Бранислав Нушич
Автобиография (3)

ОТ ПЪРВИЯ ЗЪБ ДО ПАНТАЛОНИТЕ

Разбира се, аз не се задоволих само с първия си зъб, а за късо време накичих венците си с още няколко, което ми даваше вече възможност да произнасям и по някоя дума. Всъщност и преди това аз издавах някакви нечленоразделни звукове, в които майка ми намираше известен смисъл и дори превеждайки ги на гостите, обясняваше какво искам да кажа. Сега това много ми напомня за зеления папагал на госпожа Мила, аптекарката, с която се запознах по-късно. Госпожа Мила имаше един зелен папагал, който, според нейните думи, можел да говори. Щом папагалът закрещеше: „Ла-ра-ро-ра-ро-ра!“, госпожата веднага ни обясняваше, че той казвал „Добър ден!“, а име напрягахме слух и внимание и никак не можехме да разберем подобно нещо. Така и моите първи звукове „ду, му, гу, до, по“ и т.н. майка ми превеждаше като „татко“, „мама“ и т.н. Затова аз не смятам тия първи крясъци за моите първи думи. Първата дума, която казах, разбирайки добре нейното значение, беше „дай!“. И оттогава досега през целия си живот винаги, когато съм казвал тая дума, казвал съм я с ясно съзнание за нейното значение.

Не по-малко важно е, че след първите зъби, в края на първата година, аз вече се изправих на краката си и започнах да ходя. Трябва да призная, че най-напред ходех на четири крака. Казват, че за да се изправиш на два крака, по-напред трябва да вървиш на четири или с други думи, за да може човек да се изправи в живота, трябва преди това да пълзи — също както трябва най-напред да приклекне оня, който иска да скочи. Не зная наистина дали това пълзене, с което човек започва своя жизнен път, всъщност не е известна подготовка за бъдещия му живот. Или може би съдбата така е отредила, че тогава, когато човек е най-искрен, когато не умее да лицемери, когато човек е най-близък до човека, точно тогава да влиза в живота на четири крака.

В периода на прохождането най-важното събитие беше прощъпалникът — оня хубав обичай да се разчупва погача над главата на детето, когато проходи. Преди да разчупят погачата, върху нея нареждат разни предмети, слагат я пред детето и го оставят само да посегне. Според това за какво се хване то, се правят изводи за неговото призвание в живота. На погачата, която поставиха пред мен, имаше книга, монета, перо и ключ, които символизираха наука, богатство, литература и домашно огнище. Аз, разбира се, хвърлих око на парите (и до ден-днешен не съм изгубил слабостта си към тях). Но в момента, когато пристъпих, за да взема монетата, по някаква магическа сила тя изчезна от погачата. Търсихме я, търсихме и не можахме да я намерим. Едва по-късно се разбра, че когато аз съм тръгнал към погачата и цялото внимание и всички погледи били насочени към моите действия, по-големият ми брат откраднал парите, макар че нямаше никакво право върху това, защото той отдавна бе проходил. Наложи се да сложат друга монета, защото аз нададох такъв писък и вдигнах такава врява, като че ли някой ми е протестирал полица. Тая история крие в себе си известно предзнаменование: и до днес винаги когато посегна към пари, те все някак се изплъзват от ръцете ми.

Времето от прохождането на детето до обуването на първите панталони е най-интересният период в живота на човека. Това е време, когато то не принадлежи нито към мъжки, нито към женски род и затова нашата граматика му е обезпечила убежище в особен, среден род — нещо, което са пропуснали да направят граматиките на много по-големи и културни народи. Главните отличителни черти на тая граматична форма са: а) съществителните от тоя род могат да се заменят с местоимението „то“; б) съществителните от тоя род, независимо от пола си, носят рокличка и в) съществителните от тоя род носят обикновено едни такива имена, боже упази, че и от тях не може да се разбере кое е от мъжки и кое от женски пол. Такива имена например са: Дуду, Биби, Лулу, Лили, Попо, Цоко, Коко и тям подобни.

Не си спомням как са ме наричали, когато съм бил от среден род, но мога да ви кажа, че в рокля аз се чувствувах особено добре и така привикнах с нея, че и по-късно в живота нито една рокля не можеше да ме смути. И най-главното, за да се увеличи още повече бърканицата, която средният род внася в половете, сам аз дълго време вярвах, може би под влияние на грешката на акушерката, че съм момиче. От това заблуждение ме изведе едно същество, което наричахме Лулу. И до днес не зная как Лулу дойде до това откритие. Спомням си само, че един ден то ми пошепна: „Ти си мъж“, от което аз страшно много се засрамих. И дълго след това, когато срещнех Лулу, кой знае защо, аз винаги се срамувах, че съм мъж.

Казват, че на стари години у човека отново се пробуждат някогашните детски чувства и колкото повече старее, толкова повече се доближава до детския манталитет. Аз забелязвам това и у себе си — поне що се касае до чувствителността. И сега се случва например понякога да ме обхване чувство на срам, че съм мъж, също както някога, когато бях дете.

Цели две десетилетия след като бях захвърлил рокличката, аз срещнах онова малко създание, наречено Лулу, някогашния мой другар в среден род, и виждайки, че то се е превърнало в хубава и приятна дама, извиках с възхищение:

— Благодарение на вас разбрах, че съм мъж.

Имах още една подобна среща. Запознах се с една необикновено красива и приятна млада жена и от нашия продължителен разговор стана ясно, че сме връстници, че в детинството си заедно сме принадлежали към среден род и сме дружили. Тогава я наричахме Биби. От душа се смяхме, като си спомняхме всички подробности от онова време. Тя също ми каза, че тогава наистина мислила, че съм момиче. Въпреки че с дългите си изгладени панталони и с леко щръкналите си мустаци сега аз представлявах несъмнено съществително от мъжки род, все пак се заех да разсея всяко евентуално заблуждение у младата госпожа. И тъй като обикновено впечатленията от ранното детство са особено дълбоки и трайни, трябваше да положа особени усилия, за да убедя младата жена, че съм мъж.

В своята бъбривост аз се отплеснах по роклите на младите дами и забравих, че тази глава от автобиографията е предназначена само за ония роклички, които служат за униформа на средния граматически род. Впрочем да се върнем към тия малки роклички, към времето след първия зъб, след първите думи и първите стъпки в живота.

Това е време, когато у човека се явяват първите инстинкти, които след това нито животът, нито възпитанието, пито образованието могат да изкоренят и унищожат. Един от главните между тях е суетността. Тя е съвсем очевидна и прозрачна, защото се явява успоредно с оная простосърдечна искреност, която е така детски мила в тия ранни години, че ти става жално, когато забележиш, че почва да изчезва веднага след първите детски дни.

Навярно познавате оня малък тиранин, който едва-що сте дошли на гости и сте започнали приятен разговор с неговата млада майка или с най-голямата му сестра, и той вече се провира между коленете ви, опира се о панталоните ви с нацапани със сладко ръце, дига си крачето към вас и крещи: „Аз имам нови буки.“

Вие, разбира се, учтиво и колкото се може по-ласкаво му отговаряте: „Ау, какви хубави буки!“, мислейки, че с това сте завършили целия разговор с него и можете да продължите да беседвате с неговата майка или с по-голямата му сестра. Но вие грешите, малкият тиранин едва-що е започнал своята настойчива акция. Той се хваща с изцапаната си от сладко ръка и за другия крачол на новите ви панталони и пак вдига краче, крещейки: „Аз имам нови буки!“ На вас вече ви призлява, но от уважение към младата майка или най-голямата сестра продължавате да правите любезна физиономия, милвате малкото чудовище по косата и му отговаряте: „Да, да, душичке, видях, много хубави буки, извънредно хубави буки!“ Но пак се мамите, ако мислите, че това му стига и че сега ще ви остави да продължите разговора си с неговата млада майка или с най-голямата му сестра. Не, не, то (среден род) не ще ви позволи вече да кажете нито дума. То ще се покатери на коленете ви, ще седне в скута ви, ще вдигне акробатически краче, ще го поднесе под носа ви и ще иска от вас да говорите само за неговите обувки и за нищо друго освен за неговите обувки.

Впрочем нима това не е същата тая суета, която по-късно се явява редовно и у човека, само че лишена от простосърдечната детска искреност? Младата госпожа Олга е получила за рождения си ден брилянтни обици и веднага ги е поставила в румените дупчици на ушите си. И когато дойдете да й честитите рождения ден, по време на разговора тя обръща към вас ту едната, ту другата страна на профила си, за да забележите обиците и да изкажете възхищението си. Но ако вие сте толкова невнимателен и не ги забележите, тя на всяка цена ще намери начин да насочи разговора така, че да ви обърне внимание върху тях. Наистина тя не може да вдигне крак и да ви каже: „Аз имам нови буки!“, но затова пък ще насочи разговора, да кажем, към последната премиера. Ще заговори за дълбокия смисъл на проблемите, конто третира пиесата, за прекрасната игра на главната актриса и щом успее да ви въвлече в тоя разговор, веднага ще премине към тоалета па артистката. И ще видите как умно, хитро, отдалече ще подхване нишката, която свършва с нейните обици.

— Все пак — ще ви каже тя — имаше нещо, което не винаги хармонира добре с интерпретацията на образа на главната героиня. Не бих могла да кажа какво е то, не бих могла да го посоча веднага, но чувствувам някакво несъответствие. Може би нещо в тоалета? Често пъти артистите избират тоалети в цвят, който подхожда на лицето им. Но въпросът е дали тоя цвят отговаря и на онова психологическо състояние, което те изживяват в тия дрехи. Представете си весела, темпераментна жена, облечена в черно, или разочарована, убита, съсипана от живота жена в ярка, ефирна рокля. Това не съответствува, нали?

— Да, разбира се! — отговаряте вие най-любезно, без да предполагате, че вече сте влезли в капана и сте започнали да лижете смъртоносната примамка.

— После и прическата. Не намирате ли, че във второ действие главната героиня носеше една твърде спретната, зализана, някак си домашна прическа. Нима тук не би стояла по-добре една по-свободна прическа, няколко разпилени кичура, между които да блестят на ушите, да кажем, две брилянтни обици? Нима, нима това нямаше да направи тая глава по-интересна?

Но ако вие и при тия думи не забележите обиците на нейните уши и не изкажете своето възхищение, заради което именно се води целият тоя разговор, тогава, разбира се, тя ще продължи:

— Може би преувеличавам — не зная, не съм компетентна. Има например такива, които смятат, че обиците са остатък от варварството… може би… но все пак трябва да се признае, че са хубав накит. Не намирате ли? — След тия думи нима не ви се струва, че младата дама е вдигнала крак чак до носа ви и ви казва: „Аз имам нови буки!“

Така постъпва младата госпожа. Но същото е способна да направи и нейната госпожа майка, която на всяка цена иска да изтръгне от вас поне думите: „О, госпожо, колко млади биха ви позавидели!“, пък и нейната баба, която би била щастлива да чуе, че тя все още изглежда много добре.

Недейте да мислите, че тая човешка слабост, която се явява между първите слабости на човека още в най-ранното му детство и не го оставя чак до гроба, а понякога и след смъртта му, е присъща само на женския пол. Поетът, който ви чете своето произведение с молба за „искрено мнение“, имайки пред вид, разбира се, че то ще бъде благоприятно; държавникът, който пише статии за своите успехи в подкупен от него вестник; контето, което се възхищава от себе си пред огледалото и натрапчиво иска и вие да му се възхищавате; военният, който пъчи гърди, за да забележите медала, който и сам той не знае защо е получил, и много, много други — нима всичките не вдигат крак и не крещят: „Аз имам нови буки!“

Що се отнася до мен, в това отношение аз съм бил дори агресивен, поне според думите на моите родители и на всички останали, които помнят моята първа младост. Ако някой гост комуто съм се похвалил с новите си обувки, не ми обърнел достатъчно внимание, аз — казват — съм го замервал с чехлите, с четката, с машата и с всичко от пода, което ми попадне под ръка. И дори не съм имал търпението да дочакам да дойдат гости у дома, за да им се похваля с новите си обувки, а съм сядал направо пред къщната врата на улицата, вдигал съм крак към всеки случаен минувач и съм крещял отчаяно: „Аз имам нови буки!“

Но това не е единственият ми подвиг от времето, когато съм се мотаел в рокличка из къщи и съм навирал носа си във всичко. Аз заварих цяла генерация кукли на сестра ми, които седяха събрани на един прозорец, ксто компания на жур. Добре помня тая отвратителна буржоазна компания. В левия ъгъл на прозореца, на синя възглавннчка, седеше една сравнително възрастна дама с побеляла коса в широка басмена рокля. На времето си тя не беше толкова беловласа, но още когато за пръв път й бях представен, аз й оскубах черната коса и големият ми брат, за да усмири сестра ми, трябваше да измъкне от татковото зимно палто малко вата и да я залепи на главата й. Макар и с бяла коса, тая дърта дама беше така наплескана с червило, като че ли на бузите й бяха залепени две резенчета варено цвекло. На гърдите си имаше една счупена брошка, чийто камък бе паднал, а в косите й бе затъкната стъклена перла. И по тоалета, и по израза на лицето си тя приличаше на жена на богат лихвар от рода на ония, за които се носят слухове, че са придобили състоянието си по твърде мистериозен начин и за които всички знаят, че са лежали два пъти в затвора — веднъж за умишлен фалит, а втори път, че предумишлено са запалили предварително осигурения си против пожар магазин. Дамата, която седеше до нея, имаше руси разчорлени коси, превързани с червена панделка, и силно изписани вежди. Когато са купили тая кукла, поставена в легнало положение, тя е могла да си затваря очите, с други думи, могла е „да спи“. Но още първия ден, когато й бях представен, аз изсипах цяла чаша вода в очите й и от това те, изглежда, нещо се повредиха. Оттогава тя постоянно ги държи полуотворени и като че ли примижава или кокетира. Имаше вид на чужденка от добро семейство, разведена жена на някой банков директор, който я хванал на местопрестъплението и я изгонил.

Третата беше една порцеланова девойка с много светли очи и с усмивка на уста. Тя стоеше винаги права, облегната на стената. Порцелановата девойка имаше едно хубаво качество: когато се изцапа, винаги можеше да се избърше и дори да се измие с вода. Поради това навярно в живота никога не можеш да видиш петната по тия порцеланови девици.

На мене никак не ми се харесваха нейните светли очи, а още по-малко порцелановата й усмивка. Някак си твърде много личеше, че тая девическа усмивка е фабрична.

Четвъртият член на това общество беше един палячо с островърха шапка на глава, с разноцветни крачоли — единият жълт, другият червен — и с разперени ръце, в които държеше малки металически зилове. Макар че се валяше по пода, пренебрегнат от всички, единствен той в това общество имаше душа. Спомням си, че докато още беше нов, щом го натиснех по гърдите, той издаваше глас и започваше бързо да си движи ръцете и да удря зиловете един с друг. Разбира се, в желанието си да видим какво има в душата на артиста, ние, децата, по примера на възрастните, му раздрахме гърдите и му изтръгнахме душата. Откакто загуби гласа си, към него започнаха да се отнасят с презрение и моята сестричка, и нейните другарки, а изглежда, че го презираше и оная буржоазия от прозореца — жената на лихваря, бившата съпруга на банковия директор и порцелановата девица.

Някакъв революционен инстинкт, появил се в мене, ми внушаваше страшна омраза към безделната буржоазия от прозореца. Чувствувах желание да й отмъстя от името на презрения артист. И когато един ден останах в стаята сам, устроих истинска вартоломеева нощ. Изпокъсах им главите, краката, ръцете, оскубах косите им, разкъсах дрехите им, въобще устроих кръвопролитие, достойно за кръвожадния пивовар Сантер^[1] или за безсърдечния артист Коло Деброа, след което естествено дойде и съответното сълзопролитие.

Но, разбира се, това не е единственият ми подвиг, заради който съм ял бой. Имаше още много други. Колко пъти например съм връзвал с връв съвсем новите таткови обувки и напълнени с вода, съм ги возил като количка. Веднъж мама бе месила тесто и го беше поставила в нощвите край печката, покрито с кърпа, за да втаса. Играейки си край нощвите, аз седнах в тестото и му придадох такава форма, каквато не може да получи в нито един съд. Да не говорим за това, че после едва можаха да го отлепят от мен. Друг път бях докопал отнякъде кутия вакса и си намазах с нея една филия хляб за закуска, та трябваше после пет дена да ми прочистват стомаха. Веднъж пък, когато останах сам в стаята, изхвърлих през отворения прозорец една саксия с цветя, ножиците, една бродирана възглавничка, както и изкуствените плитки, които мама вплиташе в косите си, и любопитен да видя къде са паднали тия предмети, се наведох и се изтърсих през прозореца на улицата.

Би могла дори да се направи статистика на тия мои подвизи. Така например известно е, че шестнадесет пъти съм разсипвал чинията със супа върху коленете си, три пъти съм падал в казан, пълен с готова за пране вода, веднъж съм паднал от прозореца, един път съм бръкнал с пръст в окото на сестра си, два пъти съм се търкулнал по стълбите от горния етаж на долния.

Поради тия мои подвизи родителите ми и всички домашни решиха, че съм „извънредно живо дете“ и даже майка ми загрижено се вайкаше пред гости: „Не знам какво да правя, трябва да си отварям очите на четири, тоя моят, малкият, е необикновено живо дете.“

На мен ми беше много приятно, че още в ранните си години съм придобил известна репутация и ревностно се стараех да я запазя на всяка цена. Затова започнах по-често да ходя с разбит нос, да скубя косите на сестра си, веднъж изкълчих палеца на ръката си, друг път си навехнах ставата на крака, а един ден разсипах жарта от печката и подпалих чергата на пода, покривката на масата и пердето на прозореца и направих, така да се каже, една грандиозна илюминация, макар че тоя ден нямаше никакъв държавен празник.

Но тия подвизи не са единствената характерна проява на детето от периода, когато още носи рокличка. В тоя период и момчетата, и момичетата са еднакво любопитни и еднакво нетърпими със своето любопитство. Може би с това може да се обясни фактът, че в тоя период и момчетата, и момичетата носят рокля.

И в това отношение аз бях на висотата на създадената ми вече репутация. Засипвах с въпроси родителите си, всички домашни, всекиго, който идваше у дома на гости. Питах постоянно и се бях превърнал в жива напаст, от която трябваше да се спасяват. Аз не бях обикновено любознателно дете, а цяла машина за въпроси, която сутрин се навива и престава да работи едва вечер. Разбира се, мен ме интересуваха не обикновени, прости въпроси. Аз се стремях въпросите ми да бъдат колкото се може по-сложни и ми доставяше особено удоволствие да объркам колкото се може повече своя събеседник.

— Слънцето и луната мъж и жена ли са?

— Защо жените нямат мустаци?

— Магарето ходи ли на училище?

— Кои е насадил рога на вола?

— Защо е подут коремът на госпожа Станка?

Маса такива въпроси гъмжаха в мен, така че сега напълно разбирам оня нещастен баща, който бил дал обявление във вестниците: „Квартира, храна и добро възнаграждение давам на оня, който се наеме да отговаря на въпросите на тригодишния ми син…“

И въпреки че тези детски въпроси изглеждат безсмислени и смешни, на мен ми се струва, че те не са лишени от известна логика, понятна за децата, които гледат на нещата и явленията с непомътен поглед, и непонятна за възрастните, които колкото по-надълбоко навлизат в живота, толкова повече губят способност логически да възприемат нещата и явленията. Да вземем за пример макар само тия четири-пет въпроса, които аз случайно нахвърлих по-горе, за да се уверим, че те биха били съвсем логични не само за мен, но и за всяко дете.

Така например аз съм поставил въпроса мъж и жена ли са слънцето и луната, вероятенно защото съм бил забелязал, че мъжът — слънцето — нощем никога не е у дома си, а жената — луната — никога пък денем не е в къщи. Вторият въпрос — защо жените нямат мустаци, трябва да е възникнал в моя детски ум като далечна догадка за появилото се по-късно феминистично движение, което без съмнение щеше да се развива значително по-бърже, а може би щеше вече и да победи, ако жените имаха мустаци. По третия въпрос — не само тогава, но и днес има толкова магарета, които заемат високи държавни постове, че аз бях просто принуден да запитам дали и магаретата ходят на училище. А въпросът кой е поставил рога на вола е един от обикновените въпроси на малките деца, отговора на които те научават обикновено когато пораснат и опознаят малко по-дълбоко живота.

Последният въпрос — защо е подут коремът на госпожа Станка — има по-тесен, чисто семеен, характер. Заедно с отговора иа тоя въпрос аз получих и няколко плесници. Госпожа Станка беше млада и изискана дама, която, като близка на нашето семейство, често идваше у дома. Когато един ден забелязах в нея известна промяна, запитах майка си:

— Защо е подут коремът на госпожа Станка?

Смутена от моя въпрос, за да избегне истинския отговор, майка ми каза:

— Ей така, бог я наказал.

— Да не би да е била немирна? — последва моят резонен въпрос и майка ми избяга от стаята, за да не отговори на това мое допълнително запитване.

Ако разговорът бе се свършил с това, всичко щеше да мине добре. Но аз полагах всички усилия да намеря приложение за своите нови познания и веднага преди обяд, щом дойде леля ми, аз й казах, че знам защо тя няма надут корем. А когато следобед дойде поповата дъщеря госпожица Савка, аз я предупредих:

— Внимавай, да не бъдеш немирна, че ще ти се надуе коремът.

Сега, разбира се, вече получих отговор от мама, която с помощта на пантофа си ме изгони навън, без аз да мога да разбера вината си.

Но това не е единственият случай, когато в награда за своята любознателност съм ял бой. Тая любознателност се изразяваше не само в безконечни въпроси, но и в друга една характерна черта, също тясно свързана с роклята, която тогава носех. На обяд, на вечеря и по всяко друго време аз внимателно следях всяка дума, която си разменяха баща ми и майка ми, макар че те понякога говореха съвсем тихо очевидно за да не ги чуя аз. Мога да се похваля, че имах много добър слух и всяка дума, която чуех, употребявах много уместно.

Така например веднъж попитах госпожа Милка, една вдовица, която идваше често на гости у нас, винаги добре облечена и силно напарфюмирана:

— Ти да не си роднина с кобилата на Прока?

— Ой! Какви са тия думи? — побесня напарфюмираната вдовица.

— Мама казва, че си стара като кобилата на чичо Прока.

А когато веднъж окръжният началник дойде на семейния празник на дома ни, аз го запитах:

— Чичко, ти имаш ли дупка на главата си?

— Не!

— Е, откъде тогава ти е изветрял мозъкът?

— Какво?

— Татко казва, че ти е изветрял мозъкът.

Разбира се, след такива мои иначе съвсем искрени изказвания татко или мама веднага повдигаха задния край на роклята ми. Понякога дори се надпреварваха кой пръв да стори това. Честото вдигане на роклята съвсем я компрометира в моите очи — точно както става и в живота. И един ден направих първата мъжка стъпка в живота си. Изправих се решително пред мама и й заявих, че не желая повече да нося рокля. Не зная какъв беше непосредственият повод за това мое решение. Може би честото вдигане на задния кран на роклята ме е навело на мисълта, че е по-лесно да се вдига роклята, отколкото да се смъкват панталоните и че панталоните гарантират по-голяма безопасност па оная част на тялото, която служи обикновено на родителите и учителите като средство за възпитание. А може би решението ми е било продиктувано от други мотиви. Така например една от моите лели се беше захванала за мен още от рождението ми, твърдейки, че приличам на нея, и само това си знаеше. В това, че мога изобщо да приличам на нея, аз естествено виждах цяла трагедия и много е вероятно да съм искал да хвърля роклята, за да премахна още една следа от тая прилика. А може би съм поискал панталони, защото у мен се яви силно желание да прескачам чужди огради. Два пъти в живота на човека се явява това желание — веднъж, когато почувствува нужда да краде чужди круши, орехи и яйца, и втори път, когато почувствува нужда да краде чужда чест. Както виждате, следователно за рокля може да се прескача чужд плет, но в рокля — в никакъв случаи.

Майка ми, разбира се, погледна на моето желание да хвърли роклята от друго гледище. Аз имах по-голяма сестра и носех всички нейни роклички, които й бяха окъсели. Ако обуех панталони, нямаше вече кой да доизносва рокличките на сестра ми. Но въпреки тези съображения на мама аз твърдо държах на своето, крещях, плачех, пищях, търкалях се по пода, докато най-после майка ми донесе едни стари панталони на по-големия ми брат, натика ме в тях и ме прокле:

— Дано даде бог, синко, пак рокличка да пожелаеш!

И наистина клетвата й ме стигна.