Айра Левин
Бебето на Розмари (8)

Осма глава

Отиде чак до Бродуей да купи филе от риба-меч за вечеря и прекоси града до Лексингтън авеню за разните видове сирене. Не защото не можеше да намери филе и сирене в кварталните магазини, а просто защото в тази свежа яркосиня утрин й се щеше да обиколи целия град, забързана, с развяно от вятъра палто, да привлича с чара си погледите на мъжете и да изненадва намусените продавачи с изискванията си на опитна домакиня. Беше понеделник, четвърти октомври, денят на посещението на папа Павел в града и събитието правеше хората по-открити и по-общителни от обикновено. „Колко е хубаво“ мислеше си Розмари, „че целият град е щастлив в ден като днешния, когато аз също съм щастлива.“

Следобед гледа по телевизията репортажи от различните места, посетени от папата, като промени положението на телевизора в бъдещата детска стая така, че да го вижда от кухнята, докато приготвя рибата, варените зеленчуци и прясната салата, речта му в сградата на ООН я развълнува и тя бе сигурна, че няма причина това да не повлияе благоприятно на положението във Виетнам. „Никога вече война“ бе казал той. Нямаше ли тези думи да накарат и най-твърдоглавия политик да се замисли?

В четири и половина, докато подреждаше масата за вечеря пред камината, иззвъня телефонът.

— Розмари? Как се чувстваш?

— Прекрасно — отвърна тя. — А ти как си? — Обаждаше се Маргарет, по-голяма от двете й сестри.

— Добре — отвърна Маргарет.

— Откъде се обаждаш?

— От Омаха.

Двете никога не се бяха разбирали. Едно време Маргарет беше намусено и обидчиво момиче и майка им все я караше да се грижи за по-малките си братя и сестри. Това обаждане беше необичайно; необичайно и обезпокоително.

— Добре ли са всички в къщи? — попита Розмари. „Може би някой е умрял“ мина й през ума. „Кой? Мама? Татко? Брайън?“

— Да, всички са здрави.

— Така ли?

— Да. А ти?

— Да, нали ти казах!

— Розмари, цял ден ме мъчи някакво странно чувство. Че нещо ти се е случило. Нещо като злополука, знам ли? Че си ранена, може би, че си в болница.

— Не, не съм — засмя се Розмари. — Чувствам се чудесно. Наистина.

— Беше толкова силно предчувствие — продължи Маргарет. — Бях абсолютно сигурна, че нещо е станало. Накрая Юджийн ми каза: „Защо не вземеш да й се обадиш и да се успокоиш?“

— Той добре ли е?

— Да.

— А децата?

— О, обичайните драскотини и ожулвания, знаеш как е. Но и те са добре. Скоро очакваме още едно.

— О, не знаех. Това е чудесно. Кога трябва да се роди? „И ние скоро ще чакаме бебе“ — каза си тя наум.

— В края на март. Как е съпругът ти, Розмари?

— Много добре. Получи важна роля в една нова пиеса и всеки момент ще започнат репетициите.

— А успя ли да видиш папата? — попита Маргарет. — Сигурно при вас, в Ню Йорк е пълно с хора.

— Така е — отвърна Розмари. — Гледах го по телевизията. Сигурно го предават и в Омаха, ти не гледа ли?

— Не на живо? Ти не си излязла да го видиш на живо?

— Не.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— За Бога, Розмари — възмутено каза Маргарет.

— Знаеш ли, че мама и татко бяха готови да вземат самолета, само и само да го видят, но не можаха, защото тук се готви стачка и татко трябваше да остане да подкрепи предложението. И все пак много от познатите ни отидоха — семейство Донован, Дот и Сали Уолингфорд. А ти си там, живееш там и даже не си излязла да го видиш!

— За мен религията вече не е това, което беше у дома — отвърна Розмари.

— Ами, — заекна Маргарет, — предполагам, че е неизбежно… Розмари мислено довърши мисълта й „щом си се омъжила за протестант.“

— Много мило, че се обади, Маргарет — каза тя.

— Няма защо да се тревожиш. Чувствам се по-здрава и по-щастлива от всякога.

— Такова силно предчувствие — продължи загрижено Маргарет. — Още от мига, в който се събудих. Не мога да се отърва от навика да се грижа за вас, глезльовци такива…

— И да поздравиш всички от мен, чу ли? И кажи на Брайън да ми отговори на писмото.

— Добре. Розмари…

— Какво има?

— Още се притеснявам. Стой си вкъщи довечера, обещаваш ли?

— И без това имаме такова намерение — каза Розмари, като хвърли поглед към още неподредената маса.

— Добре — каза Маргарет. — И се пази.

— Ще се пазя — обеща Розмари. — И ти също, Маргарет.

— Добре. Дочуване.

— Дочуване.

Тя отново се зае да подрежда масата с чувството на лека тъга и носталгия по Маргарет и Брайън, по роднините, по Омаха и онези отдавнашни дни, които никога нямаше да се върнат.

След като подреди масата, тя се изкъпа, напудри тялото си и си сложи парфюм. После гримира устните и очите си, направи си косата и облече виненочервената копринена пижама, подарък от Гай за миналата Коледа.

 

 

Той се прибра късно, след шест часа.

— Мммм — доволно изсумтя той и я целуна.

— Иде ми да те схрускам. Ще сядаме ли… По дяволите!

— Какво има?

— Забравих сладкиша.

Беше й казал да не приготвя десерт и обеща да донесе от сладкарница „Хорн енд Хардърт“ най-любимия си десерт, сладкиш с тиква.

— Иде ми да се ритна отзад — тюхкаше се той. — Минах покрай две такива сладкарници, не една, а две.

— Няма нищо — каза Розмари. — Ще ядем плодове със сирене. Това е най-хубавият десерт.

— Не. Най-хубавият десерт е сладкишът с тиква на „Хорн енд Хардърт“. Той влезе в банята да се измие, а тя пъхна във фурната тавичката с пълнени гъби и подправи салатата.

След няколко минути Гай се появи на кухненската врата като закопчаваше най-горното копче на синята си кадифена риза. Очите му блестяха и беше малко напрегнат. Така изглеждаше, когато за пръв път щяха да спят заедно и той знаеше, че това ще се случи. Розмари бе щастлива да го види в такова състояние.

— Твоят приятел папата днес обърка цялото движение — каза той.

— Успя ли да го видиш по телевизията? — попита тя. — Бяха направили фантастично предаване.

— Гледах една малка част у Алън — отвърна той. — Чашите във фризера ли са?

— Да. Речта му в ООН беше чудесна. Каза им „Никога вече война“.

— Дрън-дрън. Тия гъби изглеждат фантастично.

Седнаха във всекидневната на пълнени гъби и коктейли „Гибсън“^[1]. Гай пъхна в камината смачкани вестници, подпалки и две парчета въглища.

— Сега да видим какво ще стане — промърмори той и запали вестниците с клечка кибрит. Пламъкът се изви високо и обхвана подпалките. От камината се заизвива черен дим над рамката и тръгна към тавана. „Олеле!“ извика Гай и започна слепешком да опипва вътрешността на камината. „Отиде новата боя!“ тюхкаше се Розмари. Накрая той успя да отвори комина на камината, пусна климатичната инсталация докрай и димът се разсея.

— Сигурен съм, че никой, ама абсолютно никой не е запалил камината си тази вечер — каза Гай.

Розмари коленичи с чаша в ръка и се загледа в съскащите, обхванати от пламъци въглища.

— Не е ли прекрасно? Иска ми се тази зима да е най-студената от сто години насам.

Гай пусна плоча на Ела Фицджералд с песни на Кол Портър.

Почти бяха преполовили филето, когато се позвъни на входната врата.

— Майната му! — изруга Гай, отметна салфетката и стана да отвори. Розмари напрегнато се заслуша.

Вратата се отвори и тя чу гласа на Мини „Здравей, Гай!“ и после нещо, което Розмари не успя да чуе. „О, не“ помисли си тя. „Не я пускай вътре, Гай. Не сега, не и тази вечер“. После чу гласа на Гай и отново този на Мини: „… в повече. Няма да можем да се справим двамата“. После пак Гай и пак Мини. Розмари въздъхна с облекчение. Изглежда тя нямаше намерение да влиза, слава Богу.

Чу затварянето на вратата и окачването на веригата (Добър знак!) и пускането на резето (Още по-добър знак!). Розмари изчака малко и Гай се появи на вратата с доволна усмивка, като криеше нещо зад гърба си.

— Кой казва, че не съществувала телепатия? — каза той и протегна напред ръце, във всяка от които държеше по една чашка. — Все пак мадам и мосю ще получат по нещичко за десерт. — Той постави едната чашка до винената чаша на Розмари, а другата — до своята. — Mousse au chocolat — обяви той — или шоколадова мишка^[2], както му вика Мини. Разбира се, при нейните кулинарни способности вътре може наистина да има мишка, така че яж внимателно.

— Но това е чудесно — засмя се Розмари. — Аз смятах да приготвя точно такъв десерт.

— Видя ли, че има телепатия? — каза Гай и наля още вино.

— Уплаших се, че ще щурмува вратата и ще остане цяла вечер — каза Розмари.

— Не — каза Гай. — Просто искаше да опитаме шоколадовата й мишка, „пунежи т’ва е идин ут нейнити спицялитети“.

— Изглежда вкусен.

— Нали?

Шоколадът в чашките беше извит като спирала. В тази на Гай беше поръсен със смлени орехи, а в тази на Розмари, украсен с половин бадем.

— Много мило от нейна страна, нали? — каза Розмари. — Не бива да й се подиграваме.

— Права си — съгласи се Гай. — Не бива.

Мусът беше чудесен, но имаше някакъв тебеширен привкус, който напомни на Розмари за черни дъски и началното училище. Гай го опита, но според него нямаше привкус, нито тебеширен, нито някакъв друг. Розмари остави лъжичката си след две хапки.

— Няма ли да го изядеш? — попита Гай. — Това е глупаво, миличка. Няма никакъв „привкус“.

Розмари настояваше, че има.

— Хайде, скъпа, старата кранта цял ден се е потила до горещата печка. Изяж го.

— Но на мен не ми харесва — възрази Розмари.

— Много е вкусен.

— Можеш да изядеш моя.

— Добре тогава, не го яж — намръщи се Гай. — След като не носиш амулета, който тя ти подари, можеш и да не ядеш десерта й.

— Какво общо има едното с другото? — смутено попита Розмари.

— И двете неща са проява на… ами на незачитане. Това е — сопна се Гай. — Преди две минути ти каза, че не бива да й се подиграваме. Това не е ли подигравка — да приемеш нещо, а после да не го използваш?

— О, — въздъхна Розмари и взе отново лъжичката. — Щом ще правим скандал заради това… — и тя гребна пълна лъжица от муса и я налапа.

— Няма да правим скандал — каза Гай. — Слушай, ако наистина не ти е вкусно, не го яж.

— Превъзходен е — каза Розмари и гребна още една лъжичка — и няма никакъв привкус. Защо не обърнеш плочата?

Гай стана и отиде до грамофона. Розмари сгъна салфетката на скута си и изсипа две пълни лъжици мус в нея. После сипа още половин лъжичка, за да изяде по-малко. После сгъна салфетката, шумно изгреба с лъжичката вътрешността на чашата и изяде останалия мус, когато Гай се върна на масата.

— Ето, татенце, — каза тя и наклони чашата към него. — Ще ми пишеш ли червена точка?

— Даже две — каза той. — Съжалявам, ако съм бил груб.

— Груб беше.

— Извинявай — усмихна се той.

— Нищо — веднага омекна Розмари. — Добре е, че си внимателен към старите дами. Значи ще бъдеш внимателен и към мен, когато остарея.

Накрая пиха кафе и ментов ликьор.

— Днес следобед се обади Маргарет — каза Розмари.

— Маргарет ли?

— Сестра ми.

— А, да. Наред ли е всичко при тях?

— Да. Притеснила се, че нещо лошо ми се е случило. Имала някакво предчувствие.

— О, така ли?

— Трябвало тази вечер да си останем вкъщи.

— По дяволите! Пък аз резервирах маса в бар „Недик“. В оранжевата зала.

— Ще трябва да я отмениш.

— Интересно как така ти си нормална, след като всички в семейството ти са смахнати?

 

 

Розмари усети замайването най-напред в кухнята при умивалника, докато изтребваше неизядения мус от салфетката и го изсипваше в канала. Тя се олюля, после примигна и се намръщи.

— Още го няма — извика Гай от стаята с телевизора. — Господи, каква тълпа. — Ставаше дума за папата на стадион Янки.

— Ей сега идвам — каза Розмари.

Тя разтърси глава да пропъди виенето на свят, уви салфетките в покривката и пусна всичко в коша за пране. После сложи запушалката в канала, пусна горещата вода и изстиска малко препарат за миене на чинии. Накисна чиниите и чашите в мивката и реши да ги измие на сутринта.

За втори път усети замайването, когато окачваше кърпата за ръце. Този път продължи по-дълго, стаята бавно се завъртя, а краката й почти отказваха да я държат. Тя се подпря на мивката.

— Олеле — тихо възкликна тя, когато замайването премина, а после преброи наум два коктейла „Гибсън“, две чаши вино (а дали не бяха три?) и чашката ментов ликьор. Нищо чудно.

Успя да стигне до вратата на стаята с телевизора, усети, че пак й се завива свят и се задържа на крака, като хвана с една ръка дръжката на вратата, а с другата се подпря на рамката.

— Какво ти е? — попита Гай и се изправи загрижено.

— Мае ми се главата — усмихна се тя.

Той изключи телевизора и бързо се приближи към нея. Хвана я за ръка и здраво я прегърна през кръста.

— Нищо чудно — каза той. — Доста пийнахме. А може и преди това да си била гладна.

Той я поведе към спалнята, а когато краката й се подгънаха, я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. После седна до нея, улови я за ръка и съчувствено я погали по челото. Тя затвори очи. Леглото беше сал, който се носеше по леко развълнувано море и слабо я полюшкваше.

— Колко приятно — промърмори тя.

— Трябва да заспиш — каза той и продължи да милва челото й. — Щом се наспиш, ще се оправиш.

— Нали днес е нощта за бебето?

— Нищо. Може и утре. Има време.

— Ще изпусна литургията.

— Спи. Имаш нужда от това. Хайде…

— Само ще подремна — каза тя и се озова на яхтата на президента Кенеди, седнала с чаша в ръка. Беше слънчево и подухваше лек вятър, идеален ден за морска разходка. Президентът даваше кратки команди на помощник-капитана, който беше негър.

Гай сваляше горнището на пижамата й.

— Защо го сваляш — попита го тя.

— Да се почувстваш по-добре — отвърна той.

— Но на мен ми е добре.

— Спи, Роз.

Той разкопча страничните копчета и бавно издърпа долнището на пижамата й. Мислеше си, че тя спи и не усеща нищо. Сега вече беше гола, само по червени бикини, но и другите жени на яхтата — Джаки Кенеди, Пат Лоуфърд и Сара Чърчил — също бяха по бикини и всичко беше наред, слава богу. Президентът беше облечен в униформа на морски офицер. Беше се възстановил напълно след атентата и изглеждаше по-добре от всякога. Хъч беше застанал на пристанището, а ръцете му бяха пълни с разни метеорологични прибори.

— Хъч няма ли да дойде с нас? — попита Розмари президента.

— Разрешено е само за католици — отвърна той с усмивка. — Не ми е приятно, че робуваме на такива предразсъдъци, но, за нещастие, сме принудени.

— Ами Сара Чърчил? — Розмари се обърна, но Сара Чърчил беше изчезнала, а вместо нея там беше цялото й семейство: мама, татко и всички останали с мъжете, жените и децата си. Маргарет беше бременна, а също и Джийн, и Доди, и Ърнестин.

Сега Гай сваляше венчалната й халка. Тя се почуди защо го прави, но беше твърде уморена да пита.

— Спи ми се — промърмори тя и отново се унесе.

Сега за първи път Сикстинската Капела бе отворена за посетители и тя разглеждаше купола й, седнала в един нов асансьор, който се движеше хоризонтално из капелата и даваше възможност да видиш стенописите точно както ги е виждал Микеланджело, докато ги е рисувал. Колко са прекрасни! Тя виждаше Бог как протяга ръка към Адам и го дарява с божествената искра на живота; и долната част на една етажерка, покрита с кариран памучен плат, докато я пренасяха през някакъв шкаф за бельо.

— По-полека — каза Гай, а някакъв друг мъж добави — Вдигнали сте я прекалено високо.

— Тайфун! — крещеше Хъч от пристанището, застанал до купчината метеорологични прибори. — Тайфун! Отнел е живота на петдесет и пет души в Лондон и сега идва насам!

Розмари знаеше, че е прав. Тя трябваше да предупреди президента. Корабът отиваше към сигурна гибел.

Но президентът беше изчезнал. Всички бяха изчезнали. Палубата се простираше пред нея гола и безлюдна. Само далеч, някъде в самия й край негърът помощник-капитан, хванал кормилото, неумолимо поддържаше курса.

Розмари отиде при него и веднага разбра, че той мразеше всички бели хора, че мразеше и нея.

— По-добре слезте долу, мис — каза той любезно, но я гледаше с омраза. Даже не поиска да чуе предупреждението й.

Долу имаше огромна бална зала. В единия й край Розмари видя църквата, обвита в пламъци, а в другия стоеше мъж с черна брада, който я изпепеляваше с поглед. В центъра на залата имаше легло. Тя се приближи към него и легна и внезапно я заобиколи група от десетина голи мъже и жени. Гай също беше там. Бяха стари. Жените бяха с грозни тела и увиснали гърди. Розмари позна Мини и Лора-Луис, а също и Роман с черна двувърха шапка и черна копринена мантия. Той рисуваше фигури по тялото й с някакъв тънък черен жезъл, като от време на време топваше върха му в чаша с червена течност, която му подаваше един силно загорял мъж с бели мустаци. Върхът на жезъла се движеше напред-назад по корема й и после надолу по вътрешната част на бедрата й, като й причиняваше лек гъдел. Голите хора пееха — монотонно и немелодично, на някакъв непознат език, под съпровода на флейта или кларинет.

— Тя е будна, виж как гледа! — прошепна Гай на Мини. Беше напрегнат и с широко отворени очи.

— Нищо не вижда — успокои го Мини. — Щом е изяла мишката, не може нито да вижда, нито да чува. Като мъртва е. Пей сега.

В залата влезе Джаки Кенеди, облечена в прекрасна сатенена рокля с цвят слонова кост, украсена с перли.

— Толкова ми е мъчно, че не се чувствате добре — каза тя, като се приближи към леглото на Розмари. Розмари й разказа за ухапването от мишка, като се опита да го омаловажи, за да не се тревожи Джаки.

— По-добре да ви завържем краката — каза Джаки. — В случай, че се появят гърчове.

— Да, може би е по-добре — съгласи се Розмари.

— Не е изключено да съм се заразила от бяс.

Тя наблюдаваше с интерес как двама стажант-лекари с бели престилки привързаха краката, а после и ръцете й към четирите стълба на леглото.

— Ако музиката ви притеснява — каза Джаки, — само ми кажете, и аз ще наредя да я спрат.

— О, не — възпротиви се Розмари. — Моля ви не сменяйте програмата заради мен. Изобщо не ми пречи, наистина.

— Опитайте се да поспите — каза Джаки със сърдечна усмивка. — Ние ще ви чакаме на палубата. — После тя се оттегли, а сатенената й рокля шумолеше около краката й.

Розмари поспа малко, а после влезе Гай и започна да я люби. Галеше я с две ръце — дълго и възбуждащо докосване, което започваше от завързаните й китки, плъзна се надолу по ръцете, гърдите и слабините й и накрая чувствено помилва краката й. Галеше я по този начин отново и отново. Ръцете му бяха горещи и с остри нокти. Когато тя усети, че не може да се въздържи, той плъзна ръка под таза й, повдигна го и с необикновена сила пъхна вътре твърдия си член. Той беше по-голям от всякога и макар да й причиняваше болка, на нея й се стори чудесен. Гай се отпусна върху нея, плъзна другата си ръка зад гърба й, а широкият му гръден кош почти премаза гърдите й. (Тъй като това очевидно беше маскен бал, той беше облечен в костюм, чиято повърхност напомняше груба необработена кожа.) По животински грубо и ритмично той вкарваше необичайно големия си член. Тя отвори очи и погледът й срещна очи, жълти като разпалени пещи, замириса й на сяра и корени от танис, усети влажно дихание по устните си, чу сладострастни стенания и тежкото дишане на хората, които ги гледаха.

„Това не е сън“ помисли си тя, „Това е самата истина. Случва се в действителност.“ В очите й се появи страх, тя се опита да протестира, но нещо покри лицето й и тя усети сладникава упоителна миризма. Огромният член се движеше в нея, а грапавото тяло се блъскаше срещу нейното пак, и пак, и пак.

Влезе папата с куфар в ръка и преметнато през лакътя сако.

— Джаки ми каза, че ви е ухапала мишка — каза той.

— Да — отвърна Розмари. — Затова не успях да дойда да ви видя.

Говореше тихо, с отпаднал глас, за да не би папата да разбере, че току-що е имала оргазъм.

— Няма нищо — успокои я той. — Ние не бихме искали да рискувате здравето си.

— Опростена ли съм, отче? — запита тя.

— Напълно — каза той. После протегна ръка, за да може тя да целуне пръстена му. На мястото на камъка имаше сребърна филигранна топчица, по-малка от два сантиметра в диаметър. Вътре в нея Розмари позна една миниатюрна Ана Мария Албергети, която седеше в очакване.

Розмари целуна топчицата и папата излезе забързан от залата, за да хване самолета си.