Айра Левин
Бебето на Розмари (18)

Осма глава

Доктор Сейпърстайн беше шокиран.

— Невероятно! — възкликна той. — Направо фантастично! Как каза, че му било името, Мачадо ли?

— Маркато — рече Розмари.

— Невероятно — повтори той. — А аз нищо не подозирах. Мисля, че веднъж той ми каза, че баща му се е занимавал с внос на кафе. Да, спомням си, че най-подробно ми обясняваше разликите между отделните сортове и как трябва да се смила всеки един от тях.

— На Гай казва, че баща му е бил режисьор.

Доктор Сейпърстайн поклати глава.

— Нищо чудно, че се срамува от истината — рече той. — И не съм изненадан, че ти толкова си се разстроила, когато си разбрала. Аз съм абсолютно сигурен, че Роман не споделя нелепите убеждения на баща си, но много добре разбирам тревогата ти от това, че сте толкова близки съседи.

— Не искам да имам нищо общо нито с него, нито с Мини — каза Розмари. — Може и да не съм права, но не искам да поемам и най-малък риск, що се отнася до безопасността на бебето.

— Несъмнено — съгласи се доктор Сейпърстайн. — Всяка майка би реагирала по същия начин.

— Не допускате ли — рече Розмари, като поверително се наведе към него, — че Мини е слагала нещо, което да навреди или в питието или в онези пасти?

— Съжалявам, мила — засмя се доктор Сейпърстайн. — Не исках да се смея така на думите ти, но тя всъщност е една много мила възрастна жена, която би направила всичко за доброто на бебето… Не, не мога да допусна, че ти е дала нещо вредно. При това, аз отдавна щях да забележа отражението му върху теб и бебето.

— Обадих й се по домофона и й казах, че не се чувствам добре. Нямам намерение да взимам нищо друго от нея.

— Няма да ти се наложи — успокои я докторът.

— Мога да ти дам хапчета, които ще бъдат много по-подходящи за тези последни седмици. А това може да им помогне да решат собствения си проблем.

— Какво имате предвид? — запита Розмари.

— Те искат да заминат — обясни той. — При това доста скоро. Всъщност Роман не е добре. Под най-строга тайна ще ти доверя, че не му остава повече от месец, най-много два. Иска да посети за последен път някои от любимите си градове по света и те се опасяваха, че ти можеш да се обидиш от заминаването им тъкмо преди раждането. Онази вечер споделиха колебанията си с мен и ме попитаха как, според мен, ще го възприемеш. Не искаха да те разстройват, като ти кажат истинската причина за пътешествието си.

— Съжалявам, че Роман не е добре — рече Розмари.

— Но си доволна, че ще се махне оттук? — усмихна се доктор Сейпърстайн. — Реакцията ти е съвсем оправдана при създалите се обстоятелства. Знаеш ли какво, Розмари, ще им кажа, че съм те попитал и че ти изобщо не си се обидила от намерението им да заминат. А докато тръгнат, (мисля, че споменаха неделята като възможен ден за заминаване), ти ще се държиш както преди. Тоест, няма да се издаваш пред Роман, че си научила истинската му самоличност. Сигурен съм, че той много ще се натъжи, ако разбере и е срамота да го притесняваме, щом става въпрос за няколко дни.

— Сигурен ли сте, че ще заминат в неделя? — запита Розмари, след като помълча малко.

— Зная, че искат да е по-скоро — отвърна той.

— Добре — рече Розмари, след кратък размисъл.

— Ще се държа както преди, но само до неделя.

— Ако искаш, ще ти изпратя хапчетата утре сутринта — предложи докторът. — Накарай Мини да ти остави питието и пастата и като си тръгне, ще ги изхвърлиш и ще вземеш хапче.

— Чудесна идея — съгласи се Розмари. — Така ще бъда много по-спокойна.

— Сега това е най-важното — каза доктор Сейпърстайн. — Ти да си спокойна и щастлива.

— Ако бебето е момче — усмихна се Розмари, — може просто да го кръстя Ейбрахам Сейпърстайн Удхаус.

— Пази боже! — усмихна се доктор Сейпърстайн.

Когато Гай научи за разговора й с доктора, се зарадва почти колкото нея.

— Съжалявам, че на Роман краят му наближава — каза той, — но се радвам заради теб, че те ще заминат. Сигурен съм, че сега нервите ти ще се поотпуснат.

— О, несъмнено — рече Розмари. — Още отсега се чувствам по-добре, само защото зная, че ще заминат.

 

 

Очевидно, доктор Сейпърстайн бе побързал да разкаже на Роман за предполагаемите чувства на Розмари, защото Мини и Роман се отбиха още същата вечер и съобщиха, че заминават за Европа.

— В неделя сутринта в десет часа — каза Роман — тръгваме със самолет за Париж. Там ще прекараме около една седмица и после продължаваме към Цюрих, Венеция и към най-красивия град в света, Дубровник, в Югославия.

Ще се пръсна по шевовете от завист — рече Гай.

— Доколкото разбрах — обърна се Роман към Розмари, — това не идва съвсем като гръм от ясно небе, нали скъпа?

Хлътналите му очи проблеснаха съучастнически.

— Доктор Сейпърстайн ми спомена нещо в този смисъл — призна тя.

— Много бихме се радвали да останем, докато бебето се роди — каза Мини.

— Но няма никакъв смисъл да отлагате пътешествието си — успокои я Розмари. — При това хубаво време…

— Ще ви изпращаме снимки — намеси се Гай.

— Когато Роман го хване треската за пътуване — обясни Мини, — изобщо не можеш да го задържиш.

— Съвсем вярно — подкрепи я Роман. — След като цял живот съм кръстосвал света, за мен е направо невъзможно да се задържа в един град повече от година. А ето вече минаха четиринайсет месеца, откак се върнахме от Япония и Филипините.

Той започна да им разказва за особеното очарование на Дубровник, за Мадрид и за остров Скай. Розмари го гледаше и се питаше какъв е всъщност, добродушен словоохотлив събеседник или откачен син на откачения си баща.

На следващата сутрин Мини нямаше нищо против да й остави напитката и пастичката. Готвеше се да излиза и да свърши цял куп неща във връзка със заминаването. Розмари й предложи да прибере вместо нея една рокля от химическото чистене и да купи паста за зъби и аспирин. Когато изхвърли питието и изпи една от големите бели капсули, изпратени от доктор Сейпърстайн, се почувства малко абсурдно.

— Нали си разбрала кой е бащата на Роман? — попита я Мини в събота сутринта.

Розмари изненадано кимна.

— Усетих го, защото напоследък се държиш по-хладно към нас — рече Мини. — О, няма нужда да ми се извиняваш, скъпа. Не си първата, няма да си и последната. Според мен вината не е твоя. О, бих могла да го убия тоя изкукуригал старец, ако беше жив! Той направо провали живота на бедния Роман! И това е причината той да пътува толкова. Винаги бърза да напусне някой град, преди хората да разберат кой е той. Не му давай да забележи, че знаеш, моля те. Той е толкова привързан към теб и Гай, че това направо ще разбие сърцето му. Искам това пътуване да е щастливо за него, да не го помрачат никакви грижи, защото няма изгледи за други. За други пътешествия, имам предвид. Камерата ми е пълна с храна, която няма да можем да изядем. Защо не изпратиш Гай довечера да му дам продуктите?

 

 

В събота вечер Лора-Луис направи нещо като изпращане в малкия си, тъмен и вмирисан на танис апартамент на дванайсетия етаж. Дойдоха семейство Уийс и семейство Гилмор, мисис Сабатини с котката си Флаш и доктор Шанд. (Откъде знаеше Гай, че точно доктор Шанд пуска грамофона, чудеше се Розмари. И че музиката е от грамофон, а не от флейта или кларинет? Трябваше да го попита.) Роман разказа през кои градове ще минат и с това изненада мисис Сабатини, която не можеше да повярва, че няма да спират в Рим и Флоренция. Лора-Луис им предложи домашни курабийки и плодов пунш с много малко алкохол. После заговориха за тайфуни, после за граждански права. Като гледаше и слушаше тези хора, които много приличаха на лелите и чичовците й от Омаха, на Розмари й се струваше невероятно, че те всъщност са сборище от магьосници. Дребничкият мистър Уийс внимателно слушаше Гай, който говореше нещо за Мартин Лутер Кинг. Възможно ли бе този слаботелесен старчок, даже и насън да си въобрази, че може да прави магии и заклинания? Ами тия дебели стари повлекани Лора-Луис, Мини и Хелън Уийс? Как можеха да подрипват голи, увлечени в лъже-религиозни оргии? (И все пак не беше ли ги видяла точно такива, не беше ли ги видяла голи? Не, не, това беше сън, безумен сън, който бе сънувала много, много отдавна.)

Фонтейнови и доктор Сейпърстайн се обадиха по телефона, за да се сбогуват с Мини и Роман. Обадиха се още двама-трима души, чиито имена Розмари не беше чувала. Лора-Луис поднесе подарък, купен с общи пари от всички приятели ни Мини и Роман — портативен транзистор в калъфка от свинска кожа. Роман благодари прочувствено и многословно, с треперещ глас. „Той знае, че смъртта му е близка“, помисли Розмари и наистина й стана жал за него.

Въпреки протестите на Роман, Гай държеше да им помогне с багажа на другата сутрин. Той нави будилника за осем и половина, а след като той иззвъня на сутринта, нахлузи тениска и спортни панталони и отиде в апартамента на семейство Кастивът. Розмари тръгна с него, облечена в яркозеления си пеньоар. Оказа се, че няма много за носене. Само два куфара и една кутия за шапки. На врата на Мини висеше фотоапарат, а Роман носеше новия си транзистор.

— Всеки, който пътува с повече от един куфар — каза Роман, като заключи два пъти вратата на апартамента — е турист, а не пътешественик.

Долу на тротоара пред къщата, докато портиерът махаше за такси, Роман провери дали е взел билетите, паспортите, пътническите чекове и френската валута. Мини хвана Розмари за раменете.

— Където и да сме — каза тя — непрестанно ще мислим за тебе, миличка, докато всичко премине добре и се уверим, че си щастлива и спокойна с малкото си момченце или момиченце.

— Благодаря ти — рече Розмари и я целуна по бузата. — Благодаря за всичко.

— И да накараш Гай да ни изпрати всички снимки на бебето, чу ли? — каза Мини и отвърна на целувката й.

— Обещавам — рече Розмари.

Мини се обърна към Гай, а Роман хвана Розмари за ръката.

— Няма да ти пожелавам щастие — каза той, — защото няма да ти липсва. Ти ще бъдеш много щастлива през целия си живот.

— Пожелавам ви приятно пътуване — каза Розмари и го целуна. — И се надявам скоро да се върнете.

— Вероятно — рече той усмихнат. — Но може и да поостанем в Дубровник или може би в Майорка. Ще видим, ще видим…

— Елате си — рече Розмари и усети, че го казва искрено. Тя пак го целуна.

Едно такси спря до тях. Гай и портиерът сложиха куфарите на седалката до шофьора. Мини с усилие и пъшкане се настани на задната седалка, като се потеше в бялата си рокля. Роман се вмъкна до нея.

— Летище „Кенеди“ — каза той на шофьора. — Сградата на ТУА^[1].

Последваха още пожелания и целувки през прозорците на колата, а после Розмари и Гай замахаха след бързо отдалечаващото се такси, от чиито прозорци Роман и Мини им махаха в отговор.

Розмари не се чувстваше толкова щастлива, колкото бе очаквала.

Същия този следобед Розмари потърси „Всички те са магьосници“, за да прочете отново някои от главите и може би този път да реши, че са глупави или смешни. Книгата беше изчезнала. Не беше нито върху томовете на Кинзи, нито сред другите книги в библиотеката. Тя попита Гай и той й каза, че я е изхвърлил в четвъртък сутринта.

— Съжалявам, скъпа — рече той, — но не исках да четеш още такива глупости и да се тревожиш.

— Гай, — рече тя изненадана и ядосана. — Хъч ми подари тази книга. Той ми я остави след смъртта си.

— Изобщо не помислих за тази страна на въпроса — рече Гай. — Просто не исках да се притесняваш. Съжалявам.

— Това, което си направил, е ужасно.

— Извинявай. Въобще не съм мислил за Хъч.

— И дори да не ми я беше подарил, ти не бива да изхвърляш чужди книги. Щом искам да прочета нещо, значи наистина искам.

— Извинявай — каза той.

Това не й даваше мира през целия ден. Освен това беше забравила нещо, което трябваше да го попита. Това също я тормозеше. Сети се какво беше едва вечерта, докато се връщаха пешком от „Ла Скала“, ресторант, който се намираше близо до Брамфорд.

— Откъде знаеш, че доктор Шанд пусна грамофона? — попита тя.

Отначало той не разбра.

— Онзи ден — обясни тя, — когато четох книгата и спорихме, ти ми каза, че просто доктор Шанд е пуснал грамофона. Откъде знаеш, че е така?

— О, той ми каза — отвърна Гай. — Доста отдавна. Казах му, че сме чули нещо като флейта през стената на няколко пъти и той ми обясни. Откъде накъде мислиш, че зная?

— Нищо не мисля — отвърна Розмари. — Просто се питах, това е.

Тя не можеше да заспи, лежеше по гръб будна и гледаше намръщена в тавана. Бебето си спеше спокойно, но тя не можеше. Беше неспокойна и се тревожеше, без да знае за какво.

Е, разбира се за бебето и за това дали всичко ще мине както трябва. Напоследък не правеше редовно упражненията си. Това няма да се повтори, обеща тържествено тя.

Всъщност, вече беше понеделник, тринайсети. Още петнайсет дена. Две седмици. Вероятно всички жени са изнервени и неспокойни две седмици преди раждането. И не могат да спят, защото им се повдига и им е омръзнало да спят по гръб! Когато всичко премине, първото нещо, което ще направи, е да спи цели двайсет и четири часа по корем, заровила лице във възглавницата.

Откъм апартамента на Мини и Роман се чу някакъв звук, но сигурно беше от горния или от долния етаж. Всички звуци се смесваха и трудно се различаваха, когато работеше климатичната инсталация.

Сигурно вече са в Париж. Блазе им. Някой ден тя и Гай ще отидат там заедно с трите си хубави дечица.

Бебето се събуди и се размърда.