Бранислав Нушич
Автобиография (6)

В УЧИЛИЩЕ

Когато дойде време да тръгна на училище, у дома всички си отдъхнаха, представлявайки си, че училището е нещо като калъп, в който детето се слага като втасало тесто, а училището му дава форма и го връща на родителите изпечено.

Училището беше за мен истинска борба за съществование и самосъхранение. Тая борба се прояви най-напред в конфликта между мене и баща ми, който страшно много се гордееше с това, че синът му ходи на училище, докато аз, гледайки на нещата по-реалистично, не намирах, че той има особени основания да се гордее с това. След това тази борба се изрази в конфликта между мен и училищния прислужник, който по молба на баща ми просто ме замъкна в училище, заради което аз го ухапах. Той ми каза, че точно така е трябвало да води на училище и другите членове от нашето семейство. Но главната борба се разви в процеса на самото учение, когато се сблъскаха две сложни и непримирими обстоятелства: отрицателното отношение на някои учители към мен и моето отрицателно отношение към някои предмети.

Това беше всъщност непрекъсната и продължителна борба, в която на едната страна бяха учителите и науката, а на другата — аз. В тая неравна борба аз, разбира се, почти всякога бях тоя, който трябваше да отстъпва, утешавайки се винаги с мъдрата народна поговорка, че по-умният винаги отстъпва. Впрочем трябваше да отстъпвам още и затова, защото в борбата си срещу мен учителите винаги си служеха с едно обикнато от тях, но нечестно средство — било през годината, било на изпита, те изпитват своя противник винаги това, което той не знае. По тоя начин ми отнеха възможността да постигна какъвто и да е успех в борбата си за самосъхранение.

А в нашия род тая борба имаше своите стари традиции, в нея бяха взели участие много мои предци и особено техните потомци. Един мой роднина например, като постъпил в първи прогимназиален клас, четири години не го напуснал, подобно на човек, който не иска да остави имот, придобит от него след дълги и мъчителни съдебни процеси. Точно така гледал и той на мястото си в първи прогимназиален клас — като наследена недвижима собственост, от която никой няма право да го помръдне. Напразно учителите го убеждавали, че един прогимназиален клас не може да се смята за недвижима собственост, напразно го уверявали, че по силата на закона за образованието той все някога ще трябва да напусне тоя клас — моят роднина отстоявал твърдо своето мнение и продължавал да посещава същия клас. Най-сетне учителите вдигнали ръце от него и търпеливо чакали да му дойде време за женитба, та дано тогава напусне училището.

Един друг мой роднина толкова обикнал училището, че дори станал училищен прислужник.

А един от моите роднини беше поставил в затруднение дори и самите учители. През трите години на учението си той упорито мълчал. Някои учители били любопитни просто да чуят гласа му, други излизали от търпение и го молели да каже поне нещо, каквото и да е. Учителят по математика например опитвал отчаяно да го дърпа за ушите, само и само да го накара да издаде някакъв глас — също както се натиска копче на звънец, за да зазвъни, — но той продължавал упорито да мълчи и да гледа учителя с оня дързък поглед, който е свойствен на нашия род. Това негово мълчание поставяло учителите в още по-затруднено положение, защото те не можели да разберат към кой клон на науката имал той склонност. Той много умело прикривал това с мълчанието си.

Не нарушавайки тия славни традиции, аз избутах някак си основното училище не толкова поради своето усърдие, колкото благодарение на вниманието на баща ми към учителите. През тези четири години аз усърдно ловях мухи, правех по тетрадките огромни мастилени петна, дялках с ножче чиновете и се връщах всеки ден у дома с нацапани от мастило пръсти, като че ли учех бояджийски занаят, а не основно училище.

В края на четвъртата година мама ми облече нови дрехи, закопча ме внимателно отзад, пъхна ми в джоба чиста и добре сгъната кърпа за нос, среса ме на път по средата и сама ме отведе в училище, където аз издекламирах пред многобройните гости патриотично стихотворение, за което попът ме целуна по челото, окръжният началник ме помилва, а баща ми се просълзи. Цялата тая церемония означаваше, че от тоя момент аз съм прогимназист.

Когато тръгнах в прогимназията, баща ми произнесе една дълга реч, убеждавайки ме, че сега вече трябва да стана по-сериозен и да помисля за своето бъдеще, мама ме благослови, а лелите ми плачеха потресени, сякаш съчувствувайки ми за мъченията, които ми предстояха. В своята реч баща ми особено наблегна на това, че сега трябва така да се старая, че той да се гордее с мене. Аз приех много присърце тия негови думи и вероятно щях да ги изпълня, ако учителите нямаха нищо против това. Спомням си, че само веднъж, в час по гимнастика, се проявих така, че баща ми да може да се гордее с мен, но си разбих носа. Иначе по другите предмети бях… пази боже. Това, което попът казваше за учителите — че в час по смятане говорели за закон божи, а в час по рисуване за слънчевото затъмнение, — аз го вършех тъкмо наопаки. Ако учителят ме питаше нещо по закон божи, аз му отговарях за слънчевото затъмнение, а ако ме питаше по смятане, аз му разправях нещо от катехизиса. При малко по-добра воля от страна на учителите, именно благодарение на тоя факт — че никога не отговарях това, за което ме питаха, те можеха да открият в мене известен политически талант. Но те не забелязваха това и тук е зародишът на всички недоразумения между тях и мен. И естествено в края на първата година аз пропаднах на изпитите по три предмета и останах да повтарям първи клас.

Добре си спомням тоя свой първи успех в живота. Сутринта, преди да тръгна за изпит, мама ми облече пак новите дрехи с колосана дантелена яка, изряза ми ноктите, вчеса ме на път, сложи в джоба ми чиста кърпа и ме целуна с думите:

— Дано ме зарадваш, синко!

А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:

— Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат — и ми показа един съвсем нов златен дукат, — а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.

След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:

„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“

В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.

Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:

— Издържах, издържах с отличен!

Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.

Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.

Друг път, в трети клас, до който аз все пак се домъкнах някак си, казах на баща си, че ми е необходимо да вземам частни уроци по аритметика — наука, която винаги ми е създавала големи неприятности. Затова трябва да започна да се занимавам с най-добрия ученик от нашия клас, като татко му плащаше за тия уроци тридесет гроша месечно. Разбира се, това беше един мой другар, още по-слаб ученик от мене, с когото през време на уроците играехме на дама, а на края на месеца си разделяхме хонорара. По такъв начин за лошия си успех аз си обезпечавах възнаграждение от петнадесет гроша месечно, с които успяха добре да уредя живота си. И това би могло да продължи още доста дълго, ако не бе се открило на изпита, че и аз, и моят учител еднакво не можем да обелим нито дума по предмета, по който той ме занимаваше.

Ето така някак си вървеше училището и все пак се преминаваше от клас в клас. Как ставаше това, и сега не бих могъл да кажа. Мога само да кажа, че ние всъщност не минавахме от клас в клас, а завладявахме клас след клас. Ние, всички, които учехме заедно в един клас приличахме на рота доброволци, която има задачата да завземе един след друг неприятелските окопи. И наистина педя по педя, стъпка по стъпка, с тежки усилия и с нечувана храброст завладявахме ние окоп след окоп. Борбата беше тежка, имаше и ранени, имаше и убити, които оставаха по пътя, но ние останалите, които, така или иначе, бяхме избягнали смъртоносния куршум, си пробивахме път напред, предчувствувайки, че колкото повече наближава победата, толкова по-голяма става опасността. Защото, след като превзехме няколко окопа на прогимназията, пред нас се изправи огромната крепост на гимназията, въоръжена с най-модерни средства за унищожение на учениците. Зад стените и кулите на тая крепост се криеха огромен брой всевъзможни синуси, косинуси, хипотенузи, катети, корени, логаритми, деклинации, конюгации и разни други неизвестни смъртоносни величини. Можете да си представите колко храброст и колко самопожертвователност бяха необходими, за да се настъпи с голи ръце срещу една такава крепост като гимназията.

Но ние не се отчайвахме. Падахме и ставахме. Раняваха ни и цели ваканции лекувахме раните си, събирайки сили за нови атаки. Пленяваха ни и прекарвахме по две години в робство в един и същи клас, но накрая нашата упорита седемгодишна война ни доведе все пак до решителната битка — матурата.

Ако поискате от мен да ви кажа как съм можал да издържа матура, то знайте, че ми поставяте въпрос, на който е невъзможно да се отговори — все едно, че ме питате как може да се научи слон да свири на мандолина. На такива въпроси обикновено не се отговаря. Според здравия разум, според логиката, по мое дълбоко лично убеждение, по всички божи и човешки закони и по всички правила аз трябваше да пропадна на матурата. Но ето че не пропаднах. Значи, наистина всяко правило си има изключения. Спомням си, че с тая така мъдра мисъл се опитваше да се оправдае и се оправда пред мен едно младо момиче, което — за разлика от мен — се провали, когато по всички правила не би трябвало да се проваля. Наистина тя не пропадна на матура, а на оня изпит, на който животът така често подлага младите момичета, но и тя използува за свое оправдание горната мисъл: „Аз зная, че не биваше, че трябваше да пазя доброто си име и честта си, да, зная, това е правилото, но всяко правило има изключения!“

Да си извоюваш зрелостно свидетелство, съвсем не е обикновена и проста работа. Това свидетелство е официален документ, издаден от съответните държавни власти, с който ти се признава зрелост. Известен е случаят с познатия белградски кавгаджия Драголюб Аврамович-Бертолд. При едни режими него го затваряха дори в лудницата, а при други го пускаха на свобода. И тъй като у нас режимите често се сменяваха, Бертолд ту беше в лудницата, ту излизаше оттам. Един ден, когато това му омръзна, той се яви пред властите и поиска официално удостоверение, че е нормален. И след като получи такова удостоверение, Бертолд започна да се бие в гърдите, че е единственият човек в Сърбия, официално признат за нормален. Точно такъв документ ми изглежда на мен и свидетелството, с което се удостоверява зрелостта на човека. Когато го получих, аз почувствувах, че зрелостното свидетелство е документ, въз основана който мога да направя в живота всякакви лекомислия.

Радостта ми, разбира се, нямаше край. Хукнах у дома, прегърнах и разцелувах майка си, сестра си, а на по-малкия си брат от вълнение ударих плесница. Преди това, още пред училището, аз бях прегърнал и разцелувал училищния слуга, който не бе ми предавал никакъв предмет и съвсем не бе виновен за това, че аз съм получил зрелостно свидетелство. В своето въодушевление отидох още по-далече — прегърнах и разцелувах съседа ни, бакалина; прегърнах и разцелувах и една вдовица, мамина приятелка, и й извиках:

— Госпожо, аз узрях.

Същото нещо после доказвах и на готвачката ни.

Прегърнах и разцелувах и бръснаря, защото след първите изблици на радост и вълнение аз си спомних първото задължение на зрелостника — да се обръсне. От бръснене тогава аз особено не се нуждаех, но в моите очи, а и в очите на всички тогавашни зрелостници бръсненето беше един вид външен израз на зрелостта.

— Младият господин желае да се подстриже? — попита ме предупредително бръснарят с ехидност, свойствена на всички бръснари.

— Не, искам да се обръсна! — отговорих аз гордо и седнах на стола, късайки се от яд, че краката ми не достигат до пода и висят във въздуха.

При думите „искам да се обръсна“ на мене ми се стори, че казвам нещо голямо, значително, че става някакъв прелом в живота ми, като че ли след мъчителни усилия съм отворил някаква тежка желязна врата, през която ще вляза в нови непознати предели, като че ли прекрачвам прага, зад който започва животът. В този момент думите „искам да се обръсна“ ми изглеждаха много по-важни и по съдбоносни от Цезаровите слова „jacta est alea!“^[1]

Но когато бръснарят свърши и ме изми от сапуна, нямаше и помен от някаква промяна нито по лицето ми, нито в душата ми. Неочакваното, неизвестното, което ми предстоеше, животът, в който трябваше да навляза, като че ли бяха още далече, много далече. Единственото чувство, което имах, след като излязох от бръснарницата, бе, че съм обръснат и че в джоба си нося зрелостно свидетелство.

Но с казаното дотук далеч не свършва историята на моето учение. Пред мен беше университетът. Но на университета ние не гледахме като на училище, в което се учи, а само като на място, където „се следва“, а това ни изглеждаше някак си по-лесно — все ще го изкараме. Дори да се задържи човек някоя година повече в университета, не е неприлично, защото с встъпването си в него той става „гражданин“, а да бъдеш „гражданин“ година повече или година по-малко, не е никак трудна работа. Често пъти е по-добре да бъдеш гражданин в университета, отколкото полицейски писар в Арил или учител-стажант в Бърза паланка.

Но аз не съм разказал още всичко за времето, прекарано в гимназията, където човек прахосва най-хубавите си години. Училището и бракът са двата най-важни периода в човешкия живот, затова и се казва, че който завърши добре училище и се ожени сполучливо, той си е осигурил живота. Нещо повече, училището и бракът имат и много общи отличителни черти. Така например и в училището, и в брака се учиш, докато си жив, без надежда, че ще научиш нещо; и в брака, както и в училището, има строги и добри учители, тежки и леки предмети; и в брака, както и в училище, можеш да получиш и добра, и лоша бележка; и тук, и там нямаш право да закъсняваш и всяко отсъствие ти се отбелязва; и в брака, както и в училището, получаваш бележки за поведението си; и в брака, също както в училището, могат да те скъсат на изпит; и в брака както и в училището се радваш на ваканциите. Единствената разлика е сигурно това, че бракоразводното дело с жената трае много дълго, а бракоразводното дело с училището е една от най-кратките процедури в света. Освен това, ако в училище човек едва на края на учението си започва да има някаква стойност, то на края на брака той загубва всякаква стойност.

Затова още много страници от тая книга ще трябва да посветя на училището. Отначало мислех да разказвам последователно, минавайки от клас в клас, но като си припомних колко усилия съм положил, мъкнейки се от клас на клас, изгубих всякакво желание да се връщам още веднъж по тоя път. По-добре ще бъде да се спра на отделните предмети. Така ще имам поне възможност да си отмъстя на ония от тях, с които бях във вражда, за мъченията, които някога са ми причинили.

Но нека вървим поред, започвайки от основното училище.