Бранислав Нушич
Автобиография (12)

ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ

Към естествената история или природните науки, както още я наричат, спадат: минералогия, ботаника и зоология. Всички останали науки, като например: математика, история, география, вероучение, се отнасят вероятно към неприродните науки.

Що се отнася до минералогията, на всички нас много ни харесваха ония преградени кутии с хубаво подредени и номерирани камъни, които учителят донасяше в класа всеки час и от които по време на урока винаги изчезваше по един екземпляр.

Ботаниката би могла да бъде симпатичен предмет, ако учителите не бяха вмъкнали в нея без никаква нужда латинския език. Учиш по цял ден наизуст: Spinacia olaracea, Raphanus sativus, Cucurbita niole и като започнеш да ги изговаряш, те ти приличат най-малко на надписи от Хорациевите епистоли, а всъщност не значат нищо друго освен спанак, ряпа, тиква. Напразно ни обясняваха, че това са научни имена на тия растения. Тия обяснения само още повече ни объркваха. Окръжният началник, дето е окръжен началник, пък и той се казва само господин Яков Маркович и няма никакво научно име, а една ряпа, виждате ли, имала научно име. А всеки ще признае, че окръжният началник е нещо повече от една ряпа.

Мен лично особено ме вълнуваше въпросът за какво ни е необходимо да знаем как се казва ряпата по латински. Аз не бих могъл да отида на пазара и да кажа на селянина: „Приятелю, колко струва една връзка Raphanus sativus?“ И в ресторанта не мога да поръчам една порция Raphanus sativus защото, ако кажа така, келнерът ще ми иска четири пъти повече, отколкото ако бих му поръчал ряпа. Не биха могли да ми послужат тия думи и като цитат в някоя политическа реч, макар че широко е прието в политическите речи да се дават латински цитати. Защото, ако бих казал например: „Господа, на вас, които вярвате, че в демокрацията се крие моралната сила на едно общество Raphanus sativus…“, това би могло и да значи: „Господа, вие, които вярвате, че в демокрацията се крие моралната сила на едно общество, да ви се не видят стърганите репи!“ След като тия латински думи са така негодни за използуване, не разбирам защо трябва да се изучават. Може би само за това, за да опротивее на учениците един такъв симпатичен предмет като ботаниката.

Впрочем и самият ни учител по естествена история като че ли нямаше особена слабост към ботаниката, а още по-малко към минералогията. Той беше пристрастен към зоологията и поради това ние изучавахме тоя предмет най-прилежно, така че аз мога спокойно да кажа, че от зоологията съм извлякъл много полезни знания.

Така например благодарение на зоологията аз се убедих, че човекът има два крака, а животните четири, което все пак не значи, че пуякът е човек. Освен това научих какво представляват дебелокожите, което можах окончателно да разбера едва по-късно в живота. Научих още, че магарето е търпеливо, че агнето е кротко, конят благороден, тигърът кръвожаден, лисицата лукава, кучето вярно, заекът боязлив, порът подъл, че маймуната е смешна и че човекът притежава всички тия особености, взети заедно, и затова се смята за по-висше същество от животните.

Получил толкова много полезни знания от тоя предмет, редно е да отдам достойна почит и на нашия учител по зоология в своите спомени за него.

Не зная дали сте забелязали, че често пъти със своята физиономия, с маниерите, държането и движенията си човек вече е предопределен за известно призвание в живота. И тези качества, които предразполагат човека за съответно призвание, се проявяват у него още от малък, още от ранно детство. Така например ако някой е предразположен да стане калугер, то той още от малък ще има хитра физиономия, добър апетит и навика да брои чуждите залци, ако е предразположен да стане полицейски чиновник, той още от малък ще подслушва чуждите разговори и ще клевети другарите си пред учителя, а ако е предразположен да стане учител, той още от малък ще забравя да носи книгите си в училище, в разсеяността си ще разменя своята стара шапка с някоя чужда нова и ще бъде лош ученик по предмета, който по-късно ще преподава.

Поради това най-смешно в живота е обратното положение — когато някой е предопределен за поет, а стане касапин или което у нас става по-често, когато някой предопределен за касапин стане поет.

Често пъти смешното се състои в това, че някой има всички данни за призванието, на което се е отдал, но няма физиономия, държание и маниери, подходящи за това. Представете си например, че срещате човек, за когото мислите, че е женски крояч, защото притежава всички маниери, характерни за тая професия, а ви кажат, че е пенсиониран полкови командири, или пък представете си човек с добър апетит и съответствуващ му търбух, с месести увиснали уши, с дебел врат и с ръце на касапин, за когото ви кажат, че е композитор. Нашият учител по зоология беше от бога определен да бъде учител по зоология и нищо друго. Като че ли в момента, когато се е родил, орисницата е сложила ръка на рамото му и е казала: „Ти ще бъдеш учител по зоология!“

Той беше висок, едър, с изпъкнали рамене и с отпуснати дълги ръце, така че изглеждаше, като че ли досега е вървял на четири крака и току-що се е изправил да върви на два. Когато говореше, от време на време така врещеше, че изглежда, с извинение, като че ли ръмжи, а когато се смееше, той просто ревеше като магаре. С една дума, истински кон с пенсне.

Когато ни преподасаше за отделните животни и за техните особености — за благородството на коня, за трудолюбието на мравките, за верността на кучето, за остроумието на лисицата, за философското търпение на магарето, — той ни разказваше всичко това с такъв възторг, така жестикулираше, че на човек просто да му се поиска да стане животно.

Впрочем той точно така и гледаше на нас учениците. Никого не наричаше по име, а на всекиго бе дал по един прякор, взет от зоологията, и така се обръщаше към нас и ни извикваше, като че ли за него не съществуваше дневник, в който бяха вписани кръщелните ни имена. Наистина той поглеждаше дневника и минаваше с писалката по нашите имена, но когато се спреше на някого, казваше:

— Излез ти, Глигане, и ми изгрухти какво знаеш за…

И Глигана ставаше от чина с подвита опашка, излизаше на дъската и започваше да грухти лекцията.

На друг пък ще каже:

— Аз на тебе, Орангутане мой, ще ти пиша единица; нека ти е малко по-дълга опашката, за да можеш да си покриваш с нея революционния задник.

Орангутана трепваше, започваше да мига с очи, почесваше се хитро зад ухото, изплезваше ни се и си сядаше на мястото.

Този начин на общуване на учителя с нас имаше тая полезна страна, че между другото ние научихме много неща. Така например научихме, че свинята грухти, че орангутанът има червено задно лице, че кравата се тели („Едвам можа да отелиш една тройка!“), че порът смърди, че кукувицата снася яйцата си в чужди гнезда и много други полезни неща.

Но това негово държане оказа и друго влияние върху нас. Всеки от нас започна полека-лека, неусетно и постепенно да свиква с името, което му бе дадено, и не само с името, но и с особеностите на съответното животно. От начало, разбира се, всеки се противеше, но след това свикваше, после се примиряваше и накрая се предаваше, докато навикът ставаше така силен, че се превръщаше и във втора природа.

Така например Любо Слона, който в началото на учебната година беше живо и подвижно момче, започна полека-лека, неусетно, постепенно да придобива слонски маниери, да се движи тромаво, да мисли лениво и да мига добродушно с очи. Дори и кожата му започна да става нечувствителна, а носът му взе да провисва надолу като хобот. Йовица Орангутана също така започна да придобива някакви чудни маниери, които дотогава нямаше. Постоянно се чешеше с ръка по гърба, мигаше с очи и се плезеше на другарите си. Дори започна, особено когато се биехме, да си служи вместо с ръце с краката си, да прескача с лекота чиновете, да скача през прозореца, да се преобръща на столовете, така че оставаше само да му сложим синджирче около врата. За Средой Пора не беше необходимо да полага някакви особени усилия, за да се приспособи към особеностите на животното, чието име носеше, а Йова Магарето, който наистина още при постъпването си в училище имаше известни магарешки качества, извънредно много се школува в своята търпеливост. Не само цялата учителска колегия, но и целият клас го биеше и докато в началото все пак до известна степен реагираше, по-късно напълно се помири със съдбата си и я понасяше с истински стоицизъм.

Това влияние на зоологическите имена върху нас беше всеобщо и всички ние волно или неволно се подчинявахме и приспособявахме към характерите, отговарящи на дадените ни имена.

Интересно е, че по-късно, когато навлязохме в живота, колкото и да се стараехме да изгладим и заличим това влияние, все пак запазихме нещо от тези особености и навици и всеки си потърси пътя и призвание в живота, което би му отговаряло и в което би могъл да използува качествата, придобити в детските години. Така например Симо Пуяка стана дипломат и постигна значителни успехи; Йова Магарето стана министър на просветата и направи много и много полезни реформи в това ведомство; Перо Сома стана член на Академията на науките, където и до ден-днешен мълчи като риба; Спиро Тревопасния стана архиерейски наместник и вече е удостоен с червен пояс; Тошо Хамелеона изцяло се отдаде на политика и жъне големи успехи; Средой Пора се намъкна в полицията и навсякъде, където работи, може да се усеща неговата миризма; Андрей Крокодила в качеството си на настойник глътна цяло едно наследство, голяма двуетажна къща и седем хектара земя, и така нататък — всеки пое определения му още от детинство път.

Поради това, че аз бях най-малкият в класа, учителят по зоология ме нарече Мишка. Това е онова малко домашно животинче, от което жените пищят, като го видят, и вдигат роклите си нагоре; онова домашно животинче, което гризе трохите, останали от чуждата трапеза. Ако в края на краищата съдбата ми беше определила само това, жените да си вдигат роклите нагоре, щом ме забележат, това все пак можеше да се търпи, но изглежда, че съдбата бе взела пред вид само второто качество на това животинче. На основание на това, че мишката гризе трохите, останали от чуждата трапеза, съдбата ми определи да бъда — сръбски писател.