Бранислав Нушич
Автобиография (21)

Q. В. F. F. F. S.

Q. b. f. f. f. s. е надписът, който стои в горния край на всяка докторска диплома (Quod bonum, faustum, felix fortunatumque sit!). В свободен превод това значи: „На добър час!“ или: „Слава богу, най-после!“ Изглежда, че с това възклицание университетът се прощава със студента, омръзнал му с безкрайното си учение, а и студентът се разделя с университета, измъчил го до смърт. На дипломата, която аз получих след завършването на университета, нямаше тоя надпис, но веднага щом я грабнах, аз възкликнах от все сърце:

— Q. b. f. f. f. s.

В горния край на моята диплома по-скоро биха могли да се напишат следните думи на нашия професор по наказателно право: „Има престъпни деяния, които на някои места, сред известни среди, не биват преследвани, тъй като чрез своите предразсъдъци, заблуждения, обичаи, навици, а по някой път и чрез законите си обществото ги е легализирало.“

Вярвам, че моите читатели не очакват от мен да описвам целия път, който трябваше да извървя, за да се сдобия с университетската диплома, или самото следване по предмети, както направих това за средното училище. В такъв случай би трябвало да напиша нещо като енциклопедия — една от ония книги, които предлагат всички видове знания, и то по такъв начин, че да не можеш нищо да разбереш от тях. Освен това кой знае дали, разказвайки поотделно за всеки университетски предмет, няма да изложа и себе си, и читателите на една голяма опасност.

В такъв случай би могло да възникне академична полемика, а известно е какво безкрайно и досадно нещо представлява тя. Спомням си каква грешка направи редакторът на едно списание, който позволи на един професор да напише в неговия вестник „няколко думи“ за учебника на свой колега. Той дори не предполагаше каква беля си е навлякъл на главата. Защото, след като веднаж даде място на критиката, трябваше да публикува и отговор на критиката, и отговора на отговора, и отговора на отговора на отговора и така нататък до безкрайност. Тия двама професори завладяха половината от вестника на нещастния редактор и години наред се обсипваха с нападки от неговите страници. Читателите започнаха явно да негодуват, абонатите връщаха вестника, редакторът си скубеше косите. Най-после, за да се спаси от това професорско бедствие, той спря вестника и се пресели в едно градче, в което нямаше професори. Предварително обаче той поиска лично на министъра на просветата гаранция, че няма скоро да се открива гимназия в това градче.

Много по-практичен в това отношение е бил един американски редактор, който, за да се предпази от подобни възможности, поставил под името на вестника си следното подзаглавие: „Вестник за всякакви обществени въпроси освен професорски спорове“.

За да избягна тая опасност, най-добре е да прескоча университетските години, както впрочем вече и сторих, и да продължа от тоя момент, когато един ден с дипломата Q. b. f. f. f. s. в ръка се озовах извън стените на университетската сграда.

Излизайки от кабинета на ректора, където получих дипломата си, и слизайки по стълбите, аз мислех: „Сега пред мен са открити всички пътища в живота, целият свят е мой, аз притежавам оня ключ, който отваря всички железни врати, в ръцете ми е Аладиновата вълшебна лампа, пред която скалите се поместват, стига само да поискам, и дипломата ще ме отведе там, където желая.“ Но веднага щом прекрачих прага на университета и се озовах на улицата, аз се спрях смутен пред въпроса: накъде?

Разгърнах още веднаж дипломата и я прочетох отново. И едва сега разбрах, че тя не ми предлага никаква друга възможност, освен да стана чиновник, а ако искам, да бъда човек със свободна професия — адвокат, журналист или артист.

Чиновник?

Примамлива професия наистина. От тебе изискват да не мислиш и за това ти плащат месечна заплата. Достатъчно е да можеш да прегънеш лист хартия и да умееш да прегъваш гръбнак; да имаш високо мнение за своите началници и много лошо за техните предшественици; да ласкаеш по-високостоящите и да издевателствуваш над по-нископоставените от теб; да приучиш ухото си не всичко да чува, окото си — не всичко да вижда; да умееш според случая да направиш черното бяло, бялото — черно; да можеш да четеш между редовете, да гледаш през пръсти, да държиш езика зад зъбите си, да се усмихваш, когато те обиждат, да благодариш, когато те обругават, да умееш да бъдеш предан, когато те награждават. Ако усвоиш всичко това и ако можеш да го понесеш — ще живееш сто години и ще дочакаш пълна пенсия.

Адвокат?

Примамлива професия наистина. На теория — защищаваш невинния и преследваш виновния, на практика — защищаваш виновния и преследваш невинния. Защото, ако адвокатите постъпваха само според теорията, тяхната професия би изгубила всякакъв смисъл. Невинният, ако наистина е невинен, няма защо да бъде защищаван, виновният, ако е виновен, законът го преследва и без помощта на адвокат. Затова най-добре би било адвокатите да нямат работа нито с невинните, нито с виновните, още повече, че е много трудна работа да се познае кой е невинен и кой е виновен. Най-добре би било да се занимават само с продаване на съвети. Адвокатите са единствените съветници, които продават своите съвети за пари. Всички останали видове съветници — родители, учители, професори, домашни приятели — ги раздават безплатно. И най-важното, като отидеш при адвокат, ти нямаш право да опипаш съвета и да му кажеш: „Нямате ли в склада по-добро качество от тая стока?“ Не можеш и да му върнеш съвета с думите: „Вижте, господине, тоя ваш съвет е малко нещо прокиснал и намирисва на плесен.“ Не можеш да му кажеш нищо такова независимо от това дали ти се харесва, или не неговият съвет.

Представете си каква жестока ирония на съдбата би било, ако аз, който никога през живота си не съм се вслушвал в ничий съвет, започна сега сам да продавам съвети.

Журналист?

Примамлива професия наистина. Словото, което у нас е така евтино, което никак не се пести, което се подхвърля, разсипва, разхищава — същото това слово ти превръщаш в търговски артикул и го продаваш на висока цена. Може нищо да не знаеш и все пак минаваш за човек, който знае всичко, може никак да не си по-умен от ония, които мълчат, и все пак ти говориш от тяхно име.

А каква чародейна сила крие в себе си тая професия! Щом се докоснеш до някоя тайна, тя престава да бъде тайна; щом се докоснеш до нечия чест, тя престава да бъде чест. Под твоето перо изчезва спокойствието на хората. Виното превръщаш във вода и водата във вино; черното заместваш с бяло, а бялото с черно; възкресяваш мъртъвци, а изпращаш живи в гроба. Способен си да измиеш без сапун, да обръснеш без бръснач, да изпереш кирливи ризи без вода.

Артист?

Наистина примамлива професия — възвишена, стояща над всичко ежедневно и профанско, — като изключим само театралния касиер; професия, която най-дръзко и най-очевидно потвърждава факта, че великото слово, словото на истината, словото на правдата, словото на любовта, словото, което изразява всичко възвишено, може да се каже открито само тогава, когато е прикрито и украсено с лъжа. Нарисувани върху платно храмове, палати, градове, гори, корони от картон, дрехи от фалшиво злато, дървени мечове, лъжливи сълзи, престорени въздишки, лъжливи, привидни вълнения, радости — и всичко това само за да може да се кажат тия велики вечни слова. Къде отиде щастливото детство, когато обърнатото корито служеше за трон, върху който седеше цар с протрити колена и скъсани лакти, затъкнал едно перо на шапката си, и все пак детската фантазия бе способна да види хермелинова наметка върху плещите му, корона — на главата му, да повярва, че върху коритото седи миропомазаник и със страхопочитание му шепне: „Ваше величество!“ Хората наричат това детска наивност, но колко много престорена наивност и фалшива показност са необходими, за да се представи пред хората това, което децата са способни да сътворят с фантазията си.

И вероятно за това, че представят великото слово на истината, предрешено в пъстро и фалшиво одеяние, артистите биват наричани служители в храма на Талия. Когато като дете за пръв път чух да наричат артистите свещенослужители, аз си помислих: оня, който играе любовник, трябва да е архимандрит, оня, който играе интригант, трябва да е архиерейски наместник, оня, който играе комичните роли, навярно ще е председателят на консисторията, а изпълнителят на ролята на Крали Марко, който размахва боздуган, трябва да е дякон, защото и нашият дякон размахваше кадилницата също като боздуган. По-късно се уверих, че артистите наистина са свещенослужители, само че без приходите на свещенослужителите, без техните санове и без техния червен пояс, който не би и могъл да се крепи на мършавия им корем.

В професията на артиста най-хубавото е това, че своята работа те извършват скрити под маска и грим. Това впрочем вършат всички хора в живота. Разликата между тях и артистите е само тая, че докато артистите се гримират според ролята, която играят, така че егоизма представят като егоизъм, злобата като злоба и подлостта като подлост, то в живота бива по-другояче — играе се една роля, а се слага друга маска. Политикът например върху себичността си слага маската на родолюбието, насилникът скрива насилието си под маската на справедливостта, богаташът — лихварството си под маската на добродетелността, развратницата — изкуството си в порока под маската на наивността, а злонамереникът маскира своите злонамерени съвети с маската на приятелството.

След като изредих в ума си всички тия професии с техните добри страни, аз все още стоях с дипломата под мишница, не знаейки накъде да поема, какъв да стана — адвокат, журналист, артист или чиновник.

Казват, че з моменти на нерешителност най-добре е да се обърнеш към опита, въпреки че лично аз нямам чак толкова добро мнение за него. Той, казват, бил майка на мъдростта. Може би. Но майка на опита е пък лекомислието, защото, ако нямаше лекомислие, нямаше да съществува и опитът.

Попитах къде е бюрото на опита, кога приема той и се обърнах към него:

— Имам диплома за висше образование, която ми дава право да стана адвокат, журналист, артист или чиновник. С тая диплома вратите към останалите професии са ми закрити. Колебая се какво да избера.

— Постъпи на държавна служба! — отговори ми опитът.

— По ми се иска някоя свободна професия.

— Коя?

— Адвокат например.

— Адвокат? — каза опитът и повдигна вежди. — Ако се придържаш о закона, цял живот ще ходиш гладен, а ако имаш намерение да го заобикаляш, тогава няма защо да ставаш адвокат. Иди в планината и обирай пътниците. Така ще забогатееш по-бързо, и то без никаква диплома. Може би искаш да защищаваш невинните или пък виновните? Невинните плащат малко, а виновните нямат пари. Или пък искаш да даваш съвети на жените как да се развеждат с мъжете си, на наемателите как да не плащат наема си, на селските кметове как да се измъкват от преследването на закона, който ги гони за злоупотребените пари от събрани данъци. Това са дребни риби.

Друго нещо е да ти паднат например в ръцете някои братя — наследници на богат баща, и да успееш да ги скараш. Защото, когато се скарат братя, те се мъкнат по съдилищата цял живот. Тогава ти като техен адвокат ставаш наследник на цялото това състояние и живееш от него като цар. Да, но такива случаи са редки. Не може да се разчита на тях.

— А журналист?

— Журналист? — каза опитът и отново повдигна вежди. — Наистина, да ръководиш общественото мнение, е мъжествено призвание. Но все пак това мъжествено призвание изисква много женски качества. Добрият журналист най-напред трябва да е необикновено любопитен, да умее да си пъха носа навсякъде и в неща, които не го засягат, да има остро перо и най-вече да може да преувеличава нещата. Преувеличаването му донася всеки ден редица приятни преживявания: гонят го стражари с призовки, засегнати граждани с револвер в ръка; нападат го дами с чадъри, получава анонимни писма, ругаят го. И възнаграждение за всичко това му е, че е високо ценен и ниско платен.

— А артист?

— Артист ли?

— Да.

— Наистина — каза опитът и отново повдигна вежди. — Да, има много истина в лъжата на това призвание и много лъжа в истината му.

— А слава?

— И забвение!

— Аплодисменти, овации?

— И освиркване!

— Букети?

— И празен стомах!

— Все пак артистът е поне любимец на публиката.

— На коя публика и до каква степен? Има два вида публика — една, която обича изкуството ти, и друга, която го обича, докато си млад. Първата те забравя, щом слезеш от сцената, а втората — щом се появят първите бръчки по лицето ти.

— Тогава … какво да правя тогава?

— Всички пътища водят към държавната служба. Обърни се към майката-държава и тя ще те накърми. Всяко двадесет и шесто число ще ти поднася тя гръдта си, ти ще прилепяш само устни о нея и ще бозаеш и няма да имаш грижа за нищо.

— Но — противях се аз — нима трябва обезателно на държавна служба да постъпя?

— Е, държавата те е изучила, редно е тя да ти плати и за учението ти. Да не мислиш, че твоята диплома има някаква стойност, която може да се заложи в заложната банка или да се котира на борсата. Не, брат, стойност тя има само за държавата.

Опитът си е опит и трябва да му се подчиняваме. В един хубав ден аз похлопах на държавната порта. Прие ме от името на държавата човек с осигурено служебно положение и подбрадник от мазнини, придобит от него в качеството му на държавно кърмаче. Представих му дипломата си, той я погледна небрежно, измери ме с поглед и каза:

— Няма място. Имаме достатъчно чиновници!

Върнах се отчаян. Казаха ми обаче, че държавата има няколко врати, а не само една, както бях мислел аз дотогава. Изредих всички врати и навсякъде заварих хора с обезпечено служебно положение и с обезпечен подбрадник от мазнини. Всички те хвърлиха по един бегъл поглед върху дипломата ми и навсякъде ми казаха:

— Нямаме места. Имаме достатъчно чиновници!

В разочарованието си аз си спомних отново за опита и отидох при него.

— Държавата не ме иска.

— Хлопа ли на вратите й?

— Да!

— На всички врати?

— На всички!

— И какво ти казват?

— Нищо. Имам впечатление, че моята диплома ги смущава.

— Може би, много е възможно! — каза опитът, размишлявайки. — Да, забравих да ти кажа, че това би могло да бъде пречка. Държавата не почита особено образованието, напротив, много повече се цени невежеството. Университетската диплома се счита за най-голям лукс в Сърбия. Ами виж какво, почукай още веднаж на същите врати, само че чуй ме: мълчи като риба за дипломата. Кажи им, че си неграмотен, че само си помирисал какво е това училище. Ще видиш, навсякъде ще те посрещнат добре, ще те назначат, ще ти предлагат работа.

Отново обнадежден, аз пъхнах университетската диплома под хастара на палтото си и похлопах пак на държавната врата.

— Господин началник — започнах аз много предпазливо, да не би човекът с обезпечения държавен подбрадник от мазнини и с обезпечено служебно положение да познае по някоя моя дума, че съм свършил университет, — дошъл съм да търся служба.

— Какво си завършил?

— Ами … прогимназия, ама нямам диплома.

— Грамотен ли си?

— Не много, но ще се науча.

— Разбира се, разбира се — отговори началникът. — Ако бъдеш старателен, ще се научиш. Аз съм свършил само втори клас, пък какво ми е.

По такъв начин аз постъпих на държавна служба като практикант и положих всички усилия да проявя колкото се може повече неграмотност, която ми осигуряваше блестяща кариера. И аз наистина щях да направя кариера, ако моите колеги, останалите чиновници, не бяха надушили отнякъде, че съм завършил университет. Те ме наклеветиха на началниците. По тая причина шефовете ме взеха на око. Началникът дори каза, че аз съм фалшификатор, който е преправил една университетска диплома в свидетелство за завършен трети клас. Започнаха да ме преследват и най-после ме изгониха.

Но от момента, когато разбрах вече по какви пътища се получава служба, аз не се поддавах така лесно на отчаяние. Оставих да мине известно време, докато правителствените среди забравят, че съм свършил университет, и отидох при един началник от друго ведомство.

— Господин началник — започнах аз да излагам е чинопочитание молбата си.

— Какво си работил досега?

— Ами … бях младши подофицер.

— Учил ли си нещо?

— Малко нещо… във войската.

— Това е достатъчно, брат, напълно достатъчно. И аз бях жандармерийски поручик, пък ето ме днес, слава богу! Ако Карагеоргиевите въстаници бяха грамотни, тая страна и до днес нямаше да бъде свободна.

— Точно така! — възхитен възкликнах аз.

Отново постъпих на държавна служба и може би щях да ида далече, ако пак не бе подета същата страхотна кампания срещу мене. Най-напред започнаха да изпращат анонимни писма на министъра, в които му донасяха, че аз съм завършил университет. След това „Гласник“, вестникът на служителите от нашето ведомство, започна открито да пише: „Не може да има напредък в нашето ведомство, докато в него се вмъкват хора, които са завършили университет.“ По-нататък това движение взе още по-широки размери и в Народното събрание бе поставен лаконичният въпрос: „Известно ли е на господин министъра, че се е промъкнал в една държавна служба човек, завършил висше образование?“

След всичко това за мен, разбира се, не можеше да има повече място там и в един хубав ден аз се намерих отново на улицата с моята Q. b. f. f. f. s. За да успокоя съвестта си, дадох да я сложат в рамка и я закачих на стената край една друга диплома, която удостоверяваше, че съм приет за член на някакво си певческо дружество.

След като свърших и тая работа и поставих дипломата там, където й бе мястото, пред мене отново застана въпросът — накъде? Адвокат? Журналист? Артист?

Все пак държавата наистина е като родна майка. Постъпи към тебе несправедливо, пък след това те приласкае и поправи несправедливостта си. Така се случи и с мен. Виждайки, че съм загрижен за съдбата си и предполагайки, че още дълго има да си блъскам главата, държавата ми се притече на помощ. За да ми даде време да взема решение, тя ме изпрати в Пожаревацкия затвор с една присъда, която ми осигуряваше възможността да размишлявам цели две години между четирите стени на килията.

Наистина рядко внимание от нейна страна.