Бранислав Нушич
Автобиография (8)

ВЕРОУЧЕНИЕ

Изучавайки вероучение, аз страшно много обикнах безбожието. Така се получи вероятно, защото учителят, който ни предаваше тоя предмет, така нехрпетиянски ни биеше, че и днес, когато слушам в черквата проповед за християнското милосърдие, аз се обръщам на всички страни от страх да не би да ме цапароса митрополитът с жезъла си или дяконът с кадилницата. Тоя факт е още едно доказателство, че впечатленията от ранната младост оставят дълбоки следи в душата на човека.

Спомням си например, че заради седемте мършави крави изядох седем такива тлъсти шамара, че не посмях и да проговоря за дебелите крави. А заради Мария и Магдалена едва не заплатих с живота си. Заради последната, т.е. заради Магдалена, трябваше веднъж да си сваля панталоните пред целия клас, да легна по очи върху чина и да изтърпя двадесет пръчки на голо. Оттогава така се наплаших, че и по-късно в живота, ако срещнех някоя жена на име Магдалена, аз никак не се решавах да си сваля пред нея панталоните.

Имаше уроци, които не представляваха никаква трудност за мене. Така например Адам и Ева ми бяха много симпатични вероятно с наивността си, а може би и затова, че първият грях на една жена е винаги симпатично нещо. Но докато Адам и Ева ми бяха симпатични, то техните деца ми причиниха много неприятности. Заради известната фирма „Каин и Авел“ три пъти ядох бой. Първия път, защото казах, че Авел е убил Каина, втория — защото казах, че Каин и Авел са апостоли. Не си спомням вече защо беше третият бой, но ми се струва, защото казах, че Каин продал Авела на египетските търговци за тридесет сребърника.

На годишния изпит, разбира се, падна страшен смях. Председателят на комисията се държеше за корема и викаше: „Дявол да те вземе, момче, откога не съм се смял така!“ А учителят ни по вероучение, който провеждаше изпита, три пъти стискаше юмрук и бе готов да се нахвърли върху мене, но все се въздържаше поради особената тържественост на момента. Спомена само нещо през зъби за майка ми.

Естествено след като веднъж вече се бях объркал, всичко тръгна наопаки. Така например, когато учителят ни по вероучение в желанието си да ми помогне ме запита за Адам и Ева, най-лесният и най-симпатичен за мене въпрос, аз започнах по следния начин:

— Адам и Ева са били първите хора… първите хора… Адам е бил първият човек, а Ева — първата жена. И те, като първи хора, те живеели в рая. И си живеели много добре, но един ден Адам захапал… захапал Ева и затова господ-бог му счупил едно ребро…

И за голямо удоволствие на председателя на комисията останалите ми отговори бяха все в тоя дух. На изпита аз просто размесих Стария и Новия завет така умело, както опитен комарджия размесва две колоди карти. Учителят на два пъти ме спираше да не говоря повече, но председателят ме окуражаваше и ме караше да продължавам, обръщайки се към него с думите: „Ама оставете го, моля ви се, поне да се насмеем.“

Както казах вече, дванадесетте апостоли аз натиках в Ноевия ковчег. За Содом и Гомор казах, че са два свещени храма, в които Христос е проповядвал с успех своя принцип: „Обичай ближния си!“ За Христос казах още и че е престоял четиридесет дена в утробата на кита, подготвяйки своето божествено учение. За десетте божи заповеди казах, че Юда ги е продал на планината Арарат и най-накрая на въпроса, какво зная за Пилат, отговорих, че Пилат е син на Мойсея, че е народил голямо поколение и че след като свършил тая работа, си измил ръцете.

Впрочем аз и сега не разбирам какво смешно има във всички тия мои отговори и защо всъщност председателят на комисията така весело се смееше. За мен християнското учение беше сбор от разни чудновати и невероятни разкази. Това представлява то за голям брой християни и днес. И аз не смятам, че е страшен грях да се смесят всички тия разкази, както направих аз например. Не виждам впрочем какво повече за християнството би знаел оня, който би могъл да разкаже всички приказки така, както са записани в учебника.

Но, откровено казано, нашият учител по вероучение не се задоволяваше само с библейските разкази. Навлизаше той и в същината на християнското учение и именно заради тая същина едва-що не изгинахме всички до един. Така например той ни говореше надълго и нашироко за основните принципи на християнското учение. Ние внимателно следяхме неговите думи, т.е. в страха си да не цапароса някого наблюдавахме внимателно всяко движение на ръката му.

Следващия час естествено той препитваше урока, взет миналия път.

— Кое е първото основно начало на християнското учение? — пита господин учителят първия от нас, на когото паднеше погледът му.

Грешникът става от мястото си и мълчи като ням. Ядосан, учителят повтаря въпроса си.

Ученикът мълчи упорито, както са мълчали първите християни пред съда на тираните-езичници.

— Кое е първото основно начало на християнското учение, заплес? — повтаря учителят и пръстите му вече се свиват в юмрук.

И след като ученикът и тоя път не отговаря, той изревава:

— Милосърдието! — и така немилосърдно го удря, че онзи вижда звезди посред бял ден.

След това се обръща към друг ученик:

— Кажи ми ти, кое е второто основно начало на християнското учение?

А грешникът се чеше зад ухото и върти очи, опитвайки се по движенията на ръцете на учителя да разбере от коя страна ще го светне второто основно начало на християнското учение.

— Любов към ближния, магаре такова — крещи учителят, след като не е получил отговор, а нещастникът пипа носа си, за да ви ди дали това християнско начало не е боядисано с червен цвят.

Следващият ученик също не може да каже кое е третото основно начало на християнското учение.

— Великодушието, негодник такъв, но — ето това е за теб великодушие — крещи учителят и тегли ушите на нещастника, като че ли са презрамки на панталони.

В такива случаи ние останалите седяхме ни живи, ни умрели. Бяхме тридесет и четирима души в класа и ако християнското учение имаше случайно тридесет и четири основни начала, ясно беше — всички щяхме да изгинем като първите християнски мъченици, хвърлени в арената и предоставени на благоволението на дивите зверове.

Ето заради това обикнах аз многобожието и съжалявам, че не сме си запазили тая вяра. Защото, първо, колкото повече богове, толкова по-малко основни начала; второ, многото богове не могат да бъдат така опасни, както един бог, и, трето, ако имахме повече богове, нямаше да се изучава в гимназиите вероучение.