Бранислав Нушич
Автобиография (4)

ЧОВЕК В ПАНТАЛОНИ

Невероятен, но действителен факт, който може да се наблюдава винаги в живота на човека, е, че щом се освободи от роклята, той става по-решителен и по-мъжествен. Роклята някак си те спъва, заплита ти се в краката и ти пречи да стъпваш твърдо, докато в панталони човек крачи свободно и безпрепятствено в живота. Спомням си за един мой приятел, който на младини направи само една крачка в живота си без панталони и това имаше за него много тежки последствия.

Панталоните определят не само рода, но и вида: когато обуеш панталони, става ясно, че си двуного. Панталоните са някак си по-морални — не защото са закопчани, а защото в тях човек е облечен независимо дали стои на краката или на главата си. Освен това панталоните са и по-устойчиви, и по-надеждни — не защото роклята е символ на податливостта, а защото тя прави човека слаб и безволев. Има дори исторически доказателства за това. Всички древни народи, които са носили рокли, са загинали. Но трагедията на човечеството се състои не толкова в това, че тези народи са изчезнали, а в това, че те са изчезнали, а роклите са си останали. Тук има още едно странно обстоятелство: ако роклята наистина е символ на податливост и мекушавост — поради което са загинали и народите, които са я носели — как да се обясни фактът, че и до днес тя се е запазила като униформа на представителите на силата — царете, поповете и жените.

Не защото съм враг на роклите излагам тук всички положителни страни на панталоните. Напротив, мисля, че колкото повече добри страни намеря в панталоните, толкова повече бих се проявил като приятел на роклите. Изтъквайки особеното значение па панталоните, нямам намерение нито да омаловажа значението на роклята, нито да я скарам с панталоните и да помрача добросъседските отношения, които съществуват между тях. С всичко това аз искам само да оправдая пред самия себе си оная гордост, която почувствувах, когато за пръв път ми обуха панталони.

Впрочем, да се гордея толкова с панталоните, които ми обуха, аз нямах особени основания. Това бяха панталони на по-големня ми брат, по които беше изписана цялата му кратка, но бурна биография. Коленете бяха изтъркани от честите наказания в училище, а дъното беше така изтъняло и прокъсано от татковата десница, че аз постоянно чувствувах някакво течение, което действуваше зле на хремата, която влачех още от кръщението си.

Не зная дали тия панталони имаха някакви традиции, на които аз се подчиних, или у мен се таеше някакъв порив, който беше чакал само панталоните, за да се прояви, но веднага щом ги обух, аз станах такъв немирник и разбойник, че не можеха да ме спрат нито преследванията, нито заплахите. Докато по времето, когато носех рокля, цялата ми дейност се развиваше в стаята, сега всичките ми действия се пренесоха в нашия двор и в дворовете на съседите. Аз реших, че панталоните са измислени именно за да може по-леко да се прескачат оградите, и затова за мен не съществуваха вече никакви граници между нашата градина и градините на съседите.

Едно от първите ми упражнения в панталони беше катеренето по дърветата, което се оказа доста полезно занимание, защото благодарение на него можех да се добера до съседските орехи, вишни и круши. Тези упражнения ми донесоха и друга полза. Щом ме подгонеше организирана семейна хайка, аз като котка, преследвана от куче, се покатервах на високия орех, сядах на един клон и започвах да замервам с орехи преследвачите си. Но все пак семейните власти измислиха средство и срещу това. Когато въпреки всички подканвалия да сляза и да се предам аз упорито си оставах горе, те донасяха пълна чиния със сладкиши, слагаха я под ореха и се скриваха в къщи. И аз като всяка невинна птичка, мислейки, че няма никого, слизах полека от дървото, за да грабна сладкишите, но потерята ме изненадваше, обкръжаваше, обезоръжаваше и отвеждаше вътре на разпит. Още тогава се убедих, че хора с малки слабости не са способни на големи подвизи.

Аз имах и други по-невинни забавления. Така например към белия, зализан, чист и едва ли не напудрен пудел на госпожа Вуич хранех някакво особено отвращение и веднъж така го намазах с мастило, че госпожа Вуич загуби съзнание и цяла година не можа да изчисти своя любимец. Друг път налях катран в съвсем новата обувка на по-големия ми брат и трябваше да я разрежат, за да му я свалят от крака. Веднъж пък на една вечеря, на която присъствуваха архиерейският наместник и всичките ми лели, запалих под масата бенгалски огън и стана едно такова стълпотворение, че на човек да му се доплаче от жал. Масата се обърна и затисна по-големия ми брат, всички съдове изпопадаха в скута на най-старата ми леля, агнешката супа се изля върху коленете на средната ми леля (онази, на която съм бил приличал), цяла една сарма от кисело зеле заседна в кривото гърло на окръжния началник; майка ми получи сърцебиене, а най-младата ми леля набоде езика си с вилицата и цели три седмици след това не можеше да каже нито дума. Единствен, който се отърва благополучно, беше средният ми брат (оня, който на времето взе парите от прощъпалника). Той изчезна с една чиния със сладки и дълго не можаха да намерят нито него, нито сладките. Аз, разбира се, бях достойно награден за тая ми духовита проява.

В кръга на моите невинни забави влизаше например и това да се вмъквам в кухнята, когато там няма никого, и да сипвам по пет-шест шепи сол в ония ястия, които не обичах. След това с истинска наслада наблюдавах физиономиите, които правеха сътрапезниците ми по време на обяда, вкусвайки от пресоленото ястие. Освен това бях намерил отнякъде лисичи опашки, които закачвах на изкривени карфички; заставах пред вратата на улицата с ръце зад гърба, причаквах сутрин и по обед чиновниците от съда и от околийското управление, които минаваха покрай нас, и им окачвах отзад опашки. Чиновниците отиваха така в канцелариите, предизвиквайки бурен смях сред минувачите. Разбира се, скоро стана ясно кой ги удостоява с тези отличия и аз бях набит безмилостно, макар че и досега считам, че на повечето от тях тия опашки много им подхождаха.

Особено удоволствие представляваше за мен развлечението, когато дойдат гости у дома на вечеря, да тършувам по джобовете на горните им палта и да разменям вещите в тях. Колко пъти господин съдията отнасяше в къщи пудриерата на госпожата на околийския началник, а вдовицата госпожа Станка — калъфката от цигарлъка на учителя по сръбска история; госпожа попадията — табакерата за емфие на околийския началник, а околийският началник — заплетения чорап с четири игли и кълбеице прежда на госпожа Мара, жената на бирника. Разбира се, на другия ден започваше тичане за размяна на вещите, явяваха се разни съмнения и семейни неприятности и всичко завършваше върху моето седалище, по което бе изписана традицията па миналите времена.

Много обичах, когато имахме гости на вечери или на обяд, да се завирам под масата. Боже, колко много неща бих могъл да науча по време на тия мои екскурзии, ако разбирах всичко. Така например аз знаех, че има език на цифрите, език на цветята, но не знаех, че съществувал и език на краката под масата. На мен тогава дори не ми правеше впечатление, че краката на аптекаршата и на съдията се отнасяха така приятелски един към друг, като че ли са брат и сестра. Освен това крака на попа, който се показваше под расото му, отначало бях взел за крака на моята леля и се чудех защо се натрапва на крака на първоначалната учителка, тъй като знаех, че тя и леля ми съвсем не са на другарска нога. Жалко, че всичко това, което ставаше под масата, аз тогава не разбирах, а по-късно, много по-късно, когато започнах да разбирам, не можех вече да се завирам под масата.

Всичко това обаче бяха незначителни развлечения, а ония от по-широк машаб ставаха навън, извън стаята. Там винаги ме очакваше цяла рота размирници, отхвърлили родителската власт, с които аз уреждах разни екскурзии по чуждите градини, тавани и покриви и с които играех на всички възможни игри, като се почне от игра на камъчета и се свърши с играене на правителство. Естествено най-много играехме на игри, свързани с това, което виждаххме около себе си. Щом пристигнеше някакъв цирк, още на другата сутрин ние вече се премятахме, чупехме столове, режехме въжетата за пране, изкарвахме буретата от мазата и правехме хиляди други бели — за да усвоим цирковото изкуство. Пристигнеше ли театър, изпащаха си, разбира се, книжата от канцелариите на бащите ни, килимите и възглавниците от къщи, дъските па бараките, брашното от кухните, вълната от възглавниците (за мустаци и брада), а освен това разни стари рокли, стари палта, изкуствени плитки и всевъзможни други предмети, които малките размирници събираха и донасяха от дома. Ако в града се набираха новобранци, ние играехме на новобранци. Ако в планината се появяха разбойници, ние играехме на разбойници.

Спомням си, че веднъж играехме и на криза. Кризата е явление, което съществува от самото възникване на тази държава и ще съществува, докато съществува и държавата, също както детето, родено с недъг, го влачи през цял живот. Политическите младенци най-много обичат да играят на тая игра, защо да не я играем и ние?

Разбира се, аз винаги бях тоя, който съставях кабинета. Тая моя мисия не се опираше на доверието на някакво народно събрание, но това съвсем не е необикновено явление в нашия политически живот. Понеже играехме в нашия двор, аз с много по-голямо основание от Людовик XIV можех да кажа: „L’etat s’est moi“ и да заграбя цялата власт в ръцете си.

Всички искахме да бъдем министри (това впрочем не е само детска слабост) и тъй като нямахме поданици и никой не искаше да бъде поданик, не можеше да има и народно събрание.

Дори да бяхме зачислили като свои поданици гъските, пуйките, патиците и другите благонравни създания, които изпълваха двора ни и които със своята лоялност бяха много подходящи за тая цел, и да ги извикахме в народното събрание, пак не можехме да направим нищо. Те, разбира се, ще образуват клубове на народните представители, т.е. клуб на пуйките, клуб на гъските и клуб на патките, но тия клубове не биха ни най-малко повлияли върху народното доверие, присвоено от самите нас, защото, както е известно, политическите клубове са институти, които дисциплинират своите членове да не мислят със своя ум и да не се тормозят от угризенията на съвестта си. Гъсокът, пуякът и патокът, които станат, да кажем, председатели на клубовете, ще получат от нас уверения, че на тях лично ще им се подобри храната, и ето ти тебе болшинство, ето ти народно доверие.

Наистина между домакините животни в двора имаше и един таралеж, който пред вид външността си можеше да представлява опозиция. Но той спеше по цял ден, а опозиция, която спи, не е опасна. В края на краищата и тая негова външност не представляваше бог знае каква опасност, защото никой не се бои от опозиция, на която бодлите служат само за украшение.

Значи, ние имахме всички условия да бъдем неограничени владетели, а неограниченото господство като че ли е наше традиционно удоволствие.

Имайки следователно всички благоприятни условия, аз бързо разреших кризата и образувах правителство. За себе си задържах министерството на външните работи. Тогава никой от нас нямаше представа за хубавия и доходен пост министър без портфейл. Наистина на нас ни бяха известни портфейли без министри, но министърът без портфейл, изглежда, е по-късио откритие. Ако тогава имаше такъв пост, аз, разбира се, щях да се нагърбя с тежката задача да управлявам едно министерство без портфейл, без ресор и без канцелария. Но аз се заех с министерството на външните работи, защото бях „момче от добро семейство“ и слабо ми се отдаваха чуждите езици, което у нас също е едно от условията, за да станеш дипломат.

Правителството включваше още четири министерства: министерство на полицията, на финансите, на просветата и на войската. По времето, когато ние играехме на правителство, не съществуваха още редица днешни министерства. Нямаше например министерство на народното здраве, защото тогава, изглежда, изобщо не е имало народно здраве. Нямаше освен това и министерство на събщенията. Пътища наистина имаше, но у нас отдавна вече се пееше като народна песен: „Ще заплачат друмищата за турците, защото няма кой да ни кара да ги поправяме!“ Гори също имаше, но в тях бяха господари разбойниците. Едва в най-ново време разбойниците бяха заменени от министри и бе образувано и министерство на горите. Подземни богатства, казват, и преди съществували, но тъй като тогава редовно се събираха данъците, не ставаше нужда да се търсят някакви други източници на богатства. Водите също така съществуваха и тогава и също както и днес служеха за наводнение, но по това време не се чувствуваше нужда наводненията да се управляват от отделен министър.

Съставът на моето правителство изглеждаше приблизително така: министър на външните работи, както казахме — аз; за министър на просветата назначих някой си Чеда Матич, понеже беше повтарял първи и втори прогимназиален клас и се бе занимавал по-дълго време с учение. Освен това той беше изключван два пъти от училище и поради това знаеше на пръсти всички училищни закони. Най-после той гледаше на грамотността като на лукс, така както мислеха за нея и тогавашните истински министри. За министър на полицията назначих Симо Станкович, син на един стражар от околийското управление, тъй като имах пред вид, че полицейският занаят в тяхното семейство има вече традиция и че възпитанието, което е могъл да му даде баща му, стражарят, е достатъчно, за да бъде министър на полицията в Сърбия. Но освен това той имаше и други качества. Така например той можеше грозно да псува всички — от господа-бога в небето до най-дребната бълха в леглото, а можеше, ей богу, и юмрук да покаже, и ножче да извади. Всичко това го правеше някак си много подходящ за министър на полицията и всички бяхме убедени, че в негово лице сме направили сполучлив избор на човек за тоя пост. За министър на финансите взехме някой си Перица от трето отделение. Той носеше цепнати отзад панталони и през тази цепка постоянно се подаваше като опашка единият край от ризата му, която беше малко по-чиста само в неделя до обяд. Тоя Перица нямаше никаква квалификация както за тоя ресор, така и за който и да е друг ресор, но това никога не е било пречка при съставянето и на истинските кабинети. Мръсната опашка, която влачеше след себе си, не само че не беше някаква пречка, но представляваше и нещо като квалификация, и то толкова характерна квалификация, че би могла да послужи като постоянен отличителен белег на всички министри на финансите.

За военен министър взехме нашия другар от еврейско вероизповедание Давид Мешулам. За това ние си имахме своите съображения. Най-напред искахме да избегнем всяка възможност за война с някоя чужда държава, а освен това — да дадем възможност на нашия другар Давид да участвува непосредствено в търговете, които урежда министерството на войната, тъй като знаехме, че той и без това ще вземе участие в тях.

Така съставеното правителство провеждаше своите заседания върху една камара складирани дърва, но най-често горе, на ореха, където всеки министър възсядаше по един клон. Това, второто място, би могло да се препоръча на всяко правителство, защото само високо на някой орех или на покрива на някое четириетажно здание то би могло да се отърве от любопитните журналисти.

Като поставихме Давид Мешулам начело на нашата войска, ние спокойно можехме да даваме вече изявления за нашата миролюбивост. Ние не подозирахме обаче какво се крие в душата на нашия военен министър. Един ден, точно когато в министерския съвет трябваше да се разисква въпросът как цялото правителство да прескочи през оградата на Милош хлебаря и да обере черешите в градината му, които бяха вече узрели, румени и така сочни, че биха примамили и всяко друго правителство, Давид Мешулам изнесе един инцидент от международно значение, при който един наш поданик бе тежко пострадал и който ни заставяше в името на нашия престиж да увеличим размерите на компенсацията.

Случаят, който изнесе пред нас Мешулам и който впрочем бе известен на всички ни, се състоеше в следното: нашият паток се бе проврял преди известно време под стобора и отишъл в съседния двор в момент, когато патокът на съседите не бил между своите патици. На правителството не бе известно с какви намерения нашият паток е отишъл при чуждите патки, но там върху него кръвнишки се нахвърлили патокът-домакин и тамошните гъсоци и така пребили и разкървавили нашия паток, че той едва се завърнал жив в родината с половин опашка и с оскубана глава. Военният министър предлагаше да обявим война на съседите, и то още утре, четвъртък следобед. Той бе избрал тоя ден по две съображения: първо, защото в четвъртък следобед нямахме училище и, второ, защото Мешулам бе получил поверителни сведения, че утре следобед съседите ще идат на лозе и у тях няма да остане никой.

Своето предложение той завърши с Мойсеевия принцип: „Око за око, зъб за зъб“, т.е. той предлагаше за оскубаната наполовина опашка на нашия паток и за няколко пера от главата му ние да оскубем напълно всички гъски на съседите. Той особено настояваше да се отмъсти на гъските, защото в края на краищата, казваше той, съседският паток е имал донякъде основание да нападне нашия, тъй като е бранел своята семейна чест, но гъските са се намесили в тая работа без всякакво право.

След като предложението бе прието, Мешулам изработи и стратегически план. Според тоя план министърът на финансите, като по-малък и слаб, нямаше да участвува активно в експедицията, а ще стои на пост горе на самата ограда, за да ни предупреди, ако някой се появи. Аз, министърът на просветата и министърът на полицията имахме за задача да скубем гъските, а той — министърът на войната — да събира перата. Планът бе приет и на другия ден военният министър пристигна на уреченото място с една празна калъфка за възглавница. Това беше цялото ни военно снаряжение.

Точно в два часа и седемнадесет минути започна атаката. Аз не знам дали беше точно толкова, но си спомням, че когато часовникът на черквата удари два, колата със семейството на съседа потегли за лозето и малко след това ние веднага прескочихме оградата, а министърът на финансите остана горе на нея. Определям в два часа и седемнадесет минути, понеже така обикновено започват съобщенията от бойното поле. В два часа и двадесет минути аз скубех вече една гъска, министърът на полицията — втора, а министърът на просветата — трета. Гъските врякаха отчаяно, но ние, придържайки се о принципа: „Око за око, зъб за зъб, перо за перо“, продължавахме своята работа, докато трите гъски не останаха съвсем голи, като че ли току-що излюпени. В това време министърът на войната усърдно събираше перушината във възглавницата. В два часа и тридесет и две минути извършихме нападение върху други три гъски. Сражението се развиваше много правилно и победата клонеше на наша страна, но — както обикновено се случва в стратегията при такива обстоятелства — оказа се, че военният министър не е предвидил, че противникът може да получи подкрепление. Изведнъж и съвсем неочаквано във фланга на нашия разгънат фронт се появи кучето на съседите, което дотогава бе спало някъде в кухнята. Това неочаквано нападение внесе известно смущение в нашите редове и министърът на полицията, върху когото кучето първо се нахвърли, пусна наполовина оскубаната гъска, грабна един камък и влезе в ръкопашен бой с него, бранейки фланга ни. Ако тая ситуация се бе задържала, ние щяхме да спечелим крайната победа, но ето че се яви още една изненада. Лаят на кучето пробуди прислужника, който бе спал дотогава в кухнята, и той се яви на бойното поле с тояга в ръка.

Под такъв тежък артилерийски огън би отстъпила и най-опитната войска. Не знам какво стана по-нататък. Спомням си само, че чух ударите на тоягата по гърба на министъра на просветата и неговото отчаяно „о-ох!“. Министърът на полицията се покатери като котка на едно дърво и оттам скочи смело на покрива, защото прислужникът започна да го замерва с камъни. Аз благополучно прескочих оградата, тъй като и сам бях почнал вече да усещам върху гърба си действието на противниковата тежка артилерия. Министърът на финансите започна да пищи и плаче с такъв глас, като че ли се намираше пред парламентарна анкета. Той се опита да побегне от оградата, но опашката, която стърчеше отзад, се закачи за един гвоздей и той остана да виси на оградата. Знаех си аз, че тая опашка, която влачи след себе си, все някога в живота ще му попречи, и ето че така и стана. Прислужникът на съседите отиде, разбира се, при него, сне го от оградата, както се откъсва зряла круша, и му тръсна такъв бой, какъвто не би могъл да му удари и най-крайният опозиционер от лявото крило. След това с ловък удар го прехвърли като футболна топка през оградата. В тая паника никой не видя къде изчезна министърът на войната и дълго след това не можахме да разберем какво е станало с него.

Когато след това тежко поражение най-после успяхме да дойдем на себе си, събрахме се на нашия таван, за да прегледаме състоянието на силите си. Установихме следното: морално състояние — много лошо, личен състав — всички налице, един тежко ранен и един убит. Ние считахме, че военният министър е убит и затова аз реших да бъде погребан на държавни разноски. Но това мое предложение не можеше да бъде изпълнено, понеже трупът му още не беше намерен.

Едва по-късно разбрахме, че веднага след като забелязал прислужника, военният министър благополучно се скрил зад дървата и едва когато всичко утихнало, той се измъкнал оттам и отнесъл у дома си пълна калъфка с гъши пера. Според поверителните сведения, които събра по-късно министърът на полицията, цялата тая война ние бяхме водили собствено само защото майката на Давид Мешулам трябвало да напълни една възглавница с гъши пера. Така още веднъж бе потвърдена известната историческа истина, че дребните причини често имат големи последствия.

Разбира се, не се свърши само с това. Последствията от големите световни конфликти се проявяват едва след войната. И макар че по начина, по който бе образувано, нашето правителство изглеждаше съвсем противоконституционно, ние, уверявам ви, бяхме единственото правителство в Сърбия, което при подобни обстоятелства е почувствувало цялото бреме на своята министерска отговорност.