Бранислав Нушич
Автобиография (5)

ОРИСНИЦИТЕ

Разбира се, тия мои подвизи сред външния свят имаха отзвук не само върху моя гръб, но и в душата на моите родители и на цялото семейство, което бе обхванато от някаква неоснователна загриженост за моето бъдеще. Баща ми изразяваше тази загриженост, повтаряйки често думите: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми — с клетвата: „По-добре да го бях задушила със собствените си ръце още щом се пръкна, вместо да съм закърмила разбойник.“

Аз не бях съгласен с това мнение на родителите ми, а не го споделяха също и моите лели, които ме защищаваха (особено оная, която си беше втълпила, че приличам на нея) и твърдяха, че съм много възприемчиво и подвижно дете.

Известно е, че възприемчивите и подвижни деца създават главоболия на родителите си и затова не е чудно, че и моите родители гледаха на въпроса за моето бъдеще като на една от големите си грижи.

И леля ми се опита да облекчи тая грижа, като надзърна в моето бъдеще. Един ден тя откъсна конец от ризата ми и го даде на една врачка. Врачката го хвърлила в една чиния, пълна с вода, разбъркала водата с тояжката си и се задълбочила да разчита моята съдба:

— Ще прекара тежка болест, но ще се спаси; ще го сполети тежка беда, но ще се спаси; ще попадне в ръце на хора, които ще искат да го убият, но ще се спаси; ще преживее тежка буря в море, но ще се спаси; ще се ожени и няма вече спасение! — Това са били, изглежда, пророческите думи на врачката, които се сбъднаха в живота ми. — Ще бъде толкова богат, че богатството му ще прелива, ще бъде толкова щастлив, че цял свят ще му завижда — това са били, изглежда, ония пророчески думи на врачката, които не се сбъднаха в живота ми.

Но ако това пророчество успокои майка ми, то съвсем не можа да удовлетвори баща ми и затова в семейството ни много често се водеха разговори на тая тема. Впрочем всички родители много обичат предварително да решават съдбата на своите деца. Спомням си думите на един мой кум, който имаше трима синове, мои другари. Той често казваше:

— Този ми е умник, него ще направя учител — и показваше най-големия, — този, втория, ще направя търговец, а тоя, най-малкия, луд гидия — офицер!

Дали орисницата не чу тия му желания, или се получи някакво недоразумение между него и нея — не знам, но знам, че най-големият му син — учителят — стана бакалин, по-малкият — търговецът — младши подофицер в една военна музика, а третият облече наистина уиформа, само че не офицерска, а оная, на гърба на която е написана двадесетата буква от сръбската азбука.

Както родителите имат свои желания за бъдещето на децата, така имат свои желания и самите деца, само че техните претенции са много по-скромни от тия на родителите им. Деветдесет на сто от децата например искат да станат пожарникари, коминочистачи, стражари, сладкари и музиканти, докато деветдесет на сто от родителите желаят децата им да станат министри, генерали, митрополити, банкови директори и тям подобни. Представете си как неудобно се кръстосват желанията във всяко семейство: бащата желае синът му да стане митрополит, а синът иска да стане коминочистач, бащата желае да има син министър, а синът иска да стане стражар, бащата желае синът му да стане генерал, а синът иска да стане сладкар. А съдбата се придържа обикновено към една линия, която върви по средата между детските и родителските желаниня. Тя рядко удовлетворява родителските желания, но детските — много често.

Понякога, разбира се, се случва съдбата просто да се обърка от противоречието между желанията на родителите и на децата, та изпълнявайки тук-таме родителските желания, да задоволи поне отчасти и желанията на децата. Затова в живота често ще срещнете министри, които напълно приличат на стражари, митрополити, които напълно приличат на музиканти, и генерали, които напълно приличат на сладкари.

Докато само родителите гадаят и предричат съдбата на своето дете, то все още се търпи, но нещата често се усложняват, когато в решаването на тоя въпрос се намесят и тия, на които това най-малко им влиза в работата. Това са най-напред всички лели и стрини, а след това и ония безплатни семейни съветници, които тормозят почти всяко семейство. При мене, разбира се, работата се усложняваше и от обстоятелството, че в детството си имах толкова разнообразни склонности, че те объркаха родителите ми и всички, които искаха да се намесят със своите съвети в разрешаването на тоя въпрос.

На моето бъдеще бе посветен специално един обширен разговор. Това стана след един бурен ден, в който общинският полицай ме доведе за ухо в къщи и мама извика три пъти отчаяно: „Да го бях задушила още щом се пръкна, вместо да закърмя разбойник!“ Фактът, че и полицията започна да се намесва в моето възпитание, бе, разбира се, страшен удар за всички у дома. Затова, след като изядох съответния бой и след като ме натикаха в леглото без вечеря, домашните, заедно с многото гости, събрани по повод на не знам чий си рожден ден, се оттеглиха в съседната стая.

Те мислеха, че изморен от плач, аз спя, а аз не можех спокойно да заспя, докато не отмъстя за това, че бях отстранен от вечерята, на която имаше и сладкиши. И докато попът стана да държи наздравица, аз — знаейки добре колко обширен е той в изказванията си, се измъкнах от кревата, влязох незабелязано в кухнята и размазах с ръце всички шарки и украшения по тортата, която цял следобед търпеливо бе правила оная от лелите ми, на която аз приличах. След като направих в тортата и четири дупки с пръст и изсипах половин кило сол в сладоледа, след като сипах оцет в свареното вече кафе и залях салатата с газ от лампата — аз се върнах спокоен, с чиста съвест, като човек, който е извършил важна работа, легнах в леглото и затворих очи, като че ли спя дълбок сън.

За мене, разбира се, беше истинско удовлетворение и удоволствие, когато след това започнаха да долитат от другата стая отчаяни викове: „Ой, ой, ой!“ Последваха обяснения и извинения и накрая леля ми, която цял следобед бе украсявала тортата, падна в несвяст.

Веднага след това в моята стая, както и очаквах, влезе цяла комисия, да установи дали спя. И тук, край леглото ми, между комисията започна спор дали да ме набият така, докато спя, или да отложат за утре сутринта. Аз споделях мнението на болшинството от комисията — че е по-добре да ме набият утре сутринта, разчитайки, разбира се, още преди зори да се измъкна от кревата.

По такъв начин аз поставих въпроса за моето бъдеще пред семейния съвет и на вечерята в съседната стая бе прекъснат започналият разговор за женитбата на една моя братовчедка.

Дискусията бе открита от моите родители, като баща ми отново заяви, че: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми още веднъж извика: „Да бях го задушила, щом се пръкна, вместо да съм разбойник закърмила!“

Както му е редът, гостите утешиха, разбира се, с по няколко думи огорчените родители. Така например нашият съсед, бакалинът, каза: „Малко е палав, но нищо. Аз например, докато бях още малък, крадях къде какво ми падне, пък ето сега съм чорбаджия и нищо ми няма. Всичко е божа воля!“ Попът се съгласи с него, давайки за пример своя галеник: „Само на три и половина години е, а така псува господа, като че ли е свършил налбантско училище. А аз, вярвайте ми, не бях напсувал нито веднъж бога, преди да стана богослов. И представете си, моля ви се, това е свещеническо дете — ама на! Но те, днешните деца, са такива — възприемчиви, подвижни, и ние трябва да се примирим с това.“

След като всички се съгласиха, че днешните деца са „възприемчиви и подвижни“, пристъпиха към решаване на въпроса какъв е най-изгодно да стана аз. Заседанието се председателствуваше от самия поп, а в ъгъла седяха трите ми лели, като митологически орисници, които предат нишката на съдбата, и постоянно се намесваха в разговора. Клото, орисницата, която държи повесмото, бе най-старата ми леля, в която наистина имаше нещо митологическо. Това личеше дори и от мустаците на деветнадесетгодишен юноша, които тя носеше под носа си. На Лахезис, орисницата, която преде нишката, приличаше необикновено средната ми леля, защото тя и в живота умееше не само да преде, но често и да забърква конците. А Атропос, орисницата, която държи ножиците, за да отмери дълготрайност на човешкия живот, бе най-младата ми леля, която без това бе способна да съкрати живота на човека, така че ножиците й бяха излишни. Дебатите откри баща ми, заявявайки:

— Ще го направя чирак при някой ковач, като превие гръб, ще миряса.

Като чуха тези думи, и трите орисници писнаха и веднага всяка изложи своето мнение.

— Аз мисля — заяви Клото, — че е най-хубаво да стане офицер. Офицерите имат добра заплата, имат ординарец и офицерска чест. Офицерът командува, свири му музика и участвува в паради.

— А през време на война? — извика съседът бакалин с някакво вродено чувство на отвращение към войната.

— Пък и да има война, най-после защо е офицер, ако не се завре в някоя канцелария да чете телеграмите от фронта. А освен това войната му предоставя вече една възможност да получи орден — защищаваше своето гледище Клото.

— Аз мисля, че е по-добре да стане чиновник — внесе своето предложение Лахезис. — Поне няма да се мъчи да свършва училище.

— Да, но какъв чиновник, има разни чиновници, не всички са еднакви — намеси се съседът ни, бакалинът. — Например да стане митничар — чест и почитание. Ето това е служба според мене. Прегледа чуждите вещи, хване контрабанда и си задържи всичко, което му хареса. И като гледаш после — той носи шапка, заловена като контрабанда, жена му — копринена рокля, пак заловена като контрабанда. Виж, признавам, това е служба. А хубаво е да стане и пощенски чиновник.

— Ами, как не — забеляза Лахезис. — По цял ден да лепи марки и езикът му да стане като колосана яка.

— Вярно, лепи марки и гълта лепило — защищаваше своето становище бакалинът, — признавам, но колко писма с пари минават, братко, през ръцете му.

— Да, но затворени писма — намеси се свако, — ха отвориш писмото, ха са те заловили. Избирай — или писмото ще бъде затворено, или тебе ще затворят. Някой трябва да бъде затворен, избирай. Ако човек трябва да борави с пари, то по-добре е да работи с незапечатани пари, да стане например касиер. Ето, добре е да стане касиер.

— Касиер не може — решително се намеси попът. — Трябва да си роден за това, това е особена дарба. По цял ден пипаш чужди пари, а не можеш да си вземеш. Това е, боже прости ми, като по цял ден някой да пипа чужда жена, а да не може… — Тук попът прекъсна своето така сполучливо сравнение, защото и трите орисници, Клото, Лахезис и Атропос, извикаха в един глас: „Ау-у!“, преди човекът да завърши мисълта си.

Третата орисница, оная, която съкращава човешкия живот, искаше да стана учител.

— Няма нищо по-хубаво от учител — възкликна тя.

— Разбира се — намеси се попът с традиционната ненавист на черквата към просветата. — Да, това е хубаво. И най-важното — като учител, ти не си задължен да знаеш дори предмета, който преподаваш. Аз например не мога вместо венчален обред да отслужа опело, нали? А учителят може. Влезе в час по смятане и говори по вероучение, влезе в час по рисуване, а говори за слънчевото затъмнение. И никаква власт не може да му забрани нищо. Хубаво е да си учител, признавам: децата ти свалят шапка; родителите, чиито деца учиш, са любезни с тебе; каквато и комисия да съставят, избират те за член. Освен това има и ваканция. Десет месеца не се грижиш за нищо, не мислиш за нищо, а два месеца си почиваш. Какво по-хубаво от това.

Майка ми искаше да стана или доктор, или митрополит.

— Доктор е наистина хубаво нещо — подхвана свако. — Покажеш му езика си, вземе ти три динара, пъхне ти дръжката на лъжичката в гърлото — вземе ти пет динара, пипне те за ръката — десет динара, и то гледа на часовник да не държи ръката ти по-дълго, отколкото се полага за десет динара. Ако ти сложи ухото си на гърба — вземе ти петнадесет динара, а ако ти напише две-три думи, дето никой на света не може да ги прочете — двадесет динара. И което е най-главното, ако болният оздравее, казва, че е оздравял от неговите лекарства, а ако умре — умрял, казва, от естествена смърт.

Но и при тия съблазнителни думи в полза на лекарската професия мама все пак беше повече склонна да стана митрополит.

— Почитат го всички и му целуват ръка — казваше тя. — А освен това не работи нищо. Изпее по някой път на великата неделя „амин“ и това е цялата му работа.

— Боя се, че е много буен, а митрополитът трябва да бъде смирен — каза попът като най-компетентен по тоя въпрос.

— Няма нищо — утешаваше се сама мама. — И да прегреши нещо, митрополитското расо всичко прикрива.

Свако ми, оня, който имаше добро мнение за докторите, беше решително за това да стана министър.

— Няма нищо по-хубаво от това — твърдеше той. — Имаш в ръцете си власт и правиш, каквото искаш, а не отговаряш пред никого. По-лесно е да бъдеш министър, отколкото бръснар. Бръснарят, първо, трябва да знае да бръсне и, второ, трябва да внимава да не пореже някого, а министърът, братко мой, нито трябва да знае да бръсне, нито трябва да внимава да не пореже, защото и да пореже някого, той не е виновен.

Съседът ни, бакалинът, който досега се бе изказвал само по чуждите предложения, едва сега успя да каже мнението си:

— Аз бих го направил търговец, но не бакалин като мене. Това е дребна работа. Кило ориз струва четири гроша. Удариш на кантара клиента с няколко грама и какво — замъкнеш го с десет-двадесет грама. Същото е и със захарта, и с брашното, и с всичко останало. Сипеш в брашното малко пясък, измесиш ориза с малко овес, прибавиш в кафето малко черен дребен чакъл, сипеш в газта малко вода — какво е всичко това, не ти се падат дори и по няколко динара на ден. А не си струва да стане и галантерист. Мериш с метър, а купувачът те гледа с четири очи. Когато мериш на кантар, може да се изкара нещо — или с малко олово ще направиш по-тежко онова блюдо на везните, където слагаш стоката, или при меренето ще го закачиш с малкия пръст, или… но с метър не можеш нищо да направиш, не можеш да скъсиш метъра я. Затова, ако бъде търговец, да бъде на едро, та като завлече, да завлече на едро. А според мен от всички видове търговия най-доходно е аптекарството. Ето, нека стане аптекар.

— Ах, аптекар — въздъхна Атропос, — това наистина е чудесно. Живее само между парфюми!

— Наистина е чудесно! — продължи бакалинът, виждайки, че е намерил поддръжка. — Продава прашец, сухи листа, паяжина и все такива неща. Не му разбираш от стоката, може да ти даде, каквото иска. Предпише ти лекарят някакво си салватус пургатус или поркалия омалия, ти отиваш при аптекаря, а той ти дава, каквото си иска, мери, както си иска, и ти му плащаш, колкото ти поиска. Какво можеш да направиш! Не познаваш стоката, за да му кажеш: „Този ваш салватус портатус като че ли е малко прокиснал“ или: „Тая ваша поркалия омалия май е развалена.“ Не, нищо не можеш да му кажеш. А не можеш да му направиш забележка и за цената — откъде знаеш колко струва. Не можеш да му кажеш: „Е, много скъпо искате, Мита бакалинът продава салватус портатус много по-евтино!“

Тирадата на бакалина получи почти всеобщо одобрение. Само баща ми клатеше глава, зает упорито с първоначалната си идея да ме даде на някакъв занаят, който ще ме укроти.

Не зная докога продължи цялата тая дискусия, защото, уморен от големите усилия през деня, аз задрямах и заспах сладко, както може да заспи човек с чиста съвест и със съзнание, че е изпълнил всичките си задължения.

През тая нощ естествено сънувах странни сънища. Сънувах, че съм министър и съм хванал нашия окръжен началник, натикал съм главата между коленете му и го бръсна. Той се дере като яре, искри излизат от очите му, но аз с пълно съзнание за своята министерска безотговорност бръсна ли, бръсна. След това ми се присъни, че съм митрополит и съм хванал попа за брадата и го псувам колкото ми сила стига, като че ли съм завършил налбантско училище. После сънувах, че сипвам брашно в пясъка и газ във водата — изобщо имах някакви странни сънища като човек, заспал с най-хубави перспективи за бъдещето и събудил се от татковите шамари.