Бранислав Нушич
Автобиография (2)

ОТ РОЖДЕНИЕТО ДО ПЪРВИЯ ЗЪБ

Макар че смъртта е единственият най-достоверен факт в живота на човека, все пак всеки, който пише автобиография, обикновено избягва да започне с нея. Така че и аз ще трябва да се примиря с този общоприет обичай и да започна от рождението, при все че именно то често пъти е спорен факт в живота на човека. В моята биография например дълго време не беше изяснен въпросът за годината па моето рождение и едва накрая се установи, че съм се родил на 8 октомври 1864 година.

Предишните твърдения на моите биографи, че съм роден през 1866 година, отпаднаха благодарение старателните изследвания на господин проф. Миленкович. Първото твърдение на моите биографи почиваше на открити документи, според които аз съм завършил първи прогимназиален клас през 1878 година. Предполагайки, че съм тръгнал на училище на седем години и съм завършил четирите първоначални класа и първия прогимназиален на дванадесет години, те заключаваха, че съм се родил през 1866 година.

За да разреши спора, господин Миленкович се впусна в издирване на по-стари архиви, прерови всички стари училищни протоколи и установи неоспоримия факт, че в първи прогимназиален клас аз съм престоял цели три години, от което може да се извади заключението, че съм се родил в 1864 година. Аз изказвам благодарност на господин професора, че разясни тоя въпрос, та сега той на всички ни е ясен и никой няма вече да изпада в заблуждение.

Ще спомена само между другото, че в същата година, когато аз съм се родил, е умрял Вук Караджич^[1]. Това очевидно е случайност, тъй като аз никога не съм имал претенции да умре някой литератор, за да ми направи място в литературата. Но все пак тая случайна връзка между мен и Вук Караджич ме изпълваше някога с гордост и на младини просто горях от желание някой да ми счупи крака, мислейки, че е достатъчно да бъдеш куц, за да станеш Вук. Веднъж дори без малко не ми счупиха и двата крака, но не за да удовлетворят литературните ми амбиции.

Искам между другото да обърна внимание върху още нещо. По времето на моето рождение и дори малко по-рано сред народите на Балканския полуостров се е зародила идеята за сближение и обединение, за да могат те с дружни сили да се захванат за общото освободително дело. Изглежда, че аз съм бил нещо като пръв опит на това сближение, тъй като представлявам един вид живо въплъщение на единството на балканските народи. И ако не бях задължен на сръбската народност за млякото, с което съм закърмен в първите си детски дни, кой знае дали днес не щях да бъда вече застрелян като гръцки министър, или дали нямаше като фалшив румънски княз да пилея по световните курорти парите на стари френски вдовици. А може би, поддържан от разни чужди държави, щях да водя чета кръвожадни бандити по албанските планини, очаквайки удобен момент, за да съставя министерски съвет от бандата си?

Спор има не само за датата, но и за мястото на моето рождение. Едни биографи сочат като мой роден град Белград, а други — Смедерево. Цялата бърканица произлиза от това, че и двата града се отричат от мене, нито един не признава, че съм се родил в него и всеки ме прехвърля на другия. По тоя въпрос не мога да се позова на паметта си, но от близките си знам някои подробности, които изясняват работата. Баща ми е бил заможен белградски търговец, но точно по времето, когато съм се родил аз, той фалирал, събрал остатъка от имуществото си — в това число и мен — и се преселил в Смедерево. Цял живот няма да му простя това аз — да ме накара да се родя като син на богат баща и после, след като вече съм роден и не мога да се върна назад, да ме постави пред свършения факт, че съм кръгъл сиромах. Още повече, че при толкова деца той можа да избере тъкмо мен, за да си направи тая лоша шега.

Щом става дума за баща ми като шегаджия, трябва да добавя, че и моите по-далечни предци, по всичко личи, са били шегаджии. Това мога само да предполагам, защото за дедите си зная твърде малко. Зная само, че те не са носили същото фамилно име, което нося аз. И досега не е известно кое е истинското ми презиме и бог знае чие е това, което нося днес. Възниква следователно интересният въпрос: кой от моите предци и при какви обстоятелства е забравил презимето си? Знае се, че един мой роднина забравил презимето си, когато навършил двадесет години и военното окръжие започнало да се интересува за него. Добре, това вече разбирам, но тая причина не е могла да съществува, когато и онзи мой прадядо е забравил презимето си. За да разгадая тази загадка, ми остава следователно само предположението, че някой мой прадядо е умрял някъде в чужбина, и то под чуждо име, т.е. с фалшив паспорт.

Винаги, когато размишлявам върху тая подробност от моята биография ми се струва, че сигурно представлява страшно весела шега да умреш под чуждо име. Покойният навярно изпитва особено удоволствие, че е успял да подведе останалите да го погребат под чуждо име. Колко различни усложнения, кое от кое по-интересно, може да предизвика това! Виждайки се понякога в подобно положение, аз предварително се наслаждавам само като си представя объркването на моите кредитори, които дори и мъртъв биха ме смятали за свой длъжник (макар че и приживе за тях аз съм бил винаги мъртъв), или положението, в което ще се намери жена ми, която, макар и истинска вдовица, няма да може да бъде вдовица; наслаждавам се и като си представя положението и на учителя Сима Митрович, който вече няколко години със злобно удоволствие си записва мисли за надгробната реч, която ще произнесе пред черквата на погребението ми. Представям си още много и много такива объркани и заплетени положения.

Родил съм се в една стара къщичка недалеч от Белградската катедрала. По-късно тая къщичка бе заличена от лицето на земята и на нейно място днес се издига голямата сграда на Народната банка. Така че точно там, където е била стаята, в която съм се родил, днес се намират банковите трезори. И ако сега се яви, да кажем, едно благородно поколение и поиска да означи с паметна плоча мястото, където съм се родил, то надписът „Тук е роден…“ и т.н. трябва да се постави на Народната банка точно над сутеренните прозорци с дебели железни решетки, където са трезорите със златното банково покритие. Представете си само до какво заблуждение би довело това някои мой бъдещ биограф, който въз основа на тоя факт ще доказва може би, че съм извънбрачно дете, родено от незаконната връзка на директора па Народната банка с вдовицата на портиера. За да спаси директора от един скандал, който би могъл да се отрази зле дори върху банковия кредит в чужбина, вдовицата на портиера, по решение на управителния и контролния съвет на банката, се скрила между касите със златното банково покритие. Тук тя ме родила и ме пъхнала в едно хранилище, тук ме открила по-късно една комисия за проверка на държавните ресурси и ме внесла в баланса, в графата за приходи. „Излязъл от хранилището на Народната банка, носещ подписа на нейния управител — за него, разбира се, не бе трудно да запази висок курс в живота“ — така приблизително би завършил своите разсъждения моят бъдещ биограф. Но, както изглежда, у нас, слава богу, скоро няма да се появи едно такова признателно поколение, така че аз съм осигурен от подобно недоразумение в биографията ми.

Роден съм в полунощ, поради което в биографията ми не би могло да се каже: „Той видя белия свят на 8 октомври 1864 г.“, a „Той видя светлината на свещта на 8 октомври 1864 година“.

Още с първата си стъпка в живота съм предизвикал суматоха в къщи, без да имам за това някаква лична вина. Бабата, която бдяла над леглото на майка ми, подкрепяйки се с ром, съобщила, че новороденото е момиче. Като чул това, баща ми плюнал, почесал се зад ухото и изпсувал, което аз тогава не съм разбрал поради още недостатъчно познаване на майчиния език. По-късно установих, че баща ми бе напредничав човек и силно ненавиждаше онзи остатък от варварските обичаи момичето да дава зестра.

Никога, дори и по-късно, не съм разпитвал как бабата е могла да сгреши и да ме провъзгласи за момиче. Смятам, че това е станало от разсеяност. Бабата беше стара мома, а за старите моми, казват, такава разсеяност е напълно възможна — да вземат мъжкото за женско и женското за мъжко.

Можете да си представите как се изненадаха всички у дома, когато още на другия ден рано сутринта се установи, че съм бил момче. Бабата оправдаваше своята грешка с това, че светлината в къщи предната нощ била слаба. Баща ми беше особено доволен от тая корекция, а аз здравата се разгневих на бабата, че си пъха навсякъде носа и че е открила истинския ми пол, убеден, че щеше да бъде много по-добре за мен, ако си бях останал в женския пол. Аз съм плодовит писател, а щях да бъда вероятно и плодовита жена, така че досега щях да имам вече комплектно издание на своите събрани произведения, което като писател ето и до днес още нямам.

Тогава бабата установи също, че съм закъснял с раждането си цели седем дена. Не знам според кое разписание е трябвало да пристигна седем дена по-рано, но знам, че тоя факт аз цял живот считах за своя трагедия. Представете си само, моля ви се — дебют, първо излизане на сцената, първо явяване в живота, и то със закъснение от седем дена, при това по време, когато не съществуваха още нашите държавни железници. Освен това — както вече споменах по-горе — баща ми беше богат човек и фалира тъкмо в дните около моето раждане. Значи, ако не бях закъснял със седем дена, щях да се родя като син на богати родители. А сега ми се струва, че приличам на човек, който, поканен на богат и пищен обед, пристига с цял час закъснение, след като всичко е изядено, и му предлагат да му сварят три яйца, а отгоре на всичко и любезно го питат рохки ли ги иска, или преварени.

Смятайки това закъснение за най-голяма трагедия на своя живот, по-късно аз все разпитвах не може ли някак да се вземе обезщетение от съдбата, т.е. не може ли да се набави някак си тази загуба от седем дена, причинена ми от това закъснение.

— Може, с камфор! — утешаваше ме моят домашен лекар.

— Как с камфор?

— Ей така — като дойде време да умирате, ще ви инжектираме малко камфор и ще ви продължим живота с тия седем дни, които сте изгубили при раждането си.

След като лекарят ме утеши по тоя начин, аз станах най-преданият почитател на медицината, възхитен от нейния напредък, благодарение на който тя има възможност да предлага на хората такива богати морални обезщетения. Но въпреки тая утеха продължава да ме тревожи мисълта, че моето седемдневно закъснение, което ми попречи да се родя като син на богати родители, може би е някакъв непреодолим фатум, който тегне над мене. Имам предчувствието, че към края на живота ми може да се случи лотарийният ми билет седем дена след смъртта ми да спечели най-голямата печалба. И тогава хората ще кажат, че не само съм закъснял да се родя със седем дена, но съм и умрял седем дена по-рано. А това би било най-жестоката ирония на съдбата.

Кръщението си почти не помня. В паметта ми са останали само откъслечни спомени за този обред. Така например спомням си, че когато попът изля върху мен, така както си бях гол, цяло котле студена вода, аз го напсувах на ум с такъв нехристиянски израз, че той съвсем не може да се вземе като мое първо изявление по повод влизането ми в лоното на християнството. Понеже по време на тоя хубав християнски обичай получих хрема, от която ето вече цял живот не мога да се отърва, то мога спокойно да кажа, че аз съм изкихал религията си.

Интересно е да се отбележи и фактът, че появил се веднъж на бял свят, аз бързо свикнах с новата обстановка. Майка ми, баща ми, братята и сестрите ми още от пръв поглед ми се сториха някак си особено симпатични и започнах да се чувствувам между тях като у дома си. Още през първите два-три дена, още щом се запознах с домашната обстановка, енергично се залових да внеса известни промени в домашния ред и начин на живот. Реших, че е нездравословно майка ми да спи през цялата нощ, както бе правила дотогава, и започнах да я будя по пет-шест пъти на нощ. Баща си оставях да спи спокойно до среднощ, за да си почине от дневните грижи, обаче ако искаше да продължава да спи и след полунощ, той трябваше да си вземе завивката, да бяга през две стаи, да легне на дивана и да се завие презглава.

Иначе моето ранно детство протичаше доста монотонно. Нищо по-важно не мога да си спомня от тоя период, като изключим някои дребни приключения. Така например веднъж паднах под кревата и цял час не можеха да ме намерят; веднъж глътнах една монета и бях заставен да изпия сто грама рицин (като последица от което и до днес имам развален стомах), а един път пък така се разревах, и то без никакви особени причини, просто напук иа лекаря, който само половин час преди това ме беше прегледал и бе казал, че съм здрав като кремък.

Единственото нещо, което тогава особено ме нервираше, бяха семейните съвети, които редовно ставаха около люлката ми. Постоянна тема иа разговорите, които се водеха тук, беше въпросът на кого приличам. Аз лично бях убеден, че не приличам на никого и на нищо. Имах чувството, че приличам на втасващо тесто в нощви, на което едва по-късно великият хлебар — господ-бог — ще даде форма. Но ония, които се събираха около люлката ми, по всяка част от тялото ми постоянно намираха нещо ново и непрестанно възклицаваха:

„Леле! Гледай, моля ти се, взел челото на баща си, носа на леля си, на свако си Симо ушите, устата на вуйна си“ докато изредят всичко поред.

И така, слушайки постоянно все едно и също, аз започнах в края на краищата и сам да мисля, че съм някакво чудовище, сглобено от различни части, взети от телата на моите многобройни роднини.

По това време се сдобих и с първите си зъби. О, това беше истинска комедия. Умирахме си от смях. Лично аз нямах никакви особени амбиции да се сдобия колкото се може по-рано с първия си зъб, но просто ми омръзна баща ми да пъха пръст в устата ми и постоянно да ми опипва венците.

Щом стана дума за зъбите, трябва да кажа, че благодарение на тях аз се уверих в неточността на анатомията. Защото аз никога не щях да имам тридесет и два зъба, колкото според пея има всеки човек, ако не бях платил на един зъболекар две хиляди динара. От зъбобол страдах постоянно — може би поради това, че баща ми ме прокле, когато от благодарност го ухапах с първия си зъб.