чувам — каза Флорънс. — Хайде, лягай си. Нали знаеш, че не бива да ставаш? Ти ли изключи климатичната инсталация? Не трябваше. Днес е ужасно. Хората навън направо ще пукнат, толкова е горещо.

Същия следобед пак го чу и, незнайно защо, от гърдите й закапа мляко…

— Някакво ново семейство се е нанесло — каза същата вечер Гай, без всякаква връзка с разговора им. — Горе на осмия етаж.

— И те имат бебе — каза тя.

— Да. Откъде разбра?

Тя го изгледа за миг.

— Чух, че плаче — обясни тя.

Чу го и на следващия ден. И на по-следващия.

Спря да гледа телевизия и през цялото време лежеше с книга в ръце и се преструваше, че чете, а всъщност само слушаше, слушаше…

Не беше на осмия етаж. Беше си точно тук, на седмия.

Доста често й донасяха помпата и чашката няколко минути, след като беше чула плача. И бебето спираше да плаче няколко минути, след като вземеха млякото й.

— Какво правите с млякото? — попита тя Лора-Луис една сутрин, като й подаде помпата и чашката с почти двеста грама мляко.

— Ами хвърляме го, естествено — рече Лора-Луис.

Тя каза:

— Чакай малко — и понечи да пусне в чашката лъжичката, с която си беше разбъркала кафето.

— Недей така — измърмори Лора-Луис, като рязко дръпна чашката и взе лъжицата с ръката, в която държеше помпата.

— Какво значение има? — попита я Розмари.

— Просто не обичам бъркотиите и това е — сопна се Лора-Луис.