Айра Левин
Бебето на Розмари (3)

Трета глава

През следващите дни Розмари беше заета и щастлива. Купи и окачи пердета, намери отнякъде абажур от викторианско стъкло за всекидневната, окачи кухненска посуда по стените на кухнята. Един ден откри, че четирите дъски в килера на коридора всъщност представляваха полици, които можеха да бъдат поставени една над друга напряко между двете стени. Тя ги покри с калъфи от кариран памучен плат и когато Гай се прибра, му показа вече готов и подреден шкаф за бельо. Намери един супермаркет на Шесто авеню и една китайска обществена пералня на Петдесет и пета улица, в която да дава чаршафите и ризите на Гай.

Гай също беше зает, нямаше го по цели дни като съпрузите на другите жени. След Деня на труда^[1] в града се върна преподавателят му по сценична реч. Гай всяка сутрин работеше с него, а след обяд четеше текстове на радиопиеси и реклами. На закуска излиташе театралната страница във вестниците и това го правеше докачлив — всичките му колеги бяха извън града с постановки на „Небостъргач“, „Да му се не види!“, „Котка!“, „Невъзможни години“ или „Горещ септември“. Само той беше в Ню Йорк и разчиташе на разни остатъци от „Анацин“. Но Розмари беше убедена, че много скоро той ще получи някаква добра възможност. Затова тя тихичко поставяше пред него чаша кафе и се задоволяваше с другите страници на вестника.

Засега детската стая представляваше нещо като склад с голи бели стени и мебелите от стрия апартамент. Тапетите в бяло и жълто щяха да бъдат купени по-късно, за да бъдат чисти и свежи. Розмари вече беше приготвила мостра от вида, който искаше и беше намерила рекламна снимка от фирмата „Сакс“ на детско креватче и скрин.

Тя писа на брат си Брайън, да сподели щастието й. Никой друг в семейството не би се зарадвал. Сега всички бяха враждебно настроени, и родителите, и братята, и сестрите. Не можеха да й простят първо, че се бе омъжила за протестант, второ, че бяха сключили само граждански брак и трето, че свекърва й се бе развеждала два пъти и сега беше женена за един евреин чак в Канада.

Тя приготви за Гай пиле с ориз по италиански, опече шоколадов сладкиш и тавичка маслени курабии.

 

 

Чуха гласа на Мини Кастивът преди да се запознаят с нея; чуха я през стената на спалнята си да крещи дрезгаво на мъжа си с акцент, който издаваше, че произхожда от средния запад: „Роман, хайде, лягай си вече! Единайсет и двайсет е!“ А след пет минути: „Роман? Донеси ми чаша безалкохолна бира като идваш!“

— Не знаех, че все още правят филми от типа „Грижовните мама и татко“ — каза Гай, а Розмари неуверено се засмя. Тя беше с девет години по-млада от Гай и невинаги успяваше напълно да разбере забележките му.

Запознаха се със семейство Голд от 7Е, приятна възрастна двойка, и със семейство Браун и сина им Валтер, които говореха с немски акцент и живееха в 7В. По коридора си разменяха усмивки и кимваха на семейство Келог от апартамент 7Ж, на мистър Стайн от 7З и на мосю Дюбен и мосю Де Вор от 7Б. (Розмари веднага научи имената на всичките от табелките на звънците и от пощата, която им оставяха до вратите. Тя не изпитваше угризения от това, че чете адресите по пликовете.) Не бяха виждали семейство Кап от 7Г, които не получаваха никакви писма и явно бяха заминали някъде за през лятото. Не бяха виждали и семейство Кастивът от А, макар и да ги чуваха през стената („Роман! Къде е Тери?“), които или бяха саможиви, или пък излизаха и се прибираха в необичайни часове. Вратата им беше точно срещу асансьора и затова Розмари лесно можеше да прочита адресите на пликовете. Получаваха писма с въздушна поща от невероятно много места: Хауик, Шотландия; Ланжак, Франция; Витория, Бразилия; Чеснок, Австралия. Бяха абонати на две списания „Лайф“ и „Люк“.

Розмари и Гай не бяха забелязали и следа от сестрите Тренч, Ейдриън Маркато, Кит Кенеди, Пърл Еймс или техни по-съвременни подобия. Дюбен и Де Вор бяха хомосексуалисти. Всички други обитатели на сградата бяха обикновени.

Почти всяка вечер от съседния апартамент, който, както скоро Розмари и Гай си дадоха сметка, първоначално е бил по-голямата предна част на техния, се чуваше дрезгавият глас: „Невъзможно е да сме стопроцентово сигурни!“ спореше жената, и още: „Ако те интересува мнението ми, изобщо не бива да й казваме, точно така мисля!“

Една събота вечер семейство Кастивът имаха гости, около десетина души, които разговаряха и пееха. Гай бързо заспа, но Розмари лежа будна до два часа̀, заслушана в немелодичните монотонни гласове, съпровождани от флейта или може би кларинет.

 

 

Единствените случаи, в които Розмари се сещаше за опасенията на Хъч и се притесняваше от тях, беше, когато на всеки четири-пет дни слизаше в сутерена да пере. Самият асансьор, който водеше дотам, обикновено използван от доставчиците на стоки, я разстройваше — малък, без човек, който да го обслужва, той силно скърцаше и се тресеше. Сутеренът беше мрачен с тухлени стени, варосани много отдавна, между които звукът на стъпките й отекваше надалеч и някъде се хлопваха невидими врати. По коридорите тя се натъкваше на стари непотребни хладилници, опрени до стената, осветявани от силни крушки в телени клетки.

Тъкмо тук, спомняше си Розмари, беше намерено мъртвото бебе, увито във вестник, и то не много отдавна. Кои са били родителите му и как бе умряло? Кой го беше намерил? Дали човекът, който го е подхвърлил, е бил заловен и наказан? Замисли се дали да не отиде в библиотеката и да прочете за случая, както бе сторил Хъч. Но това щеше да направи историята по-действителна и още по-ужасна, отколкото беше. Да знае точното място, където бе лежало бебето и може би да минава покрай него на път за пералното помещение и после пак по обратния път към асансьора, това би било непоносимо. Тя реши, че ако не знае подробностите, ще бъде по-спокойна. По дяволите Хъч и добрите му намерения!

Пералното помещение много би подхождало на затвор: запотени тухлени стени, още крушки зад телени решетки и множество дълбоки двойни умивалници, разположени в кабинки, отделени с мрежи една от друга. Имаше перални машини и сушилни, които работеха с монети, а в повечето от кабинките, заключени с катинари, се намираха собствените машини на някои от живеещите в сградата. Розмари идваше тук в събота и неделя, а в другите дни след пет часа. Преди пет в делничните дни група негърки перачки гладеха и клюкарстваха тук и когато веднъж тя влезе в пералното помещение, те веднага млъкнаха. Розмари се бе усмихнала на всички и се бе опитала присъствието й да остане незабележимо, но докато бе там, те не пророниха нито дума и тя си излезе смутена, с чувството, че е проявила нетактичност и пренебрежение към негрите.

Един следобед, когато тя и Гай бяха живели в Брамфорд малко повече от две седмици, Розмари седеше в пералното помещение в пет и петнайсет, четеше списание „Ню Йоркър“ и тъкмо се готвеше да прибави омекотител във водата за плакнене, когато в стаята влезе момиче на нейните години с тъмна коса и изящни черти и в нейно лице Розмари внезапно разпозна Ана Мария Албергети. Беше с бели сандали, черни къси панталони и розова копринена блуза и носеше жълт пластмасов кош за пране. Тя кимна на Розмари и после, без да я поглежда, се приближи към една от пералните, отвори я и започна да я зарежда с мръсни дрехи.

Доколкото Розмари знаеше, Ана Мария Албергети не живееше в Брамфорд, но беше напълно възможно да е на гости у някои от съседите и да помага в домакинската работа. Когато я разгледа по-внимателно обаче, Розмари разбра, че е сбъркала. Носът на това момиче беше доста по-дълъг и изострен, а имаше и други по-неуловими разлики в изражението и фигурата. И все пак приликата беше забележителна. Изведнъж Розмари усети, че момичето я гледа въпросително със смутена усмивка, докато пералнята до нея вече бе затворена и се пълнеше.

— Извинете — каза Розмари. — Помислих ви за Ана Мария Албергети и затова така се загледах във вас. Съжалявам.

Момичето се изчерви и сведе очи към пода.

— Това често ми се случва — каза тя. — Няма нужда да се извинявате. Хората все ме бъркаха с Ана Мария още от времето, когато бях хлапе, когато тя за пръв път се появи в „Ето го и младоженеца“ — тя погледна Розмари вече без да се усмихва, но все още смутена. — Самата аз не виждам никаква прилика. И аз като нея съм от италиански произход, но не смятам, че физически си приличаме.

— А според мен приликата е голяма — каза Розмари.

— Може и така да е — съгласи се момичето — щом всички ми го казват. Но аз не мога да я открия. А бих искала, повярвайте ми.

— Познавате ли я? — запита Розмари.

— Не.

— От начина, по който казахте „Ана Мария“, си помислих…

— О, не, просто я наричам така. Предполагам за това, че често ми се налага да говоря с хората за нея. — Тя избърса ръката си в панталоните си, протегна я и пристъпи напред усмихната. — Казвам се Тери Джонофрио — представи се тя. — Самата аз не мога да го напиша правилно, така ме няма защо вие да се опитвате.

Розмари се усмихна и стисна ръката й.

— Аз съм Розмари Удхаус — каза тя. — Ние сме новите наематели. А вие отдавна ли живеете тук?

— Аз изобщо не съм наемателка — отговори момичето. — Просто живея у мистър и мисис Кастивът на седмия етаж. Може да се каже, че съм им нещо като гостенка от месец юни. А вие познавате ли ги?

— Не — усмихна се Розмари, — но апартаментът ни е точно до техния и едно време е бил част от него.

— За бога! — възкликна момичето. — Значи вие наехте апартамента на старата дама! Мисис… онази, която почина!

— Гардиния.

— Точно така. Тя беше много близка приятелка на семейство Кастивът. Отглеждаше разни билки и ги носеше на мисис Кастивът да готви с тях.

— Когато за пръв път дойдохме да разгледаме апартамента, — кимна Розмари — една от стаите беше пълна с разни растения.

— А след като почина, — продължи Тери — мисис Кастивът си направи миниатюрна зимна градина в кухнята и сама ги отглежда.

— Извинете ме. Трябва да сложа омекотител — каза Розмари. Тя се изправи и извади шишето от коша за пране върху пералнята.

— А знаете ли вие на кого приличате? — запита Тери, а Розмари каза, докато отвинтваше капачката.

— Не. На кого?

— На Пайпър Лори.

— О, не! — разсмя се Розмари. — Странно, че го казвате, защото навремето съпругът ми е излизал с Пайпър Лори, преди тя да се омъжи.

— Сериозно? В Холивуд?

— Не, тук. — Розмари напълни капачката на шишето, Тери отвори вратата на пералнята и Розмари й благодари, като изсипа течността вътре.

— А съпругът ви? Той също ли е актьор? — запита Тери.

Розмари доволно кимна, докато затваряше шишето.

— Без майтап! А как се казва?

— Гай Удхаус — отвърна Розмари. — Участвал е в „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, освен това много работи в телевизията.

— О, аз по цял ден гледам телевизия — каза Тери. — Бас държа, че съм го виждала! — Някъде в сутерена се чу звън от строшено стъкло — вероятно бутилка или прозорец. — Ау! — възкликна Тери.

Розмари се сви и неспокойно погледна към входа на пералното помещение.

— Мразя го този сутерен — каза тя.

— Аз също — каза Тери. — Добре, че вие сте тук. Ако сега бях сама, щях да умра от страх.

— Сигурно някой от доставчиците е изпуснал бутилка — каза Розмари.

— Чуйте, бихме могли винаги да идваме тук долу заедно — предложи Тери. — Нали вратата ви е точно до асансьора за доставки? Мога да ви звънвам на вратата и да слизаме тук заедно. А можем и предварително да се уговаряме по телефона.

— Би било чудесно — съгласи се Розмари. — Мразя да идвам тук сама.

Тери доволно се засмя, поколеба се преди да заговори и после продължи усмихната.

— Имам амулет, който носи щастие и може би ще помогне и на двете ни! — Тя разкопча яката на блузата си, измъкна сребърна верижка и показа на Розмари увисналата на края й изящно изработена сребърна топчица, с диаметър около два сантиметра.

— Ах, колко е красива! — възкликна Розмари.

— Нали? — каза Тери. — Мисис Кастивът ми я даде онзи ден. Била на триста години. Тя е отгледала растението, с което е пълно топчето в малката си зимна градина. Носи щастие или поне така се говори.

Розмари разгледа по-внимателно амулета, който Тери държеше между палеца и върха на показалеца си. Беше пълен с някакво зеленикавокафяво поресто вещество, което прозираше през дупчиците в среброто. Някаква горчива миризма я накара да се отдръпне. Тери се засмя отново.

— И аз не си падам много по миризмата, — каза тя — но се надявам, че помага!

— Много красив амулет — каза Розмари. — Досега не съм виждала подобно нещо.

— От Европа е — каза Тери. Тя се облегна на една от пералните и се залюбува на топчицата, като я въртеше между пръстите си. — Семейство Кастивът са най-чудесните хора на света, без изключение — продължи тя. — Прибраха ме буквално от улицата. Припаднах на Осмо авеню и те ме прибраха тук и ме приеха като майка и баща. Или може би като баба и дядо.

— Болна ли бяхте? — запита Розмари.

— Това е меко казано — отвърна Тери. — Гладувах, вземах наркотици и правех редица други неща, от които толкова ме е срам, че ми се повдига само като си помисля за тях. А мистър и мисис Кастивът ми помогнаха де се възстановя напълно. Отърваха ме от хероина, нахраниха ме, дадоха ми чисти дрехи и сега съм готова на всичко, за да им се отблагодаря. Дават ми най-различни здравословни храни и витамини, даже викат лекар, който редовно ме преглежда! Това е защото са бездетни. Приемат ме като дъщерята, която не са могли да имат.

Розмари кимна.

— Отначало си мислех, че може би имат някакви задни мисли, — продължи Тери — че ще ме карат да върша някакви сексуални извращения, или пък че единият от двамата има подобни намерения. Но нямаше нищо такова. Държаха се като истински родители. Скоро ще ме запишат в училище за секретарки и след време ще им се отплатя. Напуснах училище след третата си година в гимназията, но мисля, че ще успея да наваксам. — Тя пусна топчицата обратно в деколтето си.

— Хубаво е да чуеш, че такива хора съществуват, когато навсякъде цари апатия и всеки гледа да не си усложнява живота — каза Розмари.

— Няма много хора като мистър и мисис Кастивът — добави Тери. — Ако не бяха те, сега щях да съм мъртва. Това е абсолютно сигурно. Или мъртва, или в затвора.

— А нямате ли никакви роднини, които да ви помогнат?

— Имам брат във флотата. Колкото по-малко говоря за него, толкова по-добре.

Розмари прехвърли изпраните дрехи в една от сушилните и изчака да се изперат дрехите на Тери. Говореха за епизодичната роля на Гай в „Друг свят“ („Разбира се, че се сещам! Значи за него сте омъжена?“), за миналото на Брамфорд (за което Тери не знаеше нищо), и за предстоящата визита на Папа Павел в Ню Йорк. Подобно на Розмари, Тери беше католичка, но вече не спазваше ритуалите. Въпреки това, тя се надяваше да си намери билет за папската литургия, която щеше да бъде отслужена на стадион Янки. Когато дрехите бяха изпрани и оставени да се сушат, двете момичета заедно тръгнаха към асансьора за доставки и се качиха до седмия етаж. Розмари покани Тери да разгледа апартамента, но Тери помоли това да стане по-късно. Семейство Кастивът вечеряли в шест и тя не искаше да закъснее. Тя каза, че по-късно вечерта ще се обади по телефона на Розмари, за да слязат долу и да приберат сухото пране.

 

 

Гай си беше у дома, хапваше понички и гледаше филм с Грейс Кели.

— Тия дрехи трябва да са станали много чисти — подкачи я той. Розмари му разказа за Тери и семейство Кастивът и затова, че Тери го помнеше от „Друг свят“. Той не придаде особено значение на това, но си пролича, че му стана приятно. Беше потиснат заради вероятността един актьор на име Доналд Баумгарт да получи ролята в една нова комедия, за която и двамата се бяха явили на второ прослушване днес следобед.

— Божичко! — възкликна той. — Що за име е това Доналд Баумгарт?

Истинското име на Гай преди да го промени беше Шърман Пидън.

Розмари и Тери прибраха прането си в осем часа и после Тери се отби за малко да се запознае с Гай и да разгледа апартамента. Тя се изчерви и остана очарована от Гай, което го вдъхнови да се впусне в цветисти комплименти, да й поднесе пепелник и да й запали цигарата. Тери виждаше апартамента за пръв път. Мисис Гардиния и семейство Кастивът си бяха развалили отношенията малко преди тя да заживее тук, а скоро след това мисис Гардиния бе изпаднала в кома, за да не се събуди никога вече.

— Апартаментът е чудесен — каза Тери.

— Още не, но ще стане — каза Розмари. — Не сме сложили и половината от мебелите.

— Сетих се! — извика Гай и плесна с ръце. Той тържествуващо посочи Тери. — Ана Мария Албергети!